Чети я така, сякаш я пишеш ти.
В този късен час от историята на света, книги могат да се открият в почти всяка стая на дома – в детската, във всекидневната, в трапезарията, в кухнята. Но в някои къщи те са станали толкова много, че трябва да им се осигури собствена стая – читалня, библиотека, кабинет. Нека си представим, че се намираме в такава стая; че тя е слънчева, с прозорци, отворени към градината, така че чуваме шумоленето на дърветата, гласа на градинаря, рева на магаре, клюките на стари жени край помпата – и всички обикновени процеси на живота, които следват своя случаен, неравномерен ход, така както са го следвали от стотици години насам. Също толкова неусетно и неотклонно, книгите са се събирали по рафтовете. Романи, поеми, исторически трудове, мемоари, речници, карти, указатели; книги с готически шрифт и чисто нови книги; книги на френски, гръцки и латински; с най-различни форми, размери и стойност – купувани за нуждите на изследването, купувани за развлечение по време на пътуване с влак, купувани от разнородни същества, с различен темперамент – сериозни и лекомислени, хора на действието и хора на буквата.
И сега, влизайки в такава стая, човек с основание може да се запита: как трябва да чета тези книги? Кой е правилният начин да се заема с тях? Толкова са много и толкова различни. Апетитът ми е толкова променлив и капризен. Какво трябва да направя, за да извлека най-голямото възможно удоволствие от тях? Дали изобщо търся удоволствие, или полза, или нещо друго?
Ще изложа пред вас някои от мислите, които са ми хрумвали в такъв момент. Но моля забележете въпросителния знак в края на заглавието ми. Човек може да размишлява върху четенето колкото си иска, но никой не може да налага закони по този въпрос. Тук, в тази стая, ако не другаде, ние дишаме въздуха на свободата. Тук обикновените хора и учените, мъжете и жените – всички са равни. Защото макар четенето да изглежда толкова просто – едва ли не въпрос на познаване на азбуката – то всъщност е нещо толкова трудно, че е съмнително дали изобщо някой знае нещо по въпроса. Париж е столицата на Франция; крал Джон е подписал Великата харта на свободите – това са факти, те могат да се преподават. Но как да научим хората да четат Изгубеният рай така, че да видят в него велик епос? Или Тес от рода Д’Ърбървил, така че да разберат, че това е добър роман? Как да овладеем сами изкуството на четенето? Без да се опитвам да налагам закони по тема, която не е узаконена, ще направя няколко предложения, които могат да покажат как не бива да се чете, или да ви подтикнат да измислите по-добри методи от моите.
За да се чете една книга добре, човек трябва да я чете така, сякаш я пише сам.
И веднага щом си зададем въпроса как трябва да се чете една книга, се сблъскваме с факта, че книгите се различават помежду си; на рафта ни има поеми, романи, биографии – всяка от тях се различава от останалите така, както тигърът се различава от костенурката, а костенурката – от слона. Очевидно е, че отношението ни също трябва да се променя постоянно. От различните книги трябва да очакваме различни качества. Макар това да звучи просто, хората постоянно се държат така, сякаш всички книги принадлежат към един и същи вид – сякаш има само костенурки или само тигри. Ядосват се, когато някой романист въведе кралица Виктория на трона шест месеца по-рано от историческата дата; възхваляват поет, защото ги е научил, че теменужката има четири листенца, а маргаритката – почти винаги десет. Ще си спестите много време и нерви, които можете да запазите за по-достойни цели, ако преди да започнете да четете, се опитате да определите какви качества очаквате от един романист, от един поет, от един биограф. Костенурката е плешива и лъскава; тигърът има гъста жълта козина. Така се различават и книгите: едната има козина, другата е плешива.
Да, но въпреки това, проблемът не е толкова прост в библиотеката, колкото в зоологическата градина. Книгите имат много общо помежду си; те постоянно излизат извън границите си; постоянно създават нови видове от неочаквани кръстоски. Трудно е да се прецени как да се подходи към тях, към кой вид принадлежи всяка. Но ако помним, че всяка от тези книги е била написана от перо, което – съзнателно или несъзнателно – е опитвало да очертае някакъв замисъл, да избягва едни неща, да приема други, да поема рискове с трети; ако се опитаме да проследим автора в неговия експеримент от първата до последната дума, без да налагаме върху него собствената си представа, то имаме добър шанс да подхванем нишката от правилния край.
За да се чете една книга добре, човек трябва да я чете така, сякаш я пише сам. Да не започваме сядайки на пейката сред съдиите, а като застанем на подсъдимата скамейка до обвиняемия. Да бъдем негов сътрудник, негов съучастник. Дори и ако желаем само да четем книгите, нека започнем с това да ги пишем. Защото едно е сигурно – не може човек да напише дори най-обикновената малка история, да се опита да опише най-простото събитие – да речем, среща с просяк на улицата – без да се сблъска с трудностите, пред които са се изправяли и най-великите романисти.
За да разберем, дори бегло и грубо, основните разделения, на които романистите се подразделят, нека си представим колко различно биха описали един и същ случай – срещата със споменатия просяк на улицата – Даниел Дефо, Джейн Остин и Томас Харди.
Дефо е майстор на разказа. Основното му усилие ще бъде да сведе историята на просяка до съвършен ред и простота. Първо се случва това, после онова, накрая – третото. Той няма да добави нищо, което би уморило читателя ненужно или отклонило вниманието му от онова, което иска да му предаде – колкото и привлекателно да изглежда то. Освен това ще ни убеди – тъй като е майстор не на романтиката или комедията, а на наратива – че всичко разказано се е случило наистина. Ще бъде изключително прецизен. Това се е случило, както ни казва още в първите страници на Робинзон Крузо, на първи септември. По-фино и изкусно, той ще ни хипнотизира да повярваме, като небрежно изпусне някакъв дребен, уж ненужен факт – например: „Баща ми ме повика една сутрин в стаята си, където лежеше прикован от подаграта.“ Подаграта на баща му не е необходима за историята, но е необходима за истинността ѝ – защото точно така говорят хората, които казват истината: добавят някой маловажен детайл, без да се замислят. Освен това той ще избере тип изречение, което е плавно, но не прекалено обилно; точно, но не афористично. Целта му ще бъде да представи самото събитие, без изкривяване от собствената му гледна точка. Ще срещне темата лице в лице, директно, без да се отклонява дори за миг, за да подчертае, че това било трагично, а онова – красиво; така, в края на краищата, той ще постигне своята цел.
Но нека не объркваме дори за миг неговата цел с онази на Джейн Остин. Ако тя бе срещнала просякиня, без съмнение щеше да се заинтересува от историята ѝ. Но веднага щеше да разбере, че за целите си цялата случка трябва да бъде преобразена. Улиците, откритото пространство и приключенията не значат нищо за нея – поне не в художествен смисъл. Това, което я интересува, е характерът. Тя веднага би превърнала просякинята в благоприличен възрастен мъж от висшата средна класа, удобно настанен до камината в собствения си дом. Вместо да се хвърли в историята енергично и правдиво, тя ще напише няколко абзаца с прецизно и умело подправено въведение, което обобщава обстоятелствата и скицира характера на господина, когото иска да ни представи. „Бракът като източник на промяна винаги е бил неприятен“ за господин Удхаус, казва тя. Почти веднага ѝ се струва уместно да ни покаже, че думите ѝ се потвърждават и от самия господин Удхаус. Чуваме го да говори: „Горката госпожица Тейлър! – Иска ми се да беше пак тук. Каква жалост, че мистър Уестън изобщо е помислил за нея.“
А когато господин Удхаус е говорил достатъчно, за да разкрие себе си отвътре, Остин ще реши, че е време да го видим и през очите на дъщеря му. „Ти намери на Хана тази добра работа. Никой не се сещаше за нея, докато ти не я спомена.“ Така тя ни показва как Ема го ласкае и му угажда. И накрая, ние виждаме характера на господин Удхаус едновременно от три гледни точки: така, както той вижда себе си; както го вижда дъщеря му; и както го вижда с чудодейното си око невидимата дама – самата Джейн Остин. Трите гледни точки се сливат в едно, и така ние можем да се движим около героите ѝ свободно, сякаш водени единствено от собственото си възприятие.
А сега нека Томас Харди избере същата тема – просяк, срещнат на улицата – и веднага ще станат видими две огромни промени. Улицата ще се преобрази в необятна и мрачна пустош; човекът – мъж или жена – ще придобие мащаба и неяснотата на статуя. Освен това, отношенията на това човешко същество няма да бъдат насочени към други хора, а към пустошта, към човека като законодател, към онези сили, които управляват човешката съдба. Отново нашата перспектива ще бъде напълно променена. Всички качества, които бяха възхитителни в Робинзон Крузо, възхитителни в Ема, ще липсват или ще бъдат пренебрегнати. Прякото, буквално изказване на Дефо ще изчезне. Няма да остане нищо и от ясния, точен блясък на Джейн Остин.
Всъщност, ако преминем към Харди направо след някой от тези велики писатели, първата ни реакция ще бъде, че той е „мелодраматичен“ или „нереалистичен“ в сравнение с тях. Но нека си припомним, че човешката душа има поне две страни – светла и тъмна. В компания се разкрива светлата страна на ума; в самота – тъмната. И двете са еднакво реални, еднакво важни. Но романистът винаги ще клони към това да разкрие едната повече от другата; а Харди, който е романист на тъмната страна, ще направи така, че върху лицата на героите му никога да не пада ясен, постоянен лъч светлина; те няма да бъдат наблюдавани отблизо в салони, а ще се сблъскват с пустошта, с овцете, с небето и звездите – и в самотата си ще бъдат изцяло подвластни на боговете.
Да, героите на Джейн Остин са реални в салона, но те изобщо не биха съществували на върха на Стоунхендж. Слаби и непохватни в салоните, героите на Харди са едри и жилави под открито небе. За да постигне целта си, Харди не е нито буквален и категоричен като Дефо, нито ловък и заострен като Джейн Остин. Той е тромав, усложнен, метафоричен. Докато Остин описва обноски, той описва природата. Докато тя е реалистична, той е романтичен и поетичен. Тъй като и двамата са велики творци, всеки от тях внимава да спазва законите на собствената си перспектива и не ни обърква (както го правят много по-малки писатели), въвеждайки два различни вида реалност в една и съща книга.
Всички биографии и мемоари, всички хибридни книги, изградени основно от факти, служат, за да ни върнат способността да четем истински книги – тоест, произведения на чистото въображение.
И все пак е много трудно човек да не си пожелае те да бяха по-малко скрупульозни. Чести са оплакванията, че Джейн Остин е твърде прозаична, а Томас Харди – твърде мелодраматичен. И трябва да си припомним, че е необходимо да подхождаме към всеки писател по различен начин, за да получим от него всичко, което може да ни даде. Трябва да помним, че една от чертите на величието е да приведе небето, земята и човешката природа в съответствие със собствената си визия. Именно поради тази своя майсторска сила, това безкомпромисно своеобразие, великите писатели често ни карат да правим героични усилия, за да ги четем правилно. Те ни пречупват и огъват. Да преминеш от Джейн Остин към Харди, от Пийкок към Тролъп, от Скот към Мередит, от Ричардсън към Киплинг – означава да бъдеш изтръгнат и разкривяван, захвърлян ту натам, ту насам. Освен това, всеки човек се ражда с природна склонност в една или друга посока. Той инстинктивно възприема визията на Харди, а не на Джейн Остин, и като чете по течението, а не срещу него, се носи леко и бързо от собственото си влечение право към сърцевината на таланта на своя автор. Но тогава Джейн Остин му става противна. Едва успява да се пребори с пустинята на нейните романи.
Понякога това естествено отблъскване е прекалено силно, за да бъде преодоляно, но все пак си струва да се направи опит. Защото тези труднодостъпни книги, с всичката им първоначална суровост, често дават най-богатите плодове, в края на краищата. А човешкият ум е устроен така странно, че литературни територии, които ни отблъскват в един сезон, в друг ни изглеждат апетитни и дори жизнено необходими.
Ако това е вярно – че книгите са от твърде различни видове, и че за да ги четем правилно, трябва силно да напрягаме въображението си ту в една, ту в друга посока – то е ясно, че четенето е едно от най-уморителните и изтощителни занимания. Често страниците летят пред очите ни. Ние сякаш живеем в тях, без дори да усещаме, че държим томчето в ръце – толкова силен е интересът ни. Но колкото по-вълнуваща е книгата, толкова по-голяма е опасността от „преяждане“. Симптомите са познати. Изведнъж книгата става скучна като застояла вода и тежка като олово. Прозяваме се, протягаме се и не можем да се съсредоточим. Най-високите полети на Шекспир и Милтън стават непоносими. И неволно започваме да се питаме, „дали Кийтс е глупак, или съм аз?“ – болезнен въпрос, който не би трябвало да си задаваме, ако само осъзнавахме колко голяма роля играе изкуството на не-четенето в изкуството на четенето. Да умееш да четеш книгите, без всъщност да ги четеш; да прескачаш, да се шляеш, да отлагаш преценката, да се разхождаш и мотаеш из уличките и задните дворове на литературата – това е най-добрият начин да съживиш собствената си творческа сила.
Всички биографии и мемоари, всички хибридни книги, изградени основно от факти, служат, за да ни върнат способността да четем истински книги – тоест, произведения на чистото въображение. Това, че те служат и за предаване на знания и усъвършенстване на ума, е вярно и важно, но ако разсъждаваме върху това как да четем книги за удоволствие, а не как да осигурим адекватна пенсия на вдовицата си, то тази тяхна друга функция е дори още по-ценна и съществена. Но и тук човек трябва да знае какво точно търси. Дали е покой, забава, странности, или някакъв тласък за своя изморен творчески импулс. Напуснал е своята гола, ръбата кула – и сега се разхожда по улицата, надничайки през отворените прозорци. След самотата и концентрацията, чистият въздух, гледката на други хора, погълнати от безброй дейности, ни обгръща с неописуема притегателна сила.
Прозорците на къщите са отворени; щорите са вдигнати. Човек може да види цялото домакинство, без то да подозира, че го наблюдават. Виждаме ги на вечеря, как говорят, четат, играят на нещо. Понякога изглежда, че се карат – но за какво? Или се смеят – но на какво? В мазето готвачката чете вестника на глас, докато прислужницата прави препечена филийка; влиза момичето от кухнята и всички започват да говорят едновременно – но какво казват? Горе едно момиче се облича, за да излезе на бал. Но къде отива? Старата дама седи до прозореца в спалнята си с някакво плетиво в ръка, до нея красив зелен папагал в клетка. Какво ли си мисли? Целият този живот сякаш се е събрал на едно място; за него има причини; има вътрешна логика – стига да можеше човек да я улови.
Биографът отговаря на безбройните въпроси, които си задаваме, докато стоим отвън на тротоара и надничаме през отворения прозорец. Наистина няма нищо по-интересно от това да се промъкваш сред тези огромни хранилища на факти, да съчиняваш животите на мъже и жени, да изграждаш техните сложни умове и домакинства от невероятното изобилие, хаос и пъстрота на разпилените данни. Дадени са ни напръстник, череп, ножица, сноп сонети – и от тях ние трябва да създаваме, да комбинираме, да съединяваме тези несъвместими неща. Във фактите има и нещо, което само най-великите романисти могат да надминат – емоцията, която идва от знанието, че мъже и жени са направили и преживели тези неща. Капитан Скот, който умира от глад и студ в снега, ни разтърсва не по-малко от която и да е измислена приключенска история на Конрад или Дефо – но ни въздейства по различен начин. Биографията се различава от романа. Да искаш от биографа да ти достави същия вид удоволствие, каквото получаваш от романиста, означава да го използваш неправилно и да го четеш погрешно. Когато казва: „Джон Джоунс е роден в 5:30 сутринта на 13 август 1862 г.“, той вече е обвързан, фокусирал е обектива си върху фактите – и ако след това започне да фантазира, перспективата се размазва, ние ставаме подозрителни и доверието ни в неговата почтеност като автор се руши. По същия начин фактите разрушават измислицата. Ако Такери, например, бе цитирал в Панаир на суетата реална вестникарска статия за битката при Ватерло, цялата тъкан на неговата история щеше да се разпадне – така, както камъкът разрушава сапунен мехур.
Но няма съмнение, че тези хибридни книги, тези складове и хранилища на факти, играят голяма роля в разпускането на ума и възвръщането на вкуса към въображението. Работата по изграждането на един човешки живот от черепи, напръстници, ножици и сонети събужда у нас интерес към творчеството и желание да видим тази работа извършена красиво и силно – от някой като Флобер или Толстой. Освен това, колкото и интересни да са фактите, те представляват по-нисша форма на фикция – и постепенно започваме да се изнервяме от тяхната слабост и разпръснатост, от компромисите и увъртанията им, от небрежните изречения, които сами си съчиняват, и ни обзема нетърпение да се съживим чрез по-интензивната истина и сила на художествената измислица.
Необходимо е човек да разполага с огромен запас от енергия на въображението, за да се изкачи по стръмните склонове на поезията. Тук няма онези постепенни въведения, онези прилики с познатия свят на всекидневието, с които романистът ни примамва в своето въображаемо царство. Всичко е рязко, противоположно, несвързано. Но различни причини – лоши книги, умората от поддържането на живота в ред, прекъсващите, но мощни удари, които ни нанася красотата, както и непредсказуемите импулси на ума и тялото – всички те често ни довеждат до състояние, в което поезията е необходимост. Гледката на минзухар в градина може внезапно да извика в съзнанието ни всички пролетни дни, които някога сме преживели. Тогава копнеем не за частното, а за общото; не за детайла, а за цялото; искаме да изплува тъмната страна на съзнанието; да бъдем в досег с тишината, със самотата и с всички мъже и жени, а не с този конкретен Ричард или онази конкретна Ан. Метафорите са по-изразителни от обикновените изявления.
Ето защо, за да се чете поезия правилно, човек трябва да бъде в приповдигнато, екстремно, щедро състояние на духа, в което много от опорите и удобствата на литературата са оставени настрана. Способността ѝ да симулира, представителната ѝ сила, се отхвърлят в полза на нейните крайности и екстравагантности. Представянето често е твърде отдалечено от това, което се представя – и затова трябва да вложим цялата енергия на ума си, за да разберем връзката, например, между песента на славея и образите и идеите, които тази песен предизвиква в съзнанието. Така четенето на поезия често прилича на състояние на възторг, в което римата, метриката и звукът раздвижват съзнанието така, както виното и танцът раздвижват тялото, и ние продължаваме да четем, разбирайки със сетивата, а не с разума, бидейки в състояние на опиянение.
Но цялото това опиянение и тази интензивност на удоволствието зависят от точността и истинността на образа – от това, дали той е огледален двойник на вътрешната реалност. Колкото и далечни и екстравагантни да изглеждат някои от образите на Шекспир, колкото и ефирни и странни да са тези на Кийтс, в момента на четенето те ни се струват връх и завършек на мисълта – нейно окончателно изражение. Безполезно е да разсъждаваме по темата хладнокръвно. Всеки, който е чел поезия с удоволствие, ще си спомни онова внезапно убеждение, онова внезапно припомняне, което съпровожда четенето на поезия и му придава възвишеността и интензивността му (защото понякога ни се струва, че сами сме на път да кажем – или вече сме казали в някакво предишно съществуване – онова, което Шекспир казва сега).
Но такова четене предполага – съзнателно или не – максимално напрежение и бдителност на всички способности, на разума не по-малко от въображението. Ние винаги проверяваме твърденията на поета, правим мигновени сравнения, според силите си, между красотата, която той създава отвън, и онази, която познаваме отвътре. Защото и най-смиреният сред нас е надарен със способност за сравнение. И най-простият (стига да обича четенето) вече носи в себе си онова, на което може да съпостави даденото му – от поета или от романиста.
С това признание, разбира се, тайната вече е разкрита. Защото допускането, че можем да сравняваме, да различаваме, ни довежда до следната стъпка: четенето не е само съчувствие и разбиране; освен това то е критика и преценка. Досега нашето усилие е било да четем книгите така, както ги пише писателят. Опитвали сме се да разбираме, да оценяваме, да тълкуваме, да съпреживяваме. Но сега, когато книгата е прочетена, читателят трябва да напусне подсъдимата скамейка и да се качи на съдийската пейка. Той трябва да престане да бъде приятел; трябва да стане съдия. И това не е просто метафора. Сякаш умът преминава през два процеса при четенето (сякаш – защото всичко, което се случва в ума, е неясно). Първият бихме нарекли самото четене; вторият – след-четенето. По време на самото четене, когато държим книгата в ръце, има непрестанни разсейвания и прекъсвания. Новите впечатления непрекъснато допълват или отменят старите. Преценката ни е задържана, защото не знаем какво предстои. Изненадата, възхищението, скуката, интересът се сменят толкова бързо, че когато най-после стигнем до края, сме в състояние на пълно объркване. Добра ли е книгата? Или лоша? Какъв вид книга е тя? Колко добра?
Триенето на четенето и емоцията, която го съпровожда, вдигат твърде много прах, за да ни позволят да дадем ясен отговор на тези въпроси. Ако ни попитат за мнението ни, не можем да го дадем. Части от книгата сякаш са потънали, други изпъкват неестествено. Тогава може би е най-добре да се заемем с нещо съвсем друго – да се разходим, да поговорим, да копаем, да слушаме музика. Книгата, в която сме вложили толкова време и мисъл, напълно изчезва от съзнанието. Но изведнъж, докато късаме роза или връзваме обувка, вършейки нещо съвсем различно и далечно, цялата книга изплува на повърхността на ума – цялостна. Някакъв процес сякаш се е завършил, без да сме разбрали. Различните детайли, събирани по време на четенето, се нареждат по места от само себе си. Книгата придобива определена форма – превръща се в замък, плевня или готическа руина, според случая.
Сега можем да мислим за книгата като за цяло, а това цяло поражда различно усещане от онова, което сме имали при четенето ѝ на части. Нейната симетрия и пропорция, нейното объркване или изкривяване могат да ни донесат голяма наслада или силно отвращение – независимо от удоволствието, което всяка част е носила сама по себе си. Държейки тази цялостна форма в ума си, сега вече е необходимо да стигнем до някакво мнение за достойнствата на книгата. Защото, макар да е възможно да изпитаме най-силно удоволствие и възбуда от първия процес – самото четене – и макар да е от изключителна важност, то не е толкова дълбоко или трайно, колкото удоволствието, което получаваме, когато приключи вторият процес – след-четенето – и ние държим книгата в съзнанието си: ясна, сигурна и (според възможностите ни) завършена.
Но как да отговорим на всички тези въпроси, бихме могли да попитаме. Добра ли е книгата, или лоша? Колко добра, колко лоша? Отвън не може да се очаква голяма помощ. Критиците са много, критиките изобилстват, но умовете се различават твърде много, за да допуснат прецизно съвпадение в детайлите – а няма нищо по-погубващо от това да се опиташ да натъпчеш собствения си крак в чужда обувка.
Когато искаме да решим конкретен случай, най-добре ще си помогнем не като четем критики, а като осъзнаем възможно най-остро собственото си впечатление – и го сверим с преценките, които сме изградили постепенно в миналото. Там, в гардероба на съзнанието ни, висят формите на книгите, които сме прочели – окачени и подредени, щом само сме приключили с тях. Ако току-що сме прочели Клариса Харлоу, нека видим как тя се очертава на фона на Ана Каренина. Веднага силуетите на двете книги се открояват една срещу друга, като къща със стръмни покриви и стърчащи комини на фона на жетвената луна. Веднага се очертават качествата на Ричардсън – неговата многословност, неговата заобиколна изразност – в контраст с краткостта и директността на Толстой.
А каква е причината за тази разлика в подхода? И как се сравняват нашите емоции в различните кризисни моменти на двете книги? Какво трябва да отдадем на XVIII век, а какво – на Русия и на преводача? Въпросите, които възникват, са безброй. Те се разклоняват безкрайно, и много от тях изглеждат на пръв поглед несъществени. И все пак именно чрез задаването им – и чрез преследването на отговорите, докъдето можем да стигнем – ние достигаме до собствения си критерий за стойност и в крайна сметка решаваме дали току-що прочетената книга принадлежи към този или онзи вид, има заслуги в тази или онази степен. Именно сега – когато сме се придържали тясно към собственото си впечатление, когато сме изградили самостоятелно собствената си преценка – можем най-ползотворно да се обърнем към мненията на великите критици: Драйдън, Джонсън и останалите. Именно когато най-добре можем да защитим собствените си мнения, ще извлечем най-много от техните.
И така – за да обобщим различните точки, до които стигнахме в това есе – открихме ли някакъв отговор на въпроса си: как трябва да се чете една книга? Ясно е, че няма отговор, който да важи за всички, но може би имаме няколко предложения. На първо място, добрият читател ще предостави на писателя ползата от всяко съмнение; ще му даде помощта на цялото си въображение; ще го следва колкото може по-внимателно, ще го тълкува колкото се може по-интелигентно. На следващо място – ще съди с възможно най-голяма строгост. Всяка книга, ще си напомни той, има право да бъде оценявана според най-доброто в своя вид. Ще бъде дръзновен, широкоскроен в избора си, верен на собствените си инстинкти – но готов да обмисли и тези на другите. Това е обща схема, която може да бъде попълнена според собствения вкус и свободно време – но да четеш по този начин означава да бъдеш читател, когото писателите уважават. Именно благодарение на такива читатели шедьоврите се появяват на бял свят.
Ако моралистите ни попитат как оправдаваме любовта си към четенето, бихме могли да извадим някакво подобно оправдание. Но ако сме честни, знаем, че такова оправдание изобщо не е необходимо. Вярно е, че не получаваме от четенето нищо друго освен удоволствие; вярно е, че и най-мъдрият от нас не е в състояние да каже какво точно е това удоволствие. Но това удоволствие – загадъчно, неведомо, безполезно, каквото и да е – е достатъчно. То е толкова странно, толкова сложно, толкова неизмеримо плодотворно и с толкова далечни последици за ума на всеки, който го изпитва, че не би било никак чудно, ако в Деня на Страшния съд – когато тайното се разкрие, а неясното стане ясно – открием, че причината, поради която сме се развили от прасета до мъже и жени; излезли сме от пещерите; захвърлили сме лъкове и стрели; седнали сме около огъня и сме говорили, пили, веселили; давали сме на бедните, помагали сме на болните; изградили сме паважи и къщи, някакъв приют, някакво общество върху пустошта на света – е единствено тази: защото сме обичали да четем.
