{sidebar id=154}Не знам за какво се говори в тази книга. Не знам защо е написана. Не мога да разбера героите. Не схващам защо авторът ги среща и какво е следствието от това. Описанието на бунтовете в Гърция ми хареса, напомни ми на стихийността на „Хищни нокти“ на Марко Видойкович. И все пак, защо авторът на „Островът“ е седнал да напише „Господ слиза в Атина“?

Александър Секулов е един от малкото нашенски автори, които уважавам – пише прекрасно и не е част от медийната машина на оная клика, която е окупирала публичното пространство и претендира за собственост върху образа на „писател/ка“. Но тази книга е абсолютно неясна за мен като сюжет, като развитие, като завършек.

{sidebar id=143}Трима главни герои. Александър – милионер-хипохондрик, който от ежедневно треперене над крехката си телесна машина се отдава на нощни побоища с полицията по улиците на Атина. Нещо като домашен любимец му е журналистът Фред, който трескаво отразява случващото се в гръцката столица, докато пропада в жестока и обсебваща любов към Клер – мистериозна омъжена красавица, която жъне мъжки сърца и вечеря с тях. Между тримата се оформя насилен любовен триъгълник, а Секулов непрестанно мести читетеля от изискани разговори между тях, изпълнени с безкрайни недомлъвки, към пространни сцени на насилие и битки между младежи и полицията.

Животът на Александър, разчертан в охолство до 93-тата му година, се оказва застрашен, когато е арестуван за атака над полицай и предполагаемо съучастие в атентат. Фред е автор на снимката, която може да го вкара за дълго зад решетките, ако я предаде на властите. Клер… нямам и идея какво си мисли Клер, тотално енигматичен образ, който и за миг не ми допадна.

Разочарован съм от книгата. Да, кризисната вакханлия при съседите дава благодатен фон за сюжети, но в този роман просто не припознавам нищичко, което да ме грабне, да ме захвърли, макар и мислено, по гръцките улици, да изстиска самодоволните ми пацифистки мисли и да ме запали с огъня на хаоса.

Отделни пасажи са брилянтни, Секулов наистина има страхотен талант – „Човешкото в Господ е твърде много“ е убийствено на място. Други метафори по-скоро имат нужда от доизпипване – „Жадна като кост на лисица в пустинята“, ако правилно си спомням, ме хвърли в недоумение.

P.S. По-горе има линк към „Книга за теб“, тъй като в „Аз чета“ имаположително ревю за книгата, което по нашите правила означава, че все пак я препоръчваме. Аз не. Смятам обаче, че трябва на всяка цена да прочетете „Островът“ от същия автор. Вижте и интервю със Секулов за книгата му.

Христо Блажев работи в областта на книгоиздаването и в свободното си време списва един от влиятелните литературни блогове в българското Интернет пространство, „Книголандия“.