Демонстрация на радикално-протестното движение „Пегида“, Дрезден 2015
Foto: dpa
Миналата седмица стана известен един факс на фракцията на партийния съюз DSU-AfD[1] от източногерманското градче Тройен. Всичко това били „печални факти“, пише председателят на фракцията Улрих Грушвиц, „които ни напомнят силно за времето на Големите промени от 1989“. Но по онова време „властващото малцинство и неговият верен медиен апарат“ били осъзнали, „че е дошъл края на властта, основаваща се на лъжи и систематично оглупяване на народа“.
Това усещане за повторение на времето на Голямата промяна (die Wende) днес отново е широко разпространено в източна Германия сред всички, които смятат, че трябва да се чувстват загрижени. В Айх, едно от предградията на Тройен (който пък се намира в западносаксонските гори), местното църковно дяконство беше пожелало да приюти 24 малолетни, непридружавани от родители бежанци, които са пристигнали в Германия сами. На улицата до гарата се е намерила празна, необитавана сграда, подходяща за целта, осигурена е била и издръжката на младежите. Но местният съвет в Айх е отказал да даде съгласие за създаване на общежитие за чужденци (четири гласа против, един въздържал се). Същото е направил и градският съвет на Тройен (дванадесет гласа против, четири въздържали се, два гласа „за“, един член на ХДС е отказал да гласува).
Те не били врагове на чужденците, твърдят противниците на дяконския проект. Но било ясно, че най-вече младите и от мъжки пол чужденци „представляват огромна опасност за Айх“, защото „не се държат прилично“ и били склонни към сексуални атаки и бой с ножове. Откак плановете за създаване на убежище били станали известни, те се чувствали така, сякаш над дома им е надвиснал „ураган“. Трябвало да се подаде ясен сигнал, нужна била съпротива. Местната преса пише за атаки, изпълнени с омраза и масивни опити за потискане свободната воля на населението.
В резултат на всичко това проектът е спрян. Църковното настоятелство в Тройен дава да се разбере, че по този начин е прекрачена ясна граница. Местният свещеник Ян Петер Бекер цитира решително един стих от Библията, от третата книга на Мойсей „Ако в земята ви живее чужденец, не трябва да го потискате. Той трябва да живее сред вас като свой“. Грушвиц отговаря във факса си също толкова решително: „Днес и в бъдеще ние ще се ориентираме според словото на Яснотата, а не на Мойсея“.
„Ние казваме истината – а истината ще надделее над медиите, църквата и едно правителство, което не се грижи за гражданите си“. Това е посланието. И събитията в Тройен не са изолиран случай. Те не са и необясними. В това малко градче съм израснал и аз – и си спомням добре как преди 1989 тук се създаваха настроения срещу тогавашните гости-работници от Мозамбик, които понякога преминаваха в чисто насилие. Мнозинството не беше особено приятелски настроено към чужденците още по онова време, но тази дълга история на враждебност се премълчава и до днес. Който припомня за това, се счита за изменник: трябва да се съпротивяваме, повтаря се отново и отново.
В края на краищата – само празни думи
А реторичните разграничения стават постепенно все по-остри и от двете страни. Вице-канцлерът нарече подобни хора „глутница“, те пък наричат подобни политици „лъжци“. Бундеспрезидентът раздели страната на тъмна и светла част, а „тъмните“ укоряват „светлите“ в загуба на усет за реалност.
Спиралата на разделението се върти все по-ускорено, в най-добрия случай двете части са изправени занемели една срещу друга, всички се презират взаимно. Тук помощници на бегълците, там техни омразници. Тук светло, там тъмно.
Но верни ли са тези шаблони? И кому помагат те? Въпросът трябва да бъде приет и от двете страни. Усещането за загуба на усет за реалност може да се получи в една от троейснките кръчми, където хората са се втренчили заинатено в бирените си чаши и говорят за „нашия роден край“, който щели да им отнемат „азилантите“[2]. Същото усещане обаче се придобива и в някой от клубовете на берлинската алтернативна сцена, където се бъркат коктейли и се говори за „света“ така, сякаш той свършва някъде на изхода на клуба.
И после – верни ли са тези паралели с времето на Големите промени? Те се подхранват не само от демонстрантите на Пегида и хората от DSU-AfD. На Изток те са една от любимите обяснителни схеми за настоящето, която пък създава свое собствено възприятие за света. Според това възприятие неща, които всъщност са всеобщи, базисни ценности, се интерпретират като партийна политика. Човешките права тук се схващат като инструмент за упражняване на власт.
И ето ги тук паралелите: социализъм, антифашизъм, солидарност – към края на ГДР всичко това бяха напълно празни понятия. Днес същата логика се прилага и към понятия като демокрация, базисни права, свобода – за „загрижените хора“ от настоящето това са чиста проба лозунги. Те слушат приказките на политиците и се чувстват така, сякаш са попаднали в някакъв чужд, зъл ураган. Отварят вестника, включват телевизора или радиото – и добиват впечатлението, че са обвити в някакъв фалшив медиен балон, в някакъв фалшив свят, изтъкан от идеологически нишки. Чувстват се неразбрани, измамени. И всичко, което се противопоставя на това усещане, само го засилва още повече. Това е херметически затворен свят – разглеждан отвътре, той създава необоримото усещане, че всичко това вече е било преживяно, едно време. Победихме тогава, ще победим и днес. Това е логиката.
Критични дебати тук не са предвидени, пък и едва ли възможни. Именно това е плашещото: фундаменталният отказ от гражданско-демократични процедури. Няма какво да се обмисля заедно, да се търсят решения. Трябва само да се действа бързо и безцеремонно. Доверието в държавните институции очевидно е изчезнало почти напълно. Институционалната връзка в Изтока и без това си е слаба – както към партиите, така и към църквите, съюзите или другите организации.
Никакъв общ език
Разбрани хората се чувстват единствено там, където собствените разбирания за света намират силна подкрепа. Дясно-националната „Млада подкрепа“ е увеличила в сравнение с предишната година тиража си с 8,8 процента. В това седмично издание, по думите на Михаел Паулвиц[3], се назовавали открито „истинските подпалвачи от сферите на политиката и медиите“, тук „загрижените“ намират свое собствено медийно убежище.
Омразата към чуждото не е нещо специфично единствено за Изтока, там също има добри примери за човешко състрадание, а в самия Тройен наскоро се е състояла силно посещавана колективна молитва за мир. Но само на Изток това чувство за повторение на времето се намира у дома си. То съществуваше още преди европейската криза с бежанците, но оттогава насам се е засилило значително. Казва си тежката дума фактът, че немско-немското обединение се получи отлично от гледна точка на инфраструктурите, но не и на манталитетите. Четвърт век след падането на Стената в съзнанията постепенно започва да прониква онова, което тогава се случи реално – и днес то се пресреща с една нова историческа ситуация на тотална промяна.
Ако днес се прокарват паралели с 1989, то това е израз на опита да се преработи миналото през медиума на настоящето. И той води до фалшиви обяснения на миналото, до съпротива срещу настоящето. Твърдението, че през 1989 по улиците бил излязъл целият народ, е основната, животоспасяваща лъжа на самата Голяма промяна. Днешното пък усещане – че народът бил захвърлен в ураган – е оправдание на себе-упълномощаването, обосноваване на омразата и огорчението. През 1989 се съпротивяваха само малцина, докато това все още беше опасно. Днес пък роптаенето против политици и медии се върши с очевидното убеждение, че се действа от името на някакво мълчаливо мнозинство.
Един от паралелите към 1989 е, че над гробовете вече няма вече общ език, общо светоусещане. В общност човек се чувства единствено сред единомишлениците си. Между „за“ и „против“ не е останало ни най-малко пространство. Пък и то не се търси, от никоя от двете страни.
Може ли всичко това да завърши добре? Историята не познава общество, което да е оцеляло в разцепление.
[1]DSU (Немски социален съюз) е малка дясноконсервативна партия, представена предимно в източна Германия. По времето на падането на източногерманския режим през 1989 е била част от изборната платформа „Съюз за Германия“, която е участвала в състава на последното правителство на ГДР.
AfD (Алтернатива за Германия) е германска политическа партия, основана през 2013, която отразява позициите на анти-европейски настроените части сред германските избиратели. Бел. пр.
[2] Тоест хора, търсещи убежище (от немското „Asyl“, убежище, подслон). Бел. Пр.
[3] Дясноконсервативен немски политик, журналист и медиен анализатор, един от основните автори на споменатото дяснорадикално издание. Бел. пр.