Рецензии на книгите:
Убийство в Амстердам: Смъртта на Тео Ван Гог и границите на толерантността от Айън Бурума, Penguin, 278 pp., $24.95
Заключената девица: Прокламация за еманципация на жените и Исляма от Айан Хирзи Али, Free Press, 187 pp., $19.95
1.
По-рано тази година посетих известната катедрала Сен-Дени в предградията на Париж. Възхищавах се на великолепните гробници и погребални паметници на кралете и кралиците на Франция, включително и този на Шарл Мартел („чукът“), чиято победа над нахлуващите мюсюлмански армии близо до Поатие (732 г.) традиционно се счита за събитието, спряло ислямизацията на Европа. Излизайки от катедралата, аз се разходих на няколкостотин метра по-нататък, през площада Виктор Юго към главната търговска улица, изпълнена с купувачи от арабски и африкански произход, включително и много жени със забрадки. Улових се, че си мисля: значи все пак мюсюлманите са спечелили битката при Поатие! Спечелили не чрез силата на оръжията, а чрез мирна емиграция и плодовитост.Недалеч от катедралата на кралете, в дискретния офис на асоциацията Тахид, се срещнах с Абделазис Елджаухари, син на берберски марокански емигранти и красноречив мюсюлмански политически активист. Той разговаряше със страст, на перфектен френски език, за мизерията на жилищните проекти около Париж – които, докато ние говорехме, отново бяха разтърсвани от протести – и хроничната социална дискриминация срещу емигрантите и техните потомци. Така нареченият „републикански модел“ на Франция, каза той гневно, означава на практика „аз говоря френски език, казвам се Жан-Даниел и имам сини очи и руса коса“. Ако се казвате Абделазис, имате по-тъмна кожа и сте мюсюлманин, френската република не практикува онова, което проповядва. „Каква égalité има тук за нас?“, попита той. „Каква liberté?“ „Каква fraternité?“ А след това изпрати собственото си послание до Никола Саркози, твърдолинейният вътрешен министър и водещ десен кандидат за мястото на Жак Ширак като френски президент – с думи, които никога няма да забравя: "Moi", каза Абделазис Елджаухари, с кънтящ глас, "Moi, je suis la France!"
Към това той би могъл да добави l'Europe. Защото отчуждението на много мюсюлмани – особено от второто и трето поколение на емигрантски семейства, млади мъже и жени, които са родени в Европа – е един от най-обезпокояващите проблеми, с които се сблъсква континентът днес. Ако нещата продължат да се развиват толкова зле, колкото те са в момента, това отчуждение и начинът, по който то подхранва и бива подхранвано от гнева на най-вече белите, християнски или след-християнски европейци, би могло да разкъса гражданската структура и на най-завършените европейски демокрации. То вече спомогна за изграждането на популистки анти-емиграционни партии и допринесе много директно за терористичните атаки срещу САЩ на 11. септември 2001 (терористи като Мохамед Ата бяха радикализирани през време на престоя им в Европа), бомбените взривове в Мадрид на 11 март 2004, взривовете в Лондон на 7 юли 2005, както и планираните опити за взривяване на няколко пътнически самолета, летящи от Великобритания към САЩ, осуетени от английските власти на 10 август 2006.
Трудностите на Европа с нейните емигранти са също обект на истерични опростявания, особено в САЩ, където стереотипи, представящи една безгръбначна, антиамериканска, антисемитска „Еврабия“, намираща се все повече в плен на една арабско-ислямска доминация, изглежда получават все по-голямо разпространение. Като жител на Еврабия, аз настоявам на няколко простички различия. Като начало: за какво изобщо говорим тук? Става ли дума за Ислям, мюсюлмани, ислямисти, араби, емигранти, хора с тъмна кожа или терористи? Това са седем различни неща.
Там, където живея – в Оксфорд, Еврабия – аз контактувам с британски мюсюлмани почти всеки ден. Произходът на техните семейства е от Пакистан, Индия или Бангладеш. Те са по-мирни, подчиняващи се на закона и трудолюбиви британски граждани от мнозина мои познати, „истински“ англичани. Както посочват авторите на едно чудесно ново изследване на Исляма във Франция, повечето френски мюсюлмани са сравнително добре интегрирани във френското общество[1]. До голяма степен дискриминацията, от която се оплаква Абделазис Елджаухари, която съществува в различни форми и степени в повечето европейски страни, се отнася и до не-мюсюлмани с емигрантски произход. Тя е, така да се каже, безразборна дискриминация срещу хора с по-тъмна кожа и чужди имена или акценти; прост, старомоден расизъм или ксенофобия, а не точно по-специфичния предразсъдък, който в момента се обозначава с името „Ислямофобия“.
На европейския континент съществуват различни, ако и припокриващи се, въпроси свързани с исляма. В Руската федерация има повече от 14 милиона души – най-малко 10 процента от нейното бързо намаляващо население – които могат да бъдат идентифицирани като мюсюлмани, но повечето европейци не ги считат за част от европейския проблем. В случая с Турция пък, при която става дума за страна със седемдесет милионно население, европейците горещо дискутират дали една такава голяма, предимно мюсюлманска страна, която не е била считана за част от Европа в повечето традиционни културни, исторически и географски определения, би трябвало да стане член на Европейския Съюз. На Балканите съществуват вековно стари общности на европейски мюсюлмани, повече от седем милиона като цяло, включващи една предимно мюсюлманска страна, Албания; друга единица, Косово, която рано или късно ще бъде страна с мюсюлманско мнозинство; Босна, една крехка общност с мюсюлманско множество, както и значителни малцинства в Македония, България, Сърбия и Черна Гора.
Тези балкански мюсюлмани са стари европейци, а не емигранти в Европа. Но, както и турците, те биват причислявани към мюсюлманските емигрантски малцинства в западноевропейските страни като Германия, Франция и Холандия. След около десет години повечето балкански мюсюлмани вероятно ще бъдат граждани на Европейския Съюз – или защото страните им са станали членове на съюза, или защото те са получили гражданство в някоя друга страна-членка. Срамната немощ, с която западна Европа отговори на сръбското и, в по-малка степен, хърватско преследване на босненските мюсюлмани през 90-те години допринесе още повече за засилването на чувството за мюсюлманско страдание в Европа. Това, че западноевропейците (и САЩ) се намесиха в Косово, за да предотвратят един възможен геноцид срещу мюсюлманските албанци от страна на сръбските християни, бива припомняно по-рядко.
Когато хората говорят неопределено за „мюсюлманския проблем на Европа“, те обикновено имат пред вид онези повече от 15 милиона мюсюлмани от емигрантски произход, които живеят сега в западните, северни и южни страни-членки на ЕС, както и Швейцария и Норвегия. … Макар че преброяването е затруднено от факта, че Френската република, теоретично сляпа за неща като цвят, религия и етнически произход, не поддържа реалистична статистика. Вероятно там има около пет милиона мюсюлмани – над пет процента от цялото население. Още четири милиона – главно турци – живеят в Германия, а около един милион, отново повече от пет процента от населението, живеят в Холандия.
Повечето от тях живеят в градове и най-вече в определени райони от градовете, като например административния регион около Сен-Дени, който обхваща някои от най-печално известните жилищни проекти в покрайнините на Париж. В Марсилия всеки четвърти гражданин е мюсюлманин. В неговата много интересна нова книга, Убийство в Амстердам, Айън Бурума цитира една официална статистика, според която през 1999 около 45 процента от населението на Амстердам са били от чужд произход – една цифра, за която се предполага, че ще нарасне докъм 52 процента през 2015 година, като мнозинството от тия хора ще бъдат мюсюлмани. А раждаемостта сред мюсюлманските емигранти обикновено е по-висока отколкото тази на „местното“ европейско население. Според една преценка, повече от 15 процента от населението на Франция между 16 и 25 годишна възраст са мюсюлмани[2].
Така че с продължаваща имиграция, висока раждаемост и изгледите за разширяване на ЕС към Балканите и Турция, все повече и повече граждани на съюза ще бъдат мюсюлмани. В някои градски райони на Великобритания, Франция, Германия, Италия, Испания и Холандия те ще съставят от 20 до около 90 процента от населението. Повечето от тях ще бъдат млади; прекалено много ще бъдат бедни, зле образовани, с ниска заетост, отчуждени – чувстващи се вкъщи нито на мястото, където живеят, нито в страните, от които идват техните родители – и привличани от дрога, престъпност, политически и религиозен екстремизъм.
Ако ние – по липса на по-добра дума – традиционните европейци, успеем да преобърнем настоящата тенденция и дадем възможност на Абделазис и неговите деца да се чувстват вкъщи като нови мюсюлмански европейци, те биха могли да станат източник за културно обогатяване и икономическа динамика, които да компенсират силата, с която тегли надолу бързо застаряващото население на Европа. Ако не успеем, сигурно ще се сблъскаме с още много експлозии.
2.
Айън Бурума – наполовина холандец, наполовина англичанин и сто процентов космополит – е имал чудесната идея да се завърне в родната си Холандия, за да изследва причините за и следствията от убийството на Тео ван Гог, кинотворец и провокативен критик на мюсюлманската култура. То беше извършено, както е известно, на 2 ноември 2004, от един двадесет и шест годишен марокански холандец на име Мохамед Буайери. Пристигайки с велосипед, Буайери застрелял ван Гог на улицата, а след това прерязал гърлото му с нож-мачете, „сякаш режеше автомобилна гума“, по думите на един очевидец. Той използвал друг нож, за да забоде в гърдите на ван Гог една дълга записка, призоваваща към свещена война срещу всички неверници и към смъртта на множество хора, които той ненавиждал, започвайки с родената в Сомалия холандска политичка Айан Хирзи Али, към която тази записка е била отправена. Ван Гог и госпожица Али бяха заснели заедно късометражния филм Покорство в който се драматизира подтисничеството срещу жените в някои мюсюлмански семейства, прожектирайки цитати от Корана върху полуголите тела на млади жени, докато те разказват историите на тяхното лично малтретиране. Записката на Буайери завършва със следните думи:
Аз знам със сигурност, че ти, О Америка, ще загинеш
Аз знам със сигурност, че ти, О Европа, ще загинеш
Аз знам със сигурност, че ти, О Холандия, ще загинеш
Аз знам със сигурност, че ти, О Хирзи Али, ще загинеш
Аз знам със сигурност, че вие, О неверни фундаменталисти, ще загинете
Въпросът, който занимава Бурума в Убийство в Амстердам – една много жива и проницателна комбинация от есе и репортаж, е: Какво се е случило с толерантната, цивилизована страна, която си спомням от детството си? (Той е напуснал Холандия в 1975, на двадесет и три годишна възраст). Какво се е случило със страната на Спиноза и Йохан Хьойзинга, който утвърждаваше в едно есе от 1934, че ако холандците изобщо някога станат екстремисти, то техният екстремизъм ще бъде умерен? Убийството на ван Гог беше, пише Бурума, „краят на една сладка мечта за толерантност и светлина в най-прогресивната малка територия в Европа“. Но част от неговия отговор изглежда е, че реалността винаги се е различавала от мита за холандската толерантност – ако човек например се вгледа във военновременното и следвоенно отношение към евреите. И той цитира едно забележително изказване на Фриц Болкенщайн, водещ холандски политик и бивш европейски пълномощник: „Човек никога не трябва да подценява омразата, която холандците изпитват към мароканските и турски емигранти“. Забележете, не „мюсюлмани“, а емигранти от определени места.
Сега Бурума посещава отново зелените предградия на детството си, разговаряйки с интелектуалци и ония, които той иронично нарича „приятелите на Тео“, изслушвайки техните версии относно това как холандският модел на мултикултурализъм, с отделни „колони“ за всяка култура, се е разпаднал. Прекалено много емигранти са били допуснати в страната прекалено бързо – и те не са били достатъчно интегрирани в холандското общество, в езиково, културно или социално отношение. Родителите са били допуснати в Холандия като това, което немците наричат Gastarbeiter, работници-гости, но техните деца най-често са останали безработни.
Що се отнася до холандското отношение към Исляма, Бурума предполага, че хората, поддържащи популисткия политик Пим Фортюн са толкова остро настроени срещу мюсюлманското въвеждане на религията в обществения дебат, защото те току-що „с мъчителни усилия са се освободили от ограниченията на техните собствени религии“, най-вече католицизма или протестантизма. Да не споменаваме изобщо мюсюлманското отношение към хомосексуализма – Фортюн беше гей – и жените. Запитан за враждебността му срещу исляма, Фортюн каза: „нямам никакво желания да преминавам отново през еманципацията на жените и хомосексуалистите“. Също като ван Гог, Фортюн беше убит, по холандски, от човек, дошъл на велосипед, но неговият убиец не беше мюсюлманин. Ван Гог е бил очарован от Фортюн; всъщност, пише Бурума, той е правел един „трилър á la Хичкок“ за убийството на Фортюн, когато самият той е бил убит от Буайери.
* * *
Реакциите на хора като Фортюн и ван Гог са по-достъпната част от тази история за нас не-мюсюлманските европейци, или по-общо западняци. Онова, което ние наистина трябва да разберем обаче е другата част: преживяванията на мюсюлманските емигранти и техните деца. Беше ли убиецът Буайери просто самотен луд или по-скоро симптом на една по-голяма болест? Отговорът не е много успокоителен. Буайери идва от средата на ония, които аз наричам „хората помежду“: ония, които не се чувстват у дома си нито в европейските страни, в които живеят, нито в страните, от които идват техните родители. Те обитават „чиниени градове“, свързани със страните на техните родители чрез сателитни чинии, донасящи вкъщи марокански или турски телевизионни канали, чрез интернет или чрез мобилни телефони. За разлика от повечето мюсюлмански емигранти в Америка, мнозина от тях си ходят „вкъщи“ всяко лято, до Мароко, Алжир, Турция или други европейски страни, понякога за цели месеци. В домовете им второто поколение често говори местния език – холандски, френски, английски – с братята и сестрите си и другия език – берберски, арабски, турски – с родителите си. „50–50“, както един берберско-марокански холандец казва на Бурума. Кой паспорт би предпочел той? Холандският!
Почти всички млади хора, които срещнах в заредените с бунт жилищни проекти край Париж разказваха подобни истории за живота „помежду“: за идилични лета, прекарани във фермите на техните дядовци и баби в Алжир и Тунис; за разделена лоялност, кристализираща във въпроса: „Кой футболен отбор поддържаш?“ „Алжир“, казваха ония от тях, идващи от Алжир – и един футболен мач между франция и Алжир през 2001 година се изроди в прочут и скандален побой. Но когато французинът от алжирски произход Зидан поведе френския национален отбор по време на световното първенство, те поддържаха Франция. „В Мароко аз съм емигрант, във Франция – имигрант – казва Абделазис Елджаухари.
В културно отношение те са раздвоени личности. И липсата на ориентация е не само културна. Бурума се е срещнал с психиатър, специализиращ в областта на емигрантските проблеми. Очевидно жените, както и първото поколение от мъже-емигранти, са склонни към депресии; второто поколение – към шизофрения. Според неговите изследвания, един мароканец от второ поколение е десет пъти по-склонен към шизофрения, отколкото един холандец от подобен икономически произход.
Мохамед Буайери е бил един от ония марокански холандци от второ поколение, разкъсван насам и натам. Той е посещавал холандско училище, наречено на името на художника Пийт Мондриан, говорел е холандски език, пиел е алкохол, пушел е наркотици, имал е връзка с момиче от холандско-туниски произход. Привличали са го западни момичета, но е побеснял когато сестра му си намерила приятел, Абду. Секс преди брака е бил наред за него, но не и за нея. Традиционно важната семейна чест се е считала за опетнена в очите на тази мароканска мюсюлманска общност, ако една сестра или дъщеря е имала секс преди брака. Буайери е атакувал Абду с нож и е бил в затвора за кратко време. Майка му е починала от рак на гърдата. Мохамед започнал да обръща гръб на онова, което все повече считал за западнали европейски нрави. Оставил си брада, започнал да носи мароканска джелаба и молитвена шапка, попаднал под влиянието на радикален проповедник на Такфири (радикална ислямистка секта, бел. пр.) от Сирия. Започнал да поставя ислямистки трактати в интернет, да гледа видеофилми за чужди неверници в Близкия Изток, чиито гърла били прерязвани от свещени воини. Според един от източниците, цитирани от Бурума, приятелят на Буайери Нуредин е прекарал венчалната си нощ заедно с невестата си на един дюшек в апартамента на бъдещия убиец, гледайки видеофилми, показващи убийства на неверници.
На 1. ноември 2004 Мохамед Буайери прекарва тиха вечер заедно с приятели. Те са излезли на разходка, слушайки молитви на дигиталните си плейъри. Мохамед отбелязал колко красиво е нощното небе. На следната сутрин той станал в 5:30, помолил се на Аллаха, а след това се качил на велосипеда си, за да заколи ван Гог. Очевидно той е възнамерявал да умре в последвалата престрелка с полицията.
Историята на Буайери удивително напомня онези на някои от терористите от Лондон и Мадрид, както и на хамбургската Ал Кайда-ядка, която беше в центъра на нападенията от 11 септември. Налице е същото начално възприемане, последвано от яростно отрицание на модерната секуларна европейска култура, независимо от това дали тя е холандска, немска, испанска или британска, с нейните общи изкушения на сексуална свобода, дрога, алкохол и пикантни развлечения. Налице е същата болка от разкъсването между две култури, никоя от които не е напълно родна, влиянието на някакъв радикален имам и ислямистки материал от интернет, аудио- и видеокасети или DVD; чувство за световно мюсюлманско страдание, подсилено от ужасяващи истории идещи от Босна, Чечения, Палестина, Афганистан и Ирак. Налице е груповото мислене на малък кръг от приятели, подсилващи собствената решителност, както и спокойната увереност, с която много от тези млади хора се хвърлят в мъченичеството. Такива убийци-самоубийци очевидно не са представителни за голямото мнозинство мюсюлмани, живеещи мирно в Европа. Без съмнение обаче те са крайностни и изключителни симптоми за едно много по-широко отчуждение, царящо сред децата на мюсюлманските емигранти в Европа. Болестта на техните сърца и умове разкрива, в една крайна форма, патологията на „хората помежду“.
3.
Бурума посвещава една глава на Айан Хирзи Али и Подчинение – филма, който тя направи заедно с Тео ван Гог, показващ малтретирането на някои мюсюлмански жени. Собствената история на Али вече е разказвана безброй пъти в различни биографични очерци и интервюта. Всъщност тя е неотразимо изкушение за журналистически истории, бидейки висока, поразително красива, екзотична, смела и откровена жена с необикновена житейска история, живееща в момента под непрекъснатата заплаха да бъде заколена също като ван Гог. Сред многото награди, изредени на задната корица на нейната нова есеистична книга, Заключената вдовица, след наградата за Морална Смелост, наградата за свобода на Международната организация на либералните жени, Холандка на годината 2004, Почетният Петел за 2004, както и Холандската награда за свобода, се намира и наградата на списанието Glamour – Герой на месеца. Това е начина, по който ние харесваме нашите герои – окъпани в слава. Сигурно няма да бъде неуважително към госпожица Али ако се предположи, че ако тя беше ниска, тантуреста и кривогледа, нейната история и възгледи може би не биха се радвали на такова внимание.
Докато и двете книги, които рецензирам тук, се намираха под печат, около госпожица Али се разви още един скандал. Твърдолинейната холандска емиграционна министърка, Рита Вердонк, отмени холандското жителство на госпожица Али, след като едно телевизионно предаване „разкри“, че тя е представила фалшиви подробности, когато е кандидатствала за убежище в Холандия през 1992. (Всъщност самата Али вече беше разказвала тази история много пъти; когато Бурума й подсказал, че, в една фраза, много често злоупотребявана от жълтата британска преса, тя била „лъжлив претендент за убежище“, тя му отговорила: „да, един много лъжлив претендент за убежище“) Суровото решение на министърката предизвика буря от негодувания в холандския парламент, където Айан Хирзи Али беше представителка на собствената партия на Рита Вердонк. Министърката беше принудена да отмени собственото си отменяне – и като резултат управляващата коалиция в Холандия се разпадна. Но вредата вече беше сторена. Скоро Али обяви, че напуска холандския парламент, както и решението си да се премести на работа към Американския Инициативен Институт във Вашингтон.
След като прочетох много нейни интервюта и прекарах една вечер в разговори с нея, както на сцената, така и след това, аз изпитвам огромно уважение към нейния кураж, честност и яснота. Това не означава, че човек трябва да приеме всички нейни възгледи. Заключената девица, в американското си издание, носи подзаглавието „Прокламация за освобождаването на жените и Исляма“. По-точно би било тя да бъде наречена манифест за освобождаването на жените от Исляма. Тя разказва ужасяващи, истински истории за потискането и малтретирането на млади жени в някои емигрантски семейства в Европа, базиращи се на собствения й опит първо като преводачка, а после като политичка. Някои от тях биват принудени да се омъжат за съпрузи, които те не желаят – тя използва израза „аранжирано изнасилване“. Други биват малтретирани от съпрузи, бащи и чичовци. Ако се опитат да напуснат семейството или да започнат връзка с приятел, те биват унижавани, бити и дори убивани в така наречените „убийства на честта“. Али пише, че е имало единайсет такива убийства на мюсюлмански момичета само в два полицейски района в Холандия за времето от седем месеца между 2004 и 2005.
Млади момичета от страни като Сомалия биват подлагани на това, което евфемистично се нарича „женско обрязване“ – една процедура, която тя описва като включваща „отрязването на клитора на момичето, на външните и вътрешни срамни устни, както и остъргването на вътрешността на вагината с остър предмет – парче стъкло, бръснач или нож, а след това овързването на краката й, така че стените на вагината да зараснат едни за други“. Али с право описва това не като „женско обрязване“, а като „генитално осакатяване“. (Самата тя е била подложена на тази ужасяваща процедура, по настояване на сомалийската си баба). Тя пише един затрогващ и много практичен текст, наречен „Десет съвети за жените, които искат да избягат“ – подготвяйки ги за шока, болката и възможните опасности, свързани с напускането на едно мюсюлманско семейство.
Али ни прави една много голяма услуга, привличайки вниманието ни към тези ужаси, които са тъмната страна на един така наречен „толерантен“ мултикултурализъм. Но някои жени-мюсюлманки протестират срещу начина, по който тя обвинява религията Ислям за тяхното потисничество, вместо да търси обяснението в специфичните национални, регионални и племенни култури, от които те идват. (Самата Али признава, че гениталното осакатяване не се предписва от Корана). Бурума разказва за една среща между Али и различни жени от едно холандско убежище за малтретирани съпруги и дъщери, предавана по телевизията, при която няколко от тях остро са протестирали срещу филма Подчинение. „Ти само ни обиждаш“, крещяла една от тях, „моята вяра е, която ми помогна да издържа“. Според Бурума тя отхвърлила техните възражения с пренебрежително движение на ръката.
Подчинение винаги е бил замислян като провокация. Мюсюлманската култура, пише Али, се нуждае от нещо като Животът на Брайън на групата Monty Python, под режисурата на един арабски Тео Ван Гог, с фигурата на Мохамед в главната роля. (Това изречение вероятно е било написано преди убийството на ван Гог; холандското издание на книгата се появи през 2004). Тя си спомня, че един от решаващите моменти в нейния живот е бил прочитът на една книга, наречена Атеистичният манифест. Също така тя е била вдъхновена от есето на Джон Стюарт Мил „За потисничеството над жените“. Аз настоявам за поставяне под въпрос на фундаменталните принципи“ на Исляма, казва тя. И на последната страница от книгата си заключава, че „първите жертви на Мохамед са умовете на самите мюсюлмани. Те биват държани в плен на страха от ада и така се страхуват от най-естествения стремеж към живот, свобода и щастие“.
Айан Хирзи Али/Тео ван Гог – „Покорство“
След като в младостта си е била под влиянието на ислямския фундаментализъм, вдъхновена от един учител, Айан Хирзи Али сега е смела, откровена, леко опростяваща нещата фундаменталистка на просвещението. По образец, познат на историците, занимаващи се с политически интелектуалци, тя е отишла от една крайност в друга, с емоционална енергия, перфектно предадена от Шекспир: „Както ересите, които хората оставят/са мразени най-много от ония, които те подмамват“. Ето защо тя е героиня за толкова много секуларни европейски интелектуалци, които сами са просветителски фундаменталисти. Те вярват, че не само Ислямът, но и всяка друга религия е обида за човешката интелигентност и осакатяване за разума. Повечето от тях вярват, че една Европа, основаваща се единствено на секуларен хуманизъм, би била по-добра Европа. Може би имат право. (Някои от най-добрите ми приятели са просветителски фундаменталисти). А може би грешат. Но нека не се преструваме, че това е нещо друго освен едно фронтално предизвикателство към Исляма. В лудите си речи Мохамед Буайери не беше напълно лишен от право, твърдейки, че неговият исконен европейски враг е „невярващият фундаменталист“.
Интервю с Айан Хирзи Али по шведската телевизия
Но всеки мъж или жена в Европа трябва по подразбиране да има правото да изповядва такива агностични и атеистки възгледи, без страх от преследване, унижение или цензура. Аз считам за дълбок срам за Холандия и Европа, че ние европейците не успяхме да задържим сред нас един човек като Айан Хирзи Али, чийто стремеж беше да се бори за една по-добра Холандия и по-добра Европа. Аз обаче не вярвам, че тя показваше път напред за повечето мюсюлмани в Европа, поне не в течение на още много и много години. Една политика, основаваща се на увереността, че милиони мюсюлмани внезапно биха се отказали от вярата на техните бащи и майки просто не е реалистична. Ако посланието, което те чуват от нас е, че необходимото условие за да станат европейци, е да се откажат от религията си, то те ще изберат да не бъдат европейци. За секуларните европейци да изискват от мюсюлманите да приемат тяхната вяра – секуларния хуманизъм – би било почти толкова нетолерантно, колкото и изискването на ислямските джихадисти, че ние трябва да приемем тяхната собствена. Но, може би ще протестира просветителският фундаменталист, нашата вяра се основава на разум! Добре, ще отговорят те – а нашата се основава на истина!
4.
Много холандските истории на Тео ван Гог, Айан Хирзи Али и Мохамед Буайери изпълват само едно малко ъгълче от огромния, сложен гоблен на Европа и Исляма. Ако попитаме: „Но какво трябва да се направи?“, то отговорът е: много различни неща на различни места. Ние трябва да бъдем лисици, а не таралежи, за да си припомним известния цитат на Исая Бърлин по Архилох: „Лисицата знае много неща, но таралежът знае едно голямо нещо“. Срещу кресливите таралежи от „Лисичите новини“ (Fox News), ние трябва да продължаваме да настояваме, че това не е просто една голяма Война срещу терора, която трябва да бъде спечелена от добрите момчета срещу лошите момчета.
Бурума с право подчертава културните различия между мюсюлманските емигранти: берберите от планинския район Риф не са същото като мароканците от равнините; турците се приспособяват по начин различен от този на сомалийците, да не говорим пък за пакистанците във Великобритания. През деветнайсетия век европейските империалисти изследваха етнографиите на техните колонии. През двадесет и първия век ние се нуждаем от една нова етнография на нашите собствени градове. Тъй като европейските страни по правило имат емигранти, идещи от техните бивши колонии, новата етнография дори може да се възползва от старата. В същото време британските, френски, холандски и немски способи за интеграция – или не-интеграция – варират в огромна степен, с контрастиращи силни и слаби страни. Онова, което функционира с, да речем, пакистанци от Кашмир в Брадфорд, може да не функционира с берберски мароканци в Амстердам – и обратно.
Ние трябва да решим кое е същественото в нашия европейски начин на живот и върху кое сме съгласни да дискутираме. Например, аз считам за морално незащитимо и политически глупаво за френската държава да настоява, че пълнолетни жени не могат да носят забрадки в официалните институции – един непрекъснат източник на раздразнение за френските мюсюлмани, както многократно ми казваха жени от жилищните проекти в Сен-Дени. За мен е също толкова осъдително, че Френската република задължава жените да не носят забрадки, колкото осъдително е и това, че републиката Иран ги задължава да носят забрадки, при това заради същия принцип: в едно свободно и модерно общество, пълнолетните мъже и жени трябва да могат свободно да избират какво да обличат. От практическа гледна точка: Франция със сигурност има вече достатъчно трудности в отношенията с нейното мюсюлманско население и без да създава това допълнително напрежение.
От друга страна, свободата на словото е много съществена. В момента тя е заплашвана от хора като Мохамед Буйаери, чието послание до хора като Айан Хирзи Али е „ако кажеш това, ще те убия“. Действително, Бурума казва, че Буайери е обяснил пред съда, че божият закон не му позволява „да живее в тази страна или в която и да било друга страна където е разрешена свободата на словото“. (В такъв случай, защо не се е върнал обратно в Мароко?) Но свободата на словото е застрашена и от усмирителните политики на изплашени европейски правителства, които се опитват да въведат цензура в името на междуобщностната хармония. Един обезпокояващ пример беше началното предложение на британското правителство за закон срещу подбуждането към религиозна омраза. Това е една версия на мултикултурализма, която звучи така: „Уважавай моето табу и аз ще уважавам твоето“. Но ако съберете на едно място всички табута на всички култури по света, то няма да останат особено много неща, за които може да се говори.
Умела полицейска и разузнавателна работа, за да се хванат потенциалните терористи преди те да са започнали да действат (както изглежда успяха да го направят британските власти на 10 август 2006), е съществена не само за да се спаси живота на възможните жертви. Тя е важна и защото всяко терористическо варварство, извършено в името на Аллаха, разширява пропастта на недоверие между мюсюлмани и не-мюсюлмани в Европа. Една млада холандка от марокански произход казва на Бурума, че преди 11 септември тя е била „просто Нора“. След това тя изведнъж се е превърнала в „мюсюлманка“. Отклоняването на тази опасност ще е свързано и с по-стриктно наблюдение над войнстващите ислямистки имами, които отново и отново радикализират разочарованите млади европейски мюсюлмани.
От друга страна, европейските икономики трябва да създадат повече работни места и да осигурят за мюсюлманите една реална възможност да получат своята част от тях. Едно скорошно изследване показва, че основната грижа сред мюсюлманите във Великобритания, Франция, Германия и Испания е безработицата. Разбира се, … това е по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Същото се отнася и до финансирането на жилища с по-добри условия за малцинствата …
Европейският проблем с мюсюлманите от емигрантски произход, патологията на „хората помежду“, биха съществували дори и ако имаше една независима, процъфтяваща палестинска държава и ако САЩ, Великобритания и някои други европейски страни не бяха нападнали Ирак. Въпреки това няма съмнение, че Палестинският въпрос и войната в Ирак засилват усещането на европейските мюсюлмани за едно тяхно световно страдание. Това се вижда много ясно от личните истории на терористите от Мадрид и Лондон. В едно скорошно допитване по четвъртия канал на британската телевизия почти една трета от запитваните са се съгласили с изказването, че „юлските взривове в Лондон бяха оправдани от британската поддръжка за войната срещу терора“. Установяването на Палестинска държава и прекратяването на войната биха премахнали, като най-малко следствие, два допълнителни източника за недоволство. Една атака срещу още някоя мюсюлманска страна, като Иран, би го засилила.
В отношението с Исляма като религия има смисъл да се насърчават ония версии на Исляма, които са съвместими с принципите на една модерна, либерална и демократична Европа. Че такива версии могат да бъдат намерени, обещават ислямските реформатори като Тарик Рамадан – една друга противоречива фигура, разглеждана с дълбоко недоверие от Айан Хирзи Али, френската левица и американската десница, но който е вдъхновяваща фигура за мнозина млади европейски мюсюлмани. Рамадан настоява, че ако бъде интерпретиран правилно, Ислямът няма защо да влиза в конфликт с демократична Европа. Докато еврабистите настояват, че „повече европейски мюсюлмани означават повече терористи“, Рамадан прави предположението, че колкото повече са европейските мюсюлмани, толкова по-малка ще бъде вероятността те да станат терористи. Европейски мюсюлмани, имам пред вид, в смисъл на хора, които вярват – за разлика от Мохамед Буайери, Тео ван Гог и, предполагам, Айан Хирзи Али, че човек може да бъде едновременно добър мюсюлманин и добър европеец.
И накрая, това е предизвикателство както за европейските общества, така и за европейските правителства. Голяма част от дискриминацията във Франция, например, се получава като резултат от решенията на индивидуални работодатели, които се противопоставят на обществената политика и закона на страната. Личните становища и пози на милиони не-мюсюлмани, в безкрайно много дребни, ежедневни взаимодействия, са онези, които в края на краищата ще определят дали техните мюсюлмански съграждани ще започнат да се чувстват у дома си в Европа или не. Заедно с личните избори на милиони мюсюлмани, разбира се, както и с примера на техните духовни и политически водачи.
Доколко е вероятно, че европейците ще успеят да се справят с тази задача? Аз не се страхувам. Възможно ли е всичко това? Да. Но вече остават само пет минути до полунощ – и ние всички пием в бара на последния шанс.
[1] Jonathan Laurence and Justin Vaisse, Integrating Islam: Political and Religious Challenges in Contemporary France (Brookings Institution, 2006)
[2] See the very useful article by Timothy M. Savage, "Europe and Islam: Crescent Waxing, Cultures Clashing," The Washington Quarterly, Vol. 27, No. 3 (Summer 2004), pp. 25–50.