Да откриеш чудесен български автор си е въпрос и на късмет сред купищата, заляли книжарниците – някои с вече добре изграден публичен образ на многописци, други тепърва политащи в тази посока с плашеща трескава активност. Факт е, че моите лични пристрастия сред сиелските автори са основно към
Захари Карабашлиев и
Александър Секулов (знаете и кои не мога да понасям), но истинско удоволствие беше да открия Мирослав Пенков и неговия сборник „На Изток от Запада“. Съвсем малко по-големият от мен Мирослав е успял да подплати прозата си с чудесно звучащи книжни успехи в чужбина, за които може и сами да си прочетете, но най-прекрасното е, че 8-те разказа в книгата са от чудесни по-чудесни, така че адмирациите са абсолютно заслужени.
В сборника има много смях, има много тъга, има всичко, за което си заслужава да се пише, всичко, което си заслужава да се чувства и за което да се мисли. Има много България сред тези страници, но не злобния национализъм, който пак вири глава и крясък, а онова топло патриотично чувство, което май е най-присъщо на живеещите далеч от родината. Има го малко по-миналото, има го близкото вече било, има и настояще…
Началото ни забива сред ридовете на Македония, където през очите на един ревнив старец и стар дневник любовта между двама души възкръсва, без дори да е живяла. Старецът опознава съперника от младостта и пътем спомня себе си и вижда околните по друг начин. Красив разказ, красив. „На Изток от Запада“ наистина заслужава да именува целия сборник – разкъсващо описание на насила разделеното от сръбско-българската граница Старо село и опитите на някогашните съседи и роднини да запазят връзките и традициите, дори и през реката. Любовта, разбира се, надмогва границите, а една потопена църква става център на драмата, преливаща в трагедията. Времето лети, всичко се променя, а един глупак поема на път, за да търси това, което не може да има. „Как купихме Ленин“ е комично-драматичен разказ за отношенията между внук-емигрант и неговият останал в родината дядо, който запазва комунистическия плам в себе си и дори сред променящите се времена въздейства на малкия си свят според личните си убеждения. Внукът, убеден в своето превъзходство отначало, малко по малко започва да съзира какво всъщност се крие зад дядовата твърдоглавост. Следва тежък текст за едно момиче със сестра с ментални проблеми и културния сблъсък с британското мислене сред българската трагичност. Пак сред нея се позиционира и приключението на японката Юки, придружаваща своя българин съпруг в родния му дома и произшествията, произтичащи от това. Тежък, труден, но заслужаващ си разказ. „Крадци на кръстове“ рязко се изтръгва от серията по-пасторални разкази и захвърля читателя сред бушуващата от революции София, където момче-мъж с твърде много ум ще се лута да открие мястото си на улицата, сред църквата и по покрива на своя бунт срещу всеки и всичко. „Нощният хоризонт“ разчепква онази щекотлива тема за смяната на имената на българите-мюсюлмани сред красивата метафора на майсторенето на каба гайди. Разказ, който силно ми напомни на може би най-любимия ми наш автор – Петър Делчев – и неговия сборник
„Балканска сюита“, но, естествено, с уникалния привкус на таланта на Мирослав Пенков. „Девширме“ като за край е сложен разказ, разкъсан между легендарно описание на открадването на най-красивата мома от най-злостния еничар на султана за неговия харем и преживелиците на българин в САЩ, който не може да се справи със стихиите вътре и вън от себе си…
Страниците на сборника текат леко и гладко, поглъщат и не пускат. Пенков пише простичко и изчистено, без да претрупва с излишности. За мен лично разказите му са изумително зрели за едва 30-годишен човек и мога само да догаждам какви чудесни неща ще напише за в бъдеще, ако запази посоката и страстта си. Ето така се пише за България, за българщината, за сблъсъка на културите – между кориците на „На Изток от Запада“ има всичко и селекцията на творбите успява да покрие спектър от теми и сюжети, които е рядко да се срещнат написани изпод едно перо.
Искрено се надявам повече хора да прочетат тази книга, за да съумеят да направят разлика между истинско писане и ерзаца, който се опитват да пробутват за такова всякаквите поборници на занаята у нас.
Вижте сайта на автора и какво казва той за разказите си, както и един по-рационален анализ на сборника.
Христо Блажев работи в областта на книгоиздаването и в свободното си време списва един от влиятелните литературни блогове в българското Интернет пространство, „Книголандия“.
