От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2017 12 bayram baklava

 

Храната и храненето представляват един от основните елементи на бита, свързан с промените в социално-икономическите условия. Устойчивостта на етно-религиозната традиция и специфика, както и извършващите се промени в състава на всекидневната и празнично-обредна храна и начин на хранене се обуславят от модернизацията на градската и селската среда, на пазара и формите на търговски обмен.

Проблемът за системите на хранене като етноопределящи и етноразграничаващи привлича отдавна изследователското внимание. Той акцентува върху въпросите за кулинарния код на културата и за кулинарната идентичност. В този план би могло да се говори за регионална типология на кулинарните системи и в частност – за кулинарна система на балканския регион. Преди да навлезем в същността на темата, следва да уточним, че използването на терминологията „ориенталска кулинария“ или „ориенталска листа“ не е меродавно, и че за нашите условия, в контекста на всекидневното общуване функционират елементи не на ориенталската, т.е. източната, а по-скоро на турската и респективно на татарската кулинария. Казано иначе, в познатия и пропусклив свят на ежедневието източната култура (в т.ч. и кулинарията) битува чрез изразните форми на турското, разбирано като обобщаваща категория.

Установяването на османските турци на Балканите довежда до активното взаимодействие на различни култури, включително на различни кулинарни системи и традиции. До средата на XVIII в. българската народна кухня е сравнително бедна, което постепенно се преодолява с навлизането на „нови култури“. От Мала Азия се пренасят култури като ориза, мака, сусама, които постепенно се овладяват от нашето население и така спомагат за обогатяването на традиционната кухня. Фолклорни записи от края на XIX в. отразяват спомена за навлизането по нашите земи на „азиатската цивилизация на ориза“. Стандартно през външния поглед на европееца ориенталската кухня се характеризира с: доминиране на млечните продукти като всекидневна храна, умерена консумация на месо, употреба на безквасен хляб „по турска традиция“, както и с кафето и тютюна.

Стереотипно някои изследователи извеждат изброените хранително-вкусови продукти като етноконфесионални определители, което не винаги отговаря на истината. Във всекидневната храна в съвременните условия, населението от различните етнически и конфесионални групи консумира редица ястия от т.нар. „ориенталска листа“ като яхнии, гювечи, капами, кавърми, кебапи, кюфтенца и пр. Същото е при консервираните продукти за зимата – сладка, сиропи, лютеници, туршии.

Различия се наблюдават преди всичко в празнично-обредната храна поради съществуващите религиозни особености. Коренното отличие е консумацията на свинско месо и на производни от него на Коледа, на козунак и боядисани яйца на Великден при християните и на овнешко с ориз (пилаф) на Курбан Байрам при мюсюлманите. Това обуславя размяната на сакрални дарове по Великден (червени яйца и козунак) и на байрамите (курбанно месо) в рамките на функциониращата система на съжителство в нашата страна. В същото време някои ястия се използват в ритуалната храна и на двете конфесионални общности. Такива са сърмите, туршиите, ошавът, баниците и особено баклавата, която присъства в ритуалната храна на Коледа при християните.


Small Ad GF 1

За Курбан Байрам – един от главните мюсюлмански празници, се приготвя определен тип обредна храна. Нейният вид, броят на поднесените блюда и редът на сервирането им на празничната трапеза е строго определен от традицията и затова доскоро е ревностно спазван. Ястията са 7 или 11 на брой и се приготвят от месо, мляко, зеленчуци, ориз, пшенично брашно, тиква и плодове. Като подправки се използват: черен пипер, джоджен, чубрица, сол, захар, а в миналото маджун. Т.е. при приготвянето на храната за празничната трапеза се използват разнообразни суровини и продукти, добре известни и консумирани и от двете основни религиозни общности.

Приготвената празнична храна участва в акт на обмен на сакрални дарове, според регламентираното от традицията. Половината от месото от курбана се дели на седем дяла (може на пет, на девет, но задължително трябва да бъде нечетен брой) и се раздава на седем къщи – на съседи, на роднини, на по-бедните: Разбирането е, че: „В Корана така е писано, ако трябва, може и повече. Колкото повече даваш, толкова по-добре!“ Освен месо се раздава и байрам колачъ – вид обреден хляб, еднакъв за двата Байрама. Сега се замесва с мая, но преди се е използвало кисело тесто. Придава му се специфична форма със следи от украса – най-често с геометрични и растителни фигури. В някои райони се правят и детски колачи с форма на осмица (базламба), както и локми (бухти).

В състава на храната в културно-битовия модел на мюсюлманите у нас се среща традиционно и пилафа – овнешко с ориз, който се сервира най-вече на Курбан байрам. Капамата – с варено овче, телешко или птиче месо, нарязани на едри парчета и опечени върху ориз, също се наблюдава в празнично-обредната храна поради съществуващите религиозни особености. Тук трябва да отбележим, че традицията изисква обредната храна да се сервира на синия или софра. Младите не спазват това задължително изискване, но когато гостуват на възрастните, те са длъжни да се съобразяват с обичая. При този вид хранене се яде от общ съд и само с лъжици.

Баклавата се оказва и до днес най-типичният представител на турската кулинария. Трябва да отбележим, че тя е излязла от ограниченото си предназначение преди всичко на Байрам и сватба и се приготвя за всеки по-голям празник. Най-често срещаните видове с които тя е позната са стандартните геометрични фигури: кръгла, правоъгълна, триъгълна и ромбовидна. В миналото формата и украсата им са били рефлексия на специалното и предназначение, според празника, но днес това не се спазва. Приготвянето на баклавата е майсторлък, който съчетава естетическите умения и придобитите знания. Придобитото познание и овладените умения са родова черта на жените в семейството: баба, майка, дъщеря, дори и внуци.

Все още обменен дар в сферата на сватбената обредност е специално украсения хляб кавил, с който се кани на сватба. Друг празнично-сакрален продукт е халвата и захарният колач, които се раздават за мевлид (помен). Като типично турски сладкиши, които присъстват като празнична храна, но са отдавна откъснати от религиозния си контекст са някои други сладкиши и баници от точени кори като льопедек, познато от готварските книги и като сарайско сладко, гьозлеме (атеш пидеси)[1] и др. В миналото, а сега по-рядко, сред ежедневната храна, която се консумира от по-бедните слоеве е тараната[2]- вид попара, която се приготвя с ароматни подправки.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Промени в състава на храната настъпват още през 30-те години на ХХ век, както в домашната кухня на семействата с нови рецептури и технологии, така и в обществените заведения за хранене. Наред с местния ориенталски състав и стил на хановете, гостилниците, кафенетата навлиза новият модерен асортимент, който се предлага в ресторантите, хотелите и сладкарниците по градовете.

Процесът на изменения в състава на храната и начините на хранене продължава и към 50-те години, като следствие на урбанизацията, индустриализацията, колективизацията на селското стопанство и цялостното по-широко отваряне на региона към вътрешността на страната. Усвояват се някои нови рецепти и технологии, които в някои случаи ограничават и изместват традиционните ориенталски ястия и напитки. Постепенно отпада или се смекчава религиозното хранително табу във всекидневната и празнично-обредната храна. Така с посредничеството на различните видове заведения за хранене и магазинната мрежа за готови и полуготови храни с течение на времето се извършва нарушаване на мюсюлманското табу по отношение на свинското месо и алкохолните напитки, в повечето случаи при по-младите възрастови групи. Нарушаването на традиционната норма започва от заведенията, където на общи събирания младите не отказват да консумират свинска пържола, но само ако в близост няма възрастни мюсюлмани. Нерядко в домовете има по два хладилника – един за младите, в който могат да присъстват свинската кайма, саламът и ракията, и друг – за възрастните, в който наличието на такива хранителни продукти е изключено.

Кулинарната традиция на малцинствата е част от тяхното природно, културно и историческо наследство. Опазването и съхраняването на знанията и обичаите, които се отнасят до този феномен, също са подложени на изпитание, но те продължават да бъдат устойчиви във времето. Така е и с местната кулинарна традиция на мюсюлманите, където се готвят ястия, характерни за две синкретични и същевременно разграничаващи се култури – турската и татарската.

В последните десетилетия събирателската, проучвателната и публикационна дейност, както и експонирането на знанията и уменията в кулинарното майсторство на малцинствата се развиват в положителна посока. Зачестиха публикациите на кулинарни рецепти, организирането на кулинарни изложби, фестивали, характерни блюда и т.н. Турската кухня и в миналото и сега си е извоювала престижно място и предизвиква интереса, както на местното население, така и на широката общественост. Кулинарната традиция на мюсюлманите в регионален план се различава по определени храни, което се дължи както на коренните традиции и природо-географските особености, така и в определена степан на заимстванията от общата национална кулинарна традиция. Визитната картичка на хранителната палитра включва широка гама от месни, рибни и млечни специалитети, тестени храни, разнообразие от зеленчуци, плодове и др.

Когато става въпрос за основни културни различия, свързани с храната, трябва да вземем предвид религиозните норми и хранителните навици при мюсюлманите. Едно от каноничните предписания е да не се употребява свинско месо, което се означава с антонима харам[3]. За възбраната от консумация на свинята се споменава изрично в сурите: Ал-Бакара (Кравата), ает 173; Ал-Маида (Трапезата), ает 3-6 и Ал-Анам, ает 145. Мюсюлманинът трябва да избягва не само консумацията, но и да бъде в близост и досег със свиня въобще. Не бива дори да му замирише. Всяко замърсяване от този род би довело до дискомфорт. Алкохолът също е харам. По презумпция мюсюлманите са много чувствителни към храната и те се стремят към култово чиста или халал храна. Произходът на храната – както на месото, така и на другите продукти, в които е възможно да има следи от нечисти животни – трябва да е ясен.

От гледна точка на предписанията на хранителната култура у нас се срещат мюсюлмани от трите възможни групи: либерално настроени, консервативни традиционалисти и дълбоко религиозни. Към последната категория попадат малък кръг хора, които се отнасят до по-възрастното поколение, преобладаващо жени. Доминираща е групата на консервативните традиционалисти. Те не са дълбоко религиозни, но спазват по-голямата част от религиозните правила, ограничения и задължения. Те могат стриктно да спазват някои религиозни норми, а да не се съобразяват с други. Тази група е най-многобройна, но и най-претенциозна, защото имат психологическа нагласа, че ако не спазват всички предписания, то поне това, което спазват, трябва да бъде стриктно съобразено с изискванията. Например: могат да посещават увеселително заведение или хазартна зала, но няма да ядат свинско и дори няма да искат на масата им да присъства блюдо със свинско месо.

Либерално настроени са младите, които имат по-особено отношение към древната традиция. Мюсюлманите по принцип съблюдават правилото да не отглеждат в своите стопанства свине, но не са фанатици по отношение на свинското месо. Малко по-различен е случаят с кухнята на татарите, при която правят впечатление някои особености.

На трапезата се предлагат както характерни ястия за мюсюлманска култура, така и такива по местната кулинарна традиция. Това се отнася главно за семейните трапези, тъй като у нас е трудно да говорим за обществена религиозна кухня. По отношение на добрите практики, прави впечатление събирането и записването на кулинарни рецепти от средното и по-възрастното поколение. Някои домакини, преди всичко от женския пол, събират и съхраняват записки с характерни ястия от ежедневната и празничната мюсюлманска кухня. Немалка част от тях следят различни телевизионни предавания, в т.ч. и по турските канали, откъдето получават по-широка професионална информация.

Кулинарни рецепти се публикуват в периодичния печат и някои самостоятелни издания, с признати автори от българската национална кухня като проф. Кръстьо Куюмджиев, Мария Медникарова и др. Значителна част от техните проучвания и записки се пазят в Централния държавен архив. Традиционните ястия, които присъстват на обществената и семейната трапеза са немалко: рибена (речна) чорба, джанкова чорба с лапад (лобода), тарана, бурания от лапад и коприва, сърми с ориз, мусака с патладжан (турска мусака), лучник, пържен боб, гювеч с риба, пълнен шаран, шаран на фурна върху зеле, печено агнешко с мащерка, прясол (пресол, разсол) с пържена риба и зеленчуци, лютика, имам баялдъ, качамак, баклава, сладкиш от царевично брашно, халва и др. Повечето от изброените специалитети са неотменима част от софрата на мюсюлманите. Особено атрактивна е татарската кухня, която се практикува главно от тази общност в анклавите им (Русенско, Добричко). Някои от изброените по-горе ястия не са типични за мюсюлманската кухня, но са заимствани поради съвместното съжителство и културните влияния – примерно като влашкия прясол[4], качамака и др.

Татарската кухня, като неразривна част от мюсюлманската кухня, се радва на особена почит сред кулинарите. Оригиналната татарска кухня е еволюирала в хода на многовековната история и е оказала въздействие върху ежедневния живот на ограждащите я съседи – българи, турци, власи и др. Съществено влияние на формирането на татарската кухня е оказала и природната среда, която благоприятно се е отразила на културно-историческото развитие на населението. Чрез миграцията на кримските татари, които се настаняват в миналото по нашите земи в Придунавският регион, асортимента на българската кухня се обогатява с много нетрадиционни ястия.

Татарската кухня е съхранила своята самобитност, но заедно с това се е усъвършенствала, обогатила се е с нови познания и продукти, за които те научили най-напред от своите съседи. Наследство от тюркските племена от периода на Волжска България са катъкът, бал-май (масло с мед) и кабартмата (мазна питка), а от китайската кухня са заимствани пелмените и чаят. Заради турците от друга страна, на трапезата на татарите се настанява пилафът, халвата и шербетът.

Татарската гастрономия си остава един от лидерите в печивата. Трапезата ни по принцип не минава без хляб, а и ние като татарите го смятаме почти за свещена храна – да не забравяме българската поговорка „Никой не е по-голям от хляба“! Татарите го пекат от от ръжено брашно и въобще имат специално отношение към тестото и умеят да правят от него особено вкусни печива. Сред тях най-популярни са кабартмите. Някои от видовете се пържат в загрят тиган или в котле с масло. Ядат се топли, намазани с масло. Гордостта на татарската народна кухня си остава все пак „чак-чак“ – това са слепени с мед питки или топки с ядки. На традиционните празници или на сватби, просто не може без тях.

У нас татарите често си правят катък, който разреждат със студена вода и пият получения айрян, за да утоляват жаждата си. Особено в летните и задушни жеги, които са твърде характерни за Дунавската равнина. Пак от катък се прави татарската извара, а сиренето корт е от дълго варена друг вид извара – еремчек, с добавена закваска. То е червеникаво-кафяво на цвят и доста поресто. Татарите го смесват с масло, варят го с мед и го поднасят с чая. А когато оберат каймака от млякото и го сварят, се получава друго лакомство – пеше каймак или сметана.

В татарската кухня са застъпени много млечни ястия, но най-голямо е разнообразието в приготвянето на всякакви видове тесто. Често за гарнитура към основното ястие се предлагат зеленчуци, но с особена популярност се ползват пирожките с тиквено семе или ориз. На тестото татарите винаги са обръщали особено внимание, изкусно изпичайки пирожки от прясно, втасало, гъсто или рядко тесто. Изделията с пълнеж придават на татарската кухня своеобразност, като най-древна и проста е рецептата за приготвяне на пирог къстъба – комбинация от прясно тесто с пшеничена каша в картофено пюре. Популярно и не по-малко древно ястие е белиш – прясно тесто с пълнеж от парченца тлъсто месо (овче, говеждо, птиче) с гарнитура от картофи. Към тази категория се отнася и ечпомак (триъгълник) – пълнеж от кълцано месо с лук и картофи, завит в тесто на триъгълна форма. Разнообразието от плънки е характерно за пирожките беккен. Често те се запичат със зеленчуков пълнеж (морков, цвекло), като особено популярно е ползването на тиква за плънката. В татарската кухня съществуват стотици разновидности на чебуреки, пирози, пирожки, бисквити и други тестени изделия. Ястията от тесто присъстват в живота на татарина от раждането до смъртта, много от тях носят ритуален характер.

Татарската кухня е много богата на изделия от бисквитено или сладко тесто, които се поднасят при консумация на чай, който се е превърнал в тяхна ежедневна напитка, дори през лятото. Чаят за татарите е не просто атрибут, а неотменима част от културата – дори на сватбената трапеза той е редом с такива традиционни ястия като чак-чак, баклава, кош теле (задушени птичи езичета), губадия (пирог с месо) и т.н. На трапезата присъстват и пресни разхладителни напитки, приготвени от плодове, мед и вода. Татарите са почитатели също така на супите и бульоните. Названията им са свързани с продуктите в тях. Често се варят с домашно направени макарони като умач, токмач или салма. Супа-лапша с месен бульон и досега си остава задължителна част от менюто при прием на гости

Любимото месо на татарите е овнешкото, но заедно с него се готвят и говеждо месо, както и такова от домашни птици. Почти непроменена до днешни дни е дошла рецептата за каздърма. Прави се от говеждо или конско и рядко от овнешко или гъше месо без кост. Реже се на кубчета по 2 см, които се подправят със сол и пипер и се оставят на студено за около 3 часа. След това се пържат, слагат се в буркан, заливат се с разтопена мас или масло и се оставят на студено. Каздърмата обикновено се яде студена. Азу е подобна вкусотия от овче месо, гарнирано с кромид, чесън, моркови, картофи и кисели краставички.

Всички сме чували и опитвали прочутото татарско кюфте. Гастрономите и познавачите твърдят, че класическото татарско кюфте се яде сурово, макар че, съвременните жители-татари отричат неговата връзка с националната си кухня и твърдят, че изобщо не ядат сурово месо. Татарското кюфте се прави от прясно говеждо (а не телешко) месо, което се накълцва или се смила едро и се поставя в чинията. В средата му се слага суров жълтък и се полива със сос.

Тартарът е друга визитна картичка на татарите. Тартар (татар) е голяма порция сурово нарязано месо, залято с жълтък и марината. Органично влизайки в болшинството кухни на Европа, той е грешно назоваван в татарските и други кулинарни книги като „татарски бифтек“ (не може да е бифтек, след като не е пържен). Под национален характер в дадения случай се разбира качество: за да не бъде тартарът опасен за здравето, неговите основни компоненти, неподлежащи на топлинна обработка, трябва да бъдат в отлично качество и възможно най-пресни.

Онова, което не си позволяват да готвят и да ядат татарите, заради религиозно табу, са свинското (да не забравяме, че те проповядват исляма) и месото на някои птици – ястреби, соколи и лебеди например, тъй като те се смятат за свещени. Коранът забранява виното и някои други алкохолни напитки, като в него се твърди, че виното е като хазартна игра – има и добро, и лошо, но лошото е повече.

В заключение следва да се отбележи, че съставът и структурата на храната и храненето в културно-битовия модел следва в общи линии установените тенденции и норми, типични за България. Нарастването на количеството и разнообразието на хранителните продукти, утвърждаването на общоприети правила за подреждане на трапезата и поведение при хранене е в по-голяма зависимост от социалния статус и нивото на битовия стандарт, отколкото от етнорелигиозната идентичност. Привързаност към етноконфесионалната специфика се наблюдава при празнично-обредната храна, но и при нея в съвременните норми на състава на храната и начините на хранене в редица случаи се стига до нарушаване на религиозното табу.

Като цяло разказите на етническите турци и татарите очертават измеренията на общуването между етноконфесионалните общности по нашите земи, установени от традицията. Това са отношения на диалогичност, т.е. на взаимно ответно разбиране на различаващите се културни езици. Културата на комшулука в ежедневието, обменът на обредна храна при религиозните празници, споделянето на значимите за индивида и семейството моменти, са изградили не толкова сложна система от взаимовръзки между общностите. Те запазват своята относителна обособеност и наред с това са отворени към другите. Граничността придобива условен характер, а пространствата на общността се споделят от другите.

Днес се наблюдава разколебаване на обредната употреба и отпадането на хранителните забрани. Извършена е трансформация в разбирането на ориенталската кулинария: от знак на чуждото тя се превръща в знак на различното. Така мюсюлманската кулинария – ежедневна и празнична, става по-достъпна. А чрез кухнята на съседа – независимо дали това е турчин или татарин, източната кулинария се пренася в умален, но и в съхранен от традицията вид. „Мюсюлманското“ се свързва най-вече с религиозния повод (байрам, мевлид), без определена доминанта на сладкишите, тестените или месните храни, като тук изпъква майсторлъка на готвачката. Тя определено има своята запазена посредническа роля и изпълнява медиативни функции и пренасяйки знаците на другостта, ги прави по-достъпни за другите.

От друга страна, обзорът на съвременната издателска и медийна среда, както и социалните мрежи показват, че в тях са налични добри практики и възможности за отразяване и експониране на кулинарното наследство на малцинствата и натрупаните от тях през вековете знания и умения в тази област.

Използвани източници

  1. Антонов, С. Татарите в България. – Добрич: Наврез, 2004.

  2. Бокова, И. Подвижният човек – срещи с различното. // Балкански идентичности – част IV. Съст. М. Тахир, К. Алексова. – София: Отворено общество, 2003.

  3. Бродел, Ф. Структурите на всекидневието: Възможното и невъзможното. – София: Прозорец, 2005; Кюизьоние, Ж. Етнология на Европа. – София: УИ, 1993.

  4. Българска народна култура. Историко-етнографски очерк. – София: Наука и изкуство, 1981.

  5. Георгиева, Цв. Съжителството като система във всекидневния живот на християни и мюсюлмани в България. // Връзки на съвместимост и несъвместимост между християни и мюсюлмани в България. Сборник. – София: МЦПМКВ, 1995, с. 145-149.

  6. Желязкова, А. Турците в България. // Мутафчиева, В., Желязкова, А. Две. – София: Гутенберг, 2002.

  7. Карахасан-Чънар, И. Етническите малцинства в България. – София: ЛИК, 2005.

  8. Карахасан-Чънар, И. Етническа и религиозна мозайка на България. – София: ЛИК, 2015.

  9. Куюмджиев, К. Ела, Боже, да ядем. Готварските рецепти на един естет. – София: Летописи, 1992.

  10. Назърска, Ж. Културно-историческото наследство на етническите и религиозните малцинства в България: Опазване, съхраняване и социазация. – София: За буквите – О писменехь, 2014.

  11. Тодоров, Н. Балканският град през XV – XIX в. – София: Наука и изкуство, 1972.

  12. Янкова, В. Ориенталската кулинария: Фигури на посредничеството. // Балкански идентичности – част IV. – София: Отворено общество, 2003.

 

[1] Ateş pidesi, тур. – вид баница от 7-8 точени кори с извара (işimik), която се пече върху печката.

[2] Tarhana, тур.

[3] Нещо което не е позволено, опасно, грях.

[4] Прясол (или пресол – тур.). Ястие от пържена риба с чесън, домати, печени чушки и люта пиперка; поръсва се с магданоз.

Ибрахим Карахасан-Чънар е учредител на „Турски културен център XXI век“ и „Обществен съвет на етническите малцинства в България“. Член на редколегията на списанията „Етнодиалог“, „Кайнак“, „Планета“ и „Българе“. Автор на книгите „Турция“, „Етническите малцинства в България“, „Светът на исляма“, „Етническа и религиозна мозайка на България“ и „Мюсюлманската култура на град Никопол (края на ХІV – началото на ХХІ в.)”.

Pin It

Прочетете още...