(Reuters/Tarek Mostafa)
Ислямското предизвикателство, пред което днес е изправен Старият континент има двойствен характер. Във вътрешен план от една страна Европа трябва да интегрира маргинализираното, но бързо растящо мюсюлманско малцинство, в което мнозина коренни жители на континента виждат заплаха за колективната идентичност и традиционните ценности на европейското общество. Във външен план пък от друга страна, Европа се нуждае от приобщаването на населените предимно с мюсюлмани държави, разположени от Казабланка до Кавказ и намиращи се във фокуса на различни стратегии за сигурност.
Както бе казал навремето Марк Твен, историята никога не се повтаря, но често се „римува“. Действително би било ирония на съдбата, ако именно Ислямът даде тласъка за необходимите промени в Европа, както го е направил (в съвършено различен исторически контекст, разбира се) и преди хиляда години, а тези промени доведат до второ европейско Възраждане. Въпреки че това действително изглежда малко вероятно днес, то несъмнено би дало шанс за позитивни промени в Европа, а вероятно и в съседните и региони.
Мюсюлманският фактор е от особено значение при определяне на европейската вътрешна и външна политика, и то не само в чисто географски или демографски аспект. Отношенията между Европа и Исляма се усложняват от появата на редица нови феномени, като подема на тероризма, постепенната ориентация на утвърдените европейски политически партии все по-надясно, пренареждането на националните приоритети на отделните европейски държави, допълнителните трудности породени от задълбочаването на европейската интеграция и преформулирането на общата европейска външна политика.
Тази среща на обновяваща се и динамична Европа с Исляма предлага редица възможности за осъществяване на позитивни промени, засягащи света като цяло. Не бива да забравяме, че досегашният опит на Стария континент в 1350-годишния му досег с мюсюлманския свят не е никак окуражаващ. Затова, въпреки че се опитват да лансират някои нови инициативи, европейците изглежда се стремят по-скоро към съхраняване на статуквото, предпочитайки предпазливия подход, предвидимостта, контрола и установените структури, пред по-смелите действия като адаптацията, ангажираността и предефинирането на отношенията, налагащи се от новата ситуация. Впрочем, подобна е и позицията на живеещите в Европа мюсюлмани.
Но ако отношенията между Европа и Исляма не бъдат урегулирани задоволително и за двете страни, динамичното развитие на събитията неизбежно ще доведе до растящо напрежение (породено от налагащото се съкращаване на социалните разходи в страните от Стария континент), опасност от вътрешни конфликти (които впоследствие да прераснат в граждански войни), както и до преминаването на „Крепостта Европа“ в глуха отбрана, което драстично би ограничило ролята и значението ѝ в международен план. Разбира се, ситуацията все още не е чак толкова опасна, но повратната точка, след достигането на която тя ще стане необратима, е много по-близо, отколкото се смяташе доскоро.
Демографската динамика
Според Годишния доклад за религиозните свободи на американския Държавен департамент от 2014 г., в Европа днес живеят над 25 милиона мюсюлмани или това е около 5% от цялото ѝ население. Цифрата значително надвишава онези 13-18 милиона, които обикновено се цитират от медиите или в академичните студии, основаващи се на стара и непълна информация. Ако се включи и Турция, броят на мюсюлманите е от порядъка на 90 милиона, т.е. 15% от европейското население. Много по-важна от тези цифри обаче е очертаващата се тенденция. Мюсюлманското население в Европа е нараснало над два пъти през последните 40 години и относителният му дял продължава прогресивно да се увеличава.
Повечето европейски страни прекратиха приемането на чуждестранни работници още през 70-те години на миналия век, непосредствено след арабското петролно ембарго и последвалия го икономически спад. Въпреки това, всяка година около 500 хиляди нови имигранти (най-често роднини на вече установили се в Европа „гастарбайтери“), както и около 400 хиляди кандидати за получаване на убежище, се появяват в нея. Според Международната организация за миграцията, мюсюлманите преобладават и в двете посочени по-горе групи кандидат-емигранти, като идват най-вече от Алжир, Мароко, Турция, Пакистан, Афганистан, Ирак, Иран и бивша Югославия (Босна и Косово). Впрочем, мюсюлманите преобладават и сред нелегалните емигранти в Западна Европа (смята се, че годишно в ЕС нелегално проникват между 150 и 500 хиляди души). Неслучайно в много европейски страни думите „мюсюлманин“ и „имигрант“ са се превърнали в синоними.
Сегашните вълни от имигранти и бежанци от региона на Близкия изток и Северна Африка (MENA), който е вторият по раждаемост в света, се дължат най-вече на непрекъснато влошаващите се условия на живот там, а не толкова на нуждата от работна ръка в Европа (регионът с най-ниска раждаемост на планетата). При положение, че населението на страните от MENA вероятно ще се удвои през следващия четвърт век, докато това в Европа ще продължи драстично да намалява, мощните миграционни потоци от юг на север и от изток на запад ще бъдат неизбежни. Тенденцията се задълбочава и от факта, че европейското население прогресивно остарява, докато средната възраст на жителите на MENA става все по-ниска. В тази връзка, през 2010 г., експерти на ООН изчислиха, че за да компенсират остаряването на населението си, държавите от ЕС ще се нуждаят от 950 000 имигранти годишно за да запазят нивото на населението си от 2000 г., от 1 500 000 имигранти за да запазят нивото на работоспособното си население и от 13 400 000 имигранти за да запазят съотношението между хората на възраст от 15 до 65 години и тези над 65. При всички случаи обаче, огромното болшинство от тези „необходими имигранти“ ще бъдат мюсюлмани.
Днес, около 50 % от мюсюлманите в Западна Европа са родени на континента. Нещо повече – раждаемостта сред мюсюлманите в Европа е над три пъти по-висока от тази на не-мюсюлманите, което съдейства за взривообразния ръст на изповядващите исляма на континента. В резултат от това мюсюлманските общности в Европа са значително по-млади от немюсюлманите и европейската „Генерация Х“ (т.е. поколението на новото хилядолетие) включва много по-голям процент мюсюлмани, отколкото населението на континента като цяло. Една трета от петте милиона мюсюлмани във Франция са под 20-годишна възраст (за цялото население цифрата е 22 %); една трета от четирите милиона мюсюлмани в Германия са под 18 години (за цялото население цифрата е 19 %); една трета от 1,7-те милиона британски мюсюлмани са под 16 години (за цялото население цифрата е 21 %); една трета от 370-те хиляди белгийски мюсюлмани също са под 16 години (за цялото население цифрата е 19 %); със сходни показатели е положението в Холандия (900 хиляди мюсюлмани) и др.
Към 2020 г. се очаква броят на мюсюлманите в Европа да се увеличи, докато немюсюлманското население на континента ще намалее с най-малко 3,5%. В по-далечно бъдеще, дори и според най-предпазливите прогнози, може да се очаква, че мюсюлманите ще бъдат най-малко 20 % от населението на Европа (днес те са само 5%). А сред основните фактори в това уравнение, и то не по-малко важен от ръста на мюсюлманското население, е също тъй драматичния спад на населението в Европа, като цяло, което според прогнози на ООН, ще намалее с повече от 100 милиона – т.е. от 728 млн. през 2000 г., до около 600 млн. (или дори 585 млн.) през 2050 г.
Ислямските гета в Европа
Нарастващото мюсюлманско присъствие в Европа е концентрирано, в границите на отделните държави, най-вече в индустриализираните, градски райони, като оформя там своеобразни капсулирани общности, подобни на гета. Такива са берлинският квартал Кройцберг, лондонският Тауър Хамлетс или предградията на най-големите френски градове. Две пети от мюсюлманите в Обединеното кралство обитават района на Голям Лондон, една трета от френските мюсюлмани живеят в или около Париж, а една трета от мюсюлманите в Германия са концентрирани в Рурската индустриална област. Днес мюсюлманите са 25% от жителите на Марсилия, 20% от тези на Малмьо (Швеция), 15% в Брюксел, Бирмингам и Париж и над 10% в Лондон, Амстердам, Ротердам, Хага, Копенхаген и Осло.
В последно време нараства най-вече мюсюлманското население в Западна Европа. Броят на мюсюлманите там расте почти шест пъти по-бързо, отколкото в Северна Америка например. Към началото на 2000-та година Австрия, Холандия, Дания, Швеция и Норвегия бяха сред страните с най-значителна имиграция и бежански поток, водещи до нарастване броя на мюсюлманите в тях. Днес Италия, Испания и донякъде Гърция (т.е. западноевропейските страни с най-ниска раждаемост, най-застаряващо население, „най-прозрачни“ граници и разположени в непосредствена близост до държавите, откъдето идват миграционните потоци), са обречени да се сблъскат с драстичното увеличаване броя на мюсюлманите, установили се на тяхна територия.
В същото време Югоизточна Европа е единственият регион на Стария континент, чието мюсюлманско население е намаляло с 15% през последните 25 години, като сред причините за това са изселването на българските турци, албанската имиграция в Италия и Гърция, както и многото жертви и потоците бежанци в резултат от войните в бивша Югославия. В Централна и Източна Европа пък, на практика няма компактно мюсюлманско население.
Идентичността
Характерът на мюсюлманското присъствие в Европа също се променя. Днес мюсюлманите не са „временно наети чуждестранни работници“, а неотделима част от европейския национален пейзаж, както впрочем е било в продължение на столетия в Югоизточна Европа или на Пиренеите. А институционализацията на исляма в Европа стартира с „ре-ислямизацията“ на европейските мюсюлмани.
От друга страна обаче, да се говори за единна мюсюлманска общност в Европа, би било грешка. Дори в отделните европейски държави, етническите различия, противоречията между теченията в Исляма, както и разделенията на съответните мюсюлмански общности, породени от специфични социополитически и поколенчески причини, както и липсата на ясна йерархия в мюсюлманската религия гарантират, че и през следващите десетилетия европейските мюсюлмани ще бъдат повече разделени, отколкото обединени. Въпреки това те все повече се идентифицират най-вече и преди всичко с Исляма, а не толкова със страната, откъдето са дошли те или родителите им, или където живеят. Нещо повече, този феномен се забелязва предимно сред младите мюсюлмани.
Освен това сегашното поколение мюсюлмани се модернизира и приспособява към особеностите на съвременното европейско общество по-бързо, отколкото първите вълни мюсюлмански имигранти. По-младите мюсюлмани възприемат редица атрибути на европейските общества, в които са родени и израснали, като например езика, социализацията (чрез училищата, които посещават) или дори светския характер на страната, където живеят. И все пак те не се чувстват част от съответното общество, нито пък вземат участие в обсъждането и решаването на проблемите му. И обратно – дори да са трето поколение имигранти, обществото не ги приема като част от себе си, а продължава да ги идентифицира именно като чужденци и имигранти.
Независимо от всичко, процентът на мюсюлманите, притежаващи европейско гражданство, продължава да расте. Но въпреки стремежа да получат европейско гражданство, младите мюсюлмани се съпротивляват на асимилирането си от светските европейски общества дори още по-упорито, отколкото предшестващите ги поколения. Европейските мюсюлмани, включително младото поколение, демонстрират желание за интеграция и стремеж да се съобразяват (доколкото могат и доколкото им позволява религията) със съответните национални норми и институции, но в същото време държат на ислямската си идентичност.Тъкмо поради това все повече мюсюлмани виждат в политиката на сегашните европейски правителства стремеж към превръщането на Европа в своеобразен „котел за претопяване“ (подобен на прословутия американски „melting pot“) и нежелание да се съобразяват със спецификата на ислямската култура.
Чувствайки се дискриминирани от европейските общества, включително по отношение на заетостта, образованието, социалните помощи, както и в религиозната сфера, много млади мюсюлмани от второ и трето поколение се обръщат към Исляма като единствена възможност да съхранят идентичността си. Фактите сочат, че процентът на безработицата сред мюсюлманите е почти два пъти по-висок, отколкото сред немюсюлманското население и значително надминава този сред имигрантите-немюсюлмани. Постиженията и уменията, усвоени от младите мюсюлмани в училищата са сравнително слаби, броят на работещите жени-мюсюлманки е нищожен, възможностите за просперитет и кариера са ограничени, а предубежденията на обществото като цяло към мюсюлманите остават силни. Всички тези фактори несъмнено съдействат за изолацията (и самокапсулирането) на мюсюлманските общности в Европа.
Инкубатор за терористи?
По данни на европейските служби за борба с тероризма, около 1-2% от европейските мюсюлмани (т.е. между 300 и 550 хиляди души) са въвлечени в едни или друг вид екстремистка дейност. Колко от тях обаче практически подкрепят тероризма, остава неясно. И нещата опират не до това, че условията в Европа я правят удобна база за терористите, а че проблемите, с които се сблъскват европейските мюсюлмани, правят някои от тях податливи на ислямската пропаганда и склонни да се присъединят към терористичните мрежи.
Извършителите на атентатите от Мадрид (2004), Лондон (2005) и Париж (2015) не просто използваха Европа като своя база. Почти всички те бяха араби, чиито мироглед е претърпял радикална промяна именно във връзка с живота им на континента. Техният висок процент сочи, че очевидно има нещо в европейската среда, което съдейства за ориентацията на някои европейски мюсюлмани към тероризма.
Според западноевропейски експерти, само малка част от европейските терористи-ислямисти са се проявявали като фанатици и в родината си, т.е. преди да се преселят в Европа. Досега основната част от терористите се набират сред многобройните млади хора (част от тях принадлежат към средната класа), преживели своеобразен културен шок от досега си с Европа и превърнали се в радикализирани, „преродени“ ислямисти. Неприемани като интегрална част от европейското общество и, в същото време, импулсирани от неговия секуларизъм и материализъм, някои европейски мюсюлмани (особено ако преживяват и лична вътрешна криза) намират толкова нужната им солидарност, разбиране и перспектива в радикалните ислямски групировки, активно търсещи именно подобни хора.
Малцина обаче са онези радикални мюсюлмани в Европа, които решават, че трябва да се върнат в родината на бащите си и там да се сражават в името на Аллах. Те по-често предпочитат да се присъединят към джихада на някои мюсюлмански страни, или пък да разпалят пламъка на „свещената война“ на територията на Запада. Терористичните ядра по правило обединяват недоволни, получили образованието си в Европа лумпен-пролетарии (включително криминално проявени), принадлежащи към една и съща маргинална култура. На практика те нямат нищо общо с историческата борба на ислямистите в Близкия изток срещу местните режими, нито пък със специфичното за жителите на Саудитска Арабия или Йемен традиционно религиозно образование.
Ислямофобия и еврофобия
Въпреки че публично подкрепят интеграцията, много европейци и европейски мюсюлмани всъщност са убедени, че ценностите им не само са несъвместими с европейските, но и че ценностите на другите директно застрашават тяхната собствена идентичност. Въпреки че немалко европейски мюсюлмани са склонни да приемат една по-мека форма на интеграция, преобладаващото мнозинство от мюсюлманите във Великобритания, Франция и Германия твърдо отхвърлят асимилацията, предпочитайки да бъдат част от Европа, но в същото време да съхранят ислямската си идентичност. Показателно е освен това, че този стремеж към диференциране и отчуждаване от европейската общност е по-силно изразен именно сред младото поколение мюсюлмани в Европа.
Темпът, с който расте мюсюлманското население в Европа очевидно надхвърля способността на европейските правителства да очертаят необходимите „линии на толерантност“ достатъчно рационално и убедително. Истината е, че европейците виждат в мюсюлманите директно предизвикателство за своята колективна идентичност, традиционни ценности и обществен модел, илюстрация за което, впрочем, бяха и ожесточените спорове около носенето на забрадки, правото на мюсюлманите да получават само храна, разрешена им от религията (т.нар. „халал“), около изграждането на джамии, изучаването на исляма в училищата, или мюсюлманските погребални ритуали. Днес все повече хора в Европа – политици, анализатори и обикновени граждани, са изправени пред различните измерения на „ислямското предизвикателство“.
Фактът, че европейските правителства (а и обществото) продължават да приемат мюсюлманите като неделимо цяло, само усилва тенденцията сред редовите европейци да виждат в мюсюлманското присъствие на континента потенциална заплаха, която в редица отношения се трансформира и в съвсем реална. Тази заплаха касае и сигурността (тероризма), и икономиката (заетостта), но се възприема като насочена най-вече срещу европейската идентичност, т.е. като „културна заплаха“ срещу европейския начин на живот. Впрочем, европейците дори са ѝ измислили име – ислямофобия. От друга страна, тази тенденция (европейските мюсюлмани да се разглеждат като монолитна общност), само укрепва още повече верността на последните към универсалната ислямска общност – умма-та, поставяйки я над верността към съответната държава и нация, изостря противопоставянето по линията „ние/те“, значително допринася за упоритата съпротива на мюсюлманите срещу асимилирането им (т.е. пълното изчезване на свързаните с идентичността индикатори за съществуващите различия) в западните общества, както и за стремежа им към интеграция (т.е. за съхраняване на собствената идентичност), а в редица случаи и към рекомунализация (която изключва интеграцията в европейското общество).
Но въпреки че европейците – мюсюлмани и немюсюлмани, са разделени по въпроса как следва да се реагира на това ново ислямско предизвикателство, динамиката на ситуацията изисква и едните, и другите, самостоятелно или съвместно, да постигнат някакъв устойчив и дълготраен консенсус за да се избегне спиралата на бъдещите сблъсъци. Всяка от страните ще трябва да се промени и да доближи позициите си до тези на другата. Европейските мюсюлмани ще трябва да приемат нормите, обичаите и културите на приютилите ги страни и да се откажат от идеята да създадат паралелни ислямски общества в тях, докато европейците ще трябва да преодолеят онова, което им пречи да приемат различността и да се съгласят с интеграцията (а не с тоталното асимилиране) на мюсюлманите като най-добро решение на проблема.
Мюсюлманският фактор в политическия спектър
Тепърва ще се види как бързото увеличаване броя на мюсюлманите, притежаващи европейско гражданство, ще се отрази върху политиката, провеждана от отделните европейски държави.Твърде вероятно е през следващите години дясноцентристките партии все по-често да разиграват (в един или друг политически контекст) т.нар. „мюсюлманска карта“, особено като се имат предвид опасенията на намаляващото и застаряващо европейско население от нашествието на чужденците-имигранти, застрашената социална и здравна система и заплахите, свързани с тероризма.
От друга страна, по всяка вероятност, в бъдеще десните партии ще се опитат да привлекат гласовете на избирателите-мюсюлмани (като цяло, политическата активност на мюсюлманското население е по-скоро слаба). Но наличието на влиятелни крайно-десни партии в Европа сякаш изключва подобна възможност, понеже, ако умерената десница действително потърси подкрепа сред мюсюлманите, значителна част от традиционният ѝ досегашен електорат би се ориентирал към радикалните десни формации, противопоставящи се на инкорпорирането на мюсюлманите в политическия живот.
Като естествена последица от растящия брой на мюсюлманите, европейските политици все по-често включват в сметките си влиянието на т.нар. „мюсюлмански фактор“, съобразявайки с него и своите предизборни стратегии. От своя страна, избирателите-мюсюлмани вероятно ще играят занапред по-значителна (макар и в локален план) политическа роля. Когато специфичните политически въпроси засягат утвърдените религиозни традиции и практики, можем да очакваме, че това ще повлияе върху избора на гласоподавателя-мюсюлманин. Във всеки случай, включването в политическия процес предлага на европейските мюсюлмани реална възможност да се интегрират в европейското общество, съхранявайки при това своята ислямска идентичност.
Дълго време политическите измерения на мюсюлманския фактор в Европа бяха най-очевидни в сферата на вътрешната политика. В по-далечно бъдеще, влиянието на мюсюлманите в европейските общества ще зависи от това, дали и кога мюсюлманите масово ще се включат в политиката (а това означава и в изборния процес), как политическите партии ще включат и използват мюсюлманите в своите кампании, каква икономическа роля ще играят и каква степен на социална мобилност ще постигнат те.
Европейската стратегия за стабилност
В областта на вътрешната политика, стремежът на Европа към стабилност се проявява в опитите на повечето европейски правителства в последно време да поставят под контрол своето мюсюлманско население, „национализирайки“ или дори „секуларизирайки“ Исляма. „Национализирайки“ исляма и опитвайки се да го вместят в съществуващите структури, както и в традицията на официално признатите от държавата вероизповедания, европейските правителства целят да поставят решаването на изключително деликатния проблем върху една позната основа, кореспондираща с близкото и по-далечно минало.
Тези усилия обикновено фаворизират едни групи мюсюлмани за сметка на други; целят формирането на прослойка от имами, получили образование в съответната европейска държава и тясно свързани с културата и особеностите на местната мюсюлманска общност; улесняват изграждането на нови джамии и молитвени домове с надеждата да бъде ограничено финансирането им от арабските страни (а с това и арабското влияние); ограничават носенето на „хиджаб“ (т.е. забрадките, с които мюсюлманските жени покриват главите си) в официалните учреждения и поощряват обединяването на мюсюлманските организации в структури, отговарящи на съответните национални критерии и цели. В повечето случаи обаче, тези казионни мюсюлмански съвети се оказват неефективни и не успяват да се превърнат в истински представители на съответните мюсюлмански общности. Често европейските правителства изключват определени групи мюсюлмани, определяйки официалните представители на общността по принципа „най-голямата група представлява всички“, който обаче не е съобразен с различията между многобройните мюсюлмански общности, включително различията между отделните ислямски секти, както и липсата на ясна йерархична структура в Исляма и останалите функционални и структурни разлики между него и другите религии.
Проблемът с този подход е, че макар демонстративно да поставя Исляма на едно стъпало с традиционните европейски религии, той не дава възможност за реална интеграция на мюсюлманите в европейското общество. Което не би трябвало да ни изненадва, доколкото целите на европейските правителства са най-вече контролът и урегулирането, а не всеобхватното решаване на проблема. Опитите за лансиране на изкуствено създаден „национален“ ислям, могат да задълбочат тенденцията към отчуждаване на мюсюлманските общности в европейските държави.
От своя страна, в средите на европейските мюсюлмани се очертава сходна тенденция, задълбочаваща се от механичните опити за „национализация“ на Исляма. Според френския експерт Оливие Роа става дума за: „Рекомунализация на наднационално ниво, в резултат на която европейските мюсюлмани все повече се идентифицират не с държавата, в която живеят, а с универсалната ислямска общност – умма-та. И тъкмо поради този феномен ислямският радикализъм и насилието се превръщат във все по-сериозен проблем за Европа“.
Нещо повече, опитите за „национализация“ и „секуларизация“ на Исляма пречат за развитието на модерна евро-мюсюлманска идентичност, която органично да съчетае западната култура с ислямската ортодоксалност, подобно на различаващите се една от друга арабо-ислямска, южноазиатско-ислямска и източноазиатско-ислямска култура и идентичност. Факт е, че арабската ислямска култура оказва най-голямо влияние върху мирогледа и културата на европейските мюсюлмани, но това влияние в голяма степен е свързано с арабската традиция, а не с ислямската религиозна практика. И въпреки че логично произтича от произхода на повечето европейски мюсюлмани, тази тенденция е своеобразна форма на арабска колонизация на Европа. Тъкмо затова развитието на един паралелен „евро-ислямски модел“ би могъл да създаде подходяща рамка за успешното интегриране в европейското общество на мюсюлманите, живеещи на континента, като последните съхранят ислямската си идентичност.
Могат ли да съществуват Европа и Ислямът заедно?
Въпросът дали Европа и Ислямът могат да съществуват заедно се повдигна отново, и то съвсем открито. Немалко анализатори подчертават, че Европа навлиза в период на демографски, икономически, морално-психологически и политически упадък, което я прави още по-малко готова да отговори на такива предизвикателства като интеграцията, толерантността към и идентичността на европейското мюсюлманско население.
На свой ред, за европейските мюсюлмани, които ежедневно се сблъскват с реалности като бедността, фанатизма, фактическата сегрегация и ограничената социална мобилност, също ще бъде много трудно да възприемат европейските либерално-демократични схващания за равенството между половете, сексуалната либерализация, или пък принципите на компромиса, егалитаризма и идентификацията с националната държава. Всичко това са проблеми, които представляват сериозно предизвикателство не само за мюсюлманите като цяло, но и за индивидите с арабски, турски или южноазиатски корени, каквито са повечето европейски мюсюлмани.
Промяната на утвърдените представи по проблемите на идентичността не е лесна задача. От друга страна обаче, алтернативата означава курс към неизбежен конфликт. Ако Европа и нейните мюсюлмани не съумеят да постигнат компромис помежду си, можем да очакваме, че, вместо да стане действително единен, Старият континент ще бъде изправен пред социални конфликти, национално разделение и потенциална заплаха от гражданска война.
Непосредствено след падането на Берлинската стена старата теза за ислямската заплаха бе съживена и е днес на път да заеме мястото на вече несъществуващата комунистическа опасност в Европа. Затова едва ли е изненадващо, че прословутият бестселър на Самюел Хънтингтън „Сблъсъкът на цивилизациите“ продължава да е много по-популярен в Европа, отколкото по другите континенти. Независимо от крайно противоречивите мнения за стойността на тази книга, днес мнозина в Европа (а и извън нея) смятат, че провалът на опитите да се преодолее очертаваща се криза, се дължи именно на факта, че корените ѝ са в острия сблъсък между две съвършено различни култури в рамките на Стария континент, което пък потвърждава и основната теза на Хънтингтън.
От друга страна, преодоляването на въпросната теза би сближило начина на мислене на европейците и европейските мюсюлмани, очертавайки необходимата социална рамка, в която да се осъществи интеграцията на последните с необходимото уважение към индивидуалната и национална идентичност, като по този начин се преодолее и схващането на неизбежната несъвместимост между Исляма и Запада. Това несъмнено ще изисква сериозна промяна на европейското общество. И, както при всяка промяна, тук също ще има печеливши и губещи. Успехът в тази посока обаче, ще доведе до предефинирането на Европа, давайки възможност да се преодолее сегашният ѝ политически, икономически и демографски упадък. Той също така би издигнал процеса на европейска интеграция на ново ниво, придавайки му и нов смисъл.