Pin It

 

2016 01 Artemisia Gentileschi
Артемизия Джентилески (1593–1653): Юдит отрязва главата на Олоферн

 

Поредица
„Ислямът и модерността“

Ислямът в Европа от Тимъти Гартън Аш.

Просветителски фундаментализъм или нов расизъм? от Паскал Брукнер.

Идентичност и миграция от Франсис Фукуяма.

Сблъсъкът на цивилизациите – реалност или медиен мит? от Златко Енев

Европеизация, а не ислямизация от Басам Тиби.

Какъв сблъсък на цивилизациите? от Амартия Сен

Сблъсъкът на исляма с модерността от Франсис Фукуяма

Коран, свобода на словото и европейски ценности от Гелийн Молир

Нека престанем да говорим за религия! от Оливие Роа.

Нито „борба“, нито „диалог“ на културите от Оливие Роа

Възходът на мюсюлманските терористи от Мализ Рутвен

Как да разбираме исляма? от Мализ Рутвен

Много по-добре е нещата да се дискутират открито от Кристофър Колдуел

Европейският ислям през очите на професионалиста от Юте Клаузен

Как се създават мюсюлмаснки демокрации? от Ян Вернер Мюлер

Имат ли място правата на човека в исляма? от Емил Коен и др.

Европа и Ислямът – Ибрахим Карахасан-Чънар

Призиви към насилие в Корана и Библията от Филип Дженкинс

Ислямът в Източна Европа от Джейкъб Микановски

Защо арабският свят се е отдръпнал от науката от Хилел Офек

Вече имаме добра представа за мислите, които евентуално са минавали през главите на терористите от 11 септември на път към летищата.

Водачите им от Алкайда са ги инструктирали да размислят върху al-Tawba и Anfal, две от дългите сури [глави] от Корана, свещеното писание на исляма. Тези пасажи са мъчителни за четене. Бог обещава да „наложи терор върху главите на онези, които отричат истината; отрежете им тогава главите!“ (Коран 8.12) Бог напътства мюсюлманските си последователи да избиват неверниците, да ги пленяват, да ги хващат из засада (Коран 9.5) Всичко може да послужи за постигане на свещената цел: „Насаждайте терор сред враговете на Бога, сред вашите врагове“ (Коран 8.60). Може би в последните си мигове терористите са намирали утешение в тези думи, чрез които Бог насърчава актовете на терор и насилие.

В много по-малки мащаби, други хора са се опитвали да използват думите на Корана, за да оправдават насилието. Дори при случаите на семейно насилие и убийства на честта, извършителите могат да намерят пасажи, които изглежда оправдават бруталните действия (Коран 4.34).

Цитирайки примери като тези, някои хора от Запада твърдят, че самите мюсюлмански писания вдъхновяват тероризма и служат като мотор на насилствения джихад. Евангелистът Франклин Греъм описва по следния начин ужаса си, след откриването на толкова много пасажи от Корана, които заповядват избиването на неверниците: Коранът, смята той, „проповядва насилие“. Известните консерватори Пол Уейрич и Уилям Линд твърдят, че „ислямът е просто религия на войната“ и настояват, че мюсюлманите трябва да бъдат подтиквани да напускат американската земя. Днес холандският политик Геерт Вилдерс е изправен пред съда за филма си „Фитна“, в който настоява, че Коранът трябва да бъде забранен като съвременен еквивалент на хитлеровия „Mein Kampf“.


Small Ad GF 1

Дори западняци, които никога не са отваряли книгата – всъщност, особено такива хора – допускат, че Коранът е изпълнен с призиви към милитаризъм и убийства, и че това са текстовете, които оформят исляма.

Може би несъзнателно, множество християни считат исляма за един вид мрачна сянка на собствената си вяра, при което грозните думи от Корана се намират в абсолютен контраст с писанията, които самите те обичат и ценят високо. В умовете на множество обикновени християни – и евреи – Коранът проповядва диващина и война, докато Библията предлага послание на любов, прошка и милосърдие. За пророка Михей, Божиите заповеди се обобщават с думите „да вършиш праведното, да обичаш милостта, и да ходиш смирено със своя Бог“ (Михей 6:8). Християните си припомнят думите на умиращия Христос: „Отче, прости им, защото не знаят какво правят.“

Но от гледна точка на заповедите за извършване на насилие и кръвопролития, каквито и да било опростяващи твърдения за върховенство на Библията над Корана са безкрайно погрешни. Всъщност Библията е препълнена с „текстове на терор“ – за да заемем фразата на американската теоложка Филис Трайбл. Библията съдържа далеч повече редове, възхваляващи или насърчаващи кръвопролитието, в сравнение с Корана, а библейското насилие често е много по-крайно, а и характеризирано от много по-безразборна диващина. Коранът често насърчава вярващите да се бият, но заедно с това той изисква да се упражнява милост към враговете, когато се предават. Някои ужасяващи части от Библията, напротив, отиват много по-далеч при заповедите за тотално унищожение на врагове, цели семейства и раси – мъже, жени и деца, и дори стадата им, без ни най-малка милост. Един от обичаните псалми (137) започва с умилителния ред, „При реките на Вавилон, там седяхме и плачехме“ – и завършва с благопожеланието към всеки, който хване вавилонски деца, да разбие главите им в скалите. [Блажен онзи, който хване децата ти и ги разбие в скалата!]

Да се каже, че терористите могат да открият религиозни текстове, чрез които да оправдаят действията си, не означава, че насилието им всъщност произхожда от корените на самото писание. Всъщност, едно такова допускане само по себе си се основава на грубата, фундаменталистка формулировка, че всичко в дадена религия трябва да бъде разрешено чрез писанието. Разликата между Библията и Корана се състои не в това, че едната книга проповядва любов, докато другата защитава насилието и тероризма. Всъщност тя касае най-вече начините, по които двете книги се четат. Да, Коранът често е бил поставян под лупа, за да се търсят текстове, разрешаващи насилие, но същото се отнася и до Библията.

Ако християните или евреите биха искали да посочат насилствените пасажи от Корана и да намекват, че тези елементи оцветявали цялата религия, те се излагат на следния очевиден въпрос: а какво да кажем за собствените им вярвания? Ако основателският текст оформя цялата религия, то юдаизмът и християнството заслужават най-сериозно осъждане като религии на диващината. Разбира се, те не са нищо такова. Но същото се отнася и до исляма.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Заключенията обаче отиват още по-далеч. Всички вери съдържат в себе си елементи, които се считат за обезпокоителни или неприемливи за съвременните очи; всички са принудени да се изправят пред проблема за приемането и помиряването [със съвременното разбиране] на тези неприятни текстове и доктрини. В някои случаи религиите еволюират до степен, при която грозните текстове изпадат в такова забвение, че обикновените вярващи рядко осъзнават съществуването им или поне им отричат какъвто и да било авторитет в съвременния свят. В други случаи неприятните думи остават скрити, но могат да се върнат към живот при условия на силен стрес и конфликт. Текстовете, също като хората, могат да живеят и умират. Този процес на забрава и припомняне, на израстване над резките думи, откривани в някой текст, е един от критическите въпроси, на които всички религии трябва да се научат да отговарят.

Вярващите мюсюлмани смятат, че Коранът представлява думите на Бога, предоставени буквално чрез пророка Мохамед. Немюсюлманите, разбира се, виждат в текста дело на човешки ръце, независимо дали на самия Мохамед или на школата от ранните му последователи. Но което и гледище да приемем, самият Коран претендира да говори с гласа на Бога. Това е една от големите разлики между Библията и Корана. Дори за най-твърдите фундаменталисти, вдъхновените пасажи от Библията идват от перото на някаква почитана историческа личност, било то пророк Исая или апостол Павел, и това оставя известни шансове да се обясняват определени неудобни възгледи чрез собствените предразсъдъци на дадената личност. Коранът не предоставя подобна възможност: за вярващите всяка дума от текста – колкото и потресаващо да звучи съответният пасаж за модерните уши – идва директно от Бога.

Не е необходимо да търсим особено далеч, за да открием пасажи, които ужасяват. Коранът предупреждава, „Онези, които започнат война срещу Бога и неговите апостоли… ще бъдат убити или разпънати на кръст“ (Коран 5.33) Други пасажи са също толкова заплашителни, макар че обикновено трябва да бъдат откъснати от контекста, за да се постигне такъв ефект. Един текст от сурата (главата) 47 започва така „О, истински вярващи, когато срещнете неверниците, отсечете им главите“.

Но по такива въпроси Библията също има множество пасажи, които звучат мъчително днес. Разкази за войни и убийства изпълват четирите книги на Самуил и Царете, където е трудно да се подминат стиховете, оправдаващи убийството на божиите врагове. В стандартния английски превод на Стария завет, всяка от думите „война“ и „битка“ се среща над 300 пъти, без да се броят обезглавяванията и изнасилванията.

Най-богатата жътва от кървища идва от книгите, които разказват историята на децата на Израел и тяхното бягство от Египет, когато те намират нова родина в Канаан. Тези събития са предвестени в книгата на Второзаконието, в която Бог обявява „Ще напоя стрелите си с кръв, а мечът ми ще се нахрани с плът“ (Втор. 32:42) След което се обръщаме към пълна оргия на милитаризъм, поробване и расови войни в Книгите на Исус Навин и Съдиите. Счита се, че самият Мойсей е насърчил тази кампания когато е казал на последователите си, че, щом достигнат Канаан, те трябва да унищожат хората, населяващи градовете, специално запазени за тях (Втор. 20: 16-18).

Исус Навин, наследникът на Мойсей, се оказва способен ученик. Когато завладява града Ай, Бог му заповядва да отнеме добитъка и плячката, като изтреби до крак обитателите, и той надлежно изпълнява заповедта (Исус 8). Когато побеждава и пленява петима царе, той убива пленниците си, или чрез обесване, или чрез разпъване на кръст (Исус 10). Няма свидетелства, че канаанците и техните близки са били маркирани за унищожение защото са били особено зли или подли: те просто са се оказали на погрешната земя в погрешно време. В книгата на Съдиите, отново, други истории разказват за пълното унищожение на различни племена с преднамерена цел да се изличат родовите им линии.

В модерни времена бихме нарекли това геноцид. Ако войските на Исус и неговите наследници-съдии биха извършили делата си в модерния сят, наблюдателите не биха се колебали да говорят за военнопрестъпления. И биха правили сравнения с ужасяващите полувоенни армии от Уганда и Конго, групи като отвратителната Армия Господня на Джозеф Кони. В сравнение с всичко това, военните правила от Корана са, по стандартите на времето си, доста цивилизовани. Мохамед обикновено желае да спечели противниците на своя страна, а не да ги изтреби.

Не само че израилтяните от Библията извършват регулярни актове на геноцид и етническо прочистване, но те го правят и по божия заповед. Според първата книга на Самуил, Бог нарежда на цар Саул да нападне народа на амаликите, да убие всеки мъж, жена и дете, и дори да изтреби добитъка им (1 Самуил 15:2-3). Именно тази последна подробност се оказва съдбовна за Саул, тъй като той задържа известна част от добитъка, с което си заслужава порицание от пророка Самуил. За щастие, Саул се разкайва и в знак на това разчленява пленения вражески цар. Моралността тържествува.

Освен това Библията демонстрира божие одобрение за неща като расизъм и сегрегация. Ако би трябвало да се избере онази библейска история, която най-очебийно взривява модерната чувствителност, то това ще бъде историята на Финеес, която си остава непозната за повечето днешни читатели-християни (Числа 25: 1-15). Историята започва с това, че децата Израилеви са заплашени от епидемия. Но Финеес проницателно открива причината за гнева на Бога: Бог е гневен, защото еврейски мъж си е взел жена от народа на Мадиам и чрез това е въвел чужда религия. Финеес убива съгрешилата двойка и, успокоен, Бог премахва епидемията и благославя Финеес и наследниците му. Модерните американски расисти много обичат този пасаж. През 1990 Ричард Кели Хоскинс използва тази история като основа на манифеста си „Стражи на християнството“. Хоскинс пръв защитава идеята за създаване на нов орден от войнстващи бели расисти [supremacists], Братството на Финеес, след което това име е възприето от различни групи, които използват Финеес като оправдание за терористки нападения срещу смесени расови двойки и клиники за аборти.

Съвременните християни, които вярват, че Библията предлага единствено послание на любов и опрощение, обикновено мислят единствено за Новия Завет. Действително, Новият Завет съдържа далеч по-малко предписания за убийство и сегрегация. Но той си има свои собствени неприятни пасажи, особено когато в Евангелието на Йоана се изразява силна враждебност към юдеите – гръцка дума, която обикновено се превежда като „евреи“. Юдеите възнамеряват да убият Исус с камъни, те кроят унищожението му; от своя страна Исус ги нарича лъжци, чеда на дявола.

Различните авторитети подхождат към тази дума по различни начини: аз бих предпочел например да я тълкувам като „последователи на потисническия юдейски религиозен елит“. Но на практика всеки достоен за уважение превод трябва да използва простата и добре позната дума „евреи“, така че ние четем за апостолите, криещи се след Разпъването на кръста, сгушени в стаичка, която е заключена „от страх пред евреите“. Тези думи звучат така грубо за пост-холокостовите уши, че някои църкви ги изключват от публичните четения.

Заповедите да се убива, да се извършват етнически прочиствания, да се узаконява сегрегацията, да се мразят и гледат с боязън други раси и религии… всички те са в Библията и се срещат далеч по-често, отколкото в Корана. И при всеки случай може да се спори какво точно означават тези пасажи и – със сигурност – дали те трябва да имат някакво значение за по-късните епохи. Остава си обаче факт, че думите са там и включването им в писанието означава че те са, буквално, канонизирани, не по-малко, отколкото в мюсюлманското писание.

Дали те са използвани или не, зависи от по-широки социални отношения. Когато Америка е влизала в Първата световна война, например, проповедниците-агитатори са се облягали широко на Исусовото предупреждение, че той е дошъл не с мир, а с меч. Действително, това не е чак толкова силно заявление за терор. Но ако човек отчаяно търси стихове с милитаристко звучене, то при всички случаи ще послужи като оправдание за онова, което хората възнамеряват да вършат така или иначе.

Интерпретациите са всичко – и те се променят в хода на времето. Религиите притежават свои същностни ценности, свои ненакърними истини, но освен това те се заобикалят с множество истории, несъществени по отношение на коренното им послание. Всяка религия, която съществува в течение на дълги епохи, абсорбира много от идеите и вярванията на общностите, сред които се намира, а след това те се отразяват в писанията ѝ. В хода на времето мислителите и теолозите отхвърлят или омаловажават онези доктрини и текстове, които противоречат на основните принципи на вярата, докато тя се развива. Колкото и силни да са текстовите традиции, оправдаващи войната и насилието, вярващите въпреки това започват да подчертават обичта и справедливостта. Разбира се, мюсюлманските общества са се ангажирали с джихад, свещена война, в хода на историята, и са намирали текстови оправдания за това. Но в хода на времето други мощни течения в религията са се отдалечили от войнолюбието. Колкото и силни да са призивите към джихад, към борба, в ислямската мисъл, силно влиятелните суфистки ордени са проповядвали, че истинската борба е вътрешната битка за контрол над собствените човешки инстинкти, и това има значение в много по-голяма степен от всякакви патетични сблъсъци на мечове и копия. Най-великият джихад е онзи, който се води вътре в душата.

Често пъти такива мислители-реформатори са имали такъв голям успех, че мъчителните думи са изчезвали почти напълно в популярното съзнание, дори и сред вярващи, които считат себе си за истински фундаменталисти. Повечето християнски и еврейски вярващи, дори и онези, които са сравнително грамотни по въпросите на Писанието, четат текстовете си с изключителна избирателност. Колцина християнски проповедници биха намерили днес вдъхновение в кланетата на Исус Навин? Колко американски християни знаят, че Новият Завет изисква от жените да покриват косите си, поне при посещения в църквата, и че Писмата на Павел включват далеч по-подробни указания по въпроса от всичко, писано някога в Корана? Този вид свещена амнезия е основен компонент на религиозното развитие. Тя не предполага отхвърляне на писанията, а по-скоро един техен прочит в тоталния контекст на религията, в хода на собственото ѝ развитие в историята.

Разбира се, човек може да избере да отрича този исторически опит и да се хваща за всяка съществуваща дума или стих, оправдаващи насилието, което вече се случва – но когато човек е избрал този начин на поведение, едва ли вече има значение какво точно казва самият текст.

Източник

Филип Дженкинс е професор по история в университета Бейлор, САЩ и директор на програмата за Исторически изследвания на религията в същия университет. Историк по образование, Дженкинс е бил отличаван многократно за приносите си в обалстите на социологията, криминалистиката и религиозните изследвания. Счита се за един от водещите изследователи на религиите в наше време.


Pin It

Прочетете още...