Към края на 60-те години Люк Райнхарт работи като психоаналитик в Ню Йорк и умира от скука. Живее в хубав апартамент с приятна гледка. Практикува йога, чете книги по дзен, смътно мечтае да се присъедини към комуна, но не събира смелост. Като терапевт е решително ненатрапчив. Ако някой пациент, който още не е изгубил девствеността си, е обсебен от садистични импулси и каже на кушетката на Райнхарт, че му се иска да изнасили и убие малко момиче, професионалната етика го задължава да повтори с равен глас: „Иска ти се да изнасилиш и убиеш малко момиче?“ Без осъждане. Но всъщност му се иска да каже: „Е, направи го тогава! Ако това наистина те възбужда – да изнасилиш и убиеш малко момиче – тогава престани да ме досаждаш с фантазии. Направи го!“

Сдържа се да не изрече такива чудовищни думи, но те все повече го обсебват. Неговите собствени фантазии не са чак толкова крайни – не дотам, че да го вкарат в затвора – но както всички останали, той се възпира да ги осъществи. Например, това, което Люк наистина би искал, е да спи с Арлийн – съпругата на колегата му Джейк Екщайн, който живее точно срещу тях. Но като верен съпруг, той оставя тази мисъл да къкри в дъното на съзнанието му.

Животът си тече – спокоен и сив – докато веднъж, след вечеря с приятели, когато е пийнал малко повечко, Райнхарт вижда зарове, захвърлени върху килима – обикновени игрални зарове – и му хрумва идеята да ги хвърли и да изпълни каквото му се падне. Казва си: „Ако падне число от две до шест, ще направя това, което така или иначе бих направил: ще занеса мръсните чаши в кухнята, ще си измия зъбите, ще взема двойна доза аспирин, ще си легна до спящата си съпруга и, може би, ще се самозадоволя дискретно, мислейки за Арлийн. Но ако се падне едно, ще направя това, което наистина искам: знам, че Арлийн тази вечер е сама, така че ще мина през коридора, ще почукам на вратата ѝ и ще спя с нея.“

Зарът пада на едно. Райнхарт се колебае, усещайки смътно, че стои на екзистенциален праг: ако го прекрачи, животът му може да се промени. Но решението не е негово – то е на зара – и той се подчинява. Арлийн отваря вратата по нощница; изненадана е, но не и смутена. Когато Райнхарт се прибира у дома два изключително приятни часа по-късно, осъзнава, че се е променил. Направил е нещо, което инак никога не би направил.

От този момент нататък, винаги се допитва до зара. Тъй като зарът има шест страни, той му дава шест възможности. Първата е да направи това, което винаги е правил. Останалите пет повече или по-малко се отдалечават от рутината. Веднъж подчинен на зара, дори най-баналният избор – например на филм или ресторант – отваря цяла вселена от възможности да излезеш от рутината си.

Скоро изборите му стават все по-дръзки. Да отиде на място, където иначе никога не би стъпил, да се запознае с хора, които никога не би срещнал. Подтиква пациентите си да напуснат семействата и работата си, да променят политическата и сексуалната си ориентация. Репутацията му запада, но Райнхарт нехае. Това, което го привлича сега, е да прави точно обратното на онова, което обикновено би направил: да слага сол в кафето си, да тича в смокинг, да ходи на работа по шорти, да пикае в саксиите, да върви на заден ход, да спи под леглото. Жена му го намира за странен, но той ѝ казва, че това е психологически експеримент, и тя се оставя да бъде успокоена от обяснението. Докато един ден не му хрумва да посвети и децата си в играта.

Един уикенд, когато майка им я няма, Райнхарт подканя малкия си син и дъщеря си да играят тази на пръв поглед невинна игра: записваш шест неща, които би искал да направиш, и зарът избира едно от тях. В началото всичко върви добре – ядат сладолед, отиват в зоопарка. После синът му става по-смел и казва, че му се иска да набие едно момче, което го тормози в училище. „Добре, запиши го,“ казва Райнхарт, и точно това се пада. Момчето си мисли, че баща му няма да го накара да го направи, но той му казва: „Направи го.“ Момчето отива у приятеля си, удря го няколко пъти и се връща вкъщи с блеснали очи, след което пита: „Къде е зарът, тате?“

Това кара Райнхарт да се замисли: ако синът му така естествено възприема този начин на поведение, то сигурно е защото още не е напълно деформиран от абсурдната идея, че за децата е полезно да изграждат последователен характер. Ами ако се възпитаваха по друг начин – с приоритет към противоречието, множествеността и непрестанната промяна? Люк сериозно обмисля да освободи сина си от тъжната тирания на егото и да го направи първия човек, изцяло подчинен на случайността. После жена му се връща и открива какво се е случило. Изобщо не го намира за забавно и напуска Райнхарт, като взема децата със себе си.

Следващото, което Райнхарт изоставя, е професията си – след като се е изложил (по нареждане на зара) на вечеря сред най-добрите нюйоркски психоаналитици. Без семейство, работа или лични връзки, той е свободен да преминава от едно престъпване на нормите към друго. В крайна сметка идва денят, в който зарът го тласка да върши неща, които не само никога не е смеел, но и не е искал да направи – защото противоречат на вкусовете, желанията, на цялата му личност. Но точно това е смисълът: личността – жалката, дребнава личност – е врагът, който трябва да бъде унищожен, обусловеността, от която трябва да се освободиш.

Рано или късно, той вече не е в състояние да избегне писането на думата „убийство“ в списъка си с възможности. Когато зарът му нарежда да го извърши, Райнхарт е принуден да изготви списък с шест потенциални жертви, като смело включва и двете си деца. За негово щастие, този конкретен ужас му е спестен: зарът просто изисква от него да убие един от бившите си пациенти.

Ако се вярва на автобиографията му, той го прави, макар че някои коментатори се съмняват. Това, което изглежда сигурно, е, че след като съсипва кариерата, семейния си живот и репутацията си, Райнхарт е готов да стане пророк – и прави именно това. В онези години, когато из цяла Америка процъфтяват всевъзможни парадоксални „терапии“, един гуру със зарове има всички шансове да привлече последователи. Така той основава Центровете за експерименти в напълно случайни среди, където се записваш по собствена воля, но се задължаваш да не напускаш, докато експериментът не приключи. С времето се очаква студентите да се ангажират с ролеви игри с различна продължителност: изброяваш шест типа личности и за 10 минути, един час, ден, седмица, месец или година приемаш онзи тип, който зарът избере.

Някои от последователите на заротерапията полудяват. Други умират или завършват в затвора. Някои, изглежда, достигат до състояние на нирвана. По време на краткото си съществуване, центровете на Райнхарт стават също толкова скандални, колкото и общностите на Тимъти Лиъри: школа на хаоса, която според консервативните вестници представлява сериозна заплаха за цивилизацията – сравнима с комунизма или сатанизма на Чарлз Менсън. Краят на приключението е обвит в мъгла. Говори се, че Райнхарт е арестуван от ФБР, че прекарва 20 години в психиатрична клиника. Или че умира. Или че изобщо никога не е съществувал.

Всичко, което току-що разказах, идва от една книга – „Човекът на заровете“, публикувана в САЩ през 1971 г. и преведена на френски на следващата година. Аз бях на 16, когато я открих – ужасно срамежлив тийнейджър с дълга коса, кожено яке и малки кръгли очила. За известно време носех в джоба си зарове, надявайки се, че ще ми дадат самочувствието, което ми липсва с момичетата. (Не че особено помогна.) „Човекът на заровете“ е от онези книги, които не просто доставят удоволствие на читателя, а му дават и набор от житейски правила: това е наръчник за подривност.

Не е ясно дали книгата е художествена измислица или автобиография, но авторът ѝ, Люк Райнхарт, носи същото име като героя си и, също като него, е психиатър. Според задната корица, живее в Майорка – което изглежда като идеално убежище за пророк, който е на ръба на силите си и току-що е избягал от катастрофиралата си общност от маниаци. Минават години, „Човекът на заровете“ си остава обект на скромен, но постоянен култ, и всеки път когато срещна някой, който я е чел (почти винаги някой запален по трева, често и последовател на „И Дзин“), възникват едни и същи въпроси: какво в книгата е истина? Кой е Люк Райнхарт? Какво е станало с него?

След като „Човекът на заровете“ наскоро изникна в пореден разговор, отново започнах да се питам какво е станало с Люк Райнхарт. За по-малко от час онлайн, разбира се, научих повече за Райнхарт, отколкото за 30 години лениви догадки.

Истинското му име е Джордж Кокрофт, и макар вече да не е млад, е жив. Написал е и други книги, но нито една не достига успеха на „Човекът на заровете“, който почти 50 години след излизането си все още е култов роман. На романа са посветени десетки сайтове, а историите и легендите, които се въртят около книгата, са още повече. Почти десет пъти е бил адаптиран за кино, но по мистериозни причини проектът така и не се осъществява. Общности от последователи на зара все още съществуват по цял свят. А митичният автор живее като отшелник във ферма на уединено място в северната част на щата Ню Йорк. Една особена снимка обикаля мрежата: на нея е изобразено саркастично, хлътнало лице под [каубойска] шапка стетсън. Представям си Люк Райнхарт като нещо средно между Карлос Кастанеда, Уилям Бъроуз и Томас Пинчън: икона на най-радикалната подривност, превърната в невидим човек. Решавам, че трябва да го срещна.

Една подробност би трябвало да ме е предупредила, че първоначалните ми представи не са съвсем точни: моят невидим човек си има собствен сайт, чрез който успявам да се свържа с него. Отговаря на съобщението ми за по-малко от час – изненадващо любезен като за отшелник. Искам да дойда от Франция, за да го интервюирам? Чудесна идея! Когато му обяснявам причината за посещението си, ми казва, че се надява да не ме разочарова: в търсенето си на Люк Райнхарт, всъщност ще се срещна с Джордж Кокрофт – а Джордж Кокрофт, по негови думи, е „дърт пръдльо“. Възприемам това предупреждение като фалшива скромност.

През последните няколко седмици съм в контакт с няколко последователи на зара в интернет и, докато минавам през Ню Йорк, каня един от тях на вечеря. Рон е на 30, представя се като концептуален артист и „градски пират“ и оглавява общност от хора на зара, които се събират веднъж месечно за нещо, което – изпод цялата ню-ейдж терминология – изглежда като най-обикновен и старомоден групов секс, в който зарът определя кой ще бъде отгоре, кой отдолу и т.н. Научавам, че нищо подобно не е планирано за дните, в които ще съм там – малко за мое съжаление – но градският пират изглежда впечатлен от дързостта ми: аз съм се осмелил да почукам на вратата на самия Люк Райнхарт! Да издърпам мустаците на тигъра! Това си е направо навлизане в тъмната страна на Силата. Отговарям, че съдейки по съобщенията на автора, той изглежда като симпатичен старец.

Рон ме поглежда замислено, с нотка съжаление: „Симпатичен старец… Да, защо не? Може би зарът му е наредил да играе тази роля за теб. Но не забравяй, че зарът има шест страни. Той ти показва една, но не знаеш нито какво се крие зад другите пет, нито кога ще реши да ги разкрие…“

Човекът, който ме чака в Хъдсън, в северната част на щата Ню Йорк, носи същия стетсън като на снимката. Същите назъбени черти, същите избелели сини очи и същата леко саркастична усмивка. Висок е и леко прегърбен; дори може да ти се стори зловещ, но когато протягам ръка, ме прегръща здраво, целува ме по двете бузи като син и ме запознава със съпругата си Ан – също толкова топла и приветлива като него.

Всички се качваме в старата им комби-кола и докато минаваме покрай овощните градини и през гората, осъзнавам, че този пейзаж ми напомня за един от любимите ми романи – „Итън Фром“ от Едит Уортън. Домакините ми се възторгват: за тях това също е един от любимите романи, а Джордж често го е преподавал на студентите си.

На студентите си? Нима не е психиатър или психоаналитик?

„Психиатър? Психоаналитик?“, повтаря Джордж, сякаш съм казал „космонавт“. Не, никога не е бил психиатър – цял живот е преподавал английска литература в колеж.

Наистина? Ами корицата на книгата му…

Джордж повдига рамене, сякаш иска да каже: редактори, журналисти – знаеш ги, няма почти нищо, което не биха написали.

От Хъдсън пътуваме около час; кара с рязка нервност, която контрастира с доброто му настроение и разсмива жена му. Вълнуващо е да ги наблюдаваш как се обичат, и когато Ан между другото ми казва, че са женени от 50 години, изобщо не се изненадвам.

Живеят в стара ферма с двор, който се спуска към езерце с патици. Имат трима вече пораснали сина, двама от които живеят наблизо. Единият е дърводелец, другият – бояджия; третият още живее у дома. Шизофреник е, казва ми Ан с делова непринуденост; в момента е стабилен, но да не се тревожа, ако го чуя да говори малко по-силно в стаята си, която се намира точно до гостната, в която ще спя. (Поканих се сам за уикенда, но имам усещането, че дори ако бях поискал да остана седмица или месец, нямаше да има проблем.)

Ан ни сервира чай, а Джордж и аз излизаме с чашите на терасата за интервюто. Сменил е стетсъна с бейзболна шапка. Аз го моля да ми разкаже за живота си. Започва от самото начало.

Роден е през 1932 г. в Олбъни, само на няколко мили от мястото, където живее сега и където, най-вероятно, ще умре. Полуселска средна класа, тежко ударена от Голямата депресия, въпреки което си спомня детството и младостта си като горе-долу щастливи. Добър е по математика, малко зубър, изобщо не е приключенски настроен и е стигнал до 20‑годишна възраст, без да е усетил и капка творчески порив. В колежа започва да учи психология, но му се струва скучна и решава, че е по-добре да чете романи.

Докато работи нощни смени като стажант в болница на Лонг Айлънд, поглъща Марк Твен, Хърман Мелвил и великите руски писатели от XIX век. Започва да пише роман, чието действие се развива в психиатрична болница. Героят е млад мъж, който е настанен там, защото се мисли за Исус, а сред персонала е и доктор на име Люк Райнхарт, който практикува заротерапия. Зарът е хрумване, което младият Джордж подхваща още в колежа. Той и приятелите му го използват в събота вечер, за да решат какво да правят. Понякога се предизвикват един друг да извършат разни неща: да подскачат на един крак около блока, да звъннат на вратата на съсед – нищо прекалено пакостливо. Когато го питам – с лека надежда – дали е продължил тези експерименти и като възрастен, повдига рамене и се усмихва извинително, защото усеща, че ми се иска нещо малко по-пикантно.

„Не,“ признава. „Всичко, което питах зара, беше, например: ако ми е писнало да работя – да остана ли още един час на бюрото? Или два? Или да изляза на разходка веднага?“

„Какви ги говориш?“, казва Ан, която е излязла на терасата със сладкиш от боровинки. „Не помниш ли поне едно важно решение, което зарът те накара да вземеш?“

Той се разсмива, тя също, и ми разказва, че в болницата забелязал привлекателна медицинска сестра, но бил твърде срамежлив, за да я заговори. Зарът го принудил: той я закарал до дома ѝ, завел я в църква, но църквата била затворена, затова я поканил да играят тенис. Разбира се, привлекателната сестра била Ан.

Десет години по-късно те вече имат трима малки синове, а Джордж, който е станал преподавател по английски, кандидатства за работа в американското училище в Майорка. Това преселване е голямото приключение в живота им. Макар че през 60-те Майорка се свързва с психеделия и див живот, Джордж не взима наркотици, верен е на жена си и прекарва времето си главно с други преподаватели като него. И все пак не остава напълно незасегнат от духа на епохата. Започва да чете книги за психоанализа, антипсихиатрия, ориенталски мистицизъм, дзен – всички онези аспекти на контракултурата от 60-те, чиято велика идея е, че ние сме обусловени по рождение и че трябва да се освободим от това обуславяне. Под влияние на тези четива внезапно осъзнава революционния потенциал на нещо, което дотогава възприема само като обикновена игра и на практика е изоставил от юношеството си насам. Макар че отдавна се е отказал от идеята да пише книги, сега се запалва по онова, което ще се превърне в Човекът на заровете. Пише я в продължение на четири години, вярно подкрепян от съпругата си.

За тяхна изненада, един издател плаща добри пари за книгата, а правата се продават на „Парамаунт“. После Човекът на заровете започва да води свой непредсказуем, хаотичен живот: успех в Европа, но не и в САЩ, редовни преиздания и, в крайна сметка, култов статус. Има и разочарования: по някакви неясни причини филм така и не се заснема, а нито една от другите книги на Джордж не повтаря успеха. Но правата от Човекът на заровете им позволяват да си купят тази прекрасна къща и да остаряват достойно – Джордж да пише, Ан да рисува, и двамата да се грижат за сина си с шизофрения.

Денят на моето посещение е Денят на майката и двамата други синове пристигат, за да го отпразнуват с родителите си. Те са добри американски момчета: пият „Будвайзер“, ловят пъстърва, носят карирани ризи. По-късно и брат им излиза от стаята си за кратко. И тримата казват на Ан, че е „страхотна майка“. След вечеря прекарваме остатъка от вечерта в къщата на единия от синовете, също насред провинцията. Там има външно джакузи, в което с Джордж продължаваме да пием и да гледаме звездите – в резултат на което изобщо не помня как съм се върнал в стаята си.

Странно е колко много може човек да фантазира върху една снимка. Тази на Люк Райнхарт ме кара да си представя цял роман: опасен, сякаш оцветен от сяра живот, пълен с крайности, престъпвания и отклонения. Бордеи в Мексико, общности от луди в пустинята Невада, делириумни, разширяващи съзнанието преживявания. А това лице – същото лице със силни скули и стоманени очи – в действителност принадлежи на един очарователен старец, който се приближава до края на един нежен, удобен живот със своята очарователна съпруга, човек, чиято единствена крачка извън нормата е написването на тази тревожна книга, и който на стари години трябва меко, тихо да обяснява на хората, които идват да го видят, че не бива да я бъркат с него, защото той е просто романист.

Наистина ли? Но какво изобщо знам за реалността? Спомням си предупреждението на Рон, градския пират. Това, което виждаш – очарователният старец – е просто една от страните на зара. Това е страната, която зарът му е наредил да ти покаже, но поне още пет чакат в резерв.

На закуска виждам, че Джордж е разтревожен – сякаш се притеснява, че ме е разочаровал. Затова ме завежда на разходка с каяк по езерото, и докато каяците ни бавно се плъзгат по тихата вода, ми разказва истории за някои от своите ученици. Това, което за него е било достатъчно да си представи, други наистина са направили. Например магнатът Ричард Брансън. Той твърди, че всичките му решения в бизнеса и живота са взети благодарение на зара, под влияние на Люк Райнхарт.

После има и един британски гонзо журналист, Бен Маршал, който през 90-те поема задачата да следва примера на Райнхарт в продължение на три месеца: да остави всички свои решения на зара и после да опише какво се случва. Журналистът приема задачата достатъчно сериозно, изглежда, за да съсипе любовния си живот и кариерата си – и да изчезне без следа за няколко месеца. „Забавен тип, този Бен,“ казва ми Джордж. „Можеш да го видиш във Diceworld, документален филм на английски телевизионен канал от 1999.“

Никога не съм чувал за този филм и питам дали Джордж има копие, което можем да гледаме. Изведнъж ме поглежда неловко. Казва, че не е нещо особено, и че не е сигурен дали въобще го има. Но аз настоявам, и след броени минути вече сме седнали на дивана в хола пред големия телевизор, и филмът започва. Наистина не е нещо особено. Но показва Маршал, който доброволно залага живота си на зара и убедително обяснява как е спрял, преди да полудее – защото зарът може да те подлуди.

И ето, кого виждаме след това? Неговото вдъхновение – нашият приятел Джордж, или по-точно – нашият приятел Люк, такъв какъвто е бил преди 15 години: стетсънът, хлътналото лице, стоманените очи, привлекателен – но изобщо не като грижовния дядо, когото познавам. С нисък, внушителен, хипнотичен глас той казва в камерата: „Живееш скучен живот, живот на робство, живот, който не те удовлетворява – но има начин да излезеш от него. Този начин е зарът. Остави се, подчини се, и ще видиш – животът ти ще се промени, ще станеш човек, когото дори не можеш да си представиш.“

Докато го казва, изглежда като телевизионен евангелист, водач на секта, заснет малко преди последователите му да извършат масово самоубийство. Ужасен е. Обръщам се към човека до мен на дивана – симпатичния пенсионер по пантофи с чаша билков чай в ръка. Усмихва ми се неловко, извинително, и казва, че Люк от филма не е той. Той, Джордж, не бил особено въодушевен от идеята, но режисьорът настоял.

Ан, която ни чува от кухнята, се засмива весело: „Гледате филма, в който играеш призрак?“

И той се смее, до мен на дивана. Но въпреки всичко – когато го виждам на екрана, ми се струва ужасяващо убедителен.

Срещам и други последователи на зара онлайн: един в Солт Лейк Сити, един в Мюнхен, един в Мадрид. Всички са мъже. В Мадрид Оскар Куадрадо, който ме посреща на летището, е млад, леко закръглен и симпатичен. По пътя към дома с неговото 4x4 пуска вече познатата шега: „Може и да изглеждам мил, но кой знае какво е намислил зарът за довечера – може да съм сериен убиец и да се окажеш окован в мазето ми.“

Живее в стилна къща в покрайнините, заедно със съпругата и дъщеря си, и без да губим време, сядаме на маса на тревата, за да се допитаме до зара: да пием ли веднага или да изчакаме до края на интервюто? Три страни за пиене, три против – можем и с ези/тура. Резултатът: веднага. Сега, какво да пием – бира, трапезно вино или бутилката, която Куадрадо пази за 18-ия рожден ден на дъщеря си? Две страни за бирата, три за виното, и само една за специалната бутилка, защото, макар и да е готов да я отвори – на зара не се отказва – все пак… Накрая, с чаша обикновено вино, той ми обяснява как използва зара.

Както всички, Куадрадо е чувал истории за хора, които съсипват живота си, като си поставят крайни условия – да заминат до другия край на света и никога да не се върнат, да правят секс с животни или да наръгат някого случайно на претъпкана гара в Индия. Такива истории се въртят по всички сайтове, посветени на зара – включително и този, който той управлява вече 10 години – но те не го интересуват. Той препоръчва употребата му така, че да прави живота по-забавен и изненадващ.

Има три правила. Първото е: винаги се подчинявай. Но да се подчиняваш на зара всъщност означава да се подчиняваш на самия себе си, тъй като ти избираш възможностите. Оттук идва и второто правило – за решаващия момент, в който записваш шестте варианта. Трябва да се вгледаш в себе си и да разбереш какво искаш. Това е духовно упражнение, насочено едновременно към себепознание и по-добро разбиране на безкрайните възможности, които реалността предлага. Вариантите трябва да са приятни, но поне един – третият – трябва да е нещо, което нормално не би направил. Трябва да те накара да преодолееш съпротива и да скъсаш с навика. Когато хвърлиш зара, желанието ти трябва да бъде примесено със страх.

Откакто на 17 години открива испанския превод на Човекът на заровете, този вид малки предизвикателства стават втора природа за Куадрадо. Като баща си, той е данъчен юрист, но благодарение на зара е станал и вносител на вино, уебмастър, учител по Го, почитател на Исландия и издател на маврицийския поет Малкълм дьо Шазал. Как така? Ами първо си казал, че би било хубаво да опознае чужда страна. Шест континента, шест варианта. Зарът се пада на Европа, после – за стесняване на избора – на Исландия. Добре. А с какво да я обиколи: пеша, с кола, на автостоп, с лодка, с колело или със скейтборд? Пада се колелото. Единственият проблем – никога не е карал колело. Затова се научава, обикаля Исландия с велосипед, и дори се връща оттам заедно с младата жена, която по-късно ще стане негова съпруга. По време на това пътуване зарът го кара да ѝ предложи брак – и тя приема.

За медения си месец младата двойка пътува до остров Мавриций – подарък от тъста и тъщата, не от зара. Но веднъж попаднал там, Куадрадо наваксва. Оглежда се за нещо за четене – автор, който да има връзка с Мавриций. Зарът избира поета Малкълм дьо Шазал. Бинго: влюбва се безвъзвратно в Дьо Шазал – креолски сюрреалист, по когото художникът Андре Бретон е бил луд. Когато вижда, че Дьо Шазал не е превеждан на испански, Куадрадо, след завръщането от медения месец, основава издателство, за да промени това. Не знае нищо за издателската дейност – не повече, отколкото е знаел за колоезденето. Но когато вади книгите от рафта си, разбирам защо се гордее: те са великолепни. Резюмира така: „Благодарение на Люк открих Малкълм, а сега благодарение на него се запознах и с теб. Странно, нали?“

Скъпи приятелю,

Имаме удоволствието да ви съобщим, че Люк Райнхарт е мъртъв.

Люк не се страхуваше от смъртта, макар и да признаваше, че е леко притеснен. За него смъртта беше просто още едно от неизвестните в живота – като пътуване до нова земя, започване на нова книга, доверяване на нов приятел. Люк обичаше да се надсмива над смъртта, но, между другото, той се надсмиваше над всичко. Смяташе, че смъртта не е чак такава голяма работа, за каквато я представят. Обеща да ни пише веднага щом успее и да ни каже какво е открил. Беше уверен, че всички ще се посмеем добре. Засега обаче – още нищо не сме чули.

Някои от вас питаха за последните дни на Люк. Те не се различаваха особено от който и да е ден от последните десетилетия. Хора, които идваха да го видят, подтикнати от книгите му, понякога се обезсърчаваха от това колко силно е привързан към навиците си. Дори когато хвърляше зара, то пак беше само за да върши същите неща, които винаги е правил.

„Не е толкова лошо човек да се търкаля по старите си пътеки – казваше той – лошо е, ако не се радваш на търкалянето. Ако си добре в кожите, в които се търкаляш, тогава търкаляй се. Повечето хора не са. Не харесват това, което са. Именно за тях написах всичко това за зара. Но аз съм си добре такъв, какъвто съм.“

Съпругата на Люк, Ан, беше с него до самия край.

Когато получих този имейл, първо бях изненадан, после натъжен, а накрая – трогнат. Тъй като имах телефонния им номер, позвъних на Ан, за да ѝ изкажа съболезнованията си. Тя вдигна, както винаги – сърдечна, но леко припряна, и каза, че ще ме свърже с Джордж. Запънах се и ѝ споменах за имейла, който току-що съм получил, а тя отговори така, сякаш е свикнала с този вид недоразумения: „А, имейлът! Разбира се… Но не се тревожи – не Джордж е умрял, а Люк.“

Когато Джордж се включи на линията, той потвърди: „Да, малко ми беше писнало от Люк. Остарявам, знаеш ли. Все още обичам живота – да погледна времето сутрин през прозореца, да се занимавам в градината, да правя любов, да карам каяк – но все по-малко се интересувам от кариерата си, а кариерата ми в основата си беше Люк. Написах това писмо, за да го прати Ан на кореспондентите ми, когато умра. Държах го в папка две години, и един ден просто реших да го пратя.“

Зададох му още два въпроса. Първо: преди да изпратиш имейла, хвърли ли зара?

„О, не, това дори не ми мина през ума,“ казва Джордж. „Зарът може да е полезен, когато не знаеш какво искаш. Но когато знаеш – за какво ти е?“

Вторият въпрос: как са приели новината неговите кореспонденти?

Той се засмя лукаво: „Ами, някои решиха, че е проява на лош вкус. Някои казаха: ‘Това е Джордж!’ А други: ‘Това е Люк!’

„А ти – как мислиш?“

Източник

Еманюел Карер е международно признат автор и режисьор. Сред книгите му са „Противникът: Истинска история за една чудовищна измама“, „Животи, различни от моя собствен“ и „Лимонов“. Най-новата му книга е „Кралството“.