Ако изобщо някой трябва да бъде фен на Ричард Докинс, то това съм аз. Винаги съм бил атеист: добре де, бях свидетел на Йехова за около три часа когато бях на осем години, но само защото бях влюбен в една вярваща девойка, така че не съм сигурен дали това трябва да се брои. Без съмнение причината е в това, че съм отгледан от безбожни езичници, но всъщност никога не съм могъл да се оправя с основните религиозни въпроси. Защо някакъв бог е трябвало да сътвори гигантска вселена, да постави паството си на някаква дребна скала, обикаляща около една от трилионите звезди и, скрит от всякакъв поглед, да реши, че онези, които изберат да не му се посветят, ще бъдат осъдени на вечно проклятие? Как може да е дал свобода на волята, когато, всесилен и перфектен, какъвто би трябвало да бъде, той предварително е знаел, че аз ще пиша тия думи, а вие ще ги четете, още в момента, в който е създавал вселената? Как бих могъл да се подчиня на едно Висше същество, което, в Стария завет, от време на време се отдава на различни разрушителни дейности и изисква мъжете, които правят секс с мъже, да бъдат убивани?
Всичко това са въпроси, за които по-търпеливият християнин има време – като бивш студентски съквартирант на стриктен християнин би трябвало да го зная – но атеизмът ми никога не е бил подлаган на сериозно изпитание. Когато журналистът Джон Даймънд лежеше на смъртно легло, той беше бомбардиран с писма, изискващи да се разкая и приеме религията. Но Даймънд отговори, че не само не може да повярва в бога; освен това и не иска. Думите му имаха силен ефект върху мен и като цяло обобщиха собствените ми чувства.
Секуларизмът ми също е безкомпромисен. Считам за анахронично да се настоява, че една до голяма степен нерелигиозна страна, в която живеят най-различни малцинства, би трябвало да се обяви официално за християнска; че църквата все още трябва да бъде неразделима от държавата. Абсурдно е, че в нашата неизбираема Втора камара има епископи; ние сме единствената страна освен Иран, където духовните лица автоматично получават места в законодателното тяло. Живеем в страна, в която децата са разделени от религиозните убеждения на родителите си, в така наречени „верски училища“. Вероучението е задължително в училищата. Всичко това трябва да си отиде ако бихме искали да изградим модерна светска държава.
Провокацията
В такъв случай, като се има пред вид, че Ричард Докинс е най-известният жив представител на атеизма в наши дни, защо самият аз го намирам толкова неприемлив? Поддръжниците му – а те са страстна банда – твърдят, че Докинс не прави разлика между различните религии. Но това просто не е вярно. По-рано през тази година Докинс написа в Туитър: „Не съм чел Корана, така че не мога да цитирам съответната глава и стих, както го мога при Библията. Но често казвам, че ислямът е най-голямата сила на злото в наши дни.“ В едно записано интервю той описа исляма като „една от големите злини по света“. Разбира се, че това прави нещата ясни: той смята исляма за особено противна религия.
И действително, по-късно Докинс туитира: „Разбира се, че можете да имате мнение за исляма и без да сте чели Корана. Не е нужно да сте чели Mein Kampf, за да имате мнение за нацизма“. Той е интелигентен човек и знае, че прави паралел, който е възможно най-провокативен.
И наистина, борещата се срещу исляма крайна европейска десница изразява всичко това експлицитно: холандският крайно десен водач Герт Вилдерс директно сравнява Корана с Mein Kampf, призовава за неговата забрана, да се сложи край на каквато и да било емиграция от мюсюлмански страни, както и да се заплати на мюсюлманските емигранти, за да напуснат страната. „Ислямът е троянският кон на Европа“, обявява той, предупреждавайки, че това би означавало „края на европейската и холандска цивилизация такава, каквато я познаваме“. Вилдерс направи един кратък документален филм, Фитна, в който мюсюлманите се портретират като изначално склонни към насилие поради религията си. Ето това е човек, който би трябвало да бъде отхвърлен от всички толерантни хора. Но Докинс писа: „Герт Вилдерс, ако се окаже, че вие сте расист или неоправдан подстрекател, ще оттегля респекта си, но въз основа единствено на силата на Фитна ви приветствам като човек на куража, който притежава мъжеството да се изправи срещу чудовищен враг“.
Докинс има навика да говори за мюсюлманите по най-презрителен, обобщаващ и отрицателен начин. „Кои по дяволите си мислят, че са, тези мюсюлмани?“, писа той веднъж в Туитър. Друг от туитовете му обвини Университетския колеж в Лондон в „страхлива капитулация пред мюсюлманите“, защото „се опитва да сегрегира половете“ в дебата между Лорънс Краус и „един или друг мюсюлманин“. Тук е налице добра възможност за тест: заместете „мюсюлманин“ с „евреин“ и ми кажете дали се чувствате удобно.
И това продължава. Докинс описва фереджето като „пълна торба за боклук“ и говори за „инстинктивното си отвращение“ когато види някоя жена да носи такова нещо. Той атакува Меди Хасан, един от най-добрите журналисти в страната, който освен това е мюсюлманин: „Меди Хасан признава, че вярва в това, че Мохамед [sic] е отлетял на небето на крилат кон. А New Statesman счита за подходящо да го печата като сериозен журналист“. Логичното следствие от това изказване – нещо, което Докинс силно отрича – е че мюсюлманите просто не трябва да бъдат назначавани на работа като журналисти.
Нобел
Именно на фона на всичко това последният принос на Докинс е толкова подстрекателски. „Всички мюсюлмани по света са спечелили по-малко Нобелови награди от Тринити Колидж, Кеймбридж. Но пък са постигнали велики неща през Средновековието“[1] Когато беше атакуван заради този туийт, защитниците му просто посочиха, че това било факт – как може един факт да бъде нещо нетолерантно? Това е една абсолютно тъпа и неискрена защита. Онова, което Докинс изтъква е, че това трябва да представя мюсюлманите в лоша светлина: с други думи, че като група те не са направили нищо достойно за отбелязване, от 15 век насам. Нобеловите награди отиват по непропорционален начин предимно в напреднали, високо развити страни с много пари за образование и научни изследвания, които обикновено са бели и християнски. Като пример, не особено много африканци – каквито и да са религиозните им вярвания – са спечелили Нобелови награди, по същата причина.
Една друга защита протича по следния начин: мюсюлманите не са раса, така че как е възможно човек да бъде обвиняван в расизъм срещу тях? Но ако някой проповядва „мразя мюсюлманите“ или „мюсюлманите са боклук“, то дали това е защита, която действително може да бъде използвана? Това е слаб аргумент, когато става дума за позволяването или подкопаването на сериозността на нетолерантността по отношение на стотици милиони хора.
Във всеки случай една такава умонагласа предпоставя, че расата е нещо действително съществуващо, а не просто социална конструкция. Да, съществуват различни етноси, култури и цветове на кожата: но има само една-единствена раса и това е човечеството. Налице са повече генетически вариации вътре в онова, което се нарича „раси“, отколкото между тях. Не е случайно това, че псевдонаучните теории за „расата“ (като например размерите и формите на човешкия череп) са станали модерни именно през 19 век: те са послужили за оправдаване на такива ужаси като робството и колониализма. Имало е време, в което ирландците са били считани за „раса“ от английските си потисници. Време е просто изобщо да престанем да говорим за „раси“.
Онова, което се има пред вид с тези атаки е, че докато цветът на кожата не е нещо, което човек би могъл да избере, то религиозните убеждения са[2]. Това е твърдение, което аз просто не мога да подкрепя. То подценява силата и всеобхватността на религиозните убеждения. Самият аз не мога да си представя себе си без моя атеизъм или моя социализъм. За хората, възпитавани цял живот в религиозно обкръжение, които са силно емоционално обвързани с вярванията си, вярата не е нещо, което просто може да бъде включвано и изключвано. Повече от нереалистично е да се описват религиозните вярвания като „избор“, по подобие примерно на дрехите, които избираме да носим по време на някое парти или дали да изберем пилешки или шунков сандвич за обяд.
Подозрение
Налице е освен това и един по-широкообхватен контекст на ислямофобията. Крайната десница в Европа – включително и нашите собствени BNP и EDL[3] – в момента се е фокусирала почти изключително върху мюсюлманите и общата заплаха, която изхождала от тях. Ник Грифин търси в мюсюлманите обяснение за наличието на цяла поредица социални проблеми като изнасилванията и дрогите, и описва исляма като „зъл“ или „раков“. Изследваният показват, че медийното представяне на мюсюлманите е предимно негативно: обикновено те биват представяни като терористи или екстремисти. Но мюсюлманите, с които израснах аз, биват представяни много рядко. Допитванията показват, че почти половината британци смятат, че „има прекалено много мюсюлмани“, а една трета смятат, че мюсюлманите са сериозна заплаха срещу демокрацията.
Как тогава коментарите на хора, подобни на Докинс, могат да бъдат разделени от един по-широк контекст, в който мюсюлманите са нещо, от което ние се страхуваме, подозираме или дори мразим? Ако се обърнем назад и прегледаме литературата от Великобритания от 1920-те години, то ще можем ли да разделим изказвания от вида „юдаизмът е най-голямата сила на злото в наши дни“ от атмосферата на необуздания антисемитизъм от онези дни?
Често ме питат защо не заемам по-решителна позиция срещу ислямизма: че това е един от слепите ми ъгли. Всъщност аз смятам, че този въпрос е до голяма степен изяснен. Предполагаемата заплаха, идеща откъм ислямския фундаментализъм беше дебатирана до смърт откак няколко саудитски терористи блъснаха самолети в кулите-близнаци преди повече от едно десетилетие. Допитванията показват, че поддръжката за политическия ислямизъм е слаба сред британските мюсюлмани, и че за тях е също толкова вероятно да поддържат някакво насилие, колкото и за самите нас. Тероризмът е нещо, с което се занимават специалните служби и няколко статии от мен едва ли ще бъдат чак такъв голям принос. Опасенията ми обаче са, че онова, което може би ще постигна, е да допринеса за преувеличаването на един маргинален проблем сред малка религиозна общност, и ще насърча разпространението на климата, в който мюсюлманите са представяни най-общо като екстремисти и потенциални терористи.
Идеята, че религията била базисната причина за толкова много лоши неща също е нещо, срещу което аз се боря. Религията може да се използва за оправдаването на всичко: на практика тя често е използвана по този начин. Има нещо такова като християнски социализъм: именно Харолд Уилсън беше казал, че лейбъристкото движение дължи повече на методизма, отколкото на марксизма. Латиноамериканската „либерална теология“ беше упоителна смесица от католицизъм и марксизъм. Имало е християнски либерали, християндемократи и по-твърдолинейни християнски десничари. Генерал Франко е оправдавал крайно десния си кръстоносен поход с християнството. Работата обаче е в това, че религията в края на краищата винаги се оказва по-скоро средство за оправдание и рационализация, отколкото мотив. Антизападните чувства в Близкия изток бяха преди време доминирани от секуларен национализъм, какъвто беше случая в Египет по времето на Насър. Днес те се изразяват най-вече под формата на ислямски фундаментализъм.
Като невярващ човек, аз желая каузата на атеизма да се насърчава. Желая също религиозната вяра да бъде поставяна на разглеждане и предизвикателства. Желая Великобритания да бъде истински светска нация, в която религиозните вярвания да са гарантирани и защитени като въпрос на лична съвест. Но се чувствам възпрепятстван в усилията си, тъй като атеизмът в публичния живот е до такава степен доминиран от една много специфична своя форма, която представя нетолерантността като нерелигиозност. Това е трагедия. Ето защо е толкова важно атеистите да се дистанцират от онези, които подкопават собствената ни позиция. Ричард Докинс може да се пени колкото си иска срещу мюсюлманите. Но, уважаеми атеисти: нека не му позволяваме да върши това от наше име.
[1] Същото, разбира се, се отнася и за всички българи по света (като самият аз си позволявам да поставя под съмнение приложимостта към нас самите на втората част от изказването на Докинс). Казвам това само като предупреждение към всички ония, които ще хукнат да се пенят и бият в гърдите като „борци срещу мракобесието“ или, казано по-откровено, като „нещо повече от мюсюлманите“. Бел. пр.
[2] Естествено, това прави напълно необясним факта защо тогава войнстващите противници на религията и религиозните убеждения не са в състояние да коригират собствените си убеждения по начин, който би ги направил по-малко изпълнени с нетолерантност. Бел. пр.
[3] Крайнодесни английски партии. Бел. пр.
