Един век книгата на Алеко Константинов „Бай Ганю“ е подложена на неизброими прочити и тълкувания, обраства с коментари и интерпретации – от кратки критически отзиви, през обемни студии и цели книги, до опити за вторични фолклоризации (чрез нови вицове и анекдоти) и различни пренаписвания на алековото произведение. Така книгата „Бай Ганю“ и героят бай Ганю влизат в режим на постоянно доизмисляне. Произведението и неговият герой преодоляват времеви и пространствени граници, подлежат на все нови и нови преводи, тълкувания и допълвания като по този начин се променят. И в текста, и у героя традицията на четене постоянно открива нови смислови посоки и нови черти. Това се дължи на характерната „незавършеност“ и „отвореност“ на творбата и на огромния херменевтичен потенциал, който носи героят бай Ганю. Може да се каже, че един век след възникването си текст и герой са в процес на непрестанно разрастване и превземане на знакови територии. Творбата „Бай Ганю“ още се „дописва“, а нейният герой продължава да пътува, преминавайки всякакви – и географски, и културни, и смислови – граници. Това е героят без граници – художествена проекция на един винаги „съвременен българин“.
Как се състоява тази специфична безграничност на творба и герой? Защо в българската литература именно „Бай Ганю“ и бай Ганю образуват онова текстово и смислово пространство, което изключително последователно увеличава своите обеми и усложнява анализа си?
Още от края на Х1Х век случването на книгата и действията на героя се развиват в състояние на постоянен недостиг и набавяне на обеми, блага и смисли. Произведението се разраства в новите обеми на допълващи го издания, критически статии, пренаписвания и фолклоризации. Героят преминава в текста на Алеко през цяла Европа, после – през българския обществен и политически живот, и накрая – през ролята на морализаторстващ наставник в своята кореспонденция. По-късно обаче бай Ганю напуска текста на Алеко, за да бъде разроен в други книги („Братът на Бай Ганя“ от Георги Хаджибонев, 1897 г., „Дъщерята на Бай Ганьо“ от Сава Злъчкин, 1921 г., „Внуците на Бай Ганьо“ от Георги Савчев, 1946 г. и т.н.) и за да превземе българското всекидневие с безбройните жаргонни употреби на името си, превърнало се в нарицателно – „байганьовска работа“, „байганьовци“ и пр. Но в цялото това преминаване през множество повествователни, жанрови и езикови граници героят е изградил поведението си спрямо своята тотална цел – придобиването на блага, набавянето на количества от храна, стоки и удоволствия, изземването на капитали и власт. Това е тотална цел на тотален човек – разпростиращ се навсякъде, където пожелае, притежаващ наистина „без-гранични възможности“. В крайна сметка и произведението, и героят непрекъснато си набавят нови значения и се превръщат в своеобразна машина за присвояване на свят и смисъл. Човекът без граници – бай Ганю – е способен да надмогне всяко ограничение на всеки текст и да се впусне в своя „завоевателен поход“ през пространства и време, преодоляващ препятствие след препятствие – в себе си и навън, вгледан в миража на своята постоянно отлагана цялост.
Вече отбелязахме, че още самата структура на книгата сочи своеобразна „незавършеност“ и „недостиг“ на обем – първото й издание има отворен финал („Прощавай, не е за чудо пак да се срещнем“ – обръща се към бай Ганю в последното изречение разказвачът), а следващите издания завършват с допълнително написаните от Алеко фейлетони и откъси от кореспонденцията на бай Ганю Балкански. Книгата като че ли се разроява в множество повествователни пътища за да търси своя „финален“ смисъл.
Да си припомним, че „Бай Ганю“ излиза за пръв път през месец март 1895 г. с подзаглавие „Невероятни разкази за един съвременен българин“. Критическите интерпретации не забравят да подчертаят „двоичността“ на книгата – че се състои от две части, като първата представлява цикъла „Бай Ганю тръгна по Европа“ от варианта в първото издание, а втората част съдържа трите финални фейлетона, фиксиращи действието в България. Някои от посмъртните издания (Алеко е убит през 1897 г.) започват да събират в едно всичко писано с главен герой бай Ганю и по този начин предопределят постоянното напрежение в тълкувателните усилия над книгата. Известни са и свидетелства на самия Алеко, от които се разбира, че той е написал и други текстове за бай Ганю, неоткрити досега. Каква е жанровата характеристика на книгата? По този въпрос в литературознанието тече постоянен явен или скрит дебат. Д-р Кръстев и Пенчо Славейков определят текстовете в „Бай Ганю“ като разкази, очерци, фейлетони, скици и бележки, а Александър Ничев още по-категорично укорява, че книгата погрешно се смята за едно произведение. На другия полюс са мненията на Иван Мешеков за „комически национален епос“ и на Светлозар Игов, който пише за „отворено романово пространство“ и дори за „роман с отворена структура“.
Независимо от споровете около жанра на творбата, традицията на четене здраво скрепява различните части на книгата и възбужда редица критически спорове и недоразумения. Не един от тълкувателите на „Бай Ганю“ акцентира единствено върху първата част, посветена на европейските приключения на „съвременния българин“, друг доказва неразривната връзка между двете части, а трети предпочита критическите занимания предимно с втората част, когато бай Ганю е различен – в българска среда, проявяващ се като политик и предприемач. Този динамичен и променящ се критически избор на различни текстове от книгата води до разфокусиране на образа на бай Ганю и същевременно до неговото тотализиране – той става капризно появяващ се във всякакви противоречиви ситуации, ту в целия спектър на „отрицателното“ поведение, ту в нюансираните характеристики на един „положителен тип“ и едновременно с това бай Ганю се явява като всеобемен и всеприсъстващ персонаж, откриваем „навсякъде и във всичко“.
Това, че разказите „нямат свое начало, нямат край“ (по израза на Милко Ралчев) засилва усещането за странната независимост на бай Ганю от текста. Героят не само пътува из Европа, но пътува и през литературни и всекидневни ситуации, появява се изненадващо там, където никой не го очаква – в двореца, в журналистиката, в изборния ден, в депутацията („Е, не можеше ли сега без него, ама де-де!“), докато накрая тръгне из вицовите потайности на българските градове и села.
Тази „фрагментарна“ или „цялостна“ книга не я е писал само Алеко. По един паракдосален начин тя е писана и се пише и от самия бай Ганю. Той е силен герой и неговата сила идва и от факта, че е единствен главен герой. В тази му единственост и тоталност, осигурени от сюжетните линии той става дори по-силен от своя автор. Може би тъкмо в тази повествователна доминация на герой над автор следва да търсим един от смислите на знаменития възглас на Илия Бешков: „Бай Ганю уби Алеко!“. Точно в „центриращата“ роля на героя бай Ганю се състои особеният жанров ефект на книгата. Нещо повече. Във финалния разказ от първото издание – „Бай Ганю журналист“ героят изземва перото на Алеко и сам започва да пише: „Пише бай Ганю, пише и зачерква, той е все недоволен от ядовитостта на своите стрели...“ Бай Ганю стреля с думи срещу своя създател. Станал писател, героят вече пише себе си и сам измисля Алеко.
Въпреки отделните акцентувания, книгата на Алеко наистина по-скоро се възприема като цялостен текст. Защото в стремежа да бъде „завършено“, произведението „Бай Ганю“ бива конструирано от читатели и тълкуватели в единство. Неговите повествувателни граници непрестанно се преодоляват – и от поредицата от издания на книгата, и от нейните постоянни „дописвания“ от страна на анедоктичния фолклор и най- новата литература. В този смисъл самият текст „Бай Ганю“ е без граници, без окончателно достигане на окончателното си значение и в същото време текстът е цялостен, завършен в своята абсолютна обсебеност от един персонаж. Разбира се, това забележително текстово единство несъмнено се гарантира от главния герой. Бай Ганю е безспорният подвижен персонажен и смислов център на текста.
„– Стига, господа! Бай Ганювите истории нямат свършване.“ Така възкликва един от разказвачите в последната глава от „европейския“ цикъл на книгата и по този начин изказва очевидното – разказите за типизирания герой могат взаимно да се подхранват един друг, да се умножават в циклизирана безкрайност. Повествователният модел на книгата непрекъснато е в състояние да генерира случки, истории. Но ако историите за бай Ганю никога не свършват, то самият герой бай Ганю също има способността да не „приключва“, да не се ограничава, а да превзема нови пространства, да разширява обхвата на жестовете и влиянието си, да присвоява света. Това е човекът без граници – изключително мобилен, монолитен и самопосочващ се, човек, който се разпростира по съвсем буквално телесен и битов начин, готов да прекоси и погълне – физически и символически – целия свят.
Бай Ганю се изправя пред очите на читателя като внушителен, монолитен персонаж, без вътрешна разтерзаност, без съмнения и разпътни питания. Леснотата, с която той преминава всякакви културни и морални граници се основава на неговото самомнение за ценността на собственото му тяло. Той не пропуска всяка възможност да се покаже, уверен и непоколебим в тоталната си натура. В това отношение емблематична е прословутата сцена в банята. След всеизвестния „победоносен“ вик „Булгар! Булгар!“, разказвачът изговаря смисъла на цялата картина така: „Ето го, видите ли го, българина! Този е той, такъв е той! Вий сте го чували само, сливнишкия герой, балканския гений! Ето го сега пред вас, цял целниничък, от глава до пети, в натура!...“ Никакви съмнения или още по-малко – скрупули – могат да спрат визуалния възход на българското тяло. Ако понякога бай Ганю бива смутен или разколебан в безсрамното си поведение, той за миг възвръща душевния си комфорт ту с няколко бързи реплики („Остави се, потънах!“ или „Ах, пърдон, извинете, уцапах ви бохчата.“), ту с леко „постресване“ и „позачудване“. Всички тези сблъсъци на българското тяло с европейската култура не са способни да предизвикат никакви сериозни сътресения у бай Ганю. Героят само се „поотърсва“ и продължава непоколебимо напред – в пътуването си по Европа, в изпълнение на баналните си „малки“ желания, маскирани често като идеали. Усещането е за някакво тяло-валяк, което преминава навсякъде, където поиска. Огромна маса, която помита всичко.
Затова сцената в банята е показателна за неизменния телесен триумф на бай Ганю. Тъкмо там се чува езикът на абсолютната голота. Лишеното от всички „вторични“ културни знаци тяло е оставено да проговори само. Бай Ганю е свалил белгийската мантия, свалил е и пояса с мускалите и се впуска в безпрецедентна акция с голото си тяло – „Целият басейн закипя. Като че бяхме под някой водопад.“ В анонимното и голо телесно равенство на банята изведнъж се врязва развилнялото се българско тяло, оповестено с неразбираем вик и внушителна водоизместимост. Тялото се хвърля в басейна в демонстрация пред онемелите немци. Там речта е ненужна, достатъчен е езикът на тялото, което овладява пространството и за минута изживява илюзията, че е смаяло света, че се е превърнало в самия център на Европа. В банята тялото на „преносвача на граници“ (по израза на Валери Стефанов) е освободено от всички гранични атрибути – то е без „своите“ дрехи, без „своята“ стока, безсловесно, безгранично. У него няма граници, пред него – също. Симулацията е сведена до минимум (героят се прави, че плува), но по-важното в случая е себепоказването – натрапчиво, всеобемащо.
Изключително характерното в момента е това, че Бай Ганю се развилнява на място, където няма нужда да знае чужди езици. Банята е пространство на абсолютната безграничност и абсолютната свобода. Там конфузът от липсата на каквато и да било преводимост на думи и жестове е почти изключен. Затова героят се отдава докрай на своя телесен триумф. Същевременно и на другите места, които посещава, бай Ганю се справя с „неразбираемите“ чужди езици като мобилизира до краен предел самоохраняващите функции на своето тяло. Непосветеността си в чуждите езици бай Ганю компенсира със „свой“ специфичен телесен език. Героят ту издава характерни звуци и отделя секрети, ту се бронира с предварителното си знаене на всичко, ту пуска в обръщение серия от български поговорки.
Телесното изразяване на бай Ганю съдържа богата колекция от звукови средства. Той се уригва и мляска, хърка „като Атлаския лев“, от устата му изхвръква „една псувня като бомба“, цъка силно с език над мъртвата двойка в Дрезден, секне се („та като запращя“), изсвирва с уста, у Иречек „плюе по килима“ и шумно сърба кафе „с наслаждение“ и т.н. Тъкмо у Иречек „човешкото“ в бай Ганю преминава всякакви граници: „А, уригнах се, прощавайте; туй малко просташко пада, ама пърдон, човещина, не можеш да го задържиш!...“ Тук проличава пълното разминаване между „европейското“ и „байганювското“ мислене за „човещината“. Ако за първото – изявата на Аза е неотделима от толерантното само-о-граничаване и от постоянния отказ от собствените капризи, съблюдаващи общите културни норми, то за „байганювското“ мислене – „човещината“ е някаква спонтанно проговорила телесност, неудържима и неудържана, прекрачваща всякакви норми и граници, но подлежаща на оправдание, тъкмо защото е „човещина“.
Тялото говори, но е пределно затворено в себе си, некомуникативно и неподатливо на чужди влияния и чужди знания. Въпреки предварителното си знаене, за което бай Ганю почти винаги оповестява с любимите си реплики „Знам аз“ или „Знам ги аз тях“, той всъщност не иска и да знае за нищо извън себе си, извън непосредствените си интереси и нужди. В едно типично за книгата коментарно отклонение Алеко пише: „все трябва да има някоя различка между Запада и нашата татковина. Впрочем, тая разлика бай Ганю не я сещаше и как ще я сети! Той, дето ходи, носи със себе си своя атмосфера, свои нрави и обичаи, търси си жилище по своите вкусове, среща все свои хора, на които е навикнал и в които, разбира се, не вижда нищо ново. А че именно вън от тая ограничена сфера се почва европейският живот, той нито знае и като че не иска даже и да знае.“ Човекът без граници всъщност почти не усеща преодоляването на географските и културните бариери. По неговата монологична монолитност почти не остават следи от други поведения и култури. В погледа му всички разлики от „външния свят“ се размиват – чужденците са еднакви в своето коварство спрямо българите („Всичките са таквиз!“), жените също са еднакви („А бе, я ми кажи, как ги познавате вий коя е такваз, коя не е? Аз много пъти съм се бъркал, а?“), еднакви са и мелодиите, които за бай Ганю не може да не са български, щом той ги „знае“ („„Сланинка“ зер... вий отде я знаете?“). Това е непроницаемото „българско“ знаене, чрез което тялото има гарантирано превъзходство във всяка комуникативна ситуация.
Най-категоричният вербален израз на подобна непроницаемост са пословиците и поговорките, към които бай Ганю прибягва като към щит срещу привидяния от него неизвестнен и враждебен свят. Недиалогичната среща и проваленият контакт с чуждото се обезопасяват с реплики като „Сърдитко Петко, празна му торбичка!“ или „Бързата кучка слепи ги ражда!“. Пословиците се превръщат в удобно оръжие на монолитното тотално тяло срещу неразчетената и неразбрана другост; те са готови формули с втвърдени значения, които не допускат разколебаващи отговори. Пословиците обикновено предотвратяват и отхвърлят всяка възможност за разбиране. Затова бай Ганю ги ползва с охота – те са още един инструмент за отстояване на неговата затворена „единственост“.
Друго впускане на човекът без граници в „безграничния“ свят представлява грижата по прилагането на неговите тактики за разширяване на частното му и битово пространство, за набавяне на „дребни“ блага и удобства, за присвояване на различни видове територии.
Именно в превземането на „малките“ битово-всекидневни пространства бай Ганю е „в стихията си“. Но в случая героят не е толкова разточителен в себепоказването си. За да вмести своето тяло в лелеяните удобни пространства, той ползва широк спектър от похвати, между които обаче най-силно изпъква разсеяното, кротко „присламчване“. Известни са две сцени от два влака, пътуващи съответно към Прага и към Петербург.
Първа сцена: „Бай Ганю започна да се присламчва към нашето купе. Отпърво диреше разни предлози... а сетне лека-полека усвои се, попривикна и , кажи-речи, не излизаше от стаицата ни... Отпърво той седеше на крайчеца на канапето, сетне почна да сяда по-удобно; по-сетне трябваше троица да седим на едното канапе... за да има възможност бай Ганю да вземе хоризонтално положение. „
Втора сцена: „Бай Ганю зае две седалища и си легна да подреме. На следующата станция в нашия вагон влязоха още няколко пътника и трябваше да им се отстъпят лишните места, но бай Ганю не е прост – той се преструва на заспал и хърка ли, хърка. Един великан немец, селянин, доближи с чанта в ръка до бай Ганя, почна да го буди... „Ну- у, не притворяйся, чорт!“ – изръмжа немецът и с едно замахване смете нозете на бай Ганя, сгромоли го над дисагите му и седна при нас. „
При първата сцена бай Ганю демонстрира цял тактически план, проведен с невъобразима невинност и решителна настъпателност. В постепенното обсебване на купето бай Ганю не забравя да се възползва от всяка възможност за безплатно похапване. Той си изпросва ту грозде, ту круша, ту някоя закуска, ту тютюн и коняк. Показателни обаче са разликите между справянето с преструвките и нахалството на бай Ганю в двете сцени. Ако във влака за Прага като противодействие спътниците му успяват да измислят хитър маньовър, за да го отстранят деликатно от първокласното купе, то в третокласния вагон във влака за Петербург срещу героя на Алеко се изправя друго настъпателно тяло – на „великан немец“. Оказва се, че байганювото тяло може да бъде избутано и ограничено само от друго – също толкова брутално в желанията си – тяло. Реакцията на бай Ганю и в двата случая е една и съща – конфузно отстъпление, съпроводено от умилкване и подмазване на по-силния.
Пословични са демонстрациите на апетита и храненето на героя – част от общия му стремеж към набавяне и консумиране на блага и удоволствия. Но този невероятен постоянен глад бай Ганю изпитва единствено към чуждата храна, която може да бъде безплатно погълната от него. Своята храна той поглъща пестеливо – на резени кашкавал и хляб. Наяждането „бадева“ е издигнато в култ. И смайващите екзотични звуци, които героят щедро разпръсква в пространството (мляскане, сърбане, подсмърчане и т.н.), не идват толкова от самото удоволствие от задоволяването на глада, колкото от осъзнатия възторг, че тялото поглъща чужда, безплатна храна, че се възползва от ситуацията на „келепир“. Така храненето за бай Ганю се превръща в празничен ритуал. За разлика от поглъщането на своята храна, което се извършва някак срамежливо и гърбом към другите, набързо и с подчертано неудоволствие, почти като само-изяждане. Празнината в стомаха на бай Ганю истински се запълва единствено от храна, принадлежаща на някой друг.
Впрочем, това е радостта от поглъщането на чуждото. Милена Кирова нарича бай Ганю „поглъщащият човек“. Според нея, „всичко потъва в това дъвчещо, смучещо, стържещо тяло, за да стане хомогенна и неизменна част от него“. Жаждата да имаш е превърнала героя в машина за присвояване. Бай Ганю категорично е разрешил екзистенциалната дилема, формулирана от Ерих Фром – „да имаш или да бъдеш“. Защото за героя на Алеко „да имаш“ означава „да бъдеш“. Нещо повече – бай Ганю разбира, че само в имането (на колкото е възможно повече блага и удоволствия, на неща и знаци) той би могъл и да бъде, да съществува в цялата си вечно непостижима пълнота и алчна виталност.
В същото време бай Ганю съчетава разширяването на всекидневно-битовото пространство с прекосяването на множество географски граници. В своето пътуване той си набавя и тяхната символическа стойност. В началото на книгата и на пътуването си из Европа той с гордост изброява: „Ии, ами аз що свят съм изръшнал! Ц...ц...ц!... Ти остави Едрене, Цариград, ами във Влашко! Ти вярваш ли? – Туй Гюргево, Турну Магурели, Плоещ, Питеш, Браила, Букурещ, Галац...“ Неговите „притежания“ все още се ограничават в кръга от балкански градове. Това е светът, присвоен от бай Ганю. По-късно той осведомява спътниците си, че е „изръшнал“ още градове – „Пеща, Вена и Прага“, за да се стигне в края на книгата до кипването му срещу Гуньо: „Ти мене ли ме учиш!. Ти знаеш ли кой съм аз? Ти знаеш ли, че аз цяла Европа съм изходил? Не съм като тебе дърво!“ Ако в първата част на книгата героят самохвално предизвиква комически ефект с изброяването на „завладените“ от него балкански територии, то във втората – завърнал се в България, той вече гневно разиграва авторитета на Европа. Пребиваването зад граница се превръща в солиден символически капитал. Впрочем, ако четем внимателно текста, тъкмо символически, а не финансов е набавеният от бай Ганю ресурс в Европа. Ако в книгата никъде ясно не се казва доколко успешна е търговията с гюлово масло (освен досещането от срамежливото пришиване на вътрешен джоб в антерията му), то съвсем директно е изявен ефекта от „успешното“ пребиваване извън България като присвояване на имена и авторитети – „Ех, Пратер, Пратер... туй Иречек-Миречек... Аз в Белгия съм бил.“ Имената се сипят едновременно небрежно и надменно, означаващи не нещо конкретно, а ползвани като легитимация на въображаемото превъзходство на бай Ганю над неговите съотечественици. Имената са изпразнени откъм своите специфични значения и се употребяват само като пароли за социален престиж. Европа е лишена от всичките й вътрешни национални и културни различия. Тя е прекосена, присвоена и погълната от пътуващия българин в неговия нов поход на нов, съвременен „варварин завоевател“.
И какво че в предпоследното изречение от първото издание на книгата Алеко въздъхва: „Европейци сме ний, ама все не сме дотам!“! Проблемът е не толкова в синдрома за вечното недонастигане на Европа, колкото в абсолютния отказ на бай Ганю да диалогизира и да разбира чуждата култура. Човекът без граници не у-своява, а при-своява, поглъща чуждия свят. Чрез алчните си сетива той го „завладява“, понесен из него в главоломен в травестийно преобърнат „военен поход“ с влак. Пътуването до изложението в Прага всъщност е саркастично-иронично проиграване на героичните български щурмове по време на войната със Сърбия. Този път обаче, вместо национални трикольори, по прозорците на вагоните се веят жълто-белите гащички на ревливи кърмачета. Бай Ганю е идеологът на този нов „поход“ с щедро извиращия от него „патриотически възторг“ и люти закани към чужденците. Но тъкмо „военният“ език е може би най- некомуникативният от всички езици, защото той блокира всяко усилие за равностоен разговор, нивелира разликите, опитва се да омаловажи и „подчини“ знаците на Другите. Възгледът, че светът е „бойно боле“, на което всеки трябва да надхитри и надделее над останалите, мотивира изцяло действията на бай Ганю и подхранва поведението му на тотален човек – всеобемащ всяко чуждо, не-негово пространство, непризнаващ никакви граници между Аз и Те, между Ние и Другите.
През 30-те години австриецът Роберт Музил пише романа „Човекът без качества“. Неговият герой – Улрих – е човек, който е поставен в ситуация на постоянен избор. Това е драмата на съмняващия се и търсещ човек, на разколебания от европейската криза Аз, на човекът, който „няма усет за реалност, а за възможност“ (по дистантната реплика на самия Музил). Десетилетия по-рано, в края на Х1Х век обаче Алеко изобретява човека без граници – бай Ганьо, който отдавна непоколебимо е извършил своя избор – уверен и непроменим. Направил избора си, на него не му остава нищо друго, освен да „прави избори“, да произвежда ситуации на избор за другите, от които безскрупулно да се възползва. Точно обратното на героя на Музил – бай Ганю няма усет за възможност, а за реалност. Въпреки вярата на Алеко, неговият едновековен герой „знае“, че не благоприятната обществена среда ще го промени. Тази промяна могат да сторят само бъдещите прочити на „Бай Ганю“, които ще разпознаят в него и човека на бъдещето. Но настоящият прочит – межде ХХ и ХХ1 век – отказва да бъде такъв и отлага оптимизма си за следващи столетия.
1999 g.
Цитирана литература
Българската критика за Алеко Константинов, С., 1970.
Георгиев, Никола. Името на розата и на тютюна („Бай Ганьо и „Тютюн“ – междутекстов анализ), С., 1992.
Игов, Светлозар. За жанровата същност на „Бай Ганю“ – В: Български шедьоври, С., 1992.
Кирова, Милена. Бай Ганьо – поглъщащият човек – В: Сънят на Медуза. Към психоанализа на българската литература, С., 1995.
Ничев, Александър. Алеко Константинов 1863-1897, С., 1964.
Ралчев, Милко. Истинският Бай Ганю, С., 1940.
Стефанов, Валери. Преносвачът на граници (Етюди върху „Бай Ганьо „ и чуждостта) – В: Творбата – безкраен диалог, С., 1994.
Текстът е публикуван за първи път като послеслов в книгата на Алеко Константинов "Бай Ганьо", ИК "Пан", София, 1999