Да, поне на едно опростяване. Обикновената картина на Исляма е тази на една мюсюлманска общност – в която всички спазват Исляма еднакво – и която отрича западните ценности, пренасяйки в центъра на Европа конфликтите на Близкия и Средния Изток. Всъщност мюсюлманското население на Европа е много различно, не само поради различните си корени, а и защото неговите членове вземат различни, сложни и нерядко взаимно противоположни решения.
Някои се опитват да запазят доколкото е възможно една недокосната култура – например техния език, гладуването или женитбените обичаи – други се заиграват със секуларизацията, говорят по-добре френски или немски отколкото арабски или турски език и се опитват да се интегрират. Други пък – до голяма степен озападнени – се опитват да преформулират в западно-секуларното обкръжение една религиозна практика, ориентирайки се по моделите на протестантските и еврейски форми на религия. Накрая има и неколцина „новородени“, съпровождани от прозелити, очаровани от представата за една откъсната от корените си фундаменталистка марка Ислям – има се пред вид Салафизмът.
Ние трябва да правим разлика между верски и етнически общности. Интеграцията обикновено се осъществява за сметка на традиционните етнически култури. Но Ислямът може и би трябвало да бъде преоформен като верска общност и поставен на равна нога с останалите религии. Практикуващите мюсюлмански вярващи изискват равенство, а не статус на културно малцинство. И въпреки това те систематично биват отблъсквани като чужда етническа култура. Стремящата се нагоре средна мюсюлманска класа на Запад желае да бъде уважавана като западна религиозна общност, а не като чужда култура. Марковите знаци на религиозна практика и защита на интереси обикновено биват защищавани от една нарастваща и образована средна класа, която е важен фактор за икономическия растеж.
Ако това не се удаде, то трябва ли европейците да се страхуват от една експлозия, както считат някои?
Ситуацията не е толкова драматична. Въпросът засяга не толкова мюсюлманските емигранти като противопоставени на „бялото общество“, защото мнозина мюсюлмани вече са интегрирани, дори и ако интеграцията им не бива достатъчно призната. Ако не успеем, със сигурност ще се появят поне три вида радикализъм: една изолирана социална група от второто поколение младежи, независимо от техния икономически и социален произход, ще бъде подмамена от ислямската радикализация; масата от млади, не достатъчно зрели за да гласуват, безработни и напуснали училище младежи, ще бъде експлоатирана от сенчестата икономика, като в някои крайни случаи това ще резултира в сблъсъци с полицията, но без религиозни измерения. И накрая, някои традиционно консервативни среди ще се превърнат в културни и религиозни гета.
Срещата между Европа и Исляма част от една борба на културите ли е?
Дебатът за датските карикатури, за богохулството и свободата на изкуството се води не между един либерален Запад и някакъв мракобеснически Изток. Повечето религиозни консерватори в Европа са за ограничаване свободата на изразяване – френската католическа църква например спечели преди две години една съдебна битка, в коя то ставаше дума за едно представяне на „Тайната Вечеря“. В нея апостолите бяха заместени от полуголи жени. Повечето католически епископи са против хомосексуалния брак. И, казано между другото, мнозина мюсюлмани се отнасят много критично към липсата на свободи и демокрация в арабските страни, чиито режими биват поддържани от нас, от Запада (например Тунис и Египет). Това не е дебат на културите, а на ценностите. При това става дума за дебат, воден в границите на Европа: трябва ли например да определим като мюсюлманска католическата църква в Испания, само защото тя отрича секуларизацията, както и разделението между държава и църква, хомосексуалния брак и абсолютната свобода на религията? Модерните черти на фундаментализма са продукти не на традиционни култури, а напротив – продукти на кризата на традиционните култури, продукт на откъсването от собствените корени, на глобализацията. Религиозните напрежения постоянно говорят за криза на традиционните култури, те не са тяхно порождение.
Какво трябва да прави Западът срещу Ал Кайда и ислямизма?
Ал Кайда и ислямизмът не са едно и също нещо. Не всички фундаменталисти са политически радикали, макар че в Ал Кайда наистина се открива една малка религия. Фундаментализмът е постоянно течение във всяка религия и е напълно безсмислено да се поддържа отвън един „добър Ислям“; фундаментализмът винаги ще достига някои хора. Задачата е да се създаде място за едно достоверно главно течение в Исляма, което да задоволява религиозните изисквания на масата от мюсюлмани.
Не трябва да попадаме в капана на Бин Ладен: западът мисли, че Ислямът е коренът на радикализацията, следователно ние автоматично виждаме в лицето на Бин Ладен водача на мюсюлманския свят. Ние трябва да се борим срещу него като терорист, а не като мюсюлманин. Фактически младите хора стават терористи не защото четат Корана или ходят на джамия. Те го правят заради въздействието. Те са истинските наследници на ултралевите от 1970-те години: натрапчиво обзети от Америка и Уол Стрийт, те са по-антиимпериалистически настроени от привържениците на шариата. Само един поглед върху заснетите на видео обезглавявания на заложниците в Ирак стига, за да се види, че се касае за повторения на убийството на Алдо Моро от Червените Бригади – това няма нищо общо с представите на традиционно мюсюлманския свят.
Историята на младите терористи е история на индивидуалния героичен подвиг за спасяване на Умма, религиозната общност на всички мюсюлмани, от западното варварство. Религията не играе някаква особена роля в процеса на личната радикализация. Ние трябва да делегитимираме този героизъм, като демаскираме историята на геройството, вместо да изискваме от мюсюлманската общност да осъди тероризма – тя го прави, но като че никой не я слуша. Нека престанем да говорим за религия и култура, това е маловажно. По-добре да говорим за политика и поколенческа радикализация.
Какво означава днес мултикултурализмът?
Нищо. Става дума за лозунг, който се опитва да организира съвместното съществуване на различни групи във време, в което културните идентичности се намират в криза. Мултикултурализмът приема, че като религия Ислямът е обвързан с една чужда култура, която се поддържа сама от едно поколение в друго. Човек може да бъде добър гражданин и същевременно да се идентифицира с една култура, която не е определяща тук. С други думи, гражданската връзка с нацията може да бъде предадена чрез един общностен смисъл на съпричастност. Проблемът обаче е, че религиозното пробуждане – във фундаменталистки или спиритуалистки форми – се развива при откъсване от каквито и да било културни връзки. Той израства върху едно изкореняване: младите радикали са наистина напълно озападнени. При „новородените“ и прозелитите Ислямът се разглежда не като културна религия, а като универсална, глобална религия, достигаща далеч отвъд специфичните култури, също като Евангеликализма.
Ислямските реформатори подчертават, че правилно разбираният Ислям не се намира в конфликт с Европа.
Да, разбира се. В същия смисъл, в който консервативното ортодоксално Еврейство, евангеликанският Протестантизъм или консервативният Католицизъм не търсят конфликти – или все пак го правят. Те имат различен дневен ред, те разцъфтяват в различни пространства, но в някои основни правила те си съвпадат – когато например става дума за демократическите институции и регулирането на нечистота. Никой не изисква от папата да подчертава позицията си по отношение на аборта, за да бъде по-добър европеец. Религиите не могат просто да бъдат подведени под игото на политиката – и това в края на краищата е причината, поради която демокрациите са установили едно повече или по-малко ясно разделение на църквата от държавата.
Европейският проблем с мюсюлманите, притежаващи миграционен произход, би съществувал дори и ако имаше една независима, процъфтяваща палестинска държава – и ако САЩ, Великобритания и някои други европейски държави не бяха нападнали Ирак. Да или не?
Да, разбира се. Ние сме склонни да надценяваме значението на кризата в Близкия Изток за радикализирането на мюсюлманите на Запад. В Париж една про-палестинска демонстрация не извежда на улицата повече от 10 000 души, макар че в Париж и околностите му живеят два или три милиона мюсюлмани. Убиецът на Тео ван Гог в Холандия никога не е споменавал Ирак, Афганистан или Палестина, а само богохулството. Тук ние се сблъскваме с един проблем на поколенията – точно същия, какъвто беше проблема с ултралевите през 70-те години –, а не с някакъв геостратегически проблем. Бин Ладен атакува Ню Йорк преди, а не след инвазията на САЩ в Ирак. Корените на радикализирането лежат на Запад, а не в Близкия или Среден Изток.
Нека да разглеждаме интеграцията на мюсюлманите като западен проблем и Исляма като западна религия, да престанем да насочваме фокуса към войните в Близкия и Среден Изток, върху които нямаме никакво влияние и от които европейските мюсюлмани са много по-отдалечени, отколкото се приема. Така нареченият мюсюлмански гняв срещу Запада не засяга масата от западни мюсюлмани – изключвайки ония във Великобритания – с нищо. В континентална Европа радикализацията на Исляма засяга единствено изолирани групи от изкоренени млади хора от второто мюсюлманско поколение. Инак тя няма някакво реално съществуване извън нашите кошмари.
Интервюто води Михаел Хесе.