Това възприятие обяснява успеха на лозунги като „Борба на културите“ или „Диалог на културите“. Представителите на тези привидно противоположни модели изхождат по принцип от една и съща идея: според тях в ислямския свят съществува тясна връзка между религията и културата, мюсюлманите в Европа си остават „ориенталци“ и на първо място става дума за това да се знае „какво казва ислямът“. Разбира се, оттук нататък възгледите на двете фракции се разделят: представителите на модела на културната борба не виждат възможност за компромис извън една радикална реформа на исляма или един не по-малко радикален отказ на европейските мюсюлмани от тяхната религия (това гледище застъпва например Аян Хирзи Али); привържениците на диалога искат вместо това да се споразумеят с традиционните религиозни инстанции и политическите представители на ислямския свят, за да могат по този начин да изолират радикалите и да пропагандират един „добър“ ислям.
Погрешни предпоставки
Но основната идея, върху която се базират моделите както на „борбата“, така и на „диалога“ на културите, е погрешна. В радикализацията се концентрира реакцията на мюсюлманското общество срещу модерността в най-общ смисъл – и срещу „империализма“ на запада конкретно. Традиционната връзка между ислямската религия и култура е изпаднала в криза. Както за представителите на радикалния политически ислям (ал-Кайда), така и за религиозните радикали (салафистите), радикализацията значи е следствие от едно културно разпадане. Бруталността на ислямските екстремисти е не реакция на една традиционна култура, а по-скоро реакция, идеща от загубата на тази култура; с това може да се обясни и появата на един такъв нов за ислямския свят феномен като самоубийствените атентати.
Разбира се, тук трябва да се прави разлика между политическия и религиозен ислямизъм, дори и ако в Европа е разпространено гледището, че политическият радикализъм следва непосредствено от религиозния. Едно изследване на войнстващите активисти на ал-Кайда показва обаче, че това не е вярно. Терористката мрежа набира членовете си предимно сред маргинални групи: сред емигрантите от второто поколение в Европа, но и сред хората, приели вярата – действително ал-Кайда е „ислямската“ организация, в която ново-религиозните са най-силно представени, с около 10 до 20 процента. При това мюсюлманите, които принадлежат към организацията, почти не притежават религиозно образование, много малко от тях идват от религиозни организации; те се радикализират по-скоро в директна връзка с военни и насилствени акции, без преход чрез религиозна практика. При радикалния политически ислям следователно става дума не за една вътрешна радикализация на ислямската общност на религиозна основа.
Салафистите пък намират своите първи и най-важни мишени в традиционните ислямски култури – в Суфизма, в музиката, в обичаите и традициите, включително облеклото и навиците на хранене. „Ислямското“ облекло (забулени жени с ръкавици и дълги палта, бурки) е едно сравнително ново откритие. Бързата храна халал, която отговаря на ислямските повели на храненето, междувременно изпреварва при мюсюлманите кебапа и кускуса, чиито любители вече се откриват на първо място сред не-мюсюлманите.
Какво тогава трябва да се прави? Досега задължителните в Европа реакции срещу радикалния ислямизъм бяха или апели към умерените, но традиционни мюсюлмани в собствените им страни, или призиви към една „реформация“ на исляма. Но представите на умерено-консервативните мюсюлмани са отживели и се ограничават по принцип до това да засилват отново връзките между емигрантската общност и родината (към това се стремят например някои турски организации като Дитиб в Германия). Последствията от една такава позиция биха били едно още по-голямо отчуждение на следващото поколение от неговото европейско обкръжение, както и криза на интеграцията – изобщо пък да не говорим за интерференциите с кризисното положение в Близкия Изток. А онези, които призовават за появата на един ислямски Лутер първо би трябвало да прочетат Лутер! Европейските държави, които са осъществили разделението между църква и държава и без това не могат да се намесват в теологически въпроси, без да нарушат собствения си принцип.
Това не е вид мултикултурализъм
Вместо това трябва да се насърчава онова раздалечаване между култура и религия, което в наши дни е търговската марка на глобализацията. Секуларизацията функционира: да, разделяйки религиозното от културното, тя несъмнено допринася за радикализацията на първото – това се вижда и в консервативното втвърдяване на католическата църква или в настъплението на протестантските свободни църкви. От друга страна обаче тя позволява да се живее като вярващ човек и гражданин. Би трябвало следователно да се поддържа едно развитие на европейския ислям към чиста религия, като при това разбира се не се поставят теологически въпроси. „Чиста“ религия – това би означавало свобода на вярата без отстъпки пред други култури, проповеди на европейски езици, джамии, които (с или без минаре) могат свободно да утвърждават своето пространство в градския ландшафт, религиозно образование според модели, каквито са предвидени за християни и юдеи. Ислямът като религия трябва да преживее същото третиране като другите религии, той трябва да се радва на същите привилегии и да бъде подложен на същите ограничения.
Преди всичко обаче ислямът не трябва да бъде подчиняван на категориите на мултикултурализма. Един мюсюлманин е преди всичко друго вярващ човек, бил той от мюсюлмански произход или новодошъл във вярата; обратно обаче, не всеки човек от мюсюлмански произход е задължително мюсюлманин. Той може да бъде атеист, агностик, настроен безразлично срещу религията или конвертиран (рядко се мисли за нарастващия брой мюсюлмани, които се обръщат към християнството). Всичко за религията, доколкото тя се придържа към рамките на валидните закони, нищо за културата.
Ние трябва да развием един европейски и универсален модел на религиозността и да престанем да препращаме мюсюлманите обратно към една отминала и остаряла, оттук нататък по-скоро въображаема, отколкото реална култура. Ал-Кайда предложи на младите мюсюлмани модела на модерния, нихилистки герой. Нека ние създадем противоположния модел на европейския мюсюлманин, който умее да обедини в едно вяра и модерност – при това в дух на надежда, а не на отчаяние. Между другото, това е точно нещото, което желае мнозинството от европейските мюсюлмани – ако човек си даде труда да се вслуша в онова, което те казват.
