Този път обаче Златко е тук в качеството си на автор, а аз се вмъквам удобно в мантията си на щатен ревюиращ, след като той ми даде възможността да се запозная с книгата предварително. Дори ще ви споделя дословно какво написах на Златко във „Фейсбук“ непосредствено след прелистването на последната страница (образно казано, естествено, прочетох книгата на четеца си):
Приключих книгата ти... малко съм ошашавен от края, от нищото се изсипа толкова много страст, че още не знам какво да мисля. Хубави са разказите ти, Златко, макар да смятам, че си вкарал в тях много, твърде много – малцина ще успеят да проследят нещата из страниците – сред малкото случване има толкова много страсти и емоции. Уважавам и смелостта ти да пишеш по теми табу като кръвосмешенията и любовните пориви между поколенията. Чакам с нетърпение появата ти по нашите ширини и излизането на книгата... надявам се си се запасил с нерви, защото имам усещане, че ще остане неразбрана в нашата консервативна родина, стиснала бедрата си в отрицание на истинската сексуалност – онази в главата.Да, този сборник е всичко друго, но не и обикновен. Нека е ясно – не е за всеки – Златко е интелектуалец в онова, старото, положителното значение на думата – човек, който отдава твърде много на осмислянето на света около себе си. А при него е още по-сложно – телом той е отвъд океана, духом е още тук и май нивга не си е тръгвал истински, ако съдя по това, че все още се опитва да променя нещата по нашите ширини: вижте блога му само.
Разказите на Златко са дълги, наситени и мудни, разточителни откъм фрази, събиращи в себе си тежестта на европейската древност и леконравността на американската младост. В ума ми постоянно звучеше една метафора, свързана с „Лолита“ на Набоков – че Хумберт Хумберт е точно старата, покварена Европа, а нимфетката – престъпно младата, но вече потентна Америка. И при Златко такива сблъсъци бушуват постоянно, а терзанията на героите му – почти винаги идентификационни по възраст със самия него (доста смело) са точно както при Набоков – тежки и неразрешими.
Еротиката е в изобилие, без да преминава към Тъмната страна – порнографията. И все пак шок ще има, ужас – вероятно, както му написах и на него, псевдоморализаторските вогони още властват по нашите ширини. Истината е, че когато младите автори (някои само писачи според мен) пишат за секс, това се приема за нормално, адмирира се – това обаче на Златко едва ли ще му бъде простено. Обществото ни и писателската гилдия живее в средновековните представи за десексуализацията на човек след 40-45-тата му година.
Героите на Златко обичат страстно и пагубно, обичат по европейски, по балкански, по нашенски – въпреки себе си. Неминуеми са връзките с романа на другия Златко – Енев – „Реквием за никого“, но там е опущен демонът на злото, на политиката, на чудовищното деление и труповете са неизбежни, самоунищожението също. При Ангелов това липсва, а единственото самоубийство е вътрешно, когато осъзнаваш невъзможността на положението си. Сексуалността е също до голяма степен вътрешна, прогаряща мислите, неутолима от нищо, дори и телесното удовлетворение е безсилно пред нея – тази сексуалност иска пълното сливане, което е близко до невъзможното.
Жестоката истина според мен е, че книгата няма как да бъде приета добре у нас, а и Златко едва ли я е писал с тази идея. Мисля си, че книгата е твърде дълбока за младите (и аз не претендирам да съм я осмислил изцяло) и твърде жарко-еротична за по-възрастните. Разпъната в нищото, това е книга, която в обърнато време тепърва ще върви по своята Голгота.
Златко, очаквам роман. Съжалявам за публичната подкана, но така няма как да избегнеш отговор. Роман за емигрирането от собствената душа и завръщането към нея. Жарък, страстен роман. Нека има и смърт. Бе ти си знаеш. Нещо, което да бъде оплюто тук, в България.
Това не е лош атестат, знаеш.