Bсеки, който е бил дете по соц време и е бил пращан на пазар с родителска заръка, има опит с тревогата, наречена „дете-купувач“: заедно с хубавите, гладки, твърди ябълки продавачът вероятно ще насипе в торбичката и натъртени. Разбира се, това не се случваше само на децата. И големите трябваше да внимават какво наистина ще получат. Но децата бяха подложени на това правило най-безапелативно и трябваше да приемат „каквото им се е паднало“, а после да очакват укор от родителите, че не са купували добре.
Сега тези страхове са отдавна забравени. Продавачите са любезни и рядко може да се опасяваме, че ще ни пробутат и натъртени ябълки сред хубавите. Можем да похвалим свободния пазар за това предлагане на съвършена храна и да се поздравим, че сме постигнали това, което никое животно няма гарантирано: винаги подсигурена добра храна.
Освен ако не ни хрумне да се замислим как така на природата й е станало толкова лесно да прави само хубави ябълки или пък може би капитализмът си има вграден механизъм те да се обират на върха на сочността си и натъртени ябълки просто не съществуват в неговата вселена.
Но натъртени ябълки, както и всички несъвършени храни, все още има. Просто те се отделят и изхвърлят и не стигат до погледа ни. Но ако си мислите, че сигурно се дават на прасетата, това пък е илюзия вече на идиличното производство на храна, при което собственикът на прасетата и на натъртените ябълки са едно и също лице или пък най-много комшии и е много просто ябълките да се прехвърлят от единия двор в копанката на прасето и така всички да са доволни. В действителност в днешния свят, в който ние държим да ядем само съвършени ябълки, изхвърляната храна е много повече от тогава, когато натъртените ябълки ни бяха пред очите и в торбичките. Не защото сме си надвили на масрафа, не гладуваме и затова не я ценим, а заради начина, по който тя се произвежда, продава и консумира. Производителят на прасета сега е твърде голяма компания и твърде далеч от производителя на ябълките, така че транспортирането на едните до другите просто не излиза на сметка. Иначе гладни прасета – и хора – има все толкова, но просто не са ни пред погледа.
Но проблемът със съвършената храна – защото той е проблем, а не просто феномен – не се изразява само в натъртени ябълки, които се изхвърлят. Това действително е екологичен проблем, в който освен гниещи, неизядени ябълки има неефективност и прахосване на земя и енергия за производство и транспорт на плодове, които в момента на продажба се оказват негодни за продажба на търсещия съвършена храна купувач и се изхвърлят. Освен него има гладни хора. Има и хора, които като купувачи на съвършени ябълки не биха знаели какво да правят с натъртени и в името на съвършенството са съгласни купуваните от тях ябълки да са покрити с изкуствен восък, който да ги прави твърди и блестящи. Зад всяка съвършена ябълка има някой, който е останал гладен, има прахосване, има замърсяване. Почти като отровната ябълка на Снежанка.
Как се оказва, че днес можем да си осигурим този илюзорен хранителен лукс? Първо, големият двигател за това е рекламата, която – наред с идеала за съвършеното тяло и красота – ни пуска пред очите да виси на конец и идеала за съвършената храна, който е също толкова невъзможен колкото и идеала за тялото. Всеки, който познава технологията на рекламата за храна знае, че това, което виждаме на снимките и видеото не са апетитни златисти пържени картофки, сочни росни ягоди или гладък сладолед, а произведения на визуалното изкуство, които обикновено не могат да се ядат. Сочните котлети са покрити със специален гланц, за да изглеждат сочни. Сладоледът не е сметанова наслада в начален момент на топене, а паста, подсилена със съставки, намиращи се от магазин за строителни материали. Всичко това е чист фуд стайлинг, чиято цел е да ни продаде илюзия за храна чрез образи.
А дори и когато използват реални хранителни продукти, фуд стилистите не използват какъв да е екземпляр. За една снимка на проста лъжица мюсли те преобръщат редица кутии с мюсли, за да открият и използват съвършените зрънца и ядки – т. нар. hero – които да застанат пред обектива. Един вид топ моделите сред мюслите, които реално представляват всички мюсли точно толкова достоверно, колкото топ моделите представляват жените като цяло.
Другата причина да искаме да живеем илюзията за съвършената храна е, че можем. Индустриалното производство на храна прави същото, което прави днес индустриалното производство на всичко друго: дава ни впечатление за лукс на възможно най-ниски цени. Разбира се, цените са ниски, но печалбата е много по-голяма от печалбата при неиндустриалното производство на храна: просто то е намерило начин за намаляване на стойността на продукта било чрез уедряване и индустриализиране на процеса, било чрез опаковка и разкрасена външност на продукта, било чрез дребна или едра шашма.
Така заради желанието ни да имаме месо в чинията всеки ден – нещо, което е било лукс доскоро – получаваме пържоли, които са приятно розови защото са боядисани при пакетирането, животни, които са отгледани с антибиотици и хормони и които са консервирани със забранени препарати, или пък птици, които не могат да се държат на краката си, защото те са твърде малки за да поддържат неестествено големите гърди (с търсеното бяло месо). Съвършената храна всъщност е илюзия за съвършена храна – към това сме се стремили, това сме получили. Все пак луксът наистина има своя цена и тя е по-висока от евтиното.
Или ако една купчина с гниещи натъртени ябълки не ви се струва като особено голям екологичен проблем, нека да го кажа по друг начин с други, по-реални примери. Когато хората се стремят и става възможно да си осигурят ежедневно храна, която доскоро е била лукс, то е като да ядеш пасти вместо хляб. Пастата може да е най-хубавото нещо на света, но е сладка, когато се яде в специалните случаи, за които е предназначена. В противен случай е само калорична бомба, а за да можем да си позволим да я купим за изработката й е използвано същото евтино нещо, което е причина върху някои сирена с големи букви да е отбелязано, че да, те съдържат мляко.
Или пък скаридите. Някога рядък деликатес и лукс, днес те са желани И широко достъпни като ежедневна храна, което означава, че за производството им са оградени, индустриализирани и замърсени стотици декари водни площи в природно уязвими региони.
Да, стремежът към съвършенството, което се съдържа в един идеал не означава, че реализирането му е добра идея. Както казах, хората винаги са имали идеали (идея за лукс) за храната си, но сега имат възможност действително да ги постигнат и са пришпорвани за това от маркетинга и рекламата.
И ние участваме в него с консумирането и отношението си към храната. По-рано сме знаели какво да правим с натъртените ябълки, така че в действителност ако са ни пробутали такива това не е било голяма загуба. От несъвършеното сирене правим баница, а не гарнитура. От натъртените домати правим супа, а не салата. Вместо да очакваме всеки ден всичките ни домати да са hero, като за салата, може да си припомним как да използваме храната ефективно. Това включва и да си припомним как да използваме в ежедневните си рецепти всички части на пилето, вместо да консумираме винаги и непременно бялото месо. Да сме гъвкави и креативни в използването на продуктите, които имаме в момента. Да мислим за храната повече и да я опознаем, както и хората, които са ни я произвели. Не съвършенството е проблем в случая, а очакването да го имаме винаги. И да осъзнаем, че евтиният лукс излиза скъпо, затова по-добре да платим малко повече за нещо реално.
Идете на Форум Храна на Горичка и после разкажете как е било!