От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It


 2015 03 Horcynus-Orca

Слънцето залезе четири пъти по време на пътуването му и в края на четвъртия ден, който беше четвърти октомври хиляда деветстотин четирийсет и трета, морякът ‘Ндриа Камбрѝа, обикновен кормчия от бившата Кралска флота, пристигна в края на Феминотите, при моретата между Сцила и Харибда.

Стефано Д’Ариго „Хорцинус Орка“, първото изречение

 

Моше Кан, преводачът: Първата ми среща с „Хорцинус Орка“ беше през 1975, годината на първоначалната публикация на този монументален роман. По онова време живеех вече отдавна в Рим. При излизането на романа забелязах, но с едно око, че вестниците са пълни със статии за него от видни италиански интелектуалци. Тъй че знаех за съществуването на този роман, който вдигна такъв шум, но не го познавах… През късната пролет на 1975 бях за няколко дни на гости на моя близък приятел, художествения историк Донато Санминиатели, човек с широки културни интереси, във вилата му над езерото Брачано. Една сутрин той започна да ми разправя за своето ново откритие – романа „Хорцинус Орка“, който четеше в момента и който се превърна в главна тема на разговорите ни. Той спомена, че завръщането, любовта и смъртта са червената нишка в тази модерна одисея, но беше най-вече впечатлен от езика, твърдейки, че никой не е писал така досега, че това е един много особен италиански с уникална красота. Донато настояваше обезателно да хвърля един поглед на книгата, което и сторих. Веднага ми направи впечатление странната, невиждана изразителност на изреченията и необичайното звучене на думите. Самата дума Horcynus ми се наби в погледа с променената форма на зоологическото название Orcinus [Косатката (Orcinus orca) е най-големият представител на семейство делфинови. Среща се във всички океани и е бозайникът с най-голям ареал след човека. Най-голямата описана мъжка косатка е с дължина 9,8 м и тегло над 10 т, а най-голямата женска с дължина 8,5 м и тегло 7,5 т. Косатката е хищник, наричан на английски killer whale, „китът убиец“. (Уикипедия)], целяща сякаш още от самото начало да ни покаже, че имаме работа не с реалистично, а с едно митично и епично метаизмерение на романа. Ала само след петнайсет страници ентусиазмът ми се изпари, защото се оказа, че моите познания по италиански – а междувременно бях превел от немски на италиански една голяма подборка от стихотворения на Паул Целан – бяха недостатъчни, за да вникна и осмисля дори приблизително тази уникална проза. Усещах наистина, че в тази книга става нещо с италианския, един вид преображение, но не бях в състояние да разбера какво и как точно се случваше. Бях обаче напълно завладян от нейната магия и реших да си купя книгата, за да я прочета един ден с цялото внимание и концентрация, които текстът на Д’Ариго изискват, а и кой знае, може би да я преведа някога на немски… В началото на 1979 Донато Санминиатели почина. Малко след това започнах най-сетне да чета „Хорцинус Орка“. Правех го със съзнанието, че с тази книга, чието basso continuo е смъртта, над която обаче се открояват многото, почти неизчерпаеми фасети на живота, изпълнявам завещанието на моя скъп приятел. (Послеслов към немския превод на „Хорцинус Орка“).

Анотация на германското издателство „С. Фишер“: Бреговете около Месинския проток са мостът между митовете на Античността и на съвремието. Тук, между Сцила и Харибда, Одисей чува песента на сирените. Точно на това място, родния му край, се завръща героят на шедьовъра на Стефано Д’Ариго „Хорцинус Орка“ – последния голям, неоткрит роман на модерността, който може да бъде сравняван само с Джойс, Кафка, Музил, Пруст. Авторът събира целия този свят само в четири дни: след поражението на фашисткия флот през 1943 един обикновен моряк се завръща в своето село и вижда как войната е съсипала местните хора. Една тайнствена жена помага на рибаря без лодка да прекоси протока, но той ще разбере, че всяко завръщане е напразно, когато кормилото е в ръцете на смъртта. Четирийсет години след излизането на романа Моше Кан успя за пръв път да преведе на друг език това дълго смятано за непреводимо произведение. Едно блестящо постижение. (Немският превод излезе през февруари 2015).

Моше Кан: Четох „Хорцинус Орка“ повече от две години, много бавно, като непрестанно препрочитах и се връщах назад. Когато най-сетне стигнах до края, бях наясно, че току-що съм прочел един от петте или шестте най-големи, непреходни европейски романа на ХХ в. И до днес не съм променил мнението си. Това сигурно звучи дръзко предвид факта, че досега тази книга не беше преведена на нито един чужд език. Впрочем и актуалният немски превод дълго време висеше на косъм, тъй като големите издателства, на които предложих романа, го отхвърлиха по различни причини. При това изключителните му литературни достойнства не бяха решаващи – те и не ги знаеха, защото рецензентите им не разполагаха с книгата и не я бяха чели, – не, главната причина бе, че авторът е непознат в Германия, а книгата е твърде обемиста и следователно издателският риск е доста голям. Освен това се изтъкваше едностранно отрицателната критика в Италия, а се пренебрегваше възторжената реакция от страна на големите умове на тогавашното време. В известно отношение тази съдба прилича на съдбата на „Моби Дик“ от Мелвил – един роман, който се разчува едва петдесет години след публикуването му; или на „По следите на изгубеното време“ от Пруст, чийто пръв цялостен превод на немски стана достъпен едва над четирийсет години след излизането на оригинала; или на „Човекът без качества“ от Музил, комуто също трябваше дълго време и работата на много откриватели, за да излезе от сянката на всемогъщия Томас Ман.

Енциклопедия „Трекани“: Д’Ариго, Фортунато Стефано (Алѝ, Сицилия 1919 – Рим 1992). Италиански писател, преди това журналист и художествен критик, завършил литература в Месина с дипломна работа върху Хьолдерлин. Дебютира със стихосбирката „Сицилиански кодекс“ (1957), наградена от жури, в което влизат Унгарети и Гада. В средата на 50-те години започва работа върху своя монументален роман „Horcynus Orca“, един невероятно амбициозен проект, целящ да обедини цялата наративна традиция на Европа – от „Одисея“ и Библията през средновековната поезия и „Декамерон“ до модерната експериментална литература. След дългогодишни преработки романът излиза в 1975. Десет години по-късно публикува „La cima delle nobildonne“ (Върхът на благородните дами), последния си роман.


Small Ad GF 1

Марко Траинито, литературен критик: Биографията на Стефано Д’Ариго, в най-плодотворните години от живота му, е тясно свързана с шизофренната история на мъчителното и безкрайно писане на неговия шедьовър. Историята е следната. В средата на 50-те той написва за малко повече от дванайсет месеца един роман, озаглавен „La testa del delfino“ (Главата на делфина), който след това преработва още три пъти. Това е ядрото на „Хорцинус Орка“. В 1958 Д’Ариго предлага два епизода от общо стотина страници от романа си на литературното списание „Менабò“, издавано от Елио Виторини и Итало Калвино. Публикацията събужда голям интерес и очаквания. Виторини препоръчва романа на издателя Арнолдо Мондадори, който го приема с ентусиазъм, надявайки се в най-скоро време да може да публикува романа, който междувременно носи заглавието „I fatti della fera“ (Истории около делфина). През 1961 коректурите са готови и в литературните среди цари очакването, че романът предстои да излезе всеки момент и че 1961 ще бъде годината на Стефано Д’Ариго; Мондадори дори започва да предлага издателските права в чужбина. Д’Ариго получава коректурите и обещава, че най-много до петнайсет дни ще ги върне прегледани и готови за печат. Много скоро обаче става ясно, че той няма да успее да се справи толкова скоро със задачата си, тъй че Мондадори се опитва да облекчи работата на своя автор, като му отпуска месечна заплата, за да може на спокойствие да довърши произведението си. Мондадори не може да знае, че ще минат цели четиринайсет години до публикуването на книгата, която, в завършен вид, се оказва съвсем различна от романа, който италианската общественост и чуждестранните издателства от години очакват. [„… митичният Стефано Д’Ариго, който от години дописва един роман, апострофиран като италианския Джойс, от който са известни само страниците, публикувани в „Менабò“ 3, и който оттогава е „случаят“, държащ в напрежение италианската литература“. (Итало Калвино в писмо до Ана Скрибони от 1972).] Сега романът се нарича „Хорцинус Орка“. Много епизоди и сюжетната линия в първата част са почти непроменени, но след това следват нови развития, променя се и тъканта на прозата, която става по-плътна и дълбока, а синтаксисът – необятен, симфоничен, човек би казал по византийски пищен, с невиждано езиково богатство. „Докато в старата версия бяха необходими пет страници, за да се стигне от една точка до следващата, сега за това са необходими петдесет, а в един епизод малко преди края дори повече от двеста страници“, пише Валтер Педулà, големият познавач на „Хорцинус Орка“.

Моше Кан: Почти цялата втора половина е създадена през годините на „коригиране на коректурите“. Когато се запознах с тях, Д’Ариго и жена му Юта, неговият всеотдаен помощник, ми разказаха как са изглеждали нещата, а именно доста подобно на онова, което знаем за Пруст от неговата икономка Селест Албаре: през цялата дневна са били опънати въжета за простиране, на които с щипки били закрепени коректурите, в долната част на които пък били залепени разноцветни бележки с допълненията.

Марко Траинито: Когато в началото на 1975 окончателният вариант е публикуван в един том от 1257 страници, литературният свят занемява. След като първоначалният шок отминава се оформят два неравностойни лагера: по-големият и по-убедителен от тях, в който личат имената на Луиджи Малерба, Примо Леви, Пиер Паоло Пазолини, Винченцо Консоло, Клаудио Магрис, Итало Калвино, Елио Виторини, а по-късно и Джордж Стайнър [„Няма нищо по-разочароващо за един страстен читател от това да попадне на един шедьовър и да открие, че почти никой не е чувал за него. Как е възможно една такава книга, от която е останал поразен, която е променила цялата му вътрешна панорама, да бъде непозната и до голяма степен дори нечетена?“ (Статия в „Кориере дела сера“, 2003)], възхвалява този роман като епохален – „1257 страници чиста поезия“, по думите на Пазолини; другият лагер, в който липсват известни в чужбина имена, отстоява критична, дори пренебрежителна позиция към произведението.

Моше Кан: Чуждестранните издателства, след като констатират „нечетивността“ и „непреводимостта“ на книгата, връщат правата, които са си запазили. Сред тях е и мюнхенското издателство „Пипер“. Преводачът от италиански Хайнц Рийт, който консултира „Пипер“, отсъжда, че романът, чийто италиански език изглежда така странен, е неразбираем и че този текст не се поддава на никакъв превод. Истината е, че през тези дълги години Д’Ариго си създава свой собствен език, за да може така да разкаже историята на своя герой ‘Ндриа Камбрѝа, че да съответства на неговата истина и реалност. Този език се ражда от дълги езикови традиции и влияния. Италианският, който за пръв път покълва под формата на поезията, родила се в бляскавия двор на император Фридрих II в Палермо, е най-новата брънка в тази верига; по-старите са френският и норманският, арабският, византийският гръцки, латинският, гръцкият на коренното гръцко население в Сицилия, сикулският. От това езиково кълбо в течение на хилядолетията се източват диалектите на италианския Юг, като най-дълбока е следата, оставена в тях от гръцката езикова традиция. Всичко това откриваме и в сицилианския говор.

Стефано Д’Ариго: „Постоянно съм се стремял към пълно покритие между фактите и езиковия слог, между написаното и окото и ухото, отхвърляйки всяка форма, която ми се струваше частична, абстрактна или интуитивна, тоест която не беше пълна и абсолютна. Не съм се отказвал от никакъв наличен езиков материал, защото изхождах от обективната сигурност, че местата на моя разказ – места топографски, но преди всичко места на текста – остават фундаментална пресечна точка и филтър на езиците на света. Естествено, винаги когато съм използвал неологизми или нови значения, гледах веднага да предложа метафорично съответствие, да пиша, пренаписвам, обосновавам изречението и да „акордирам“ думата, докато не реша, че съм постигнал желаната пълнота на израза, че написаното на готовата страница „говори“. (В интервю от 1985).

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Паоло Мантиони, литературен критик: Става дума за един дързък роман, който иска ни повече, ни по-малко да хвърли мост между Историята и Мита (един бомбардиран мост, както ще видим), чийто обем, плътност и оригиналност внушават страхопочитание и държат на разстояние средния читател. Този роман не прави никакви отстъпки на читателя: не го гъделичка, не го ласкае, не го развлича, поддържайки презрителна дистанция към повелите на модерната културна индустрия. Роман на любовта и раздялата, „Хорцинус Орка“ се развива на базата на несекваща формова експериментация, на език, който измисля самия себе си, на роене на смисъла, което надхвърля мярката, избива от рамката, експлодира; произведение радикално и затова самотно, в което всичко започва от думата, въплъщава се и се разпада в езика. „Хорцинус Орка“ е всичко онова, което се очаква от едно литературно произведение: специфичност на художествения подход към света; създаване на съвсем оригинален езиков свят, продължаващ опитите за постигане на прозрачност между дума и предмет; поглед, който превръща действителността само в една от хилядите други възможности, които се намират около нея; динамично и неконвенционално отношение към литературната традиция, но не на елементарно цитатно равнище. Само че при Д’Ариго всичко това е ексцесивно, крайно, винаги на ръба на скъсване на връзката с общоприетото: езиковите експерименти, стремежът към крайната граница на изразността в някои части на произведението създават впечатление за творба, написана от литератор за литератори… Както всяка голяма литература, „Хорцинус Орка“ е един отделен свят, самореференциален и самодостатъчен, чиито връзки с външната действителност, макар често невидими с просто око, казват за нея много повече и много по-добре, отколкото едно произведение, съотнасящо се пряко към нея. В света на Д’Ариго, свят на първични елементи, на фундаментални двойки (море/земя, действителност/измислица, минало/настояще и т.н.), животът и смъртта се срещат и поддържат взаимно с голи ръце, без културно посредничество. Това е един роман, който може да бъде четен във всевъзможни литературни ключове – символични, алегорични, социални, политически, – но който на първо място е един величествен литературен проект, един вид ексхумация на епоса (от Омир до Джойс, през Данте, Ариосто, Мелвил, Хемингуей и мнозина други). В епоса на Д’Ариго стрелката сочи постоянно към чернилката на смъртта и на моменти сякаш губи онова равновесие, онова съвместно съществуване между трагическия фатализъм и виталното възраждане, което е една от особеностите на епическия жанр. Това е един епос, в който Митът, цикълът на смъртта и възраждането, е като убит от войната: Историята е разрушителят на Мита.

Марко Траинито: „Хорцинус Орка“ – това название не се среща никъде в текста на романа. За рибарите от Кариди орката е просто ferone, тоест „големият делфин“. Когато обаче обиколилият световните морета синьор Кама, който никога не се разделя със своя наръчник по китология, им обяснява какво представлява чудовището, пристигнало в техните води, той никога не го нарича орка, а orcinusa, orca orcinusa, orcynus, за да им даде да разберат, че съдбата на това животно се съдържа още в името му, че то е било създадено от Бог само за да убива другите, че е олицетворението на самата Смърт. Впрочем езиково-морфологическият генератор на Д’Ариго произвежда и други вариации на името, всяка от тях изтъкваща някакъв различен нюанс, но винаги свързана със зверство, смърт и разложение: orcaferone, orcagna [orca+carogna (леш)], orcarogna [orca+carogna+rogna (краста)], orcassa [orca+carcassa (скелет)], orcassale [orca+carcassa+sale (сол)], orcarca [orca+arca (саркофаг)], а понякога и направо porca (свиня)… Но откъде идва това „H“ в заглавието на романа (Horcynus Orca)? Според Валтер Педулà инициалите НО насочват явно към формулата на водата, като по този начин авторът е искал да изтъкне идентификацията на орката с морето на базата на бинома живот/смърт. Това тълкуване намира оправдание в текста, тъй като Д’Ариго често напомня не само, че орката е източник на живота и смъртта, но и че морето е мястото, където тече вечният цикъл на живота и смъртта на рибарите.

Валтер Педулà: Алберто Савинио, като се позовава на Курциус, твърди, че „много вероятно думата mare (море) произлиза от санскритската дума „мару“, която означава пустиня и изобщо нещо мъртво – от корена „мар“, morire (умирам)“. Тогава можем да кажем, че „Хорцинус Орка“, чието действие се развива в едно селце на сицилианския бряг при Месинския проток, е роман за смъртта и за морето, което се затваря над пустинята от ценности на един свят, опустошен от войната. Разделен на две части, завръщането у дома и потеглянето към смъртта, романът разказва одисеята на един млад модерен герой, простия моряк ‘Ндриа Камбрѝа, който извървява пеша крайбрежието на Калабрия, за да пристигне в Кариди, където го очаква овдовелият му баща. До сицилианския бряг го докарва Чичина Чирчè, контрабандистката на сол, двулико женско божество на деня и нощта; Сибила и Сирена, многозначно и мистериозно създание и ос на романа, тя е майката, любовницата, другарката, онази, която раздава любов и смърт. Безчет са фигурите в тази книга, сцените, историите, както и равнищата на възможен прочит – от фантастично до реалистично, мистично, приказно, митологично… Делфините и Орката са крайностите на един тотален епос, в който Орката е онази, която носи смърт, но и която ще намери собствения си край в един безкраен кръговрат. Безсмъртната Орка умира, първо нападната от делфините, а сетне подложена на обстрел от англичаните. Веднага след това умира и главният герой, „сякаш поднесе доброволно челото си на куршума, който го удари между очите“. Така че в края на „Хорцинус Орка“, чийто сюжетен развой изглежда предначертан от „Одисея“, съдбата на героя приема съвсем друг обрат: Одисей се завръща към живота, ‘Ндриа се отправя към смъртта. И това не е единственият бунтарски жест на Д’Ариго срещу Омир. В Месинския проток митът за завръщащия се от война герой смесва водите си с онези, апокалиптичните на Библията. Там където навремето се изправят една срещу друга Сцила и Харибда, Д’Ариговият Одисей среща Левиатан, кита убиец. Или Сцила, или Харибда, спасение няма. Одисей се спасява, защото за разлика от ‘Ндриа е един страхливец. Така Д’Ариго обединява онова, което в „Мимезис“ Ауербах смята, че е било поделено между гърка Омир и анонимния евреин, и което според него стои в основата на европейската литература.

Stefano D’Arrigo „Horcynus Orca“, Rizzoli

Стоян Гяуров е журналист и преводач, роден през 1950 в Хасково. Завършва английска филология в Софийския университет, след което работи в държавното радио. От 1990 до 2012 е редактор в радио „Дойче Веле“, Бон. Превел е книгите: „Светът на късната античност“ от Питър Браун, „Невинни ръце“ от Александър Демант, „Мойсей Египтянина“ от Ян Асман, „Бъдещето на класическото“ от Салваторе Сетис, „Фараонът Пруст“ от Михаел Маар. Автор е на есеистичния сборник „Платон, прасето и последният буржоа“ (изд. „Ерго“, София 2013).

Pin It

Прочетете още...