Време е да се бие тревога. Седем десетилетия след края на Втората световна война, онази Европа, която беше построена оттогава насам, се намира под атака. В същото време, в което гореше катедралата Нотр Дам, в социологическите допитвания партията Rassemblement National [Национално събрание] на Марин льо Пен се намираше буквално гърди до гърди заедно с движението на Еманюел Макрон. В Испания, една крайнодясна партия, наречена Vox, която популяризира реакционните националистически идеи, срещу които след-Франкова Испания уж беше окончателно имунизирана, спечели гласовете на десет процента от избирателите в националните избори. Националистически популисти управляват Италия, където правнук на Бенито Мусолини се кандидатира за Европейския парламент от листата на т. нар. Италиански братя. Крайнодясна популистка партия, наречена Финландците, преди това „Истинските финландци“ (сигурно за да могат да бъдат различавани от „фалшивите финландци“ с друг цвят на кожата или религия), получи на общите избори от миналия месец почти толкова гласове, колкото и финландските социалдемократи. Във Великобритания, европейските избори от 23 май могат да бъдат разглеждани като още един референдум по Брекзита, но борбата отдолу е същата, както и на останалите европейци. Найджъл Фарадж е льо Пен в Уелингтънови ботуши, истински финландец в яке „Барбур“.
Междувременно, за да отбележи 30-годишнината от кадифените революции от 1989 г., управляващата в Полша партия Право и справедливост отхвърли част от правата на ЛГБТ+ общността, като „атака срещу децата“. В Германия, партията Алтернатива за Германия успешно прилага една völkisch-реторика[1], за която вярвахме, че е изчезнала завинаги, макар че днес обект на нейните атаки са мюсюлмани, а не евреи. (Да си припомним предупреждението на Бертолт Брехт: „Утробата е още топла / от която изпълзя това“.) Виктор Орбан, младият революционен герой от 1989, днес превъплътен в нео-авторитарист с челюст на булдог, по същество е разрушил демокрацията в Унгария, чрез умело използване на антисемитски атаки срещу милиардера Джордж Сорос, плюс щедрите субсидии на ЕС. Освен това той се радва на политически протекции от страна на Манфред Вебер, баварския политик, когото Европейската народна партия, мощната умерено дясна европейска групировка, предлага като следващ президент на Европейската комисия. Орбан резюмира ситуацията по следния начин: „преди тридесет години ние мислехме, че Европа е нашето бъдеще. Днес вярваме, че ние сме бъдещето на Европа.“
Италианецът Матео Салвини е съгласен с това, до такава степен, че е станал домакин на предизборното събиране на европейските популистки партии, един Интернационал на националистите, в Милано, по-късно този месец [април 2019]. Разбира се, гледката на една страна, някога велика, която днес е станала за посмешище на целия свят, в трагичния фарс, наречен Брекзит, днес е потушила всякакви приказки за Хунгекзит, Полекзит и Италекзит. Но онова, което възнамеряват Орбан и съмишлениците му, е всъщност още по-опасно. Фарадж просто иска да напусне ЕС, докато те предлагат да го разглобят отвътре, превръщайки го в някаква неясна, но очевидно много по-рехава „Европа на нациите“.
Накъдето и да погледне човек, се отварят стари и нови пукнатини, ускорени от кризата на Еврозоната, съживяващи нови стереотипи за вътрешно-европейски ориентализъм (цивилизован Запад, варварски Изток) – между северна и южна Европа, между Запада и Изтока, между Каталония и останала Испания, между двете половини на всяко европейско общество, та дори и между Франция и Германия.
* * *
За всеки човек, който би желал да разглежда нещата исторически, тези все по-мощни признаци на европейско разпадане не би трябвало да са изненада. Не е ли това нещо добре познато от европейската история? През 17 век, ужасяващо-разрушителната Тридесетгодишна война е била приключена чрез Вестфалския мирен договор. В края на 18 и началото на 19 век, континентът е бил разкъсван от две десетилетия Наполеонови войни, а след това съшит отново чрез Виенския конгрес. Първата световна война беше последвана от Версайския мирен договор. Всеки път, поредният следвоенен европейски ред продължава за известно време – понякога по-кратко, друг път по-дълго – но постепенно започва да се разнищва по ръбовете, под повърхността му започват да се натрупват тектонични напрежения, докато накрая той отново се разкъса и затъне в ново време на неприятности. Никое европейско споразумение, ред, империя, икономическа общност, res publica, Райх, съгласуване, ос, алианс, коалиция и съюз, не успява да се задържи завинаги.
Измервана с един такъв исторически аршин, нашата Европа се е справила доста добре: тази седмица тя става на 74 години, ако датираме раждането ѝ от края на Втората световна война. Тя дължи дълголетието си на чудодейно-ненасилствения колапс през 1989-91 на една атомно-въоръжена Руска империя, която беше окупирала половината континент. Само в бивша Югославия, а напоследък и в Украйна, станахме свидетели на онова, което обикновено следва разпадането на империите: кървави борби. Инак онова, което се случи след края на Студената война, беше мирно разширяване и задълбочаване на съществуващия, пост-1945 западноевропейски ред. Но може би в момента музата на историята вече крещи, подобно на онзи мрачен лодкар откъм брега [на реката Стикс], „идвай, номер 45, времето ти свърши!“.
В поне едно отношение обаче това време е различно. В продължение на векове Европа е продължавала да се разкъсва, а след това да се скърпва отново, но през цялото време е експлоатирала, колонизирала и командвала други части от света. Но с Европейската гражданска война (веднъж наречена от Чърчил „Втора тридесетгодишна война“), която бушувà от 1914 до 1945, Европа се оттегли от световния си трон. В петото действие от драмата на европейското саморазрушение, САЩ и Съветският съюз се наместиха на сцената като Фортинбрас в края на Хамлет. И все пак Европа беше поне централната площадка на световната политика през цялата Студена война. Да, в един кратък и блестящ момент през 1989, европейците отново правиха история, но след това хегеловият Weltgeist, „световният дух“, бързо се премести от Берлин в Пекин.
В наши дни Европа се бори да остане субект, вместо да се превърне просто в обект на световната политика – при което трябва да се мери с: Пекин, жаден да оформи един нов, Китайски век; реваншистката Русия; едностранната Америка на Доналд Тръмп, плюс промяната на климата, заплашваща да погълне всички ни. Както Русия, така и Китай, весело разделят и владеят по целия ни континент, използвайки от една страна икономическа мощ, за отстраняват по-слаби европейски държави, а от друга – дезинформация, за да изправят едни срещу други всички. През 19 век европейските държави са се заели с нещо, наричано днес „надпреварата за [подялбата на] Африка“; през 21 век външни сили се надпреварват за подялбата на Европа.
Разбира се, Европа означава много и различни неща. Тя е континент със зле определени граници, споделена култура и история, оспорван набор от ценности, сложна мрежа от институции и, не на последно място, стотици милиони хора, всички със свои индивидуални Европи. Кажете ми коя е вашата Европа – и аз ще ви кажа кой/коя сте. Но централната институция на пост-1945-я проект на европейците, работещи в тясно сътрудничество, е Европейският съюз, и в момента неговото бъдеще се намира под въпрос.
Никоя от тези радикализации и дезинтеграции не е неизбежна, но за да я избегнем, трябва да разберем как сме стигнали дотук и защо все още си струва да се защитава тази Европа, с всичките ѝ недостатъци.
* * *
Годината е 1942. В един трамвай, тракащ през окупираната от нацистите Варшава, седи измършавяло, полугладно десетгодишно момче. Името му е Бронек. Облечено е в четири пуловера, но въпреки това трепери в августовската жега. Всички го гледат любопитно. Всички, мисли той, виждат, че е еврейско дете, избягало от гетото през дупка в стената. За щастие никой не го издава, а един от полските пътници дори го предупреждава да внимава да не го забележи германецът, който седи в секцията, отбелязана с табелка Nur für Deutsche [Само за германци]. И така Бронек оцелява, докато баща му е убит в един от нацистките концентрационни лагери, а брат му е изпратен в Берген-Белзек.
Шестдесет години по-късно аз се разхождах заедно с Бронек по един от дългите коридори на парламента във вече независимата Полша. Внезапно той спря, обърна се към мен, поглади брадата си и каза: „Знаете ли, за мен Европа е нещо като платоническа същност“.
Животът на професор Бронислав Геремек представя по същество историята на онова, което Европа е станала днес. След като избягва от ужасите на гетото заедно с майка си, той е отгледан от полски втори баща, служи като помощник на католическия свещеник и приема католицизма. Така че, освен еврейското потекло, той носи със себе си дълбоко определящото европейско християнско наследство. По-късно, на 18-годишна възраст, се присъединява към комунистическата партия, вярвайки, че тя ще построи един по-добър свят. Осемнадесет години след това, лишен от илюзиите си след съветската инвазия в Чехословакия, той напуска партията и се връща към професионалния си живот на специалист по средновековна история. Но политиката някак не иска да го остави на спокойствие.
Срещнах го за първи път по време на една историческа стачка в корабостроителницата „Ленин“ в Гданск, през август 1980, когато водачът на стачкуващите работници, Лех Валенса, помоли Геремек да стане съветник на протестното движение, което скоро щеше да бъде наречено Солидарност. През следващото десетилетие го посещавах винаги, когато имах възможност, в малкия му апартамент в стария квартал на Варшава, който е бил разрушен до основи от нацистите, а след това възстановен камък по камък от поляците. Докато пафкаше професорската си лула, той споделяше с мен кристално ясния си анализ на упадъка на съветската империя – в същото време, в което той и другарите му от Солидарност помагаха да се превърне този упадък в колапс. Защото през 1989 Геремек беше интелектуалният архитект на разговорите около кръглата маса, които бяха ключовият елемент от прехода на Полша от комунизъм към демокрация, докато самата Полша беше ледоразбивачът за останалата част от Централна Европа.
Десет години по-късно той беше външният министър, който подписа договора, с който Полша стана член на НАТО. Когато го посетих във външното министерство, забелязах на камината му бутилка чешка водка, наречена „Сълзите на Сталин“. „Трябва да я вземете!“ – възкликна той. „Един полски външен министър не може да има Сталин в кабинета си!“ И така, бутилката със сълзите на Сталин стои на камината ми в Оксфорд, докато пиша това. В памет на Бронек аз никога няма да я изпия.
След като изигра важна роля при включването на любимата му страна в Европейския Съюз, по-късно той стана член на Европейския парламент – същия, за който през идещия месец ще избираме представители. Трагично, но в някакъв смисъл и символично, той почина в автомобилна катастрофа по пътя за Брюксел.
Историята на Геремек е уникална, но базисната форма на неговия европеизъм е типична за три поколения на Евро-строители, които направиха от континента онова, което той е днес. Ако човек разглежда аргументите, чрез които европейската интеграция е напредвала в различните страни, от 1940-те до 1990-те, то на пръв поглед всяка национална история изглежда различна. Но ако се отиде малко по-дълбоко, навсякъде се открива една и съща мисъл: „Бяхме на лошо място, искаме да бъдем на по-добро, и това по-добро място се нарича Европа“. Много и разнообразни бяха кошмарите, от които тези страни се опитваха да се събудят. За Германия това бяха срамът и позорът от престъпния режим, който беше убил бащата на Бронек. За Франция това беше унижението от поражението и окупацията; за Великобритания, сравнителният политически и икономически упадък; за Испания, фашистката диктатура; за Полша – комунистическата. В Европа никога не е имало недостиг на кошмари. Но във всички тези страни формата на про-европейските аргументи беше една и съща. Тя беше едно удължено, дебело маркиране с молива: [първо] стръмен спад, рязък обрат, а след него възходяща линия към едно по-добро бъдеще. Бъдещето, наречено Европа.
Личните спомени за лошите времена бяха движеща сила за три различни поколения. Много от отците-основатели на сегашния Европейски съюз са част от едно поколение, което може да се нарече Четиринайсетите, тоест хора, все още ясно спомнящи си ужасите от Първата световна война. (Четиринайсетите включваха например британския премиер Харолд Макмилан, който по-късно щеше да говори с пречупен глас за „изгубеното поколение“ на съвременниците си). След тях дойдоха Тридесет-и-деветите – хора като Геремек, оформени по неизличим начин от травмите на войната, ГУЛАГ, окупацията и Холокоста. Накрая имаше и една трета кохорта, Шестдесет-и-осмите, която се бунтуваше срещу белязаното от войната поколение на родителите си, но много от тях имаха опит и с диктатурите в Южна и Източна Европа.
Но проблемите започват когато пристигнете в обетованата земя. Днес, за пръв път, ние имаме едно поколение от европейци – нека ги наречем Осемдесет-и-деветите – които не познават никаква друга Европа освен онази на тясно свързаните една с друга либерални демокрации. Ако искате, можете да наричате това Европейска империя или Общност на народите [commonwealth]. Да, разбира се, онази „Европа, цяла и свободна“, все още си остава [недостижим] идеал, а не реалност, за милиони хора, които живеят тук – особено за онези, които са бедни, принадлежат към дискриминирано малцинство или търсят убежище от места отвъд Средиземно море. И все пак ние сме по-близо до този идеал от когато и да било преди.
Би било пародия на някаква старческа снизходителност да се каже просто „тези младежи си нямат представа какви късметлии са!“ В края на краищата, младите избиратели са много по-често про-европейски настроени от възрастните. Но не би било погрешно да се каже, че мнозина от Осемдесет-и-деветите, които са израснали в този сравнително цялостен и свободен континент, не виждат в Европа някаква велика кауза, както го правеха Тридесет-и-деветите или Шестдесет-и-осмите. Защо да се горещим толкова много за нещо, което и без това вече съществува? Освен ако са израснали в бивша Югославия или Украйна, за тях е слабо вероятно да имат особено много личен опит с това колко бързо нещата могат да се разтурят и върнат обратно към някакво европейско варварство. От друга страна, мнозина от тях знаят много добре, от собствен горчив опит, как животът се влоши след финансовата криза от 2008.
* * *
По стените на Al-Andalus, един испански бар в Оксфорд, изображения на фламенко-танцьорки и борби с бикове прегръщат клишетата без особено притеснение. Тук, когато го срещнах за пръв път през 2015, Хулио – тъмнокос, строен и напрегнат – работеше като сервитьор. Но обслужването на туристи в някакъв испански бар в Оксфорд не е било непременно нещото, което той е очаквал да постигне в живота си. Току-що беше завършил магистърска степен по Европейски изследвания в Университета Computense в Мадрид. Именно кризата в Еврозоната, която на връхната си точка беше направила един от всеки двама млади испанци безработни, го беше довела до това. Гледайки назад, Хулио описва чувствата си, когато е трябвало да търси изход в чужбина, с думите: „Тъга, безсилие, самота”.
По континента има много хиляди млади хора като Хулио. За тях маркировката с молива е била преобърната с главата надолу: тя е започнала стабилно нагоре, а след това е направила рязко обръщане надолу, след 2008. Преди десет години вие и страната ви сте се намирали на по-добро място. Днес се намирате на по-лошо и това е така, защото Европа не е изпълнила обещанията си.
И в това именно се състои хитростта на историята: семената на триумфа са били посеяни в момента на най-голямото бедствие, през 1939, но семената на кризата са били посеяни в момента на триумфа, през 1989. Възползвайки се от предимствата на „умуването след това“, днес вече можем лесно да видими, че много от проблемите, които преследват Европа в наши дни, имат началото си в привидно триумфалния преход след падането на Берлинската стена. Няколко особено прозорливи хора отправиха предупреждения още по онова време. Френският политически философ Пиер Хаснер писа през 1991, че, точно в момента, в който празнуваме триумфа на свободата, ние трябва да помним, че „човечеството не живее само от свобода и универсалност, че стремежите, които доведоха до национализъм и социализъм, копнежът по общността и идентичността, както и желанието за солидарност и равенство, ще се появят отново, както винаги“. Както и стана, в края на краищата.
Събитията от 1989 отвориха вратите за безпрецедентна ера на глобализиран, силно спекулативен[2] капитализъм. Макар че всичко това улесни постигането на огромен материален прогрес за една нова средна класа в Азия, на Запад то доведе до нива на социално неравенство, невиждани от ранния двадесети век насам. Освен това се отвори пропаст между хората с висше образование и международен опит, от една страна, и онези, принадлежащи към по-малко щастливите други половини на европейските общества. Бариерите пред свободата на придвижване между европейските страни бяха премахнати, докато почти не се обмисляше какво точно ще прави Европа, ако голям брой хора искат да влязат през външната граница на Шенгенската зона. Онова, което последва, бяха проблеми с напускането в големи мащаби, за по-бедните страни от Източна и Южна Европа, както и проблеми с имиграцията в по-богатите страни от северна Европа – било то вътрешно-европейското придвижване на повече от два милиона източноевропейци във Великобритания, или притокът на повече от един милион бегълци извън ЕС в Германия.
Когато настъпи глобалната финансова криза, тя разкри всички вътрешно присъщи недостатъци на една набързо скърпена Еврозона. Ускорено пусната в ход като политически отговор срещу германското обединение, Еврозоната, която имаме днес – обща валута без обща хазна, скърпваща в едно цяло толкова различни икономики като онези на Гърция и Германия, тя е нещо, срещу което напразно предупреждаваха множество икономисти. При липса на решителна, далновидна реакция от Северна Европа и особено от Германия, въздействието върху Южна Европа беше травматично. Кризата на Еврозоната не само прогони Хулио да работи в онзи ужасен испански бар в Оксфорд, и не само доведе хората в Гърция до отчаяни трудности. Тя постави в ход и една вълна от радикални популистки политики, както отляво, така и отдясно, както и смешèния от ляво и дясно, които не се побират лесно в тази стара дихотомия.
Популистите обвиняват за страданията на „народа“ някакви далечни, технократски, либерални елити. Европа, или, казано по-точно, „Европа“, е особено уязвима за такива атаки. И това е така, защото повечето служители в Брюксел са доста отдалечени, доста технократични и доста либерални. Въпреки че членовете на Европейския парламент се избират пряко, самият той понякога може да изглежда като един вид мехур в рамките на мехура Брюксел. И макар че възнаграждението им е нищожно в сравнение с онова на банкерите, които почти разбиха глобализираната капиталистическа система, лидерите на ЕС, парламентаристите и официалните лица са много добре платени. Когато човек гледа как те изскачат от шофираните си БМВ-та, за да произнесат поредна гладка, визионерска реч относно бъдещето на Европа, преди да скочат обратно в БМВ-то, за да бъдат закарани на поредния разкошен обяд, то едва ли е за чудене, че мнозина по-малко привилегировани европейци си казват: „Ами да, разбира се, че ще я хвалят, Европата, има си хас!“
* * *
По-рано тази година, в един овехтял офис в Уестминстър, аз разговарях с един познат, който, също като мен, е страстен привърженик на идеята за повторен референдум върху Брекзита, при който мнозинството да гласува за оставане в ЕС. Какъв би трябвало да е предизборният ни лозунг? Сред няколко други той предложи „Европа е страхотна!“ Аз се присвих. Но защо? Ами защото това напомня за супер-притеснителната правителствена кампания за повдигане на националното самочувствие, изградена около лозунга „Великобритания е СТРАХОТНА!“ Страни, които изпитват нужда да провъзгласяват с големи букви, че са страхотни, вероятно вече не са. Но също и заради всички онези проблеми, които сме натрупали в Европа през последните 30 години на мир, след 1989. Европа е страхотна за нас, образованите, привилегировани, мобилни и разполагащи с доходоносна работа хора, но дали наистина бихте искали да кажете със сериозна физиономия „Европа е страхотна!“ на безработните, неквалифицирани работници от пост-индустриалния север на Англия, на южноевропейския висшист, който не може да намери работа, на ромските деца, или на бежанците, натъпкани в лагери?
Ние можем да разчитаме на някакво доверие само ако признаем, че в момента Европейският съюз преминава през екзистенциална криза, че се намира под атака и отвън, и отвътре. Той изплаща дълговете както за миналите успехи, които водят до безкритично приемане на резултатите му, така и за миналите грешки, много от които носят отличителните черти на една либерална самоувереност.
Случаят с днешна Европа е много по-различен от онзи с Европа отпреди половин век. През 1970-те, хората от Великобритания, Испания или Полша, гледаха към страни като Франция и Западна Германия, които по онова време тъкмо достигаха края на trente glorieuses – тридесетте следвоенни години на непрестанен икономически растеж, в една тогава много по-малка Европейска общност – и си казваха, „искаме онова, което имат те“. Днес случаят започва със защитата на една Европа, която вече съществува, но сега е заплашена от разпадане. Ако конструкцията би била толкова издръжлива, че да можем без колебание да кажем „Европа е страхотна!“, тя не би се нуждаела толкова наложително от подкрепата ни.
Още от самото си създаване Европейският съюз се е основавал на една ориентирана към бъдещето, телеологична реторика, за това какво ще се случи някой хубав ден, когато достигнем някаква идеална finalité européenne. Тези навици се премахват трудно. Докато пътувах през Хановер тия дни видях един плакат на Зелената партия за европейските избори, който обявяваше „Европа не е перфектна – но си е доста добро начало“. Позамислете се за миг, и сигурно ще видите колко странно е това. В края на краищата ние не казваме „Великобритания не е перфектна, но си е доста добро начало“. Нито пък повечето 75-годишни хора си казват, „животът ми не е перфектен, но си е доста добро начало“. Европейският съюз днес, също като Германия, Франция или Великобритания, с зряла политическа единица, която не се нуждае от извличане на легитимността си от някакво утопично бъдеще. В момента е налице един реалистичен, та дори и консервативен (с малко „к“) аргумент в полза на запазването на онова, което е вече изградено – което, разбира се, задължително означава и реформирането му. Ако само бихме запазили през следващите 30 години днешния ЕС, на сегашните му нива на свобода, благополучие, сигурност и сътрудничество, то това би било удивително постижение.
В дългосрочна историческа перспектива това е най-добрата Европа, която някога сме имали. Покажете ми, ако можете, някоя по-добра, за мнозинството от страните на континента, както и за отделните хора. Повечето европейци живеят в либерални демокрации, които са твърдо решени да разрешават различията си чрез денонощни заседания в Брюксел, а не чрез едностранни действия, да не говорим пък за въоръжени сили. Този Европейски съюз не е държава и няма да стане такава скоро, но той е много повече от просто някаква международна организация. Бившият италиански премиер-министър Джулиано Амато го описва като неидентифициран летящ обект. Може и да не му достига мистика или емоционална привлекателност, но той не е и напълно лишен от такива черти. Сърцето може да се разтупа при вида на веещите се европейски знамена, редом с националните, и със сигурност при слушането на Европейския химн, Бетовеновата „Ода на радостта“.
За всеки човек, който е гражданин на страна-членка на Европейския съюз, това е континент, където можете да се събудите в петък сутринта, да решите да вземете евтин полет до другия край на континента, да се срещнете с някого, когото харесвате, да се настаните да учите, работите и живеете там, като през цялото време се наслаждавате на правата на европейския гражданин, в една и съща правна, икономическа и политическа общност. Всичко това вие оценявате най-високо, също като здравето, когато сте на път да го загубите. Едва ли тогава е за чудене, че участниците в грамадната про-европейска демонстрация в Лондон от 23 март тази година носеха фланелки с надписи „Аз съм гражданин на Европа“.
И така, ето го най-голямото предизвикателство на момента: наистина ли първо трябва да изгубим всичко, за да го намерим отново? Роден в дълбините на европейското варварство преди повече от 70 години, килнат към криза поради високомерието, породено от онзи либерален триумф отпреди 30 години, наистина ли този проект за една по-добра Европа трябва да се спусне отново надолу чак до варварството, преди хората да се мобилизират отново, за да го върнат обратно? В едно време, в което личните спомени като онези, които вдъхновяваха европейската страст на Бронислав Геремек, започват да се изличават, въпросът на въпросите е дали колективната памет, култивирана от историци, журналисти, романисти, държавници и кинематографисти, може да ни помогне да научим уроците от миналото, без да се налага да го преживяваме отново.
Хулио смята, че можем да се научим. Ето защо, след като е възобновил академичната си кариера в Испания, днес той е кандидат в европейските избори като представител на една радикална, транснационална про-европейска партия, наречена Volt. „Поколението, което представлявам аз“, писа ми той в един скорошен имейл, „наблюдава началото на разпадането на ЕС, заради триумфа на референдума за Brexit. Представете си референдуми за напускане из цяла Европа, в хода на следващите 10 или 20 години; Европейският съюз би могъл лесно да бъде разрушен… Така че няма да остане нищо, ако самите ние не защитим онова, което сме постигнали след толкова много поколения на жертви.“
Не е необходимо да сте привърженици на страстния радикализъм на про-европейската федералистка програма на Volt, за да сте в състояние да оцените силата на апела на Хулио. Самият аз съм на мнение, че по-постепенни програми за реформи на ЕС изглеждат по-реалистично. В европейските избори през този [вече миналия] месец са налице най-различни варианти на про-европейскост, идещи от различни партии, повечето от които признават необходимостта от реформи. Във Великобритания пет партии (без да броим лейбъристите) подкрепят еднозначно оставането на страната в ЕС. Ясно е, че поне в този случай, и най-после, в тези европейски изброи наистина става дума за бъдещето на Европа. В 28 страни нови партии и стари призраци се състезават за сърцата на избирателите, като близо 100 милиона от тях все още не са решили как ще гласуват. Това, към което се призовава сега, във всеки ъгъл на нашия континент, е защитата на общия европейски дом, не с ръце, а чрез избирателната урна. Вашият континент се нуждае от вас.
[1] Т. е. използваща език, подобен на националсоциалистическия. Бел. пр.
[2] Думата в оригинала е „financialised“, за което няма точен български еквивалент. To financialise е нова дума и за английския език, където тя служи за обозначаване на превръщането на НЕматериални ценности във финансови инструменти. Бел. пр.