От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

1.

Поредица
„Ислямът и модерността“

Ислямът в Европа от Тимъти Гартън Аш.

Просветителски фундаментализъм или нов расизъм? от Паскал Брукнер.

Идентичност и миграция от Франсис Фукуяма.

Сблъсъкът на цивилизациите – реалност или медиен мит? от Златко Енев

Европеизация, а не ислямизация от Басам Тиби.

Какъв сблъсък на цивилизациите? от Амартия Сен

Сблъсъкът на исляма с модерността от Франсис Фукуяма

Коран, свобода на словото и европейски ценности от Гелийн Молир

Нека престанем да говорим за религия! от Оливие Роа.

Нито „борба“, нито „диалог“ на културите от Оливие Роа

Възходът на мюсюлманските терористи от Мализ Рутвен

Как да разбираме исляма? от Мализ Рутвен

Много по-добре е нещата да се дискутират открито от Кристофър Колдуел

Европейският ислям през очите на професионалиста от Юте Клаузен

Как се създават мюсюлмаснки демокрации? от Ян Вернер Мюлер

Имат ли място правата на човека в исляма? от Емил Коен и др.

Европа и Ислямът – Ибрахим Карахасан-Чънар

Призиви към насилие в Корана и Библията от Филип Дженкинс

Ислямът в Източна Европа от Джейкъб Микановски

Защо арабският свят се е отдръпнал от науката от Хилел Офек

В Лондон осем мъже – всички те британски поданици – са в момента подсъдими по обвинения в предполагаема конспирация за взривяването на седем самолети по време на трансатлантически полети, чрез използване на течни експлозиви, маскирани като безалкохолни напитки. Според обвинението те биха могли да убият 1 500 души, почти половината от броя на онези, които умряха по време на атаките от 11 септември. Вниманието на хората от охраната в летището трябвало да бъде отвлечено от „мръсни“ списания в багажа на предполагаемите атентатори-самоубийци – един чудесен пример за джихад-чрез-порнография, борбата срещу неверния Запад чрез собствените му похотливи навици.

В едно видео-послание, предназначено за посмъртно разпространение, един от бъдещите мъченици се кара на хората във Великобритания за апатията им към политиките на тяхното правителство в Ирак и Афганистан:

„Това е отмъщение за действията на САЩ в мюсюлманските страни, както и на техните съучастници като британците и евреите … Повечето от вас [са] прекалено заети … с гледане на Home and Away и EastEnders [популярни телевизионни сериали], с мърморене за световното първенство, с пиене на алкохол, за да си дават грижа за нещо друго … Аз знам, защото идвам от там.“

Кои са силите, които карат млади мъже като тези да извършват масови убийства? Този въпрос бива разглеждан от различни перспективи в книгите, които се представят тук.

Един убедителен анализ се предлага от Марк Сейджмън, съдебен психиатър и консултант на правителството на САЩ, в книгата Джихад без ръководство: терористичните мрежи в двадесет и първи век. След като е изследвал около петстотин индивидуални случая, използвайки „обществено достъпни“ данни от съдебни процедури, медийни репортажи, академични писания и различни материали от Интернет, Сейджмън се концентрира върху онова, което нарича „средната линия“. Това са социалните мрежи и интелектуални среди, в които според сведенията са действали подсъдимите от различни терористични процеси. Противно на широко разпространения възглед, той открива, че те не се различават от обикновените си сънародници чрез някаква крайна омраза срещу Запада:


Small Ad GF 1

„Всъщност е много трудно да се убедят хората да пожертват живота си, само защото те мразят някаква цел … Напротив, изглежда, че е много по-обичайно човек да се пожертва за някаква положителна цел като любов, репутация или слава.“

Една разпространена тема обаче беше онази за географското преместване[1]. Много голяма част от изследваните – 84 процента – принадлежат към мюсюлмански диаспори, като мнозинството от тях се присъединява към глобалните ислямски терористки движения в страни, в които те не са израснали. Хамбургската група, която предостави водачите на 11 септември, е типична за този по-широк образец: това бяха близкоизточни студенти в Германия, които пътуваха до Афганистан, за да се присъединят към борбата срещу Америка.

Сейджмън проследява внимателно семейните връзки, като около една пета от участниците имат тесни семейни връзки с други глобални ислямски активисти. Неговата гледна точка е силно подкрепена от Билвер Синг в Талибанизацията на югоизточна Азия, едно изследване на джихадистки групи в тази част на света. Синг вижда в роднинството един жизнено важен елемент при създаването на ал-Джамаат ал-Исламия – организацията, отговорна за бомбените атентати в нощните клубове в Бали през октомври 2002. Хората, които формират една терористична група, трябва да се познават и да си имат доверие. В повечето мюсюлмански общества именно роднинството, а не споделените идеологически ценности, е онова, което създава отношения на доверие.

Макар и набирани сред професионалните средни класи, терористите и „желаещите“, изследвани от Сейджмън, не са набожни интелектуалци, които могат да бъдат убедени – или разубедени – чрез религиозни аргументи. Повечето от тях – особено принадлежащите към по-младото поколение на „третата вълна“ от ислямски тероризъм – са по-зле образовани от предишните поколения, особено по религиозни въпроси. Всъщност той допуска, че именно това невежество допринася за податливостта им към екстремизма. Сейджмън пише:

„Подсъдимите в терористките процеси по света не биха били впечатлени от някакво тълкование на Корана. Те просто биха били отегчени и не биха слушали.“

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

По мнението на Сейджмън привлекателността на Джихада е не толкова тясно религиозна, колкото широко-романтична и съзвучна със стремежите на младежта навсякъде по света. Младите мароканци, с които той е говорил пред джамията, която са посещавали извършителите на взривовете в Мадрид, са приравнявали Осама бин Ладен с футболната звезда, от която се възхищавали най-много. Техните утопични аспирации са вдъхновени колкото от идеология, толкова и от иконография. Образите на Шейх Осама, богатият строителен инженер, както и на главния му заместник Ейман ал-Зауахири, някога обещаващ млад лекар от елитно семейство в Кайро – изпращат мощни послания към млади хора, много отдалечени от мрачните реалности на племенния Уазиристан[2].

Както Омар Саги, учен в политологическия институт в Париж, посочва във въведението към Алкайда в собствените й думи (един подбор от писания и послания на Алкайда, направен от университета Харвард), първото появяване на бин Ладен след 11 септември – облечен в афганистанско одеяние и седнал с кръстосани крака пред входа на една пещера – изпраща мощно послание към мюсюлманската Умма, или световна общност, чрез един „психо-акустичен балон … летящ като газ из кибер-пространството“:

„Предизвикателството, което той отправи към Америка, като аскет, лишен от всякакви светски богатства и криещ се из голите планини на Афганистан, беше подсилено от зеещия пролом, който – както самият той подчерта с удоволствие – го разделя от хищническия разкош на Съединените Щати.“

Пещерата притежава мощен психологически резонанс: пророкът Мохамед е получил първото си откровение в пещера, а след бягството си от Мека към Медина се е крил в друга пещера.

Всичко това разбира се не означава, че новият джихад е лишен от теологическо съдържание. Сборниците, издадени от Харвард и Рътлидж (издатели на Саид Кутб – Избрано), уместно свързват новия джихад с идеите на неговите основатели и обвързването на тези идеи с класически източници.

2.

Днес е широко прието, че Саид Кутб, роден през 1906 и обесен по заповед на египетския президент Гамал Абдел Насър през 1966, по фалшиви обвинения в подривна дейност, е интелектуалният кръстник на модерния ислямистки активизъм, с дълготрайно влияние върху ислямския радикализъм. Кутб популяризира понятието джахил-ия в писанията си, имайки пред вид едно състояние на моментна арогантност, невежество и липса на религиозност. Традиционното знание виждаше джахил-ия като условие за варварство, което е преобладавало сред арабските племена преди идването на пророка Мохамед. Макар че Кутб е бил поклонник на западната литература и специално на английския романтизъм, престоят му в Америка през 1949 кристализира презрението му към западната култура. Неговият случай е образец за онова, което се нарича „новороден“ мюсюлманин – човек, който, след като е приел и абсорбирал множество чужди или модерни влияния, ги отхвърля гръмко в търсенето на лична идентичност и културна автентичност.

Един сериозен пропуск в Саид Кутб – Избрано, е липсата на неговата печално известна реч от 1950, Нашата борба срещу евреите, публикувана отново през 1950 и разпространена по целия свят от правителството на Саудитска Арабия. В книгата си Джихад и новата омраза, Матиас Кюнцел, политолог и бивш съветник на Зелената Партия в Германия, твърди, че този текст, който е преведен на английски език през 1987, смесва традиционната ислямска юдеофобия с привнесени нацистки идеи.

В анализа на Кутб евреите са представени като вродено декадентни и антирелигиозни. Всъщност те са по-лоши от идолопоклонниците, срещу които е воювал Мохамед, тъй като са способни хитро да подкопават и разрушават исляма – единствената истинска религия – отвътре. По време на борбите на Мохамед в Медина, те са се присъединили към „лицемерите“, противопоставяйки се на неговата божествена власт и са влезли в предателски съюзи с многобожниците. Кутб пише:

„Мюсюлманската общност продължава да страда от същите еврейски машинации и предателства … Това е война, която не е преставала … близо четиринадесет века – и тя продължава до днес, нейният пламък гори по всички ъгли на земята.“

Макар и тук да няма експлицитни позовавания на нацистки източници, саудитският издател от 1970 е прибавил препратки към Протоколите на ционските мъдреци[3] като „доказателство“ за верността на идеите на Кутб. Привнесен европейски антисемитизъм днес се открива в устава на Хамас, където експлицитно се цитират Протоколите като „доказателство“ за израелското поведение. Както забелязва Сари Нусейбе, палестинският философ и бивш представител на ООП в Ерусалим, уставът на Хамас звучи така, сякаш е бил копиран от страниците на Der Stürmer.

Привличайки вниманието върху антисемитските писания на Кутб и други, Кюнцел извършва едно полезно дело. Анализът му обаче стига до погрешни заключения. Твърдението, че Алкайда и други ислямистки групи са „водени от антисемитска идеология, която е била пренесена в ислямския свят през периода на нацизма“ е пресилено. По-точно би било да се каже, че ислямистите експлоатират традиционната теологическа юдеофобия, изпъстрена тук-там с привнесени нацистки идеи, в преследването не техни собствени, по-амбициозни цели. В полемиките си, Бин Ладен и неговите съратници постоянно свързват евреите с християните или кръстоносците.

Общоприетото мнение е, че едно решение на проблемите в Палестина и Ерусалим е неизбежно условие за решаването на по-широки геополитически проблеми, засягащи отношенията между ислямския и западния свят. Премахвайки образите на преследвани палестинци от телевизионните екрани, едно мирно споразумение би изтеглило жилото от един проблем, който носи огромен символичен товар. Но израелската окупация, макар и да е постоянен извор на болка и унижение, е само един от многото проблеми, които глобалните джихадисти имат пред очите си.

* * *

Абу Мусаб ал-Сури, сирийският идеолог, който е в центъра на изследването на една изключително интересна студия от норвежкия учен Бриняр Лиа, говори много открито за това. В неговия Повик за глобална ислямска съпротива – един документ от 1 600 страници, който може да се намери по множество джихадистки Интернет-сайтове и сега е преведен от Лиа, той заявява:

„Израел създава мотив за глобалната ислямска кауза, а американската окупация [на Ирак] прибавя едно революционно измерение, което е отличен ключ към джихада.“

По-широката цел, според ал-Сури, е да се изгонят американците от региона, „да се води борба срещу евреите, да се изхвърлят идолопоклонниците от Арабския полуостров и да се освободят неговият петрол и природни ресурси от американската хегемония“, премахвайки всички „несправедливости и страдания“, причинени на ислямските страни от Америка и нейните съюзници.

Ал-Сури е постоянен критик на стратегията и подхода на бин Ладен към джихада. Привърженик на гледището, според което „пътят към Палестина минава през Кайро“ (тоест, че Палестина може да бъде освободена само след като режимът на Мубарак бъде свален и заменен от „ислямски“ такъв), той бързо разкритикува нападенията на Алкайда срещу американските посолства в източна Африка през 1998. Централизираната структура, която джихадистите бяха построили в Афганистан, с нейния акцент върху тренировъчни лагери, ги прави уязвими за американски ракетни атаки.

Той беше поразен от презрението, с което бин Ладен и „афгано-арабите“ – особено ония от Саудитска Арабия сред тях – се отнасяха към талибанските управници в Афганистан, както и от навика им да вземат еднолични решения, без да се интересуват от мнението не техните домакини. Той предпазливо разкритикува операцията от 11 септември, която „постави катастрофален край“ на джихадистката борба, започнала още през 1960-те. За ал-Сури новите условия, наложени от „войната срещу терора“ налагат нова стратегия. Алкайда и джихадистите трябва да се откажат от манталитета „Тора-Бора“, от придържането към физически бази с йерархична командна структура и вместо това да изберат една „тайна партизанска война“, използваща „несвързани една с друга групи“ от различни видове.

Новата стратегия на ал-Сури се вписва идеално в концепцията за „Джихад без ръководство“, или трета вълна на тероризъм, описвана от Сейджмън, при която джихадистите се вербуват един друг в чат-пространства и могат да снемат инструкции за правене на бомби от Интернет. Той отбелязва правилно, че опасностите са по-големи в Европа, отколкото в Америка – една среда, по-малко склонна към производство на местен тероризъм поради дългата традиция на комунална политика и факта, че повечето мюсюлмански емигранти в САЩ принадлежат към професионалната средна класа и са по-склонни да се идентифицират с американските ценности, отколкото сънародниците им в Европа. Когато книгата му е била подадена за печат, в Европа е имало 2300 заповеди за арест по обвинения в тероризъм, докато в Америка те са били 60. Като се вземат пред вид различията в населението, броят на арестите в Европа е шест пъти повече, отколкото в Европа.

3.

Един по-нататъшен поглед към реалността се предлага от важната студия на Рой Гутман Как пропуснахме историята. Яростна критика на американската политика в Афганистан след напускането на съветските войски през 1989, тя проследява политическите промени във Вашингтон и по-специално липсата на внимание, която подпомогна възхода на талибаните. Централната му теза – че неспособността на САЩ да предотвратят атаките от 11 септември е била не толкова провал на разузнаването или военните сили, колкото стратегически провал на външната политика – едва ли ще бъде приятно четиво за съветниците на Хилари Клинтън.

Първата от грешките, които той документира в подробности, е пропускът на Бил Клинтън и Мадлен Олбрайт да подкрепят Ахмед Шах Масуд, най-способния от муджахединските командири, в борбата му срещу подкрепяните от Пакистан талибани. Масуд, таджикският лидер, възглавяваше една мултиетническа коалиция и практикуваше една умерена форма на ислямизма, която рязко се различаваше от талибанския екстремизъм.

Поради скандала Левински и трудностите, произлизащи от пакистанската атомна политика, Клинтън беше объркан, което доведе до разрушителни последствия. Гутман е също толкова язвителен и към интернационалната преса. Жестокостите, извършени от талибаните по време на завоюването на централен и северен Афганистан, не се споменаваха почти никъде.

Гутман представя с множество детайли нарастващото господство на бин Ладен над талибаните и техния водач Мулла Омар, както и различните начини, по които „афгано-арабите“ са унижавали талибанските си домакини и са ги подчинили на вахабитската религиозна програма. Разрушаването на Бамианските Буда, гигантски статуи от пясъчник, които са стояли в афганистанските планини в продължение на 1 500 години, е само най-колосалния от множеството иконокластки актове, извършени под натиска на арабските и пакистански молли.

Ислямисткото движение е смесица от сили, обхващащи множество традиции, култури, зависимости и вярвания. Неговата най-вредна съставна част е един стил на религиозен империализъм, подхранван чрез арабски петродолари. Саудитска Арабия е уникална в смисъл, че тя не е наследила Османската държавна система. Нейните учени влияят върху държавните политики, като същевременно имат свободата да разпространяват версии на исляма, които се отдалечават от интересите на управляващото семейство. Предоставяйки религиозните аргументи, които подкрепят джихадистките тенденции, вахабистките учени имат политическо влияние, далеч надминаващо тяхната интелектуална и теологическа тежест, дори и когато определени резултати, като атаките срещу западни цели, са противоположни на държавната саудитска политика.

Опасностите от джихадизма обаче бяха ненужно изострени от „войната срещу терора“ и глупостта на американската инвазия в Ирак, която – както Сейджмън твърди – е галванизирала цяло ново поколение от джихадисти от „третата вълна“. Но „Джихадът без ръководство“, за който говори той, е ограничен по самата си природа. Като транснационално социално движение – а не като идеология с последователна политическа програма – то не притежава организационната способност да печели и поддържа власт. Изключенията са нетипичната ситуация в Иран, където шиитското духовенство съставлява едно „съсловие“, сравнимо с неговите еквиваленти в ранната модерна Европа, и ивицата Газа, където то се подхранва от продължаващата израелска окупация на Палестина.

Противно на алармистките възгледи на Хенри Кисинджър, който настоява, че „радикалният ислям отхвърля претенциите за национален суверенитет, основаващ се на секуларни държавни модели“, ислямисткото отношение към националната държава е противоречиво. Няма непреодолими препятствия, исторически или теологически, за приемането de jure на пост-колониалната държава, която повечето ислямистки движения приемат, de facto, като главна арена на политиката. Предизвикателството за политиците в ислямския и западен свят е как да се обуздаят положителните енергии на тези движения (например техните демократически и социални изисквания), като същевременно се криминализира тероризма и неуморимо се разкрива фанатизма, който служи като негова движеща сила.


Източник
 
 



[1] Т. е. фактът, че повечето млади терористи произхождат от места, откъснати географски от родната им култура, което ги лишава от корени и тласка към радикализъм. Бел. пр.

[2] Планински регион в северозападен Пакистан, на границата с Афганистан. Бел. пр.

[3] Протоколите на ционските мъдреци: един от „класическите“ текстове на антисемитизма, издаден през 1903 г. в руския вестник Знамя. В него се говори за „световен заговор“ на евреите и масоните, с цел постигане на световно господство. Текстът е получил печална слава като любим източник на цитати за всякакви видове демагози и псевдо-учени. Бел. пр.

Мализ Рутвен (род. 1944) е шотландски историк и писател, чиито главни теми са религията, фундаментализмът и особено ислямските проблеми.

Pin It

Прочетете още...