В статията си „Америка и руското бъдеще“, публикувана през 1951 г. във Foreign Affairs, американският дипломат Джордж Ф. Кенан разглежда психологическите сили, които формират съветската система. „Никоя управляваща група не обича да признава, че може да управлява народа си само като го смята и третира като престъпник“, пише той. „Поради тази причина винаги има тенденция да се оправдава вътрешното потисничество, като се посочва застрашителното беззаконие на външния свят.“
Това е проницателен поглед върху съветския режим през последните години от диктатурата на Сталин, но той отразява също толкова добре и късния путинизъм днес. Кенан продължава: „При тези обстоятелства външният свят трябва да бъде представен като наистина много беззаконен – беззаконен до степен на карикатура.“ Благодарение на усилията на самия руски президент Владимир Путин, секретаря на Съвета за сигурност на Русия Николай Патрушев, директора на Службата за външно разузнаване Сергей Наришкин и други „другари“, режимът на Путин създаде образ на Запада, който не само адски се стреми да унищожи Русия, но и е средище на ЛГБТК оргии и нарушител на традиционните ценности – за което доскоро средният руснак изобщо не се замисляше.
Всъщност при управлението на Путин Кремъл неуморно използва външния свят, за да оправдае репресиите срещу собственото си население: всеки петък Министерството на правосъдието обявява определен брой хора и организации за „чуждестранни агенти“ – негова версия на това, което в сталинистката терминология се наричаше „врагове на народа“; а прокуратурата определя „нежелани организации“ – субекти, които според властите са проводници на западните ценности и по този начин заплашват руския народ. Нов гимназиален учебник по история на ХХ и ХХІ век и нов университетски учебник, озаглавен „Основи на руската държавност“ – опит за систематизиране на идеологията на путинизма – представят Запада като вечен исторически враг.
Но Путин стигна и по-далеч в стратегията, описана от Кенан, като използва предполагаемото беззаконие на Запада, за да оправдае пълномащабна война. В изкривения мироглед на режима няма разлика между хитлеристите, нападнали Съветския съюз през 1941 г., и въображаемите „нацисти“ в Украйна, които уж са просто инструменти на западните сили в усилията им да унищожат Русия. Аргументите, които естествено би трябвало да дойдат на ум – защо Западът би искал да унищожи Русия, след като е построил там заводи, допринесъл е за процъфтяваща икономика, направил е огромни инвестиции, изнасял е там стоки – от строителни материали до лекарства, и е отворил Русия за света – не работят за индоктринираната част от населението.
Какво би казал Кенан за специалната военна операция на Путин? Би ли могъл да предвиди подобна война? Каквото и да е мислел Кенан за сегашния режим в идеологически и исторически план, неговият анализ на Русия е толкова актуален днес, колкото и когато и да било, и си струва да се консултираме с него, за да разберем, ако перифразираме Кенан, източниците на поведението на Путин.
Дяволът, когото познаваш
За да разберем как Кенан би могъл да оцени Путин, първо е важно да отбележим, че образът на Кенан като архитект на сдържането и следователно на Студената война не е съвсем точен. Всъщност той внимателно прави разлика между съветския народ и неговите управници и може ясно да определи произхода на съветската враждебност към Запада, както става ясно от известната му „Дълга телеграма“, изпратена от Москва до Вашингтон през февруари 1946 г. Както пише политологът и бивш служител на Държавния департамент Строуб Талбот в „Ръката на Русия“, „концепцията на Кенан за сдържане не е имала за цел да постави Русия и Запада в безкрайна безизходица; тя е трябвало да даде на руснаците време, за да преодолеят факта, че са съветски граждани“. Моделът на сдържане на Кенан е предпазлив и прагматичен; подходът му се отразява и на други важни дебати, в които той участва.
През 1944 г., според друга книга на Талбот, „Майсторът на играта: Пол Нитце и ядреният мир, Кенан се запознава с Нитце, бъдещия експерт по отбрана и стратег на Студената война, случайно във влака, докато се връща в Съединените щати. При тази първа среща двамата мъже, които ще окажат толкова значително влияние върху хода на външната политика на САЩ, са били в широко съгласие относно бъдещето: след края на войната не може да има съюзнически отношения със Сталин; напротив, западният свят ще открие, че Съветският съюз е най-големият му враг.
През следващите години обаче мисленето им се разминава: Нитце вярва основно, че Съединените щати трябва да увеличат военната си мощ, за да се изравнят с тази на Съветския съюз. Кенан, от друга страна, настоява, че единственият начин да се избегне катастрофата е двете свръхсили да се споразумеят върху мерки за контрол на въоръженията. Мнението на Кенан не е широко споделяно по онова време. Дийн Ачесън, който става държавен секретар през 1949 г., е на страната на Нитце: „Как можеш да убедиш един параноичен противник да се разоръжи „чрез собствен пример“?
Но Кенан се придържа към вярата си в съветското сдържане, дори в късните години на Сталин. Той не вярва, че съветският тиранин ще започне война, и смята, че разделянето на Европа на атлантическа и сталинистка сфера на влияние след Втората световна война е неизбежно. Както пише журналистът Дейвид Халберстам в „Най-добрите и най-ярките“, Кенан смята, че служителите по националната сигурност „преувеличават съветските намерения в Западна Европа и ролята на НАТО за тяхното спиране“.
Всъщност пренебрегването на аргументите на Кенан струва скъпо на Съединените щати във Виетнам – друг епизод, който помага да се илюстрира неговата позиция. През 1950 г. Кенан пише меморандум до Ачесън, в който твърди, че от участието на САЩ в Индокитай няма да произтече нищо добро. Според Кенан заплахата за американско-съветското равновесие на силите, ако комунистите дойдат на власт във Виетнам, е преувеличена, а комунизмът така или иначе не е нищо повече от параван: много по-важни и влиятелни са националистическите сили, които набират сила в тази страна. „Много от тези сили бяха просто извън нашия контрол и опитвайки се да ги контролираме, ние не можехме да им повлияем, а всъщност можехме да ги обърнем срещу нас“, твърди Кенан.
В меморандума си до Ачесън той пише: „Ние се поставяме в положение станем гаранти на французите в начинание, което нито те, нито ние, нито двамата заедно можем да спечелим.“ Но предупреждението му е пренебрегнато и в крайна сметка се случва точно това, тъй като през 50-те и първата половина на 60-те години Съединените щати все повече се заплитат в Индокитай, като заместват французите в безплодната война във Виетнам.
Кенан е последователен в анализа си. В интервю за списание Look през 1963 г. той казва: „Трябва да сме готови да разговаряме и със самия дявол, ако той контролира достатъчно голяма част от света, за да си струва да го правим.“ През 1978 г. той казва пред New York Times: „Не мисля, че войната е начинът, по който руснаците биха искали да разширят властта си.“ Тук обаче Кенан очевидно е имал предвид пряк сблъсък между двете свръхсили, тъй като Съветският съюз, както той е знаел, е готов да използва сила, за да запази и разшири зоната си на влияние – прилагайки логиката „как да не загуби“ тази или онази територия – и скоро след това започва прокси война със Запада в Афганистан. (Струва си да се отбележи, че според документите на Пентагона през 1955 г. Съветът за национална сигурност на САЩ е разсъждавал по същия начин, позовавайки се на заплахата от „загубата на Индокитай от комунизма“).
Западът срещу себе си
Анализът на Кенан за Русия продължава и след края на Студената война, като стига до преговорите през 90-те години между президента на САЩ Бил Клинтън и руския президент Борис Елцин за разширяването на НАТО. Клинтън лавира между желанието на бившите съветски сателити, от една страна, да имат надеждна опора на Запад, в случай че Русия се върне към диктатура, и, от друга страна, опасенията на управляващия елит в Москва – особено на реформаторите около Елцин – че напредването на НАТО на изток ще предизвика антизападни настроения в Русия и ще срине репутацията на Елцин у дома.
Според Талбот, който по това време е заместник държавен секретар, през 1997 г. Анатолий Чубайс – тогава ръководител на президентската администрация на Елцин – протестира, че разширяването на НАТО е „оскърбление за интересите на руската сигурност, вот на недоверие към руските реформи, воденичен камък на шията на администрацията на Елцин и несъвместимо със самата идея за партньорство“.
През февруари същата година Кенан – вече на 92 години – се включва в дебата със статия в New York Times, озаглавена „Съдбовна грешка“. Неговите аргументи (за които той предварително предупреждава Талбот) повтарят тези на екипа на Елцин. Както пише Кенан, „Разширяването на НАТО би било най-съдбовната грешка на американската политика в цялата епоха след края на Студената война“. Той продължава: „Може да се очаква, че подобно решение ще разпали националистическите, антизападни и милитаристични тенденции в руското обществено мнение; ще има отрицателен ефект върху развитието на руската демокрация; ще възстанови атмосферата на Студената война в отношенията между Изтока и Запада и ще подтикне руската външна политика в посоки, които определено не ни харесват.“
Кенан почти точно е уловил страховете на руските либерали. Спомнете си думите на Егор Гайдар, архитектът на пазарните реформи в Русия, който трудно може да бъде обвинен в антизападни настроения. През април 1999 г., при завръщането си от европейска обиколка, включваща и Сърбия, Гайдар твърди, че бомбардировките на НАТО в Югославия „разпалват антиамериканските настроения в Русия“; че „укрепват“ ръцете на „радикалните националисти“; и че „обективно тласкат Русия към изолационизъм, ксенофобия, нова Студена война“.
Трудно е да се каже кой е бил прав в този дебат и дали наистина има логическа връзка между действията на Запада в края на 90-те години и опустошителната война, която Путин впоследствие отприщи в Украйна. Путин, разбира се, се опита да обвини за войната, наред с други неща, и неоправданото разширяване на НАТО. Но Кенан и Гайдар правилно диагностицираха, че от края на 90-те години антизападните настроения в Русия са станали осезаеми, дори при Елцин.
По-големият въпрос е дали аргументите на Кенан са актуални в наши дни. Разбира се, по времето, когато Кенан пише, начело е Елцин, а не Путин, а това са две много различни фигури. Освен това Кенан е предполагал, че от един тиранин може да се очаква поне рационално поведение, докато рационалността често липсва на човека в Кремъл днес. Всъщност е малко вероятно Кенан да е могъл да предвиди какво ще се случи на 24 февруари 2022 г. Неговата логика се основава на предположението, че Русия ще бъде управлявана от човек, който все още е запазил сдържана и прагматична визия за глобалната система и събитията – т.е. някой като Путин преди речта му през 2007 г. на Мюнхенската конференция по сигурността, в която той за първи път открито изложи пред изумената аудитория от висши западни служители програмата си за откъсване на Русия от Запада.
Но статията на Кенан от 1997 г. в New York Times предвижда и възможността събитията да приемат проблематичен обрат. И той отбелязва, че в резултат на разширяването на НАТО руснаците „ще видят, че престижът им (който винаги е бил на първо място в руското съзнание) и интересите им в областта на сигурността са засегнати“. В ретроспективен план изглежда, че Кенан е надценил значението на проблема с НАТО за обикновените руснаци, но той със сигурност е бил една от основните грижи на елита, дошъл на власт в Москва три години по-късно.
След двубоя
Голяма част от политическата философия на Кенан е обобщена в двете му големи статии за Foreign Affairs – „Източници на съветското поведение“, публикувана през 1947 г., и „Америка и руското бъдеще“, последвала четири години по-късно. И двете запазват обяснителната си стойност за действията на Путин и за неговата фалшива историческа идеология. Но може би най-доброто обобщение на изводите на Кенан за Русия – идеите, които за пръв път са очертани в неговата „Дълга телеграма“, а по-късно са доразвити в двете статии – се съдържа в кратък труд, публикуван от Кенан десет години по-късно, през 1960 г., озаглавен „Съветската външна политика, 1917-1941 г.“.
В тази книга Кенан пише за „самосъздадени“ проблеми, свързани със същността на съветския режим, чийто доминиращ мотив е запазването на властта: „идеологическите му предразсъдъци срещу Запада; жестокостите му у дома; традиционно руското чувство на подозрителност и несигурност спрямо външния свят“; и „преди всичко култивирането за вътрешнополитически цели на мита за враждебната външна среда“. Всички тези елементи присъстват в политиката на Путин.
По-нататък Кенан описва водещата логика на руските автократи с думи, които са толкова актуални днес, колкото и при написването им преди повече от 60 години. „За да оправдаят диктатурата, без която се чувстват неспособни да запазят властта си у дома“, пише той, „те никога не се колебаят да представят външния свят като по-неприятен и застрашителен, отколкото е в действителност, и да се отнасят към него по съответния начин.“
В „Източници на съветското поведение“ Кенан отбелязва, че „съветските лидери, възползвайки се от приноса на съвременната техника към изкуството на деспотизма, са решили въпроса за послушанието“. Това им е позволило да поддържат неограничено враждебни външни действия, така че „руснаците очакват с нетърпение двубой с безкрайна продължителност“. Именно в тази статия Кенан стига и до най-известното изречение не само във външната политика на САЩ, но и в цялата външна политика, когато пише, че „основният елемент на всяка политика на Съединените щати спрямо Съветския съюз трябва да бъде дългосрочното, търпеливо, но твърдо и бдително ограничаване на руските експанзивни тенденции“.
Може би е по-важно обаче е, че в „Америка и руското бъдеще“ Кенан гледа напред и към бъдеща Русия след сдържането. Той ни напомня, че „тоталитаризмът не е национално явление“, че всяка страна може да му се поддаде и че „винаги ще има области, в които тоталитарното правителство ще успее да се идентифицира с народните чувства и стремежи“. Той подчертава, че не бива да се забравя „величието на руския народ“ и че западните читатели трябва да възприемат „трагедията на Русия като отчасти наша собствена трагедия, а руския народ – като наши другари в дългата тежка битка за по-щастлива система на човешко съжителство“.
Русия и американското бъдеще
През 1951 г. Кенан очаква „руско правителство, което за разлика от това, което познаваме днес, ще бъде толерантно, комуникативно и откровено в отношенията си с други държави и народи“. Той ще доживее да види правителство, което на практика се оформя както при президента Михаил Горбачов, така и при Елцин, така че едва ли може да се каже, че демокрацията в Русия никога не е започвала. Страната беше изминала известен път по труден и драматичен път, изпълнен с челни сблъсъци и болезнени компромиси. Но след това, по времето на смъртта на Кенан през 2005 г., тя започна да се връща към тоталитарния модел.
Кенан разбираше, че западният модел на демокрация трябва да бъде привлекателен за останалия свят. Още през 1946 г. той пише в края на своята „Дълга телеграма“, че „трябва да формулираме и представим на другите народи много по-позитивна и конструктивна картина на света, който бихме искали да видим, отколкото сме представяли в миналото“. Той също така предупреждава, че „най-голямата опасност, която може да ни сполети при справянето с проблема на съветския комунизъм, е да си позволим да станем като тези, с които се справяме“.
В началото на 90-те години демокрацията от западен тип все още е идеал за бъдещето за много руснаци. От около 1994 г. обаче руснаците започват да показват нарастващи предпочитания към патерналистични структури – ниски, но стабилни заплати, поддържани от държавата, или абстрактни понятия за „стабилност“. А през 1996 г. социологическите проучвания на Левада център показват, че 39% от руснаците предпочитат стария съветски модел, докато само 28% избират демократичната алтернатива. Оттогава насам разликата само се увеличава.
В последното проучване по темата, проведено от центъра „Левада“ само няколко месеца преди пълномащабното нахлуване на Русия в Украйна, половината от анкетираните предпочитат съветския политически модел, а повече от 60 процента – съветската планова икономика. Но ако руснаците са се разочаровали от либерално-демократичната политика на Запада, то и вариантът на Путин вече не изглежда привлекателен: и двата модела са избрани от по-малко от 20 процента от анкетираните. Вместо това руснаците започват да търсят идеал в собственото си минало, а много по-малко от тях се виждаха като част от Европа. (Делът на населението, съгласен с твърдението „Русия не е европейска страна“, нарасва от едва 36% през 2008 г. до 64% през 2021 г.).
На 24 февруари 2022 г. Путин свали от масата с един замах всички възможни алтернативни модели за Русия. Но освен това той започна да търси светло бъдеще в едно тъмно минало, говорейки непрестанно за изгубеното историческо величие на Русия и противопоставяйки я на Запада. Оттогава насам обикновените руснаци – тези, които избягаха от страната, тези, които бяха мобилизирани, тези, които намериха оправдание за войната, и тези, които оказват съпротива на Путин от вътрешността на страната – в повечето случаи просто се опитват да оцелеят. Един ден те ще трябва да започнат дългия процес на освобождаване на страната си от тоталитаризма за втори път. Не всички на Запад споделят позицията на Кенан, че тоталитаризмът в Русия е и „наша собствена трагедия“. Може би той е грешил по някои въпроси, но в това отношение почти сигурно е бил прав.
