Снимка: Gareth Fuller/PA

Във в. „Култура“ (21 октомври, 2016, ) е публикувана статия от Владимир Левчев, в която той възторжено приветства отличаването на Боб Дилън с Нобелова награда за литература. Това е най-аргументираният и сериозен текст по темата в българските медии (http://www.kultura.bg/bg/article/view/25241). За съжаление не останах убеден от аргументите на Левчев, които той развива в своята статия, озаглавена „Защо Дилън?“.

Защо, наистина? „Менят се времената“ е обяснението на Левчев, допълнено със задоволство от тази „плесница за академичния вкус“. Плесницата щеше да бъде страшна – също като легендарния дъжд, – но преди петдесет години. Боб Дилън отдавна вече е президент, император, пантократор на академията, на всички академии. Чудно ли е, че колегите му от Стокхолм решиха да го въздигнат? В действителност това решение издава безотговорност, инсценирана като дързък скок в бъдещето, след което човек се пита: а какво ли ще ни поднесат догодина?

Щеше ли Дилън да получи Нобела, ако не беше така популярен? Не, разбира се. Но със своята популярност той задушава и литературата, и Нобела и себе си като поет. Не бих имал никакви възражения, ако този късмет се бе паднал например на Ленард Коен. Само че Коен е от друг калибър, а и текстовете (и музиката) му не могат да се мерят с тези на Дилън. Сега поетът Боб Дилън ще излезе на преден план за няколко седмици, след което нобелистът ще отстъпи в сянката на музиканта Боб Дилън, високата награда ще се прибави към поредицата от други престижни награди, с които е бил отличен през своята дълга кариера, а феновете му както досега, така и занапред ще продължат да славят певеца, а не поета Дилън. Стокхолм премира една звезда, а не литературата, сякаш с потайната надежда да чопне нещо от нейния ореол.

От много места се чува, че  със своето решение Шведската академия разширявала полето на литературата. Вярно е, и това не е някакъв оригинален жест; разшири го дотолкова, че то, полето, се губи вече от полезрението ни. (Какво е литература, къде започва и къде свършва, може би дори – какво е изкуство, е стар спор, в който тук не му е мястото да навлизам). Не този жест обаче има нужда от насърчаване, а тъкмо литературата, книгата, четенето, това залиняващо умение и удоволствие. В този смисъл Дилън не беше верният адресат. Още повече, че той няма нужда от подобно насърчение, от още една награда, от още един милион долара. И го показва с арогантното си мълчание. Или пък е решил да последва примера на Сартр и да откаже Нобеловото отличие? Може да си го позволи – и неговите фенове пак ще скандират осанна.

Дилън бе сравнен дори с Омир, защото последният декламирал, подрънквайки на лирата си. Така е било по Омирово време, но това че днес Дилън прави същото, подрънквайки на китара, не означава нито, че е Омир, нито че поезията изисква съпровод. Левчев напомня известните думи на Робърт Фрост, че поезията е това, което се губи в превода. Изкушавам се да добавя, че когато тя се съпровожда от музика, поезията е онова, което се губи в музиката.

Не ме убеждава и аргументът на Левчев за близостта между поезия и музика, между лирата и поезията. Не защото не е верен, а защото размива границите между жанровете и подтиква към еретични помисли, разширяващи още повече полето на абсурда: защо не например (фантазирам за момент) Нобел за металурга, произвел бронза за някой забележителен паметник, защо не награда направо за черната металургия, защо не най-сетне аплодисменти и оглушително „ура“ за хеви метал! Фантазиите настрана: струва ми се, че в тазгодишното решение на Шведската академия може да се разчете и сублимиран порив към доближаване и евентуално интегриране на музиката в статута на Нобеловия комитет, нещо което Нобел е пропуснал; явно не е бил музикален или пък просто е оглушал при някой взрив, докато си е играел с динамит.

Боб Дилън има чудесни стихотворения (Desolation Row или Visions of Joanna са мои любими), които могат спокойно да бъдат четени без съпровод. И все пак това не променя факта, че поезията на Дилън живее в своята музикална рамка, че нейният Sitz im Leben е музиката.

Източник: „Императорът на сладоледа. Блог на Стоян Гяуров“ – www.icecreamst.com

Стоян Гяуров е журналист и преводач, роден през 1950 в Хасково. Завършва английска филология в Софийския университет, след което работи в държавното радио. От 1990 до 2012 е редактор в радио „Дойче Веле“, Бон. Превел е книгите: „Светът на късната античност“ от Питър Браун, „Невинни ръце“ от Александър Демант, „Мойсей Египтянина“ от Ян Асман, „Бъдещето на класическото“ от Салваторе Сетис, „Фараонът Пруст“ от Михаел Маар. Автор е на есеистичния сборник „Платон, прасето и последният буржоа“ (изд. „Ерго“, София 2013).