Един мъж се изправи и каза: „Спрете, какво правите?“ Един от убийците го застреля
Обед, 8 септември 2021 г. Централен Париж, остров Ситè. Процесът, който започва днес, няма да бъде Нюрнберг на тероризма, както твърдят някои: докато в Нюрнберг са съдени висши нацистки сановници, тук обвиняемите са само второстепенни, тъй като извършителите на убийствата са мъртви. Въпреки това и този процес ще бъде огромен, безпрецедентен, нещо, на което искам да бъда свидетел. Без да съм специалист по исляма – да не говорим за арабистиката – аз се интересувам от религиите, от техните патологични мутации, а също и от въпроса: къде започва тази патология? Когато става дума за Бога, къде започва лудостта? Какво се случва в главите на тези хора? Но главната причина, поради която искам да прекарам една година в проследяването на този процес е, че стотици човешки същества ще опишат преживяванията си от нощта на 13 ноември 2015 г., когато бойци на „Ислямска държава“ убиха 130 души на „Стад дьо Франс“, „Батаклан“ и на терасите на кафенетата в източната част на Париж – и раниха още стотици. Онези – или техни близки –, които са оцелели след нападението, ще застанат пред нас и ще говорят. Ден след ден ще слушаме екстремни преживявания за смъртта и живота. Мисля, че между момента, в който за първи път влезем в тази съдебна зала, и онзи, в който я напуснем, нещо във всички нас ще се е променило завинаги. Не знаем какво ни очаква; не знаем какво ще се случи. Влизаме.
В 12,25 ч. през съдебната зала преминава трус. Тежко ескортирани от жандармеристи, обвиняемите влизат в бронираната ложа. Повечето от това, което виждаме, е отражението в стъклото, а не обвиняемите зад него. Изправяме се на крака, извиваме шии и се чудим: там ли е той? Да, там е. Салах Абдеслам е там. Той е този с черната поло риза, най-отдалеченият от нас, единственият оцелял член на групата бойци. Ако е в задната част на ложата, то не е, за да ни попречи да го видим, а защото са седнали по азбучен ред. Той е първият в дългата поредица от „А“: Абдеслам, Абрини, Амри, Ату, Аяри. Звънецът звъни пронизително и глас казва: „Всички да станат“. Всички се изправят, като на меса. Председателят на съда и четиримата му помощници влизат и заемат местата си. С намек за марсилски акцент председателят на съда казва: „Моля, заемете местата си, съдът започва заседание.“ Започва се.
Абдеслам е звездата на процеса. Роден и израснал в Моленбек, квартал на Брюксел, смятан за убежище на радикализирани мюсюлмани, той е по-малкият брат на Брахим Абдеслам, който се взриви в бирария Le Comptoir Voltaire. Салах също е трябвало да се взриви и не е ясно дали коланът му с експлозиви не се е задействал, или в последния момент е преценил другояче. Само той може да каже. Дали ще го направи?
През шестте години, откакто тече разследването, Абдеслам отказва да каже и дума, а въпросът, който всички си задават в първия ден на процеса, е: ще продължи ли да мълчи? Ако това е така, процесът ще загуби увлекателността си. Залагаме на шансове; повечето ми колеги от пресата са песимисти. Поименният списък започва с него, като се спазва азбучният ред. Председателят на съда го моли да стане и да заяви гражданското си състояние. Ще се изправи ли? Ще отговори ли? Той се изправя. Младежка фигура, лицето му до голяма степен е закрито от маската-Ковид и салафитската брада под нея. Преди да му бъдат зададени каквито и да било въпроси, той произнася на висок глас шахадата – голямото, трезво ислямско верую: „Няма друг Бог освен Аллах, а Мохамед е неговият пророк“. Минава миг. „Е – казва председателят на съда, – за това ще видим след време. Имената на баща ви и майка ви?“ „Имената на баща ми и майка ми не са дело на този съд.“ „Професия?“ „Боец на „Ислямска държава“.“ Съдията поглежда бележките си и казва спокойно: „Тук пише: временен работник“.
На втория ден, докато ищците все още излизат напред, е обявено, че скоро ще бъдат изслушани показанията на жертвите. Изведнъж Абдеслам се изправя в ложите, прави знаци, докато включат микрофона му, и пита дали ще чуем и тези, които са били бомбардирани в Сирия и Ирак. Това ще бъде обсъдено своевременно – отвръща председателят на съда и изключва микрофона си.
Като цяло коментарът е възприет като провокация. И все пак ме накара да се замисля. Той се позовава на така наречената „защита на разрива“ [defence of rupture], въведена през 1987 г. от изключително провокативния адвокат Жак Вержес по време на процеса срещу нацисткия офицер Клаус Барби. Вярно е, казва Вержес, че Барби е измъчвал затворници в Лион по време на германската окупация на Франция, но френската армия е правила същото в Алжир през 60-те години. Затова всеки път, когато се повдигаше темата за изтезанията в Лион, защитата на Вержес се съсредоточаваше върху изтезанията в Алжир.
Макар че бих се изненадал, ако Оливия Ронен, много младата адвокатка на Абдеслам, стигне дотам, че да подражава на Вержес, вярно е, че френската армия е извършвала изтезания в Алжир, макар това да не я поставя наравно с СС. И е вярно, че международната коалиция, към която Франция принадлежеше, хвърляше бомби в Ирак – и в Сирия, започвайки от 2014 г. – причинявайки десетки, а може би и стотици цивилни жертви. Още по-изненадан бях, докато преглеждах заповедта за обвинение – за която всички са съгласни, че е строга и изключително добре съставена – където открих споменаване на „предполагаеми граждански кланета, за които се твърди, че са извършени от Запада в хода на бомбардировките“. Не съм експерт, обаче не служи нито на истината, нито на справедливостта да се наричат безспорни граждански кланета „предполагаеми граждански кланета“. Също така не служи на интересите на справедливостта и истината да се отрича, че условията на задържане на Абдеслам са изключително тежки. Шест години в изолация са наистина тежки, както подчерта Ронен по време на първото изслушване. Младият мъж, който току-що е влязъл в бронираната ложа като бик на арената, почти не е разговарял с никого от шест години, казва тя, и е неин дълг да го каже.
Изслушах я, съгласих се с нея, като в същото време си помислих за имейла, който Франк Бертон, предишният адвокат на Абдеслам, получи, след като се оплака, че клиентът му е под денонощно видеонаблюдение:
Уважаеми господине,
От вечерта в „Батаклан“ моята снаха също е под денонощно видеонаблюдение в болницата.
Тази ситуация не я притеснява, защото тя е в дълбока кома.
Тя не притеснява и сина ми, който лежи в гробището.
Уважавам работата ви и убежденията ви, но има граници, когато се сблъскваме със страданията на хората.
Тези, които присъстваха на процеса срещу терористите от Charlie Hebdo през 2020 г., няма да забравят травмата от снимките, направени на мястото на престъплението. Редакционната зала, телата. А след това и видеото от охранителните камери. Входната зала, влизащите убийци, единият от двамата братя Куаши, който стои на стража, докато другият убива: една минута и четиридесет и девет секунди, които мнозина биха предпочели да не видят.
В съгласие с председателстващия съдия полицаите, които през втората седмица на V13, съкращение от Vendredi 13 (петък 13-ти), скицираха нещо като опис на местопрестъпленията, са направили обратния избор: да пощадят ищците и да сведат до минимум показаното. Снимки, но направени от разстояние. Графики и диаграми. Опустошената, но празна тераса на кафене „Le Carillon“. Безкраен списък от имена, очертания с тебешир по тротоарите, номерирани жълти или сини маркери, наречени идентификационни палатки, но никакви окървавени тела. Сравнително малко изображения, почти никакъв звук. И все пак има аудиофайлове. Един от зрителите в „Батаклан“ е записал концерта на цифров диктофон, който по-късно е намерен. Той записва всичко по време на клането, в резултат на което се получава аудиозапис, който продължава два часа, тридесет и осем минути и четиридесет и седем секунди – от пристигането на терористичната група до окончателното нападение на полицията.
Естествено възникна въпросът дали той трябва да бъде пусната на присъстващите. И в този случай съдът се произнесе по преценка, като пусна само първите двадесет и две секунди. Свири групата Eagles of Death Metal. Първите изстрели се смесват с барабаните. Обратната връзка пищи, звукът веднага се прекъсва. По време на почивката една млада жена, която е била в „Батаклан“ през онази нощ, ми каза това, което тя имаше право да каже, а аз не: „Това не беше достатъчно. Ако е трябвало да даде някаква представа за това какво е било там, не е достатъчно. Това е нищо.“ Не знам. След седмица други, които са били там, ще започнат да изразяват с думи какво е било.
Междувременно следователят, който е направил първоначалните констатации, дава показания. Той е полицай, който сигурно е видял много за 20-те си години в полицията, но докато говори, трепери. „Това, което не сте чули – казва той, – останалите два часа, тридесет и осем минути и двадесет и пет секунди, беше прехвърлено на хартия от полицейски офицер, дума по дума, звук по звук, изстрел по изстрел – 258 изстрела в серия и след това изстрел по изстрел през първите тридесет и две минути.“
Не е ясно колко време е отнело на офицера да направи това. Човек предпочита да не си представя какви са били нощите му. И тъй като убийците говореха в началото и тъй като съдът трябваше да чуе думите им, без да прослушва записа, ги прочете самият полицай Патрик Бурбот. Той каза: „Ще трябва да кажа думите на терористите. Това не е най-лесното нещо, което ми се е налагало да правя в кариерата си на служител на съдебната полиция“. Гласът му се разтрепери, след това пое глътка въздух и започна да чете смело, като променяше гласа си като актьор-стажант, докато четеше частите на „нападател номер едно“ Фуад Мохамед Агад, „нападател номер две“ Омар Исмаил Мостефай и „нападател номер три“ Сами Амимур:
„...Обвинявайте вашия президент Франсоа Оланд... Той играе каубой, като в уестърн, бомбардира нашите братя в Сирия и Ирак, ние сме тук, за да ви се отплатим…“
„Ние, войниците на халифата, сме навсякъде по света. Ще нанасяме удари навсякъде…“
„Хей, не мърдай.“
Изстрел.
„Казах, не мърдай.“
Видеото, разпространено от „Ислямска държава“, в което се поема отговорност за нападенията, обаче ще бъде показано. В преработен вариант. Но независимо дали е преработен или не, неговата жестокост оставя човек без думи. Заснето, монтирано и озвучено с музика като холивудски блокбъстър или видеоигра, то показва как „деветте лъва на халифата“ – бъдещите атентатори самоубийци от Париж – тренират на фона на скалист пейзаж, вероятно някъде в Сирия, през лятото на 2015 г. Те знаят, че след няколко месеца ще убиват и ще умират.
Засега обезглавяват затворници. По един. И не само ги обезглавяват, но някои се смеят. Колкото и ужасно да е посланието ѝ, пропагандата обикновено представя добродетелно лице. Шествия, млади хора, които гледат уверено към светлото бъдеще. Нацистката пропаганда не е показвала Аушвиц, сталинистката пропаганда не е показвала ГУЛАГ, пропагандата на червените кхмери не е показвала центъра за мъчения S-21. Обикновено пропагандата скрива ужаса. Тук тя го излага на показ. Ислямска държава не казва: това е война – за съжаление, за да възтържествува доброто, трябва да извършим ужасни действия. Не, тя се възхвалява за своя садизъм. Тя използва садизма, проявите на садизъм и разрешението да бъде садистична, за да вербува.
Този съдебен процес има огромната амбиция да се опита да разкаже в продължение на девет месеца какво се е случило през онази нощ – от всеки ъгъл, от гледната точка на всички участници. Първите две седмици бяха посветени на инвентаризация на ситуацията. Дойдоха полицаи, жандармеристи, лекари и описаха какво са видели. Тези закоравели мъже плачеха, докато говореха. Сега навлизаме в нова фаза. През следващите пет седмици ще чуем показанията на ищците, т.е. на оцелелите и роднините на загиналите. Тези, на които това се е случило. Свидетелските показания са ужасяващо интензивни, а на ден те са около 15. Започнаха преди четири дни – струва ми се, че вече е минал месец.
Изслушванията започват в 12,30 ч. и трябва да приключат в 19,30 ч., макар че често продължават по-дълго. И тъй като е сложно да напуснеш сградата, защото трябва да преминеш през проверката за сигурност отново, почти не виждаме дневна светлина: в 18:00 ч. може да е и 3:00 ч. сутринта. Другите неща избледняват. Планирането на вечеря с приятели би било невъзможно.
Председателят на съда, чиято приветлива твърдост сме оценили, направи едно изпускане, за което веднага се извини: за да не натоварва съда и за да „избегне повторенията“, той каза, че адвокатите на ищците трябва да се посъветват помежду си и с клиентите си. Какво точно означава това „да се избегне повторение“? Разбира се, има неща, които казват всички онези, които са били на терасите – тъй като тази седмица се занимаваме с терасите. Че първо са си помислили, че става дума за фойерверки, след това, че са попаднали в момент на разчистване на сметки, преди да схванат безумния факт: мъже с военни оръжия са слезли от кола, за да ги убият. Че когато колата е спряла, когато е тръгнала, е настъпило нещо, което понякога безразсъдно наричаме смъртоносна тишина, само че това наистина е била смъртоносна тишина: едва след известно време са започнали виковете. Че това е било чиста касапница, плетеница от тела с огромни дупки, от които са изтичали кръв, плът и органи, и че когато са пристигнали лекарите, са повторили: „Първо се погрижете за живите“.
Но повторение няма, а и не може да има, защото всеки е преживял същите моменти със собствената си история, със собствените си усложнения, със собствената си смърт – и сега ги описва със собствените си думи. Това не са факти, които могат да бъдат изредени, а гласове, които се разгръщат, и всички те – е, почти всички – звучат истински. Почти всички имат вкуса на истината. Точно това прави тази дълга поредица от свидетелства не само ужасна, но и великолепна, и не от болезнено любопитство ние, които следим процеса, не бихме разменили местата си за нищо на света, нито пък бихме си помислили да пропуснем и ден.
Чел съм, чувал съм и понякога съм си мислел, че живеем в общество на жертви, което с удоволствие бърка статуса на жертва и герой. Може и да е така; въпреки това голяма част от жертвите, за които чуваме ден след ден, ми изглеждат като герои. Заради смелостта, която им е била необходима, за да изградят наново живота си, начина, по който преживяват този опит, и силата на връзките, които ги свързват с мъртвите и с живите. Препрочитайки тези редове, осъзнавам, че звучат пресилено, но не знам как да го кажа по друг начин: докато тези млади хора – защото да, почти всички са млади – заемат позиция един след друг, ние виждаме душите им. И излизаме благодарни, шокирани и с усещането, че сме съзрели заедно с тях.
Клариса: „Това, което ми харесва на концертите, е да гледам лицата на хората. Тази вечер лицата бяха щастливи, всички бяха във фантастично настроение. Енергията беше страхотна.“ Орели: „Залата беше пълна, може би 1000 души, веднага щом започна изстрелването, ни притиснаха към бариерите. Бях улучена от куршум, не знам кой от тримата го е изстрелял.“ Лидия: „Бях с лице към сцената и виждах музикантите. Видях колко са паникьосани, видях ги да бягат зад сцената. В първия момент си помислих: някой луд е дошъл да стреля по публиката“. Клариса: „Опитах се да повярвам: вземат ни за заложници, ако направим това, което искат, всичко ще бъде наред. Но не, след няколко секунди стана ясно, че са дошли да ни убият, и си помислих: това е пълна лудост, ще умра на концерта на някакви калифорнийски бабаити, който ми струваше 30 евро и 70 цента, за да вляза.“ Тибо: „Хвърлих съпругата си на земята и скочих върху нея, всички в залата бяха легнали. След първите изстрели видях един човек с едро телосложение да стреля към земята. Той се придвижваше спокойно напред, крачка-две, изстрел, крачка-две, изстрел. Не носеше маска на лицето. Именно тогава, когато видях, че лицето му е разкрито, разбрах, че всички ще умрем. Помислих си: това е то, тук и сега. Този дъх е последният ми. Единствената мисъл, която донякъде ме успокои, беше, че нямам деца.“ Амандин: „Бяха включили всички светлини и разстрелваха хора, бих казала с известно удоволствие.“ Едит: „Бяха много млади, спокойни. В един момент пушките на един от убийците сигурно са се задръстили и друг му е помогнал да ги разглоби на шега, като приятели на стрелбище.“ Пиер-Силвен: „Спряха, за да презаредят, и след това забавиха ход: куршум по куршум, като се прицелваха. Вик – изстрел, ридание – изстрел, звънец – изстрел.“ Едит: „Един мъж се изправи и каза: „Спрете, какво правите? Един от убийците го застреля.“ Елен: „Чух го да казва: „Ето, това е за нашите братя в Сирия, ако не ви харесва, говорете с вашия президент Оланд“. Нямам представа какво се случва в Сирия, тук съм, за да се забавлявам с Ник, любовта на живота ми, и питам Ник: „Удариха ли те?“ Да, в корема, той изпитва болка, има проблеми с дишането, така че вдишвам в устата му и той умира.“ Едит: „Успях да се изкача до балкона, където един човек от задния ред ме скри под седалката.“ Бруно: „Бях облечен с бяла тениска, тежах 120 кг, бях седяща патица. Легнах пред Едит, мислейки си, че може би това ще я предпази.“ Едит: „Чувах убийството, свита зад Бруно в ембрионална позиция, в очакване да умра. Видях, че вратата се отвори в другия край на балкона. Човекът беше на три-четири метра от мен, много спокоен, носеше бели маратонки“. Бруно: „Помислих си: хей, той е готин, изглежда спокоен. След това вдигна пистолета си и започна да стреля надолу в шахтата“. Едит: „Дойде един приятел на Бруно и каза, че нещата се успокояват, че сега е моментът да избягаме. Бруно каза, че трябва да дойда с тях. Казах му, че не мога да мръдна, а той каза: „Добре, ще остана с теб“. И той остана с мен. Съвършено непознат човек. Поклон, Бруно.“
Според един жесток афоризъм всички ние имаме достатъчно сила, за да понасяме нещастията на другите. Това е вярно, но дори и в редиците на наблюдателите – които, когато всичко е казано и направено, нямат нищо повече за вършене, освен да слушат и да преписват – започваме да се чувстваме все по-зле и по-зле. Спим все по-зле и по-зле. Сънуваме кошмари, ставаме раздразнителни. И все по-често, след като се приберем вкъщи, без да сме го очаквали, се разплакваме (а бог знае, че не съм голям ревльо).
Всички тук се проектират в разказите, които чуваме, но всеки по различен начин. Често това е въпрос на възраст. Аз съм на 63 години, отдавна не съм бил на рок концерт, шансовете ми да съм бил в „Батаклан“ онази вечер са равни на нула. Синовете ми бяха на 28 и 25 години през 2015 г., можеше да са били там. Повече, отколкото със самите убити млади хора, се идентифицирам с техните родители. С Жорж Салинс, чиято дъщеря Лола е убита в „Батаклан“.
Строен пенсиониран лекар, Салинс изглежда като маратонец. Всъщност той е маратонец. Идва на процеса всеки ден и през последните седмици се превърна за мен просто в „Жорж“, един от малкото хора, с които се сприятелих по време на това пътуване. Срещаме се в нишите пред единствената машина за кафе, която е или напълно заградена, или не работи. И въпреки че пейките за журналисти са отделени от тези на ищците, а полицаите правят всичко възможно да гарантират, че всеки остава в собствената си секция, понякога хитруваме и сядаме заедно, и коментираме изслушването с приглушени гласове.
Последният път, когато Жорж вижда дъщеря си, е в деня на нападението, по време на обяда. Той е планирал да използва почивката, за да отиде да поплува в басейна Butte-aux-Cailles, близо до офиса му в 13-и район. Излизайки от офиса, той се сблъсква с Лола, която отива на обяд с колежката си Манон. Двамата се прегръщат и разменят няколко думи. Лола каза, че ще провери дали може да дойде на обяд през уикенда. Тя не споменава, че тази вечер ще отиде в „Батаклан“, знае го само брат ѝ. Когато новината се разчува, те се опитват да се успокоят взаимно със статистически данни: В „Батаклан“ е имало 1500 души, а броят на жертвите се изчислява на десетки. Шансовете ѝ да се измъкне невредима са много големи. В краен случай са склонни да допуснат, че може да е ранена, но не тежко. За Бога, само не тежко.
Жорж никога повече не се връща в басейна в Бут-о-Кейл. През януари 2016 г. той става съучредител на асоциацията на пострадалите 13-onze-15. В памет на Лола написва красива книга за любовта и скръбта, след това е съавтор на друга, която шокира групата на жертвите, защото е диалог с Аздин Амимур, бащата на Сами Амимур, терориста, който се взриви на сцената на „Батаклан“. Не е най-лесното нещо на света да признаеш, че децата на палачите не носят отговорност за престъпленията на бащите си. Но що се отнася до техните родители… Жорж казва, че тяхната болка също трябва да бъде чута. Той казва, че не можеш да се бориш с варварството чрез друго варварство и че това, което оправдава съдебен процес от такъв мащаб, е скрупульозното спазване на правните норми и принципи.
Жорж се застъпва за т.нар. възстановително правосъдие. Възстановителното правосъдие, разработено съвместно с Първите нации в Северна Америка, в Южна Африка след апартейда и след геноцида в Руанда, включва насърчаване на диалога между жертвите и извършителите, ако и двете страни желаят това: когато съдебните процеси са прекратени, без да се говори за наказания, публичност или свидетели, различни от надзирателите в затвора, като единствената цел е всеки човек да каже своята истина и да започне да гради живота си отново, ако това е възможно.
Слушайки Жорж, си спомням какво каза Абдеслам няколко дни по-рано. Нещо като: „Да, срамно е, че сред жертвите е имало мюсюлмани. Не това искахме.“ Когато коментарът вдигна шум, Абдеслам каза, че хората не се стараят достатъчно, за да го разберат, и че трябва да „оставят вратите на диалога отворени“. За мнозина, включително и за мен, това надхвърли всичко. От негова страна подобно изказване ми се стори толкова смущаващо, колкото когато Адолф Айхман заявява, че би искал да намери мир с бившите си врагове, или когато Роберт Лей, ръководител на Германския фронт на труда по време на Втората световна война, е бил убеден, че с малко добра воля и при условие, че всеки признае грешките си, „помирителна комисия“, съставена от оцелели евреи и нацистки престъпници, може да помогне на всички да започнат отново.
Жорж не е на моето мнение. Той също иска да остави вратите на диалога отворени. Той не само е готов да обмени мнения с бащата на един от тримата убийци на дъщеря му, но мисля, че би бил готов да разговаря и със самия убиец, ако не беше мъртъв. И ако Абдеслам остави вратите си отворени за него, той ще се възползва от тях.
Три дни след показанията на Жорж Салинс идва ред на Патрик Жарден, масивен, без грация мъж, който започва с поздравления към специалния командир на полицията за убийството на онзи „мръсник“ Сами Амимур и казва, че хора като Салах Абдеслам трябва да бъдат разстрелвани. Добре, смъртното наказание вече не съществува, което е жалко, но поне тези паразити ще трябва да гният в затвора до края на живота си, преди да изгорят в ада.
„Хората казват, че съм пълен с омраза, Ваша чест, и това е вярно. Наистина мразя и това, което най-много ме отвращава, са родителите на жертвите, които не го правят. Онзи човек, който написа книга с бащата на един от терористите, ме кара да повръщам“.
Ясно е, че ние, които слушаме Жарден, не можем да съдим този човек, който е загубил дъщеря си. Въпреки това потокът от архаична ярост, който блика от устата му, ни кара да се притесняваме. Да се научим да заменяме закона с отмъщение, справедливостта с отмъщение – това наричаме цивилизация. А Жорж е изключително цивилизован човек, човек, на когото бих искал да подражавам, ако ме сполети такова нещастие.
И все пак, преди да преодолеем тази архаична ярост, трябва да признаем, че тя съществува – защото трябва да съществува, иначе не бихме били хора. Антоан Лейрис, младият мъж, чиято съпруга е убита в Батаклан, пише трогателна книга „Vous N'aurez Pas Ma Haine“ (Няма да получите моята омраза), чието заглавие се превърна в лозунг. Макар да се възхищавам на достойнството на онези, които повтарят този лозунг в съда, заявявайки, че не изпитват гняв, че единственото, което искат, е справедлив съдебен процес, че да се вика за отмъщение означава да се признае победата на убийците, на първо място всичко това ми се струва твърде единодушно и добродетелно, за да бъде напълно честно. Второ, не мога да не си помисля, че те твърде бързо заглушават Патрик Жарден в себе си и че ако поне веднъж на всеки 250 години чуем този мрачен, непрощаващ глас, това е добре. „Казват, че съм крайно десен, и може би е така; не знам, но дори и да съм крайно десен, това прави ли дъщеря ми по-малко мъртва?“
Точно до края на процеса оцелелите, които са избрали да не свидетелстват през есента, имат право да променят мнението си и да бъдат изслушани. Около 80 души са се записали да дадат показания. В един момент ми хрумна ужасна мисъл: ако трябва да се направи филм за процеса, това са сцените, които бихте искали да изрежете. Не защото са лоши, а защото са излишни. Всичко това сме го виждали, чували сме го и преди, те не добавят нищо.
Но в действителност това не е вярно. Наред с другите говорители се сещам за този млад мъж, който по онова време е бил на 21 години и е излязъл невредим от „Батаклан“. В продължение на три години той е бил напълно откъснат от света. Без спомени. Само едно усещане – впечатлението, че хората го гледат странно. Мрачни, но неясни идеи. Кошмари без образи. Неясни силуети на ръба на зрението му.
Непрекъснат махмурлук, който лекува с алкохол. Усещането, че е направил нещо нередно, но какво? То се изплъзва.
След три години прави терапия с EMDR – лечение с бързи очни движения, което сега се използва за всичко, но е измислено за пациенти, страдащи от посттравматичен стрес. Изведнъж всичко се връща. Той знае какво е направил.
За да стигне до изхода, той си е пробивал път през тълпата с бутане, мачкане и тъпчене. Превърнал се е в машина за оцеляване, на която не ѝ пука за нищо. Използвал е хората, които са му били най-скъпи, като жив щит, само и само да остане жив.
И така, той живее, да, но живее увреден живот. Другите са герои, той не е. Отново и отново се вижда как бута, мачка, тъпче. Този филм ще се върти отново и отново в главата му до деня на смъртта му. Той се срамува. Ето защо е тук. За да поиска прошка от тези, които е тъпкал. Ако някой от тях е тук, за да го чуе, поне е нещо. Той се просълзява. Тръгва си. Аз също си тръгвам: достатъчно за днес.
На следващия ден един приятел адвокат ми казва, че съм пропуснал нещо – това е правило в съдебните репортажи: винаги пропускаш нещо, когато решиш да си тръгнеш. Веднага след младия мъж, разкъсван от чувство за вина, идва ред на друг оцелял от Батаклан. Много по-спокоен, той започва показанията си с думите, че току-що е чул да говори младежа преди него и иска да му каже следното: някой ме настъпи и имам две счупени ребра. Само две счупени ребра. Може би ти си бил онзи, който ме настъпи, може би е бил някой друг, никога няма да разберем. Но ако си бил ти, трябва да знаеш: две счупени ребра не са кой знае какво. Преодолях го, жив съм, щастлив съм, не те обвинявам, направил си каквото си могъл, всички ние направихме каквото можахме, надявам се, че все още си тук, за да чуеш това.
Младият мъж беше изчезнал, но моят приятел адвокат изтича в коридора, за да го потърси. Настигна го отвън, на стълбите на Двореца на правосъдието. Ако правехме филм, щяхме да се спрем на този образ.
