В четвъртък, 6 юли 1989 г., седях под яркото лятно слънце на верандата на старото викарийско имение в Панков, предградие на Източен Берлин, и разговарях с Йоахим, двадесет и една годишния син на най-близките ми източногермански приятели Вернер и Анегрет Кречел. Малкото момче, което помнех, беше пораснало и станало висок, силен и гневен млад мъж, който сега ми изливаше сърцето си. Заедно с няколко приятели от богословския си колеж беше организирал демонстрация срещу фалшифицирането на резултатите от местните избори, проведени преди малко повече от месец. След това всички били арестувани и влачени за косите през улицата, докато – това беше ядосало Йоаким най-много – жителите от околността подкрепяли полицията от балконите си. Последвала нощ в килия на Щази и гаден разпит. Източна Германия няма да се промени – гневеше се младият Йоахим. Накрая зад Стената нямало да остане никой друг освен „глупавите филистери и шепа идеалисти“. Беше му писнало. Искаше да живее. Може би все пак имаше някакъв начин да задиша свободен въздух.
Повече от тридесет години по-късно Йоахим, който сега е пастор в Западен Берлин, ми разказва какво се е случило след това. Няколко седмици след разговора ни той и приятелката му Сирка заминали на отдавна планирана почивка в Унгария. Там решили да се опитат да избягат в Австрия през полуотворената желязна завеса. Западногермански приятели – за тяхна чест – уредили маршрут за бягство близо до красивия унгарски град Шопрон. Те щели да чакат бегълците точно отвъд границата, до църквата в село Дойчкройц. Така в една гореща августовска нощ, под светлината на пълна луна, Йоахим и Сирка тръгнали на път, като се промъкнали покрай унгарската охранителна кула, през няколко влакови релси и под бодливата тел, мечтаейки за свободата, която ги очаквала на осветена от луната поляна.
В този момент прозвучали сирени, кучетата на охраната залаяли яростно и един джип на гранична полиция се появил отникъде. „Ръцете горе! Легнете на земята!“ Рано сутринта на следващия ден младата двойка била освободена някъде в непозната гора. Страхувайки се от арест, ако се върнат в Източна Германия, те решили да опитат отново същата вечер, като изберат алтернативен маршрут, предложен от западногерманските им приятели. Този път били по-изплашени.
Отново през бодливата тел. През царевично поле. Навлезли в железопътни релси. Изведнъж в далечината се появили двама мъже, които носели фенерчета. Йоахим и Сирка се притискали към релсите и се молели да не дойде влак. След като мъжете изчезнали, те продължили напред, докато намерили малка горичка, точно както им казали приятелите им. Но тъй като тази горичка е била в граничната зона от десетилетия, храсталакът бил много гъст. Нощта била тъмна като смъртта, а те нямали инструменти, с които да си пробият път през бодливите храсталаци. Накрая се промъкнали, изтощени и окървавени, само за да открият, че това, което би трябвало да бъде поле с висока до раменете царевица, сега е голо и ярко осветено от прожекторите на близкия граничен пост.
Да се връщат назад или да продължават? Отчаяние, нерешителност, адски страх. Не, стигнахме дотук, през всички тези проклети храсталаци. Да рискуваме! Те тръгнали, бягайки колкото се може по-бързо през ярко осветеното поле. С ъгълчето на окото си Йоахим видял джип, който се движел към тях откъм граничната стража. „Лесно можеха да ни хванат.“ Но джипът спрял. Изведнъж видели граничен знак: Република Австрия, свобода. Какво усещане. „Не мога да го опиша.“
По-малко от седмица по-късно източногерманците, пристигнали за „общоевропейски пикник“ в същия квартал на Шопрон, вече можеха да преминават масово през границата, без да бъдат спрени. Няколко дни след това унгарските лидери се срещнаха дискретно със западногерманския канцлер Хелмут Кол и Ханс-Дитрих Геншер, неговия хитър външен министър, в замъка Гимних край Бон. В хода на драматичния разговор унгарците заявиха, че ще се откажат от споразумението си с другарите от Източен Берлин и ще позволят на източногерманци като Йоахим да преминават свободно на Запад. В замяна на това силно задлъжнялата унгарска държава получи заем от 500 милиона дойче марки и обещание да се подкрепи желанието ѝ да стане членка на Европейската общност. Унгария смени позицията си в точния момент, като избра Западна Германия и Западна Европа пред Източна Германия и Източна Европа.
През септември Йоахим вече бил в Западен Берлин, където западногерманските му роднини го посрещнали хладно и нелюбезно. Бедните братовчеди на Изток трябвало да си останат там, където са, а не да се появяват на прага на дома ви, очаквайки семейна солидарност. Йоахим бил напълно сигурен, че Берлинската стена ще стои още дълги години и никога няма да му позволят да се върне при братята и сестрите си. Но той можел да говори с тях по телефона – на цената на един градски разговор от Западен до Източен Берлин, докато от Източен до Западен той се таксувал като скъп международен разговор.
„Бих искал да те видя“, казал четиринадесетгодишният му брат Йоханес. Или поне да ви видим. И така, те измислили план. В едно от онези безумни кътчета на разделения Берлин, които винаги са ме очаровали, имало място, където участък от наземната градска железница, използван само от западноберлинчани, не просто минавал през Източен Берлин, но и се приближавал толкова близо, че източногерманците от другата страна на Шулцещрасе, улица, която вървяла успоредно на линията, можели да погледнат нагоре, покрай гранична наблюдателна кула, и да видят онези щастливи западняци, които стояли на издигнатия перон на S-Bahn станцията на Воланкщрасе. Само на няколко метра от тях, но в друг свят. В по-раншния си живот Йоахим често минавал покрай това, което нарича „гарата на желанието“, загледан нагоре към „онези хора в рая, докато ние бяхме там долу в мрака“.
И така, той казал на Йоханес и малката им сестра Каролине, която тогава била само на седем години, да отидат на това място на Шулцещрасе и да се покатерят на една от бетонните саксии за цветя. В уреченото време по-големият им брат стоял на железопътния перон, в западното небе там горе.
Те си махали и викали, а емоцията задушавала гласовете им.
„Как си? Как върви?“
„Ахим! Ахим!“ – викала седемгодишната Каролина, колкото може по-силно. Йоахим никога няма да забрави далечния звук на гласа на малкото момиче.
„Ахим! Ахим!“
Същата нощ тя се разплакала и не можала да заспи. Защо брат ми не може да дойде да ме види?
Добър въпрос, на който няма добър отговор.
Във Война и мир Толстой посвещава цяла глава на безбройните причини, големи и малки, които са накарали армията на Наполеон да премине руската граница през юни 1812 г. „И така, всички тези причини – безброй причини – съвпаднаха, за да доведат до това, което се случи“, пише Толстой. „И следователно нищо не е било изключителна причина за войната, а войната е трябвало да се случи, просто защото е трябвало да се случи.“ Всъщност „тя е била предопределена от цяла една вечност“. Опитвайки да си обясни отварянето на Берлинската стена в нощта срещу четвъртък, 9 ноември 1989 г., човек има същото усещане за множество причини, които се събират в една голяма повратна точка. И все пак правилният извод, който трябва да се направи, е обратният на този на Толстой: не че това е било нещо предопределено, а че е било изключителен исторически късмет, едно на милион.
Значението на това, което се случи в онази ноемврийска нощ, е неразривно свързано с начина, по който то се случи. Ако това би било планираното, контролирано отваряне на границата, както са възнамерявали да го проведат източногерманските власти, и всички послушно се бяха наредили на опашка, за да получат разрешение на следващия ден, това пак щеше да е важен етап, но нямаше да е „падането на Стената“ – онова спонтанно, радостно въплъщение на народната сила.
За да се стигне до този момент, бяха необходими всички събития от възходящия завой в края на 80-те години – тези дългосрочни процеси и примери за индивидуално лидерство в Съветския съюз, Съединените щати, Западна и Източна Европа, както и самата Германия. А също и мирните протести на източногерманския народ. Преди 9 ноември в Берлин имаше 9 октомври в Лайпциг. През онази вечер почти се стигна до нещото, което моите източногермански приятели наричат „китайското решение“ – насилствени репресии, както при клането в Тянанмън само четири месеца по-рано, на 4 юни. Но в Лайпциг се получи нещо напълно различно: впечатляващата ненасилствена дисциплина на протестиращите, посредничеството на гражданските лидери и смесицата от нерешителност и сдържаност от страна на комунистическите власти – всичко това се съчета в едно цяло от фактори, които доведоха до това, че демонстрацията в понеделник протече мирно, докато безпрецедентните 70 000 души се движеха по околовръстното шосе на града. Във вътрешнополитически план това беше повратна точка. Бариерата на страха беше преодоляна. След още по-мащабната демонстрация на 4 ноември в Източен Берлин източногерманците най-сетне придобиха непокорното самочувствие да почукат на границата.
И все пак в самия ден основни помощници на освобождението станаха некомпетентността, объркването и неразбирателството [на властите]. Под острия натиск на Чехословакия, на която беше писнало от хилядите източногерманци, опитващи се да избягат през нейната територия, източногерманските служители набързо изготвиха нов регламент, позволяващ на хората да заминават директно от Източна за Западна Германия. Важното е, че в него се споменава Западен Берлин и че той се прилага „с незабавно действие“. Всъщност се предвиждаше регламентът да бъде приложен по организиран начин на следващата сутрин, но на пресконференция рано същата вечер един объркан член на Политбюро на име Гюнтер Шабовски го прочете и в отговор на журналистически въпрос заяви, че той влиза в сила „веднага, незабавно“. Моят бивш съквартирант от Западен Берлин Даниел Джонсън, тогава кореспондент на Daily Telegraph, зае своето място в световната история с последния въпрос в 18:58 ч: „Господин Шабовски, какво ще се случи сега с Берлинската стена?“
А след това журналистите превърнаха и без това забележителната новина в сензация. Водещата новина на западногерманската телевизия в 20:00 ч. беше със заглавие „ГДР отваря границата“. Репортер обясни, че „стената също трябва да стане пропусклива, при това за една нощ“. Върхът на журналистическата шумотевица беше достигнат, когато малко след 22:40 ч. белокосият, уважаван западногермански телевизионен водещ Ханс Йоахим Фридрихс заяви: „Вратите на стената са широко отворени.“ Това не беше вярно. С речника на новия век може дори да се каже, че това беше „фалшива новина“. Но тъй като западногерманската телевизия беше толкова широко гледана и в Източен Берлин ѝ се вярваше, неточният репортаж се превърна в самоизпълняващо се пророчество. Хиляди жители на Източен Берлин се втурнаха към граничните пунктове.
Сред тях беше и моят стар приятел Вернер Кречел, бащата на Йоахим. По време на църковната служба по-рано вечерта той чул от френски журналист за нова разпоредба за пътуванията и затова, когато се прибрал вкъщи около 21:00 ч., попитал деветнадесетгодишната си дъщеря Таня и приятелката ѝ Астрид дали в новините на западногерманската телевизия са казали нещо за отваряне на границата. Да, имало такова нещо. Тримата се качили в жълтия Вартбург на Вернер и потеглили към граничния пункт Борнхолмерщрасе, за да видят какво става.
„Сънувам ли?,“ попитал Вернер граничаря, който вдигнал за тях първата бариера.
„Да,“ казал пазачът, „сънуваш.“
На контролния пункт източногерманската лична карта на Вернер била подпечатана с печат „Невалидна“.
„Но ще мога да се върна?“
„Не, вие сте емигрирали и нямате право да влизате отново“.
Ужасен, защото по-малките му деца, Йоханес и Каролина, спели сами във вилата, Вернер направи обратен завой и се приготвил да се прибере у дома. Но тогава чул друг граничар да казва, че заповедта се е променила: „Разрешено им е да се върнат“. Така че направил още един обратен завой и насочил жълтия Вартбург отново към Запада. Скоро ги посрещнали ликуващи западноберлинчани, които се радвали и ръкопляскали. Когато Вернер най-накрая решил, че трябва да се върне в Източен Берлин, Астрид се обадила от задната седалка. „Моля, спри колата за момент“. Той спрял и младото момиче, което никога през живота си не е било на Запад, направило нещо необикновено. Тя отворила вратата на колата и поставила само един крак на земята. Западът! По-късно Вернер щеше да напише, че това било нещо като първата стъпка на Нийл Армстронг на Луната. Една малка крачка за Астрид, една огромна крачка за човечеството.
Както по-късно щяхме да узнаем, Вернер е бил пуснат на Запад само защото местният командир на Борнхолмер Щрасе, офицер от Щази на име Харалд Егер, е приложил в тази нощ така нареченото „решение на предпазния клапан“ – пускане на особено настоятелни лица с печат „невалиден“ върху личните им карти, който имал за цел да ги изгони завинаги. По-късно обаче граничните служители позволили на някои граждани, сред които Вернер, Таня и Астрид, да влязат обратно. Така че, когато Вернер чул онзи граничар да казва „разрешено им е да се върнат“, секунди след като на личната му карта бил поставен печат „невалиден“, той може би е уловил точния момент, в който заповедите са се променили. А може и да е било недоразумение, което впоследствие се е превърнало в реалност.
Световноисторическият прелом настъпва малко по-късно. Около 23:30 ч., когато тълпата от източната страна на пропускателния пункт Борнхолмер Щрасе става огромна и шумна, скандирайки: „Отворете вратата! Отворете портата!“, Егер издава безпрецедентна заповед: Пуснете всички да преминат! Другите гранични пунктове последват примера му. До ранните часове на петък, 10 ноември, десетки хиляди източногерманци вече бяха стъпили на Луната.
Когато на следващия ден пристигнах в Берлин, се почувствах като на Петдесетница. Целият град беше в движение. Обикновените хора говореха като в транс. „Мисля, че болните ще станат от леглата си“, каза ми един жител на Източен Берлин. Като в сън преминах през някогашната лента на смъртта на Потсдамския площад, като спрях да взема малко, неправилно, нашарено с червен спрей парче от Стената, което сега е пред мен, докато пиша. По-късно седях с Вернер в хотелска стая с изглед към граничния пункт на Фридрихщрасе със стъклената му входна зала, известна под името „двореца на сълзите“. Гледахме тълпите от развълнувани хора, които вървяха насам-натам, от изток на запад, от запад на изток, и в този момент ни се струваше, че всичко ще бъде наред и всички неща ще бъдат прекрасни.
На десетата годишнина от падането на Стената, през ноември 1999 г., председателствах ретроспективна „среща на високо равнище“ в Берлин между Михаил Горбачов, Хелмут Кол и Джордж Буш, високо в централата на издателство „Аксел Шпрингер“, с изглед към линията на бившата Стена. Започнах, като попитах Горбачов какво е правил и какво е мислил през историческата нощ. Отговорът му беше характерно дълъг и с подчертано толстоистки поглед върху историята, но около двадесет минути след последвалата дискусия най-накрая получих окончателния отговора си: през тази нощ той просто спал спокойно. Както знаем от други източници, съветниците му не са сметнали, че си струва да го будят. Когато сутринта на 10 ноември той получил по телефона доклад от съветския посланик в Източен Берлин, реакцията му беше следната: „Постъпили са правилно.“ Дори не свикал специално заседание на Политбюро.
И все пак, поглеждайки назад, и тримата възрастни държавници подчертаваха колко крехка, несигурна и дори опасна е била ситуацията през следващите дни и седмици. В Москва все още имаше твърдолинейни привърженици на стария ред, които искаха да използват сила, както често са го правили преди, за да наложат отново съветската версия на нормалността. За щастие Горбачов беше в разцвета на силите си, след като беше станал държавен глава и генерален секретар на партията. Между тези световни лидери съществуваха отношения на доверие и те чувстваха своята историческа отговорност.
„И тримата все още знаехме какво е война“, казва Кол. „Баща му е бил тежко ранен“ – той посочи Горбачов – „а моят чичо убит; брат ми също беше убит… а Джордж Буш е бил морски пилот в Тихия океан“.
Бившият американски президент обясни защо е устоял на призивите на някои хора във Вашингтон да отлети за Берлин на следващия ден (както би направил Роналд Рейгън) и да отпразнува този триумф на Запада. Всеки е трябвало да прояви благоразумие и сдържаност. Той винаги се е притеснявал за вътрешното положение на Горбачов. „Мислех, че би било неприлично президентът на Съединените щати да изглежда така, сякаш арогантно пъха пръстите си в очите на съветския си колега“ – и обикновено недемонстративният, патрициански Буш направи ярък жест на пробождане с два пръста. Да, отвърна Горбачов, а когато двамата с Буш се срещнали в Малта в началото на декември, „Джордж ми каза: ‚Нямам намерение да танцувам върху Берлинската стена‘.“
Междувременно снимките, които всички помнят, и които медиите ще възпроизвеждат до края на времето, са именно онези, на които хората танцуват върху ярко боядисани участъци от стената. Но това е западната страна, покритата с графити външна стена на източногерманския граничен комплекс, и повечето от хората, стоящи на нея, вероятно са били западняци. Йоахим е бил там онази вечер, от западната страна на Бранденбургската врата, но не посмял да се покатери нагоре. Страхът на източния човек все още бил дълбоко вкоренен в костите му.
Непланираният, спонтанен характер на откриването, в което съществена роля изиграха жителите на Източен Берлин, които поискаха да бъдат пуснати през граничните пунктове, означава, че то може да се разглежда като продължение на народната власт от 9 октомври в Лайпциг до 9 ноември в Берлин, а следователно и на „мирната революция“ на източногерманците. Но това беше и моментът, в който тя се превърна в нещо друго. Само десет дни по-късно щях да наблюдавам как голяма тълпа в студения, мъглив Лайпциг скандира „Германия, обединено отечество“. Един плакат обобщаваше новата посока. На него пишеше: „Ние сме народът и искаме обединение“.
„Осъзнавате ли – попита ме Хелмут Кол, – че седите срещу прекия наследник на Адолф Хитлер?“ Канцлерът, който току-що беше успял да обедини Германия по мирен път, беше гигантски мъж, както на ръст, така и на обиколка. Дори и седнал в ниското кресло, той се извисяваше над мен. „Не ми харесва – продължи той, – но това е факт“. Неговите предшественици са били канцлери само на Западна Германия. Той, Кол, беше първият след Хитлер канцлер на обединена Германия.
Той спомена този неприятен факт само за да подчертае тежкото си чувство за историческа отговорност. Нима договорът, който той подписа с Горбачов на първата годишнина от падането на Стената, не заявяваше, че Германия и Съветският съюз желаят „окончателно да приключат с миналото“? Хитлер се е стремял към една Европа, доминирана от Германия. Кол, напротив, искаше да постави европейски покрив над Германия. Ето защо той приветства плана за европейски икономически и паричен съюз, съгласуван по принцип от срещата на върха на европейските лидери в Страсбург още през декември 1989 г. и сега – докато разговаряхме в кабинета му в Бон през есента на 1991 г. – залегнал в Договора от Маастрихт. Той настояваше, че този икономически съюз скоро трябва да бъде последван от европейски политически съюз.
В тези замаяни месеци след падането на Берлинската стена всички усещаха върху раменете си ръката на историята. Маргарет Тачър каза същото, когато през март 1990 г. повика мен и още петима историци в Чекърс, селската къща, в която малко преди това беше обядвала с Горбачов, на семинар за обединението на Германия. Променила ли се е Германия – искаше да разбере тя. Или, както пиперлийски се казваше в предварителната ни справка: „Наистина ли си имаме работа със същите стари хуни?“ По онова време, на срещи с нейни колеги като Франсоа Митеран, Тачър постоянно вадеше от чантата си карта на Централна Европа, на която с дебел флумастер бяха отбелязани границите на Германия отпреди 1939 г. и бившите германски територии на Изток, които на Потсдамската конференция през лятото на 1945 г. временно бяха дадени на Полша и Съветския съюз в очакване на окончателното мирно споразумение. „Тази проклета карта“ – така я наричаше личният ѝ секретар.
В продължение на близо пет часа в Чекърс онзи ден всички ние – сред нас такива видни историци на Германия като Фриц Щерн и Гордън Крейг – се опитвахме да я убедим, че това е една съвсем различна Германия, която възнамерява да играе съвсем различна роля в Европа. Разбира се, точно това искаше да каже и Кол с позоваването си на Адолф Хитлер. И все пак, колкото и да е странно, самият Кол беше почти толкова голям проблем за Тачър, колкото и нацисткото минало на Германия. „Не видяхте ли как Хелмут надхитри всички ни в Страсбург!“, възкликна тя, визирайки срещата на върха през декември 1989 г., която отвори вратата както за обединението на Германия, така и за европейския валутен съюз. На тази среща желязната лейди е била прегърната от канцлера-гаргантюанец. Такива неща тя трудно прощаваше. Но маститият британски историк Хю Тревър-Ропър видимо я разчувства, когато каза, че през 1945 г. е бил в Германия, където е интервюирал оцелелите нацистки лидери, „и ако тогава ни бяхте казали, че можем да имаме обединена Германия като част от Запада, нямаше да повярваме на късмета си“. В крайна сметка тя сякаш възприе посланието ни. „Добре – завърши тя, – ще се опитам да бъда много мила с германците“.
Тези години маркираха прехода от следвоенната епоха към епохата след Стената. След края на Втората световна война в Европа не беше постигнато окончателното мирно споразумение, предвидено на Потсдамската конференция, защото се намеси студената война. Сега също нямаше голяма мирна конференция, която да скрепи края на студената война, както е било в края на Първата световна война, когато победоносните западни съюзници бяха продиктували на победените изключително сурови наказателни условия. И все пак това, което се случи през 1990-1991 г., беше по същество окончателното мирно споразумение, останало несключено през 1945 г. Както един неизвестен берлинчанин беше написал на ръчно изработен плакат в деня след падането на Стената: „Едва днес войната наистина свърши.“ На практика Студената война и Втората световна война приключиха заедно.
Договорът „2+4“ за обединението на Германия, подписан в Москва през септември 1990 г., беше сключен между представители на двете германски държави и четирите окупационни сили от 1945 г. (Съветския съюз, Съединените щати, Франция и Великобритания), които не бяха престанали да упражняват окупационните си права, особено в Берлин. Той изрично се позовава на „военновременните и следвоенните споразумения и решения на четирите сили“. През ноември 1990 г., скоро след обединението на Германия на 3 октомври, „временната“ полско-германска граница от картата на Тачър беше официално приета от обединена Германия като постоянна и неприкосновена.
Когато през един августовски ден на 1990 г., по време на риболовен излет край бреговете на Мейн, Джордж Буш и неговият съветник по националната сигурност Брент Скоукрофт измислиха термина „Нов световен ред“, те си представяха онова съветско-американско сътрудничество, на което Франклин Д. Рузвелт се беше надявал през 1945 г. По-късно Буш щеше да пише на Горбачов с предложение за „нов световен ред на съветско-американско сътрудничество срещу агресията“. В този случай агресията беше реална и непосредствена: Нахлуването на Саддам Хюсеин в Кувейт, което доведе до първата Иракска война. Освен това Съединените щати и Съветският съюз се споразумяха за два големи договора за намаляване на въоръженията – единият за конвенционалните сили в Европа, а другият за стратегическите ядрени оръжия, като последният беше подписан само пет месеца преди Съветският съюз да престане да съществува.
А какво стана с „Декларацията за освободена Европа“, която на конференцията в Ялта през февруари 1945 г. беше обещала свободни избори в окупираната от Съветския съюз Европа? Е, като се започне от Хелзинкската конференция за сигурност и сътрудничество в Европа през 1975 г. и се премине през дълга поредица от последващи конференции, „Хелзинкският процес“ завърши с Парижката харта за нова Европа, обнародвана през ноември 1990 г. За разлика от неясните ангажименти в Ялтенската декларация, която Чърчил скоро щеше да определи като „измамен проспект“, тази Парижка харта е подробна, конкретна рецепта за пренареждане на целия континент, включително и на Съветския съюз, при западни либерално-демократични условия.
Горбачов се подписва под декларацията и, за разлика от Сталин, имаше твърди намерения да се придържа към онова, което казва. За съжаление той не беше забелязал, че тъй като Съветският съюз се състои от различни народи, някои от които не желаят да се придържат към Русия, един демократичен Съветски съюз е точно толкова възможен, колкото и пържени снежни топки.
„Ние се задължаваме да изградим, укрепим и засилим демокрацията като единствена система на управление на нашите народи“, се заявяваше в този забележителен документ. По-нататък Парижката харта даваше ясна либерална дефиниция на демокрацията, включваща не само „свободни и честни избори“, но и „зачитане на човешката личност и върховенството на закона“, свобода на изразяване, сдружаване и движение, както и политически плурализъм. Освен нов Център за предотвратяване на конфликти със седалище във Виена, беше създадена и Служба за свободни избори със седалище във Варшава. Впоследствие тя беше преименувана на Бюро за демократични институции и права на човека, а през 1995 г. най-дългогодишната конференция в света окончателно се превърна в постоянна Организация за сигурност и сътрудничество в Европа, ОССЕ. Нейните наблюдатели на изборите имаха – и все още имат – детайлно описание на това, което е необходимо за провеждането на свободни и честни избори. Всичко това беше подписано от Горбачов за Съветския съюз, заедно с лидерите на Съединените щати, Канада и повечето европейски страни.
Трудно бихме могли да си представим по-изчерпателна декларация за победа на Запада, която да обхваща възможно най-голямата „Европа“ – от Ванкувър до Владивосток. „Ние я оформихме така, че да няма губещи, а само победители“, щеше да разсъждава Буш няколко години по-късно. „Избегнахме сянката на още един Версай.“ Но само няколко години по-късно много руснаци щяха да започнат да гледат на споразумението след Студената война именно като на още един Версай. В личен план Буш не беше толкова олимпийски настроен. По време на една оживена дискусия с Кол през лятото на 1990 г. той обясни, че „Съветите“ не могат да имат право на вето върху членството на обединена Германия в НАТО. „По дяволите с това!“, възкликна американският президент. „Ние надделяхме, не те.“
През 1991 г. Съветският съюз – за който Горбачов мислеше като за единна държава, съветска родина – вече се свиваше под въздействието на борбите за независимост на балтийските народи, които са не по-малко драматични и вдъхновяващи от кадифените революции във Варшава, Прага и Будапеща. Когато републиките Украйна, Беларус и решително самата Русия под ръководството на жадния за власт съперник на Горбачов – Борис Елцин, решиха да създадат Общност на независимите държави, Съветският съюз престана да съществува. Това беше последната сцена от последното действие на Студената война.
