От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Сам Харис, „Моралният пейзаж“
Изд. „Изток-Запад“, 2012 

2012_07_moral_landsk

Скорошната трагедия направи това ревю далеч по-актуално, отколкото би ми се искало. За пореден път религията в комбинация с политиката доведоха до проливане на кръв на невинни хора, а изход от това безумие се не вижда, поне докато „свещените“ книги са неприкосновени и считани за извор на морал и напътствия както за живота на тази изтерзана от тях планета, така и проповядващи абсурдни обещания за вечно блаженство (егати наркоманската фантазия) или заплахи за вечни мъки (дарени от бог, който ви обича непоколебимо).

Подобно на „Черният лебед“ на Насим Никълъс Талеб, прочетох двукратно „Моралният пейзаж“ на Сам Харис, преди да се осмеля да го ревюирам. Книгата е тежка артилерия на рационалната мисъл, на отнемане на вековните и абсурдни привилегии на примитивните, основани на страх, религии, да бъдат морални стожери и съдници за добро и зло. Те отдавна са доказали категоричната си неспособност за това и всъщност са донесли толкова нещастие на човечеството, колкото нищо друго в историята. И омаята им продължава да тегне над милиарди и няма седмица, в която да не чуем за поредна изродщина, извършена в името на имагинерен бог от фанатизиран негов поклонник.

„Книга на седмицата“ – рубрика на Христо Блажев (Книголандия)

Knigolandia_baner

С тази книга Сам Харис иска да докаже, че „въпросите, свързани с ценностите – с морала, със смисъла на живота ни и на битието като цяло – всъщност са въпроси, засягащи благосъстоянието на съзнателните същества. Ето как ценностите се превъплъщават във факти, които подлежат на научен анализ, в набор от положителни и отрицателни социални емоции, от импулси за отмъщение и налагане на справедливост, от въздействието на конкретни закони и социални институции върху човешките отношения, от неврофизиологичните елементи на щастието и страданието и т. н.“ Тази провокативна позиция елиминира от уравнението бог и вярата, и поставя човека в центъра – дали си щастлив, зависи от това, което ти се случва, и как се отнасяш към него – чисто, просто и ясно. Когато нещо причинява зло на много хора, то е зло и неморално, когато ги ощастливява, е морално и добро.

Надявам се да успея да докажа, че когато говорим за ценности, всъщност говорим за цяла вселена от взаимосвързани факти.

Харис не казва, че всичко има лесен и прост отговор – но е възможно да си представим съотносими едно към друго твърдения и да ги разположим по скалата на положителните и отрицателните им въздействия. Той още казва:


Small Ad GF 1

По същия начин фактът, че не сме в състояние да разрешим една или друга морална дилема, не означава, че всички възможни отговори имат еднаква тежест. Поне според собствения ми опит склонността на хората да бъркат липсата на отговор на практика с невъзможността за намиране на отговор по принцип е неизчерпаем източник на морално объркване. 
Ето един пример: в наши дни двадесет и един американски щата все още позволяват прилагането на телесни наказания в училище. В тях е напълно законно учителят да бие детето с пръчка или летва достатъчно силно, за да остави големи синини и дори да наруши целостта на кожата. Стотици хиляди деца стават жертви на подобно насилие всяка година, като огром­ното мнозинство от тях живеят в южните щати. Едва ли има нужда да обясняваме, че оправданието за подобно поведение е изцяло религиозно: та нали именно Творецът на Вселената ни е казал, че който жали пръчката си, мрази сина си (Притчи Соломонови, 13:25, 20:30, 23:13–14). Ако обаче наистина се интересуваме от благото на ближния си и искаме да се отнасяме към тези деца така, че да живеят по-добре, може и да се замислим дали наистина е чак толкова мъдро да излагаме малки момчета и момичета на болка, ужас и публично унижение, за да подпомогнем когнитивното и емоционалното им развитие? Има ли съмнение, че на подобен въпрос може да се даде отговор? Има ли съмнение, че наистина е важно да вземем правилното решение? Всъщност всички изследвания сочат, че телесните наказания са убийствена практика, която води до още повече насилие и социална патология – и, колкото и перверзно да звучи, до още по-голяма подкрепа за телесните наказания.

Не ни е нужна религия, по-точно трябва да я захвърлим, за да се откажем да бием деца като педагогически подход, което очевидно е неморално и абсурдно. Или имате нещо против това?

Какво точно е моралният пейзаж? Той е:

…хипотетично про­странство, съставено от реални и потенциални елементи, чиито върхове съответстват на потенциалното благоденствие, а падините между тях – на най-жестокото възможно страдание. Различните схеми на мислене и поведение – културни практики, етични кодекси, политически системи и т.н. – представляват точки и движения по този ландшафт, а следователно и различни степени на благоденствие. Не твърдя, че предлагам единствените правилни отговори на всеки свързан с морала въпрос или пък единствения най-добър начин, по който да живеят човешките същества. Някои въпроси могат да имат няколко отговора, всеки един от които с нищо да не превъзхожда останалите. И все пак съществуването на множество върхове в моралния пейзаж не ги прави по-малко реални или достойни за изследване, нито пък заличава последствията от разликата между това да си на върха и това да си запратен в дълбините под него.

Моралните решения се основават и могат да се изследват чрез науката за мозъка, която се развива с бясно темпо (вж. „Как работи умът?“ на Стивън Пинкър, а след почивката ще ревюирам и „Мисленето“ на Даниъл Канеман):

Тази област от невронауката е още в пелени, но вече знаем, че нашите емоции, социалните ни взаимодействия и моралната ни интуиция се влияят взаимно. Ние се научаваме да проявяваме чувствителност спрямо другите човешки същества именно благодарение на тези системи, като в хода на процеса създаваме и културата си. Културата на свой ред се превръща в механизъм за по-нататъшно социално, емоционално и морално развитие. Няма и капка съмнение, че човешкият мозък е ядрото на всички тези взаимодействия. Културните норми влияят на мисленето и поведението ни, като изменят структурата и функционирането на нашия мозък. Мислите, че синовете са по-желани деца от дъщерите? Че подчинението на бащиния авторитет е по-важно от честното търсене на истината? Ще спрете ли да обичате детето си, ако научите, че е хомосексуално? Начинът, по който родителите гледат на подобни въпроси, а следователно и отражението на тяхното поведение в живота на децата им по необходимост имат връзка с определени събития, случващи се в мозъка им.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Традицията не е равна на морала. Дори най-често е точно обратното.

Тъй като повечето религии възприемат морала като подчинение на Божието слово, за което са предвидени някакви свръхестествени награди, техните идеи често нямат нищо общо с постигането на по-голямо благоденствие на тази земя. Ето защо вярващите могат да възприемат като неморални контрацепцията, мастурбацията, хомосексуализма и какво ли не още, без изобщо да се чувстват задължени да докажат, че някоя от тези практики действително причинява страдание. Те могат също така да преследват цели, които са драстично неморални, тъй като ненужно причиняват нещастие на другите, и то с непоклатимата вяра, че те са задължителни от морална гледна точка. Това благочестиво откъсване на моралната загриженост от реалността на човешкото и животинското страдание вече е причинило невъобразими вреди.

Харис прави смело и ясно разграничаване между еволюционното развитие на човека и това на неговото общество и носителите на идеите в него – мемите. Отдавна откъснати от директното развитие в името на възпроизводството, ние трябва да се научим на нови мерки за добро и зло, за да продължим развитието си:

Еволюцията не е успяла да предвиди целесъобразността или нуждата ни да създадем стабилни демокрации, да забавим промените в климата, да спасяваме други видове от изчезване, да ограничаваме разпространението на ядрени оръжия и изобщо да правим куп други неща, които са жизнено важни за щастието ни в този век.

Но само защото една система от вярвания и обичаи се е задържала дълго на сцената съвсем не означава, че тя дава някакво адаптивно предимство – а още по-малко, че въплъщава някаква мъдрост. Съществуването й значи единствено, че не е довела пряко до рухването на съответното общество и че не е убила незабавно онези, които я практикуват.

Напълно възможно е хората да останат в плен на идеи и други културни продукти, които всъщност подкопават благосъстоянието им – векове наред.

Разбира се, авторът на The End of Faith и Letter to a Christian Nation е посветил и доста страници на издърпване на килимчето на моралния монопол изпод краката на религията, която е дефинирана еднозначно като делюзия: „невярно убеждение, почиващо върху неправилни предположения относно външната реалност, към което индивидът се придържа стриктно въпреки убежденията на околните и неопровержимите и очевидни доказателства за противното“. Естествено, ще спомена и великолепната „Делюзията Бог“ на Ричард Докинс, която обширно се занимава с безумщините на религиите в наши дни.

Харис пише, че не може такива институции да имат право да говорят за морал и посочва ред абсурдни примери от техните мерки, които трябва да са подсъдни, а не гледани със снизхождение:

Границата между психическото заболяване и благочестивата вяра трудно може да се определи. Това пролича особено ясно в един неотдавнашен съдебен спор, при който малка група силно вярващи християни бяха обвинени в убийството на осемнадесетмесечно дете. Проблемите започнали, когато момченцето спряло да казва „амин“ преди хранене. Тъй като групата, в която влизала и майката на детето, решила, че то демонстрира „бунтарски дух“, го лишила от храна и вода, докато то не починало. Малко преди произнасянето на присъдата майката приела необичайна сделка с прокуратурата: съгласила се да даде показания срещу другите обвиняеми, при условие, че всички обвинения ще отпаднат, ако синът й възкръсне. Прокурорът приел молбата й, но на свой ред заявил, че това ще важи, само ако възкресението е като това на Иисус и не включва прераждане като друг човек или животно. Въпреки че тази банда откачалки разнасяла тялото на момченцето в един зелен куфар повече от година в очакване на неговото възкресение, ние нямаме причина да смятаме, че някой от тях е страдал от психическо заболяване в чисто медицински смисъл. Очевидно е обаче, че са страдали от тежка форма на религия...

Религията и расизмът са известни побратими и победата над второто неизбежно минава през борба и с първото. Харис посочва прочутата статия в „Лос Анджелес Таймс“ отпреди само век, публикувана след като боксьорът Джак Джонсън успешно защитава титлата си срещу Джим Джефрис, наричан „голямата бяла надежда“:

Съвет към чернокожия 
Не си вири носа. 
Не се надувай. 
Не се фукай. 
Не се мисли за нещо голямо. 
Не позволявай на амбицията си да се проявява 
или да тръгне в погрешната посока. 
Не забравяй, че нищо не си постигнал. 
Ти си същият обикновен гражданин, какъвто беше и вчера. 
Не си мръднал от мястото си. 
Не заслужаваш внимание – 
и няма да го получиш. 
Никой няма да те мисли за нещо повече, 
защото на външен вид си същият 
като победителя в Рино.

Тук мерилото за морално или не е доста ясно, или може би аз бъркам. И ако сме напреднали доста в тази посока, в други не сме помръднали:

Ако моралните истини стигат далеч отвъд културните условности, човешките същества в крайна сметка могат да постигнат съгласие по отношение на моралните си съждения. Болезнено добре осъзнавам обаче, че живеем във време, в което стотици хиляди мюсюлмани могат да се разбунтуват просто заради някакви си карикатури, католиците забраняват използването на презервативи в села, опустошени от СПИН, а едно от малкото „морални“ съждения, което може да обедини доста голяма част от човечеството под своите знамена, е твърдението, че хомосексуализмът е отвратително престъпление. Въпреки това аз виждам достатъчно доказателства за морален прогрес, ако и да съм убеден, че възгледите на повечето хора за добро и зло са сериозно объркани. В крайна сметка може би ще се окажа много по-голям оптимист, отколкото някога съм мислил.

Май ще спра дотук, твърде много са откъсите, които искам да споделя. Мога директно да кажа, че Сам Харис хич не е лесен за четене, особено в първите стотина страници, на които висях с часове, за да осмисля написаното. Той посочва, че се опитва да не влиза в тежки философски спорове, които само „увеличават отегчението във вселената“, но по ред въпроси относно морал и етика се налага да задълбава. След като се преминат тези опасни дълбини, книгата става далеч по-лека, особено ясни са нещата в главата за религията и претенцията й за монопол върху морала.

Харис се опира и на ред автори, които съм чел и са ми силно присърце – Ричард ДокинсСтивън ПинкърДжаред Даймънд,Стивън Хокинг и други.

Науката се развива с бесни темпове и беше време да се спре безумната идея, че в някои области тя не трябва да се бърка, а трябва да остави тях на вярата. За мен Сам Харис дефинира убедително, че тепърва ще се появяват нови и нови възможности за изследване на морала и човешкото щастие, които се основават на безбройните възможности на съвременността.

„Моралният пейзаж“ е книга първа от нещо съвсем ново. Тя вече е била доволно оспорена и нападана на Запад, тук едва ли това ще се случи на фона на общата потресваща апатия. Но все пак тя поставя началото на нещо иновативно, с огромни възможности и сигурно бъдеще. Бъдеще, в което човек ще е поел изцяло съдбата в ръцете си и няма да дава никому да се разпорежда с нея под какъвто и да е нелеп предлог.

http://www.knigolandia.info/2012/07/blog-post_19.html

Христо Блажев работи в областта на книгоиздаването и в свободното си време списва един от влиятелните литературни блогове в българското Интернет пространство, „Книголандия“.

Pin It

Прочетете още...