Историята обича непредвидените последствия. Последният пример за това е особено ироничен: Опитът на руския президент Владимир Путин да възстанови Руската империя чрез повторна колонизация на Украйна отвори вратата към постимперска Европа. Има се предвид една Европа, в която вече няма империи, доминирани от един народ или нация, нито по суша, нито по море – ситуация, която континентът не е виждал никога досега.
Парадоксално е обаче, че за да осигури това постимперско бъдеще и да се противопостави на руската агресия, самият ЕС трябва да придобие някои от характеристиките на империя. Той трябва да има достатъчна степен на единство, централна власт и ефективно вземане на решения, за да защитава общите интереси и ценности на европейците. Ако всяка отделна държава членка има право на вето върху жизненоважни решения, съюзът ще се разпадне както във вътрешен, така и във външен план.
Европейците не са свикнали да гледат на себе си през призмата на империята, но това може да им предложи осветляваща и тревожна перспектива. Всъщност самият ЕС има колониално минало. Както показват шведските учени Пео Хансен и Стефан Йонсон, през 1950-те години, първоначалните архитекти на това, което в крайна сметка ще се превърне в ЕС, разглеждат африканските колонии на държавите-членки като неразделна част от европейския проект. Дори когато европейските държави често водят брутални войни в защита на колониите си, официалните лица говорят с възторг за „Еврафрика“, разглеждайки като част от новата Европейска икономическа общност отвъдморските владения на държави като Франция. Португалия се бори да запази контрола си над Ангола и Мозамбик до началото на 70-те години.
Обективът на империята е още по-открояващ се, когато през него се погледне към голяма част от Европа, която по време на Студената война е била зад Желязната завеса под съветско или югославско комунистическо управление. Съветският съюз беше продължение на Руската империя, въпреки че много от неговите лидери не бяха етнически руснаци. По време на и след Втората световна война той включваше страни и територии (включително балтийските държави и Западна Украйна), които не са били част от Съветския съюз преди 1939 г. В същото време той разшири действителната си империя до самия център на Европа, включително и до голяма част от територията на исторически известната като Централна Германия, прекръстена на Източна Германия.
С други думи, съществува вътрешна и външна руска империя. Ключът към разбирането както на Източна Европа, така и на Съветския съюз през 80-те години на ХХ век е да се признае, че това наистина е империя – и то империя в разпад. Деколонизацията на външната империя последва по уникално бърз и мирен начин през 1989 г. и 1990 г., но след това, още по-забележително, през 1991 г. настъпи разпадът на вътрешната империя. Това беше предизвикано, както често се случва, от безредици в имперския център. Още по-необичайно е, че последният удар беше нанесен от основната имперска нация: Русия. Днес обаче Русия се опитва да си върне контрола върху някои от земите, от които се е отказала, и се стреми към новите източни граници на Запада.
Призраци на минали империи
Всеки, който е изучавал историята на империите, би трябвало да знае, че разпадането на Съветския съюз няма да бъде краят на историята. Империите обикновено не се отказват без борба, както демонстрират британците, французите, португалците и „евразийците“ след 1945 г. В едно малко кътче Руската империя отвърна на удара доста бързо. През 1992 г. генерал Александър Лебед използва 14-та гвардейска армия на Русия, за да сложи край на войната между сепаратистите от региона на новата независима държава Молдова, който се намира на изток от река Днестър, и легитимните молдовски сили. В резултат на това в източния край на Молдова, на границата с Украйна, все още съществува незаконната пара-държава Приднестровие. През 1990-те години Русия води две жестоки войни, за да запази контрола си над Чечения, и активно подкрепи сепаратистите в регионите Абхазия и Южна Осетия в Грузия.
Но докато Москва се опитваше да си върне част от загубените колониални територии, ЕС беше зает с две завършвания на характерния за Европа през ХХ век преход от империи към държави. Насилственото разпадане на Югославия и мирният развод на чешката и словашката част на Чехословакия привлякоха отново вниманието към наследството съответно на Османската и Австро-Унгарската империи, които бяха официално разпуснати в края на Първата световна война. Не е задължително постимперските многонационални държави да се разпаднат на национални държави. Не е задължително също това да е най-доброто нещо за хората, които живеят в тях. И все пак, просто емпирично наблюдение е, че това е начинът, по който се е развивала най-новата европейска история. Оттук и днешната сложна мозайка от 24 отделни държави в Европа на изток от някогашната Желязна завеса (и на север от Гърция и Турция), докато през 1989 г. те бяха само девет.
По-големият неоколониален напор на Русия започна с обявяването от страна на Путин на курс към конфронтация със Запада на Мюнхенската конференция по сигурността през 2007 г., където той осъди еднополюсния ред, воден от САЩ. Това беше последвано от въоръженото завземане на Абхазия и Южна Осетия от Грузия през 2008 г. Напорът ескалира с анексирането на Крим и нахлуването в Източна Украйна през 2014 г., с което започна руско-украинската война, която, както украинците често напомнят на Запада, продължава вече девет години. Ако адаптираме една показателна фраза на историка А. Тейлър, 2014 г. беше повратната точка, в която Западът не успя да се обърне. Човек никога не може да знае какво можеше да се случи, ако тогава Западът беше реагирал по-решително, като намали енергийната си зависимост от Русия, спре потока от мръсни руски пари, който се върти на Запад, предостави повече оръжия на Украйна и отправи по-силно послание към Москва. Но няма съмнение, че подобен курс щеше да постави и Украйна, и Запада в различна и по-добра позиция през 2022 г.
Дори когато Русия отвърна на удара, Западът продължи да се колебае. 2008 г. отбеляза началото на пауза в забележителната 35-годишна история на геополитическото разширяване на Запада. През 1972 г. Европейската икономическа общност, предшественикът на ЕС, имаше само шест члена, а НАТО – само 15. През 2008 г. обаче ЕС вече имаше 27 държави-членки, а НАТО – 26. Териториите и на двете организации се простират дълбоко в Централна и Източна Европа, включително балтийските държави, които до 1991 г. бяха част от съветско-руската вътрешна империя. Въпреки че Путин беше приел това двойно разширяване на Запада, той все повече се страхуваше и негодуваше срещу него.
На срещата на върха на НАТО в Букурещ през април 2008 г. администрацията на американския президент Джордж Буш искаше да започне сериозна подготовка за присъединяването на Грузия и Украйна към НАТО, но водещите европейски държави, включително Франция и особено Германия, бяха категорично против. Като компромис в заключителното комюнике от срещата на върха беше заявено, че Грузия и Украйна „ще станат членове на НАТО в бъдеще“, но без да се посочват конкретни стъпки за осъществяването на това. Това беше най-лошото и за двата свята. То засили усещането на Путин за водената от САЩ заплаха за останките от руската империя, без да гарантира сигурността на Украйна и Грузия. Само четири месеца по-късно танковете на Путин навлязоха в Абхазия и Южна Осетия. Следващите разширявания на НАТО обхванаха малките югоизточноевропейски държави Албания, Хърватия, Черна гора и Северна Македония, с което днешният брой на членовете на НАТО достигна 30, но тези попълнения едва ли промениха баланса на силите в Източна Европа.
В същото време разширяването на ЕС се забави не заради руския отпор, а заради „умората от разширяването“ след приемането на нови членове от Централна и Източна Европа през 2004 г. и 2007 г., както и заради въздействието на други големи предизвикателства пред ЕС. От 2010 г. нататък световната финансова криза от 2008 г. се превърна в продължителна криза на еврозоната, последвана от бежанската криза от 2015-2016 г., Брекзита и избирането Доналд Тръмп за президент на САЩ през 2016 г., възхода на антилибералните популистки движения в страни като Франция и Италия и пандемията COVID-19. Хърватия се промъкна в ЕС през 2013 г., но Северна Македония, приета като страна кандидатка през 2005 г., все още чака и днес. Подходът на ЕС към Западните Балкани през последните две десетилетия не напомня за нищо друго, освен за карикатурата на New Yorker, в която бизнесмен казва на очевидно нежелан клиент, който му се обажда по телефона: „Какво ще кажете за никога? Това добре ли е за вас?“
Европа цяла и свободна
Илюстрирайки за пореден път истинността на изречението на Хераклит, че „войната е баща на всичко“, най-голямата война в Европа от 1945 г. насам деблокира и двата процеса, отваряйки пътя към по-нататъшно, голямо и последващо разширяване на Запада на изток. Още през февруари 2022 г., в навечерието на пълномащабното нахлуване на Русия в Украйна, френският президент Еманюел Макрон все още изразяваше резерви относно разширяването на ЕС чрез включването на Западните Балкани. Германският канцлер Олаф Шолц подкрепяше разширяването на Западните Балкани, но искаше да постави границата дотук. Но след това, когато Украйна смело и неочаквано се противопостави на опита на Русия да завладее цялата страна, украинският президент Володимир Зеленски постави ЕС на място. Мнението на украинците се беше развило през последните три десетилетия, чрез каталитичните събития на Оранжевата революция през 2004 г. и протестите на Евромайдана през 2014 г., и неговото президентство вече показваше силна европейска ориентация. Съответно той многократно поиска не само оръжия и санкции, но и членство в ЕС. Забележително е, че този дългосрочен стремеж трябваше да бъде сред трите най-важни искания от страна, изправена пред непосредствената перспектива за разрушителна руска окупация.
Към юни 2022 г. Макрон и Шолц стояха заедно със Зеленски в Киев, заедно с италианския министър-председател Марио Драги (който месец по-рано одобри перспективата за членство и изигра забележителна роля за промяната на мнението на своите колеги лидери), заедно с румънския президент Клаус Йоханис. И четиримата заявиха, че подкрепят приемането на Украйна като кандидат за членство в ЕС. През същия месец ЕС обяви официалната си позиция, като прие и Молдова за кандидатка (при спазване на някои предварителни условия и за двете страни) и изпрати окуражаващ сигнал на Грузия, че в бъдеще ЕС може да ѝ предостави същия статут.
НАТО не е дала подобно официално обещание на Украйна, но като се има предвид степента на подкрепа на държавите-членки на НАТО за отбраната на страната – драматично символизирана от посещението на президента на САЩ Джо Байдън в Киев по-рано тази година – сега е трудно да си представим, че войната може да приключи без някакъв вид фактически, ако не и юридически, ангажименти за сигурност от страна на САЩ и други държави-членки на НАТО. Междувременно войната накара Швеция и Финландия да се присъединят към НАТО (въпреки че турските възражения забавиха този процес). Освен това тя доведе до по-ясно изразено партньорство между ЕС и НАТО като, така да се каже, двете силни ръце на Запада. В дългосрочен план членството на Грузия, Молдова и Украйна в НАТО би било логично допълнение към членството в ЕС и единствената трайна гаранция за тези страни срещу подновяване на руския реваншизъм. По време на годишната среща на Световния икономически форум в Давос тази година, един толкова утвърден „реал-политик“ [тоест човек, който се придържа към идеята за стриктна ненамеса в делата на Русия] като бившия държавен секретар на САЩ Хенри Кисинджър подкрепи тази перспектива, като отбеляза, че войната, която неутралитетът на Украйна, която не е член на НАТО, трябваше да предотврати, вече е избухнала. На Мюнхенската конференция по сигурността през февруари няколко западни лидери изрично подкрепиха членството на Украйна в НАТО.
Проектът за приемане на останалата част от Източна Европа, освен Русия, в двете ключови организации на геополитическия Запад е план, за чието осъществяване ще са необходими много години. Първото двойно разширяване на Запада на изток отне около 17 години, ако се брои времето от януари 1990 г. до януари 2007 г., когато към ЕС се присъединиха България и Румъния. Сред многото очевидни трудности е фактът, че руските сили понастоящем окупират части от Грузия, Молдова и Украйна. За ЕС съществува прецедент за приемане на държава, в която има региони, които законното ѝ правителство не контролира: част от Кипър, държава членка, на практика се контролира от Турция. Но за НАТО няма такъв прецедент. В идеалния случай бъдещите кръгове на разширяване на НАТО ще бъдат осъществени в контекста на по-широк диалог за европейската сигурност с Русия, както всъщност се случи по време на кръговете на разширяване на НАТО на изток през 1999 г. и 2004 г., като последният дори получи неохотното съгласие на Путин. Трудно е обаче да си представим, че това ще се случи отново, освен ако в Кремъл не се настани съвсем различен лидер.
Това двойно разширяване може да продължи до около 2030 г., но ако то се случи, ще представлява още една гигантска стъпка към целта, набелязана в речта на американския президент Джордж Буш през 1989 г: Европа да бъде цяла и свободна. Европа не свършва с ясни граници – макар че на Северния полюс тя свършва с точка – а просто се разстила в Евразия, Средиземноморието и в известен смисъл дори в Атлантическия океан. (Канада би била идеален член на ЕС.) И все пак с приключването на това разширяване на изток една по-голяма част от Европа, отколкото когато и да било преди, ще бъде събрана в единна взаимосвързана съвкупност от политически, икономически и свързани със сигурността общности.
Освен това съществува въпросът за демократична Беларус след Лукашенко, ако тя успее да се освободи от хватката на Русия. Друга фаза, която потенциално може да обхване Армения, Азербайджан и Турция (член на НАТО от 1952 г. и приета кандидатка за членство в ЕС от 1999 г.), би могла в крайна сметка да допринесе за по-нататъшното геостратегическо укрепване на Запада в един все по-пост-западен свят. Но огромният мащаб на задачата, която ЕС току-що пое, в съчетание с политическите обстоятелства в тези страни, правят тази перспектива да стои извън текущия дневен ред на европейската политика.
ЕС в трансформация
Тази дългосрочна визия за един разширен ЕС в стратегическо партньорство с НАТО веднага повдига два големи въпроса. Какво ще стане с Русия? И как може да има устойчив Европейски съюз от 36, а вече и 40 държави членки? Трудно е да се отговори на първия въпрос, без да се знае как ще изглежда Русия след Путин, но при всички случаи отговорът ще зависи от външната геополитическа среда, създадена на запад и на юг от Русия. Тази среда е пряко податлива на оформяне от западните политици по начин, по който вътрешната еволюция на една западаща, но все още ядрено въоръжена Русия не е.
От политическа гледна точка най-важната реч по този въпрос беше произнесена от Шолц в Прага през август миналата година. Потвърждавайки новия си ангажимент за мащабно разширяване на ЕС на изток – включващо Западните Балкани, Молдова, Украйна, а в по-дългосрочен план и Грузия – той настоя, че както и при предишните кръгове на разширяване, и този ще изисква по-нататъшно задълбочаване на съюза. В противен случай ЕС, състоящ се от 36 държави членки, ще престане да бъде съгласувана и ефективна политическа общност. По-конкретно Шолц настояваше за повече „гласуване с квалифицирано мнозинство“ – процедура за вземане на решения в ЕС, която изисква съгласието на 55% от държавите членки, представляващи поне 65% от населението на блока. Тази процедура би гарантирала, че отделна държава членка, като Унгария на Виктор Орбан, вече не може да заплашва с вето поредния кръг от санкции срещу Русия или други мерки, които повечето държави членки смятат за необходими. Накратко, централната власт на ЕС трябва да стане по-силна, за да може да задържи заедно толкова голяма и разнообразна политическа общност, макар и винаги с демократични механизми за контрол и баланс и без единствен национален хегемон.
Анализът на Шолц очевидно е правилен и е двойно по-важен, защото идва от лидера на централната сила в Европа. Но дали това само по себе си не е вариант на империя? Нов вид империя, която се основава на доброволно членство и демократично съгласие. Повечето европейци се отдръпват от термина „империя“, смятайки го за нещо, което принадлежи на тъмното минало, по същество лошо, недемократично и нелиберално. Всъщност една от причините, поради които напоследък европейците говорят повече за империята, е възходът на протестните движения, които призовават бившите европейски колониални сили да признаят, да признаят и да поправят злините, причинени от техните колониални империи. Затова европейците предпочитат езика на интеграцията, съюза или многостепенното управление. В „Пътят към несвободата“ историкът от Йейл Тимъти Снайдър характеризира съревнованието между ЕС и Русия на Путин като „интеграция или империя“. Но думата „интеграция“ описва процес, а не крайно състояние. Да се противопоставят двете понятия е все едно да се говори за „пътуване с влак срещу град“; методът на транспорт не описва дестинацията.
Ясно е, че ако под „империя“ се разбира пряк контрол върху чужда територия от страна на колониална държава, ЕС не е империя. Но както твърди друг историк от Йейл, Арне Вестад, това е твърде тясно определение на думата. Ако една от определящите характеристики на империята е наднационалната власт, право и сила, то ЕС вече притежава някои важни характеристики на империя. Всъщност в много области на политиката европейското право има предимство пред националното право –нещо, което силно ядосва британските евроскептици. В областта на търговията ЕС преговаря от името на всички държави-членки. Юристката Ану Брадфорд документира глобалния обхват на „едностранната регулаторна власт“ на ЕС по всички въпроси – от продуктовите стандарти, защитата на личните данни и онлайн-речта на омразата до здравето и безопасността на потребителите и опазването на околната среда. Книгата ѝ е озаглавена показателно, макар и малко хиперболично, „Как Европейският съюз управлява света“.
Нещо повече, най-дълго просъществувалата империя в европейската история, Свещената римска империя, сама по себе си е пример за сложна, многостепенна система на управление, в която няма нито една нация или държава като хегемон. Сравнението със Свещената римска империя беше направено още през 2006 г. от политолога Ян Зиелонка, който изследва „неосредновековната парадигма“, за да опише разширения ЕС.
Подкрепата за това да се мисли за ЕС по този начин идва от един особено подходящ източник. Дмитрий Кулеба, външният министър на Украйна, описа Европейския съюз като „първия в историята опит за изграждане на либерална империя“, противопоставяйки го на опита на Путин да възстанови колониалната империя на Русия чрез военно завоевание. Когато през февруари разговаряхме с него в обграденото от пясъчни чували украинско външно министерство в Киев, той обясни, че основната характеристика на либералната империя е да държи заедно много различни нации и етнически групи „не със сила, а чрез върховенството на закона“. Погледнато от Киев, либералната, демократична империя е необходима, за да победи нелибералната, антидемократична империя.
Няколко от пречките за постигането на тази цел са свързани и с имперската история на Европа. Германската политоложка Гвендолин Сасе твърди, че Германия трябва да „деколонизира“ възгледа си за Източна Европа. Това е необичайна версия на деколонизацията. Когато се говори за това, че Обединеното кралство или Франция трябва да деколонизират възгледа си за Африка, се има предвид, че тези държави трябва да престанат да я виждат (съзнателно или несъзнателно) през призмата на собствената си бивша колониална история. Това, което Сасе предлага, е, че Германия, с нейното дългогодишно историческо очарование от Русия, трябва да спре да гледа на страни като Украйна и Молдова през призмата на нечия колониална история: Русия.
Имперското наследство и спомените на бившите западноевропейски колониални сили възпрепятстват европейските колективни действия и по други начини. Обединеното кралство е очевиден пример за това. За оттеглянето му от ЕС има много причини, но водеща сред тях е манията по строго юридически суверенитет, която води началото си от закон от 1532 г., с който крал Хенри VIII утвърждава откъсването си от Римокатолическата църква, като заявява, че „това кралство Англия е империя“. Думата „империя“ тук е използвана в по-стар смисъл, означаващ върховна суверенна власт. Споменът за отвъдморската Британска империя, „над която слънцето никога не залязва“, също играе роля в погрешното убеждение, че Обединеното кралство ще се справи само. „Управлявахме най-голямата империя, която светът някога е виждал, и то с много по-малко местно население и сравнително малка държавна служба“, написа Борис Джонсън, най-влиятелният лидер на кампанията за напускане, в навечерието на референдума за Брекзит през 2016 г. „Наистина ли сме неспособни да сключваме търговски сделки?“ Във френския случай спомените за миналото имперско величие се изразяват в едно по-различно изкривяване: не отхвърляне на ЕС, а склонност да се третира Европа като цяла Франция.
А освен това е налице и едно друго възприемане на Европа – в места, които някога са били европейски колонии или, като Китай, са почувствали негативното влияние на европейския империализъм. Китайските ученици се учат да размишляват и да се възмущават от „века на унижение“, наложен на страната им от западните империалисти. В същото време президентът Си Дзинпин с гордост се позовава на приемствеността – от по-ранните цивилизационни империи на самия Китай до днешната „китайска мечта“ за национално подмладяване.
Ако Европа иска да представи по-ефективно своите аргументи пред големи постколониални държави като Индия и Южна Африка, тя трябва да бъде по-наясно с това колониално минало. (Може би ще бъде от полза да се посочи, че все по-голям брой държави-членки на ЕС в Източна Европа сами са били обект на европейския колониализъм, а не негови извършители). Когато днес европейските лидери обикалят света, представяйки ЕС като възвишено въплъщение на постколониалните ценности на демокрацията, правата на човека, мира и човешкото достойнство, те изглежда често забравят дългата и съвсем скорошна колониална история на Европа – но останалата част от света не е забравила. Това е една от причините, поради които постколониални държави като Индия и Южна Африка не се присъединиха към Запада във връзка с войната в Украйна. Едно проучване на общественото мнение, проведено в края на 2022 г. и началото на 2023 г. в Китай, Индия и Турция показва колко далеч са те от разбирането на случващото се в Украйна като борба за независимост срещу войната на Русия в опит за реколонизация.
Припокриващи се империи
Освен това е факт, че, както войната в Украйна отново показа, в крайна сметка Европа все още разчита за своята сигурност на Съединените щати. Макрон и Шолц често говорят за необходимостта от „европейски суверенитет“, но когато става въпрос за военна подкрепа за Украйна, Шолц не е готов да изпрати нито един клас основни оръжия (бронирани машини, танкове), освен ако това не направят и Съединените щати. Това е странна версия на суверенитета. Войната със сигурност е активизирала европейското мислене и действия в областта на отбраната. Шолц даде на английския език нова немска дума – Zeitenwende (приблизително, исторически прелом) и се ангажира с трайно увеличаване на германските разходи за отбрана и военна готовност. Ако Германия отново вземе на сериозно военното измерение на властта, това няма да е никак малко в съвременната европейска история.
Полша планира да изгради най-голямата армия в рамките на ЕС, а една победоносна Украйна ще разполага с най-големите и най-закалени въоръжени сили в Европа извън Русия. ЕС разполага с Европейски механизъм за мир, който през първата година на войната в Украйна похарчи около 3,8 млрд. долара за съфинансиране на оръжейните доставки на държавите членки за Украйна. Сега председателката на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен предлага Европейският механизъм за мир да поръчва директно боеприпаси и оръжия за Украйна, като сравнява това с доставките на ваксини от ЕС по време на пандемията COVID-19. По този начин ЕС има и много скромни наченки на военното измерение, което традиционно принадлежи на имперската власт. Ако всичко това се случи, европейският стълб на трансатлантическия съюз би трябвало значително да укрепне, като по този начин потенциално ще се освободят и повече военни ресурси на САЩ за противодействие на заплахата от страна на Китай в Индо-Тихоокеанския регион. Но все още е малко вероятно Европа да е в състояние да се защити сама срещу всяка голяма външна заплаха.
Въпреки че собствената фундаментална идентичност на Съединените щати е тази на антиколониална сила, в НАТО те имат „империя по покана“, по израза на историка Гейр Лундестад. Обяснявайки употребата на думата „империя“, Лундестад цитира аргумента на бившия съветник по националната сигурност на САЩ Збигнев Бжежински, че „империя“ може да бъде по-скоро описателен, отколкото нормативен термин. Тази американска антиимперска империя е по-хегемонистична от европейската, но не толкова, колкото е била в миналото. Както турският президент Реджеп Тайип Ердоган неведнъж е демонстрирал (а също и Шолц, по свой начин), Съединените щати не могат просто да казват на другите държави-членки на НАТО, какво да правят. Следователно този алианс също има основателна претенция да бъде империя по взаимно съгласие.
Човек може да прекали с езика на империята. Сравняването на ЕС и НАТО с предишни империи разкрива разлики, които са също толкова интересни, колкото и приликите. От политическа гледна точка нито Европейският съюз, нито Съединените щати някога ще се представят като империя, нито пък би било добре да го правят. От аналитична гледна точка обаче си струва да се замислим, че докато през ХХ век по-голямата част от Европа премина от империи към държави, в света на ХХІ век все още има империи – и той се нуждае от нови видове империи, които да им се противопоставят. Дали Европа действително ще успее да създаде либерална империя, достатъчно силна, за да защитава интересите и ценностите на европейците, както винаги в човешката история, ще зависи от конюнктурата, късмета, колективната воля и индивидуалното лидерство.
Ето я и изненадващата перспектива, която разкрива войната в Украйна: ЕС като постимперска империя, в стратегическо партньорство с американската постимперска империя, за да предотврати завръщането на залязващата руска империя и да ограничи възходящата китайска империя.
