С въвеждането на еврото, ЕС се постави в много трудно положение и сега – ни напред, ни назад. Еврозоната е разделена на печеливши и губещи. Северът, на първо място Германия, има сметка от еврото, докато южняците започват да се бунтуват, четем в рецензия на седмичника „Ди Цайт“ за „Европа в капан“, новата книга на германския политолог Клаус Офе. Според Офе беше „дръзка спекулация“ да се вярва, че еврото може да бъде спойката на Европа. Отделните икономически структури в еврозоната са твърде разнородни, а чистата пазарна интеграция доведе дотам, че държавите-членки се превърнаха в конкуренти, които „в условията на конкурентен натиск реагират типично с намаляване на данъците и съкращаване на социалните разходи“. В атмосферата на перманентна криза десните партии „реставрират икономическите, политическите и културните защитни функции на териториалните граници“. Колкото по-дълго продължава кризата и колкото по-голямо става несъответствието между икономическа необходимост и политически резон, толкова по-изкусително изглежда оттеглянето на национален терен, подчертава Офе.
Освен това „ЕС не притежава позитивна, вдъхновяваща визия за собственото си бъдеще“; общността изглежда „неуправляема“. Ако не настъпи промяна, историческият проект за обединение на Европа може да издъхне още преди да е набрал истински скорост. Понастоящем няма мнозинство в полза на задълбочаването на ЕС; освен това, напомня Офе, „никой в Брюксел не разполага с достатъчно легитимна власт, за да вдъхне живот на такова задълбочаване“. С една дума, загубата на доверие е огромна, тъй като след „неприкритото насилие“, упражнено върху Гърция, коя страна ще иска да сдаде още от националния си суверенитет? Коя ще приеме да ѝ бъде наложен курс на стриктни икономии („краткотрайно привидно решение“), на чието благотворно въздействие вярва единствено германският министър на финансите Шойбле, но не вярва дори и МВФ? Каталогът с греховете на ЕС, който германският политолог представя, е не просто дълъг – той е безкраен.
ЕС регулира „из основи“ живота на своите граждани, ала на него самия изглежда не може да му бъде потърсена сметка. Според Офе най-голямо влияние имат тъкмо онези институции, „които най-малко подлежат на демократична отчетност“. ЕЦБ, Европейският съд и Еврокомисията са напълно „деполитизирани“ и могат да действат в голяма степен независимо от избиратели и парламенти. По този начин възниква впечатлението, че еврократите постоянно нарушават „червената линия на демократичния суверенитет“. Фактът, че с въвеждането на еврото отделните държави бяха лишени от възможността да реагират на променящата се обстановка с девалвация, митà или ограничаване на вноса, усилва още повече впечатлението за „хронично чуждо господство“. Усилва се и чувството, пише Офе, че Европа се е превърнала в защитно формирование на едрия капитал, чиято сметка се плаща от бедните. И това е така. Първо с парите на данъкоплатците банките бяха извадени от „безумно критичното положение, до което се бяха докарали“, а сега, за благодарност, те помагат на престъпни данъчни нарушители да укриват парите си, заобикаляйки държавната хазна.
Разплатата на Офе с ЕС е просто блестяща и с голяма аналитична острота, но тя не е пледоария за отказ от еврото – напротив. „Макар да беше гигантска грешка да се въвежда еврото, без да бъде поставено в рамката на един политически съюз, то поради непредвидимите рискове би било още по-голяма грешка просто да анулираме стореното“. Какво да се прави тогава? Тогава ЕС трябва като барон Мюнхаузен да се изтегли сам за косата от блатото. Общността трябва да си възвърне доверието на гражданите и да възстанови равновесието между „полюсите политическа демокрация и капиталистически пазар“. След като бяха спасени банките, сега е ред на населението. Офе заявява, че без масивно преразпределение и решителна социална политика (например, общоевропейска застраховка против безработица и минимално подсигуряване на всеки гражданин), обещанието за благоденствие от страна на ЕС е чиста измама.
Длъжник преди всичко е Германия. Без еврото тя никога нямаше да стане световен рекордьор по износ; противно на очакванията на Митеран и Делор, единната валута не неутрализира, а циментира германската хегемония. Офе съзнава напълно възраженията на пазарното правоверие, но неговите предложения далеч не се изчерпват със социално-политическо „откупване“ на доверието на гражданите. Следващата стъпка предвижда решенията на Брюксел да бъдат демократизирани и поставени „изцяло под волята и контрола на европейските граждани и страните-членки“.
А ако това не сполучи? Ако Европа не успее да се освободи от капана, който сама си постави? Тогава континентът може да се завърне към едно опасно националистическо „естествено състояние“, при което губещи ще бъдат всички. „В своя нормативен капацитет ЕС превъзхожда равнището на цивилизационен самоконтрол, до което страните-членки могат да се доберат със собствени сили“, заключава Офе с патетична деловитост. С други думи: разпадне ли се ЕС, той ще се окаже жертва на освободените от самия него центробежни сили. Мощта на икономиката ще затрие нормативния политически проект.
Превод от немски Стоян Гяуров
Claus Offe, Europa in der Falle. Edition Suhrkamp, Berlin 2016
Източник: „Императорът на сладоледа. Блог на Стоян Гяуров“ – www.icecreamst.com