От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2022 04 Russ Propaganda

 

Как агресията на Путин настрои един народ срещу себе си

В началото на април ковчегът с тялото на 75-годишния Владимир Жириновски – ултранационалист и популист, който в продължение на две десетилетия беше ключов стълб на руската държава – беше пренесен в Колонната зала в центъра на Москва, за да могат хората да отдадат почитта си. Преди 69 години там Сталин в същата зала е лежал Сталин, убивайки в резултат една последна вълна от руснаци – смазани в навалиците от огромни тълпи, събрали се да се сбогуват със съветския диктатор.

Този път нямаше насъбрани тълпи, която да се прощават с Жириновски, въпреки че погребението му напомняше за друг момент от съветската епоха. Тялото му беше докарано в Залата на колоните с Aurus Lafet – черна катафалка от строго ограничена серия, произведена от Aurus Motors, новия руски производител на луксозни автомобили, за който се говори много. На руски лафет означава „погребална карета“, а за руснаци като мен, които са достатъчно стари, за да помнят началото на 1980-те години, името на автомобила напомня за една мрачно комична шега: когато възрастните съветски лидери Леонид Брежнев, Юрий Андропов и Константин Черненко починаха в бърза последователност, това стана известно като „Състезанието на лафетите“.

Възможно ли е сега близкото обкръжение на руския президент Владимир Путин да бъде изправено пред нова надпревара на Лафетите? Със сигурност има много фигури в Кремъл, които са на възраст, сходна с тази на колегите им в края на съветската епоха: През октомври Путин ще навърши 70 години; Александър Бортников, ръководител на ФСБ, и Николай Патрушев, секретар на Съвета за сигурност, са на 70 години. Сергей Лавров, неговият външен министър, е на 72 години. Подобно на застаряващото Политбюро на Брежнев, което реши да нахлуе в Афганистан, разрушавайки по този начин остатъците от моралните устои на съветската империя, решението на тези геронтократи да започнат война в Украйна бързо се превърна в катастрофа за Русия – и особено за нейната младеж.

Засега режимът има на своя страна руското обществено мнение и може да продължи да се самозаблуждава, както заблуждава и хората, че може да превърне Русия в самодостатъчна, самоизолираща се, експанзионистична държава-разбойник, основана на идеята за руското превъзходство над другите народи. В средносрочен и дългосрочен план обаче „специалната военна операция“, както Путин настоява да я нарича, изглежда е обречена да подкопае всички политически, икономически и морални основи на Русия.

Във война със самите себе си

Изглежда, че режимът на Путин се отнася към руския народ почти по същия начин, по който се отнася към украинските си колеги. Доказателство за това е обществения и полицейски натиск, който се оказва върху всеки, дръзнал да мисли по различен начин, закриването или прочистването на почти всички независими медии и изследователски организации, както и преследването на всеки, който протестира или дори не е съгласен с патриотичната истерия. Украинците са представени като безлика, хомогенна маса, която трябва да бъде подчинена на Кремъл чрез денацификация – процес, който всъщност означава деукраинизация, както вече открито признават пропагандистите на Путин. Но освен това руснаците са възприемани от лидерите си като немислеща маса, която трябва сляпо да следва водача си. В противен случай ги очакват административни или наказателни обвинения и социален остракизъм. Руските войници – група, в която влизат не само заклети военни, но и десетки хиляди съвсем млади наборници, които изпълняват задължителна национална служба – са се превърнали в пушечно месо, изпратено неподготвено на заколение. Безсмислените идеи на Путин струват живота на руските тийнейджъри.


Small Ad GF 1

В една от малкото си речи през последните седмици Путин обяви лов на „националните предатели“ и на „петата колона“, която уж подкопава единството на нацията. За да изкорени тези злодеи, той призова за „самопречистване на обществото“. Руснаците бързо се вслушаха в призива: след речта последва вълна от доноси, в която ученици „натопяваха“ своите учители и обратно, а колеги донасяха едни за други. Освен това руският президент насърчи варварски действия срещу критиците си. Алексей Венедиктов, редактор на „Ехото на Москва“, независимата радиостанция, която беше закрита от правителството на Путин скоро след началото на инвазията, получи свинска глава, оставена пред вратата му, заедно с антисемитски графити. Във влака за Москва един мъж нападна Дмитрий Муратов, главен редактор на вестник „Новая газета“ и носител на Нобелова награда за мир за миналата година, като го заля с червена боя, смесена с ацетон.

Путин раздвои нацията. И противниците, и поддръжниците на руския лидер се радикализират. Разбира се, повечето от тези, които се противопоставят на войната, са критици на Путин и млади хора. Някои войници отказаха да се бият в Украйна, а някои семейства на убитите са бесни на президента. Младите хора смело излязоха на улицата, за да протестират срещу войната, въпреки че бяха изправени пред незабавен арест и перспективата да загубят работата си или мястото си в университета. И все пак досега ясното мнозинство от руснаците се обединяваше около Путин, въпреки че според независимо социологическо проучване, проведено миналата година, повечето руснаци се страхуваха от войната и не вярваха, че тя може да се случи в действителност. Днес обществото, или поне широката маса от обикновени руснаци, изглежда е настроено за война.

Разбира се, трудно е да се измери общественото мнение в система, която има един лидер и която на практика вече няма свободни медии. Но е ясно, че руснаците се чувстват в положение на обсада и често са също толкова озлобени, колкото и самият Путин. Вижте данните от последното проучване на независимия център „Левада“. Противно на твърденията на критиците, респондентите не са отказвали да отговарят на въпроси повече, отколкото при предишни проучвания, а самото изследване е проведено, както обикновено, чрез лични интервюта, а не по телефона. Резултатите са красноречиви: 81% от анкетираните заявяват, че подкрепят „специалната операция“, като цели 53% я подкрепят „определено“, а 28% я подкрепят „по-скоро“. Заслужава да се отбележи и друга цифра: във връзка със специалната операция малко мнозинство – 51% от анкетираните – заявиха, че изпитват „гордост от Русия“. Тези, които не са – много от тях млади хора – описват чувствата си като „безпокойство, страх, ужас“ или просто „шок“.

В същото време рейтингът на одобрение на Путин, отново по данни на „Левада“, се е повишил до 83% през март, което е с 12% повече в сравнение с предходния месец. Скокът на обществената подкрепа е близък до този, който се случи след анексирането на Крим през 2014 г., но тогава климатът беше доста по-благоприятен и тези, които се противопоставяха на действията на Путин, не бяха изправени пред унижения от страна на колегите си. (Въпреки това, в една своя реч по това време Путин нарече всеки, който се изказваше срещу неговата политика, „национален предател“.) Освен това, за разлика от руските действия в Украйна сега, анексирането беше осъществено без кръвопролития и мнозина виждаха в „обединението“ на Крим с Русия, както го наричаше Кремъл, възстановяване и засилване на величието на страната.

Днес преобладаващата реакция на обикновените руснаци към войната е агресията. Тя е подкрепена от нещо, което изглежда е почти подсъзнателно усилие да се блокират всички лоши новини, а с тях и всяко усещане, че нацията може да е в грешка. Страхът от властта не само пречи на хората да протестират срещу една варварска война, но и ги прави неспособни да признаят дори пред себе си, че Русия на Путин е извършила нещо ужасно. Страшно е да си на страната на злото. Страшно е да погледнеш чудовищните снимки и видеоматериали, които идват от Украйна – използвайки виртуална частна мрежа, за да заобиколиш интернет контрола на Кремъл – и да откриеш колко опасна е истината. И така, за мнозина е по-лесно да попиват официалната пропаганда и да знаят, че са на добрата страна: украинците щяха да ни нападнат; ние току-що нанесохме превантивен удар; освобождаваме един братски народ от един нацистки режим, подкрепян от Запада; всички съобщения за зверства, уж извършени от нашата армия, са фалшиви. Както казва една жена в допитване, извършено от групата на центъра „Левада“: „Ако гледах Би Би Си, може би щях да мисля по друг начин, но никога няма да гледам Би Би Си, защото за мен това, което гледам, е достатъчно“.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Московски синдром

Путин е притиснат в ъгъла, но така е и с народа. Руснаците колективно преживяват версия на стокхолмския синдром, като симпатизират повече на собствения си похитител, отколкото на другите му жертви. Междувременно политиците – при положение, че и те са обвързани с Кремъл – са разделени по въпроса какво да правят по-нататък. Някои от тях, като главния преговарящ на Путин Владимир Медински и говорителя на Кремъл Дмитрий Песков, казват, че подкрепят мирно споразумение. Други, като чеченския лидер Рамзан Кадиров, се застъпват за „довеждане докрай“ – макар че какъв край? – и смятат, че всякакви преговори са форма на предателство. Този спектър от възгледи намира отражение и в обществото като цяло: за някои победата означава мирно споразумение, което дава на Русия значителни нови територии; за други победата изисква да се стигне докрай и да се завладее цяла Украйна, което, разбира се, означава непрекъсната война.

Поддръжниците на Путин, опиянени от това, което смятат за патриотизъм, нападат всеки, който критикува войната, и твърдят, че не разбират защо някои хора протестират срещу нея: 32% от анкетираните в друго проучване на „Левада“ заявяват, че вярват, че на протестиращите се заплаща. Как иначе да си обясним хилядите хора, които излязоха на улицата, за да се противопоставят на освобождението на Украйна от нацистите? Без значение, че не можем да обясним на кого и как точно е било платено. Но подобни нелогични твърдения не са нещо ново: част от твърдия руски мейнстрийм в последно време често е казвал точно същото за политическите протестиращи.

За руснаците терминът „фашизъм“ отдавна служи като удобен етикет за почти всичко лошо. По съветско време беше обичайно да се казва, че „фашисти“ и „реваншисти“ са „надигнали глава“ в различни части на света – от САЩ до Германия. Понякога се използваше и още по-суровият термин „нацисти“. С характерна липса на ирония съветската пропаганда за първи път използва термина по отношение на Израел: след Шестдневната война през 1967 г., когато СССР прекъсва дипломатическите си отношения с Израел, израелците бяха описани като нацисти. За Путин призракът на нацистите е начин да индоктринира нацията в настояването си, че Украйна няма право да съществува. Путин се нуждае от историята на Втората световна война, за да легитимира режима си, но руснаците все още не са осъзнали, че по този начин той разрушава и основите на постсъветската държава. Всичко е изградено върху разгрома на фашизма във Великата отечествена война, както руснаците наричат Втората световна. И все пак в очите на украинците – а и на голяма част от останалия свят – самите руснаци сега се държат като фашисти. Руснаците едва ли могат да се позовават на опита на страната си в борбата с Хитлер, за да оправдаят собствения си брутален милитаризъм. Напротив, сега самите те се превръщат в някакво подобие на образа на германците след Втората световна война. Именно това е направил Путин: Русия вече не е от страната на победителите във Великата отечествена война, тя вече не е от правилната страна на историята.

По-голямата част от руското население не осъзнава това. И, разбира се, тази година по време на честванията на Деня на победата на 9 май – един от най-важните държавни празници в Русия, отбелязващ края на Втората световна война – Путин несъмнено ще приравни съветската победа през 1945 г. към собствения си триумф над силите на разума. До 9 май Путин ще трябва да намери думи, с които да опише конкретните параметри на новата победа в Украйна. И те трябва да бъдат достатъчно убедителни, за да накарат триумфа да заприлича на 1945 г. Но много руснаци вече изглежда разглеждат това, което Русия прави сега, като равностойно на поражението на Хитлер: буквата Z, символ на специалната операция, често се изобразява като извита лента на Сейнт Джордж [Свети Георги], символа на победата над фашизма.

В действителност обаче повечето хора се чувстват в капан: Западът е по-враждебен към тях от всякога, но в Русия не им остава нищо. Те подкрепят Путин като върховен главнокомандващ на тяхната легендарна армия, но дълбоко в себе си започват да разбират, че президентът ги е довел до място, от което бягството може да се окаже невъзможно. За руснаците това е вековно чувство. Още през 1863 г. гениалният революционен мислител Александър Херцен идентифицира това напрежение: „Положението на руснака става безкрайно трудно“, пише той от Италия. „Той се чувства все по-чужд на Запад, докато омразата му към това, което се върши у дома, става все по-дълбока.“ Тогава, както и сега, омразата е по-скоро тайна, отколкото явна. И руснаците не могат да я признаят пред себе си.

Бягство от реалността

Много руснаци със съвест, самосъзнание и професия – и със средствата за това – гласуват с краката си и напускат страната. Трудно е да се съберат точни цифри, но в огромното мнозинство от случаите тези, които заминават в чужбина, казват, че го правят временно: изчакват войната и промяната в Русия, но нямат намерение да създават постоянен нов живот в друга държава. Те са мотивирани не толкова от страх от преследване, колкото от липса на вяра в перспективите на Русия и отвращение от това, в което се е превърнал режимът. В резултат на това Русия губи своята професионална класа – хората, на които отдавна се крепи стремежът ѝ към модерна и разнообразна икономика. Ако това се превърне в дългосрочна тенденция, отливът ще навреди из основи на човешкия капитал на страната. А населението, което ще остане, може да се окаже още по-малко отворено към западните ценности и либерални идеи.

Изправена пред надвиснала икономическа катастрофа, държавата вероятно ще насочи усилията си към онези руснаци, на които може да се разчита да подкрепят режима, при условие че им се предлагат достатъчно пари и други основни възнаграждения за това. Това са широките маси, чиято лоялност трябва да бъде купена със социални плащания и заплати в зависимите от държавата сектори и които трябва да бъдат хранени с постоянна пропагандна диета, за да се придържат към официалната линия. Въпреки това с нарастващите последици от санкциите този проект става много по-скъп и ресурсите за подкрепа на тези хора могат да започнат да пресъхват. Това ще стане особено вярно, ако Русия загуби възможността да продава нефт и газ.

С течение на времето натрупващите се ефекти от войната могат да подкопаят общественото доверие в Путин. Военната кампания и огромната пропагандна машина, която я съпътства, сигурно ще продължават да действат с пълна сила, но социалното сцепление ще започне да се разпада и силите, които традиционно поддържат икономиката, вече няма да функционират. Но засега руснаците изглеждат доволни да прехвърлят недоволството си върху врага. На въпроса „Кой е виновен?“ те отговарят: Съединените щати и Европа.

Путин е попаднал в задънена улица и в резултат на това Украйна, заедно с останалата част от света, страда. Но в дългосрочен план това е катастрофа и за руския народ. Нацията, допринесла толкова много за световната култура – създала толкова много велики писатели и мислители, както и трима носители на Нобелова награда за мир – сега дълго време ще бъде свързвана и с Владимир Путин. Западът трябва да разбере, че колкото и банално да звучи, системата на Путин и руската нация не са едно и също нещо. И това разбиране ще бъде от решаващо значение за изграждането на Русия след Путин. В противен случай страната ще продължи да бъде разглеждана като враждебен анклав, който светът ще избягва. Но в крайна сметка от самите руснаци ще зависи да докажат със собствените си действия, че страната им е нещо повече от Путин и това, което той е сътворил.

 

Източник

 

Андрей Колесников е руски политически наблюдател и журналист, както и педагог. В момента ръководи програмата „Руска вътрешна политика и политически институти“ към московския център „Карнеги“. Бивш главен редактор на вестник „Новая газета“.

Pin It

Прочетете още...