Илюстрация: Джон Балдесари

Категоричността на всяка теза е задължително условие, за да бъде приета на сериозно.

Колкото по-малко знае човек, толкова по-лесно е да бъде убедителен.

Истински умен е онзи, който съзнава, че това не е достатъчно.

Ако „благородно е само онова, което има трайност“ (Гомес Давила), политиката и журналистиката per definitionem не спадат към тази категория.

Сентенцията е аристократка, която държи на есенцията и нехае за подробностите.

Религията не може да си позволи да бъде либерална – освен ако това не влиза в програмата ѝ.

Това, че комунистите ни лъжеха, беше лошо. Може би още по-лошо беше, че не можеше да им се вярва и когато казваха истината. Лъжа и истина преливат една в друга при тоталитаризма, но лъжата винаги надделява, защото, както казва Адорно: Es gibt kein richtiges Leben im Falschen – защото няма правдив живот в неправдата.

Революцията започва като необходимост и свършва по необходимост.

Едва съвременните условия на тотален разврат на сетивата ни позволяват да оценим дълбокия смисъл на античната религиозна забрана върху изображенията.

Лошото на лошото изкуство не е, че е лошо, а че е изкуство.

Триумфът на „дискурса“ е поражението на творческото.

Обяснение за магията на Ню Йорк: всички градове имат минало – Ню Йорк има само настояще.

„Всичко е въпрос на вкус“ не означава, че няма лош вкус.

„Какъв ли е общественият строй в рая?“, може да се пита само онзи, който идва от ада.

Как е възможно вечерта да слушаш Шуберт, а на другия ден да хвърляш живи хора в пещите? Според Джордж Стайнър обяснението трябва да се търси именно в Шуберт: колкото повече се култивира човек, толкова повече се отдалечава от хората. Това е есенцията и на „диалектиката на Просвещението“ на Адорно, който пък открива нейната ядка у циничния просветител маркиз Дьо Сад: „Сама по себе си жестокостта е просто издънка на изтънчеността и колкото повече душите ни се проникват от последната, толкова по-страшни кръвопролития извършваме.“ Перспективата, която открива утешителната мъдрост на Йохан Хьойзинха: „За щастие човекът няма последната дума“, остава непрогледна за онези – мнозинството днес, – които веднага ще попитат: „А кой тогава?“

Нека не се самозалъгваме: това, че съзнаваме собствените си ограничения, не означава, че сме се издигнали над тях.

Онзи, който твори, се нарича творец; онзи, който открива, се нарича откривател, в най-добрия случай – учен.

„От нищо нещо“ е вселената на твореца; „от нещо нещо“ е полето на учения.

Съвременното изкуство веднага би станало понятно, ако престанем да го наричаме изкуство. Това не е зломислие, а призив за терминологична яснота.

Otium е работата на онези, които не се страхуват да останат насаме със себе си.

Кавичките са израз на слабост.

Релативизмът не е философска категория, а вроденият порок на либерализма.

Много са пътищата, които водят към миналото. Панорамният път минава през Италия.

Парите развалят онзи, който ги няма.

И геният не би могъл да умре като гений, ако не се е родил такъв.

Четенето на книги е от полза само за онзи, който е наясно, че това е самоцелно занимание.

Евреите са първата модерна нация в историята: те са първите, които залагат на бъдещето. Това е констатация, а не комплимент.

Модерното изкуство се ражда в момент, когато изкуството става непонятно без коментар. Днес виждаме, че коментарът е и неговото бъдеще.

„Елит“ се отнася към „аристокрация“, както „по-добро“ към „най-добро“.

Колко трудно е да се откажеш от онова, което нямаш!

Всяка истина става относителна, когато бъде формулирана като сентенция.

Поне в едно отношение „краят на историята“ е вече факт: това е краят на илюзията, която виждаше в Америка не място, а блян.

Проблемът на демокрацията е, че демократите са повече от гражданите.

Липсата на метафизичен хоризонт при демокрацията изсушава духа; метафизичният хоризонт при тоталитаризма го убива.

Урок по история: Тракия е била част от Персийската империя.

Лесно е да бъдеш добър – трудно е да бъдеш последователен.

Кажи ми с кого се сравняваш, за да ти кажа кой си.

„Ти нямаш вкус“ е комплимент за онзи, който има лош вкус.

Предложение: престъпленията срещу добрия вкус да бъдат обявени за престъпления срещу човечеството.

Днес се изисква смелост, за да сложиш думата „изкуство“ в кавички.

Там, където всичко е възможно, кавичките губят смисъла си.

Сентенцията не е истината, а светлината, която пада върху нея.

Понятно е, че слонът, направен от муха, ще страда от комплекс за малоценност.

Удовлетворението от постигнатата цел зависи и от компанията, в която се намираме.

Да пишеш за мнозина е прозаично, да пишеш за малцина суетно, да пишеш за себе си лукс.

Неподходящият подарък поставя на изпитание способността ни да различаваме жеста от подаръка.

Успехът в едно поприще ни подмамва да си въобразяваме, че ще бъдем така добри и в друго; успехът и в другото задълбочава заблуждението ни още повече.

Талантът и неговият носител невинаги образуват едно цяло. Обикновено разминаването е в ущърб на последния.

Фактът, че животът протича тук и сега, подвежда човека да търси отговорите на своите най-дълбоки въпроси също тук и сега. Късогледството е болестта на нашето време.

Историята е хоризонтът на безсмъртието на човека; вечността е за боговете.

Началото на онова, което наричаме модерната епоха, може да се определи доста точно. Това е моментът, в който на черква започва да се ходи като в музей, а на разпятието да се гледа като на произведение на изкуството.

Мартин Хайдегер: „Питането е смирението на мисълта“ (Das Fragen ist die Frömmigkeit des Denkens).

Eдинственото по-лошо от това да се помни „Бай Ганю“ е да бъде забравен.

Балкански оксиморон:
(No money, no fun.)
No money but fun.

Алъш-вериш – гешефт – бизнес: етапи на културно-политическата зависимост на един народ в огледалото на неговия език. Липсата на съответно руско понятие в тази верига е коментар върху социалистическата действителност: по съветско време нямаше търговия, а само обмен.

„Същностният проблем на всички бивши колонии: проблемът за интелектуалното лакейство, за нищетата на традициите, за верноподаническата духовност, за несвойствената култура, за насиленото и унизително подражателство…“ – Гомес Давила говори за родината си Колумбия, проблемът обаче е универсален: става дума за провинциализма. Ако се съгласим, че провинциално означава неавтентично, можем да си обясним парадокса защо провинциалното се долавя по-силно в София, отколкото в Хасково да кажем.

(2004-5)

Източник: „Императорът на сладоледа. Блог на Стоян Гяуров“ – www.icecreamst.com

Стоян Гяуров е журналист и преводач, роден през 1950 в Хасково. Завършва английска филология в Софийския университет, след което работи в държавното радио. От 1990 до 2012 е редактор в радио „Дойче Веле“, Бон. Превел е книгите: „Светът на късната античност“ от Питър Браун, „Невинни ръце“ от Александър Демант, „Мойсей Египтянина“ от Ян Асман, „Бъдещето на класическото“ от Салваторе Сетис, „Фараонът Пруст“ от Михаел Маар. Автор е на есеистичния сборник „Платон, прасето и последният буржоа“ (изд. „Ерго“, София 2013).