Нека да започнем с новата ви книга, Лайънъл Асбо, и особено с нейното подзаглавие, Състоянието на Англия – първоначално предвидено като работно заглавие на книгата. Нечестно ли ще бъде, ако го четем буквално?
Дванадесетгодишната ми дъщеря ми каза, „Стига толкова с тия подзаглавия тате, по дяволите“. Защото те винаги изглежда само затъмняват темата, вместо да я поясняват. Преди имаше едно такова нещо – почти цял жанр – наречено романи за „състоянието на Англия“, или романи за „състоянието на нацията“. Обикновено това бяха честни изследвания, с множество обществени служители и хора от академичните среди, говорещи с неразличими гласове. Моят роман е много далеч от нещо такова. Подзаглавието е за ония, които го пожелаят.
Изглежда то е подразнило някои хора в Англия.
Това не е особено трудно. Няколко души, не само рецензенти, ме заядоха, че съм пишел за онова, което те наричат „работещата класа“ – нещо, което правя от четиридесет години насам. Мисля си, че това е нещо долно – какво искат те, да гетоизират работещата класа като тема? Възможно ли е човек да пише единствено за собствената си класа? Писал съм и за кралското семейство. Не ми ли е позволено това?
Класата, която е сериозно недостатъчно представена в работите ми, е средната. Средната класа е добра тема за белетристика. Но това не ме интересува особено. Обичам работещата класа, и и всеки човек от нея, когото съм срещал. Намирам ги необикновено остроумни, изобретателни – в тях има много поезия. Е, също и доста грубичка работа. Доста много нереализирана интелигентност. Когато разговарям с тези мои приятели и познати „негодници“, съм силно впечатлен от това колко блестящи са те – искам да кажа, За бога, надявам се, че няма да седнат да пишат романи. Биха могли да бъдат истински добри.
И какво според вас обяснява тази реакция?
Просто обидчивост. Все по-нарастваща обидчивост.
Но всичко това се случва, докато вие напускате Лондон и идвате в Ню Йорк, което му придава особена тежест.
Да, има такова нещо.
Книгата е един вид сатира на днешна Англия – един член на нейната низша класа печели от лотарията и навлиза в класата на булевардната преса.
Сатирата е… Питам се доколко изобщо тази категория помага с нещо. Някога е била дефинирана като приложение към иронията, в смисъл, че сатирикът гледа на нещата не просто иронично, но и войнствено – той иска да ги променя. Мисля, че тази категория просто вече не съществува в литературата. Никой роман не е променял нещо, доколкото самият аз съм способен да видя. А големите сатирици, като Суифт и Дикенс, обикновено са писали за злоупотреби и несправедливости, които отчасти вече са били коригирани – вие пишете за тях след като вече са отминали. Бих казал, че съм ироник, а не сатирик. Всичко, което правиш, е да вземеш настоящите тенденции и да ги подсилиш, да увеличиш малко звука. Което, освен всичко друго, е и техника от научната фантастика.
Но вие не бихте нарекли книгата произведение на научната фантастика, нали?
Много често човек дори не предполага какъв точно вид роман пише, чак до една много напреднала фаза – и самият аз осъзнах, че всичко това прилича много повече на приказка, отколкото на която и да е друга литературна форма, която мога да си представя. И някъде отзад в съзнанието си до голяма степен се осланях на Дикенс – това е един преувеличен, един стилизиран Лондон. Дикенс е силно недоразбиран, силно изкривяван автор, в смисъл че той се чете, особено в двадесети век, предимно като социален коментатор – един вид реалист по своему. Но той изобщо не е такъв. Неговият жанр всъщност е нещо като приказка – странни трансформации, дълги пътувания, от които хората се завръщат остарели, родителски мистерии, полу-магически обрати.
Дикенсов ли е днешният Лондон?
Някои хора твърдят, че Англия винаги е била точно каквато е в този роман. Имала е един или два века на империя – а може би дори не и това, един век на величие. Но всъщност тя винаги е била нещо като яма за борба с мечки.
Много богата яма за борба с мечки.
Маргарет Тачър го формулира брутално, както винаги го е правила: ако не могат да си позволят да живеят в Лондон, трябва да живеят другаде. Облагородяването на кварталите е като класово прочистване, то отмива пролетариата, просто чрез натиск и пари.
Лондон и Ню Йорк са едни и същи от гледна точка на неравенството – наистина нещо впечатляващо, нещо зло. До средата на века и малко след това тенденцията беше наистина егалитарна – намаляване на разделенията. Но сега, както тук, така и в Англия, неравенството е на същото ниво, на което е било допреди Първата световна война. Просто се е завърнало обратно до ония нива на управляващата класа. Цялата онази подобряваща енергия и тенденция беше преобърната, само през последните десет или двадесет години. А аз мисля, че за едно общество е в огромна степен деморализиращо, когато разделението стане толкова голямо.
Бяхте ли в Лондон по време на бунтовете?
Не, не бях. Доколкото си спомням, това беше, както тези неща обикновено са, поставено в ход от малко по-груба полицейщина. Интересно е, че има толкова голяма разлика между полицията в Америка и там, в смисъл как на полицаите се гледа от работещата класа, или както там бихте искали да наречете тия хора – пролетариата, мнозинството. В Америка полицаят е герой на работещата класа. В Англия той е предател на работещата класа. Това е причината, поради която криминална Англия използва толкова груби названия за полицаите – наричат ги не просто мръсотия, мръсотията, но и гнойта. Те са най-долните от всичко. Когато полицаи попаднат в затвора в Англия, те са третирани също толкова гадно, колкото и педофилите. Полицаите в Америка са, по мое мнение, фашистки – разбирате ли, край на всякакъв хумор, край на човешкия контакт. Това е истинско утвърждаване на власт, по един начин, който е много рядък в Англия. В Англия полицаите са все мекички, мекички, ако обичате, сър, моля ви, сър. Това е един коткащ, а не авторитарен глас.
Но когато се стигне до бунт, всичко това изчезва – законът бива отменен. Това просто е нещо, което се случва от време на време. Много е трудно да се види някакъв вид социален протест във всичко това.
Но до някаква степен това беше израз на класова фрустрация, не е ли така?
Това вече не е класа. Тук става дума за пари. И то по много понятна причина. Парите са едно много по-гъвкаво условие от класата, и много по-измеримо, освен това. Това беше протест – ако изобщо – насочен, до известна степен, против недоимъка. Това е онзи вид общество, при който – то не е особено рационално – хората гледат към знаменитостите и се чувстват ощетени, че самите те не са получили нещо такова, изпитвайки усещането, че това е някакво базисно, почти общочовешко, право. Гражданско право. По същия начин се отнасят и към богатството, мисля – Защо не съм го получил АЗ? А са го получили толкова много хора, които не го заслужават. Сякаш всичко е на показ, готово за грабене, но не стига до тях.
Какво мислите за кмета на Лондон, Борис Джонсън?
Срещал съм го само веднъж, много набързо, в едно телевизионно студио, когато вече изглеждаше, че кандидатурата му за кметството ще спечели. Току-що бях свършил и се канех да си ходя, а той тъкмо идваше и беше много нервен. И му казах, „Борис, просто бъди себе си“. А той каза. „А, не, с това е свършено. Стига толкова“.
Джон Ланчестър има нов роман, Капитал, Зейди Смит има нова книга за северозападен Лондон, а сега идва и вашата книга. Изглежда така, сякаш е налице някаква вълна от мислене върху Лондон от годините след големия крах.
Всъщност това са следвоенни години, не е ли така? Всичко това върви толкова време вече. Когато Големите трима се срещат в Ялта по време на войната – всъщност това не са Големи трима, а Големи двама, плюс Чърчил – Англия вече престава да има значение. Още по време на войната.
Това е голямата разлика в усещането за двете места, Лондон и Ню Йорк. Всъщност за света вече няма особено голямо значение какво точно се случва в Лондон. Той все още е финансов център, но политически просто няма значение. А това е нещо, което не може да се каже за Ню Йорк. Кажете ми, колко често се появява някоя статия за Лондон в Ню Йорк Таймс? Е, да речем Мърдок, но–
Какво мислите за цялата тази история?[1]
Те са бесни от това, в Англия, както вие бяхте за Уотъргейт. Продължавах да питам, добре де, какво толкова? Кое е най-лошото, което може да се случи? Кое е ней-тежкото нещо, което може да се случи?
Е, все пак има нещо прелестно в мисълта, че един от най-могъщите хора в страната би могъл да бъде повален от това, че някакви булевардни репортери са шпионирали нечия гласова поща.
Да, в това има известна пикантност. Но зад него стои много повече. И, както каза моята приятелка Дебора Ор, важното е как са стигнали до тази информация – чрез проникване в чужди компютри и т. н. Но дори и ако информацията им е била предоставена от щъркела, то самият факт, че именно това са нещата, които ни интересуват днес, вече е сам по себе си едно осъждане. Че всичко се намира на толкова вулгарно и досадно ниво. Защо е апетитно всичко това? В продължение на дълго време смятах, че хората не са такива. Англичаните са толерантни и бодри, те не желаят цялата тази мръсотия, хвърляна върху по-известните хора. В действителност това дойде при нас когато умря принцеса Дайана, и те много набързо нахвърляха заглавни страници за нея, представящи я като ангел – с крилца, на фона на отчасти заоблачен фон, нали разбирате. Докато на страница двадесет се мъдреше заглавие Тази кучка се шиба с мюсюлманин.
По-достойна ли е тукашната преса?
Много повече. Тук го няма нещото, което баща ми наричаше кръстоносната враждебност на английската преса – където те постоянно търсят нещо, което да атакуват. Мисля си, че това трябва да има нещо общо със световно-историческия ни упадък. Придобива странни форми, и себеомразата е една от тях.
Това ли е начина, по който си обяснявате интереса на английската преса към самия вас?
Не го разбирам и съм уморен от това да повтарям, че не го разбирам, и съм уморен от това да повтарям, че съм уморен от това да повтарям, че не го разбирам. Но не го разбирам.
В продължение на вече много дълго време хората тук говорят за вас и съвременниците ви в Англия, и се удивяват на това как писателите там се третират като знаменитости. Но след това Салман Рушди дойде тук, а той беше третиран с подобно внимание като вас. А хората са силно заинтересувани и от вашето пристигане. Вие и тук сте знаменитости.
Но това е друг тон, вярвайте ми. Не може да става и дума за сравнение. Собственото ми обяснение за това е, че Америка е по-млада страна от Англия и докато себеосъзнаването е оформяло Америка – какво сме ние всъщност, сбор от имигранти или страна със собствена душа и идентичност? – тук е имало някакъв несъзнателен усет, те са знаели, че писателите ще са ония, които ще отговарят на такива въпроси. Така че им е било отдавано някакво усещане на респект. Докато в Англия човек се появява в отдела за откачалки и умници. Когато булевардните вестници говорят за учени, то е „откачалките може би са намерили лекарство за това или онова“. „Белокоси дърти путки“, „ексцентрици“ – това е тяхното виждане за интелекта. В Англия има много анти-интелектуализъм. А от тяхна гледна точка писателските мнения за това или онова всъщност нямат по-голямо значение от онези на човека от улицата. За писателите се мисли като за толерирани фигури, които никога не са имали и ден честна работа през живота си.
И вие мислите, че сте в Америка завинаги?
Дойдохме просто по семейни причини, във връзка със смъртта на майка ми и онази на втория баща на жена ми, а майка й е на същата възраст като моята, когато тя почина. И това е нещото, което повтарям на пресата в Англия при всяка възможност – това не е бягство от Англия. И все пак те го разбират така. Измитай се в Америка.
Обвиняват ви в американизъм вече доста време.
Това е от чувство за несигурност.
Харесва ли ви досега? Изглежда намирате мястото гостоприемно.
Много гостоприемно. И прекрасно време.
Не мога да повярвам, че го казвате.
Защо, понеже беше толкова горещо? Всичко, което ме интересува, е цветът на небето. Не мога да повярвам колко наистина красиво е небето тук.
И как намирате Бруклин?
До неудобство идиличен, наистина. Сякаш живея в петдесетте – толкова детелюбив. Нали разбирате, бременни жени навсякъде – колички, деца. Харесва ми това. Просто приятна атмосфера. Не мисля, че бих харесвал Манхатън повече. Обичам да го гледам от разстояние – покорява ме. Но е прекалено шумен. Градът, който никога не спи – да, това е вярно, градът, в който никога не спите.
Това същия град ли е, който описахте в Пари през 1984?
Днес той е много по-малко ръбат. Парите са били като душ за целия град. Гризящата ми мисъл за Америка е, че тя е станала по-скоро плутокрация, отколкото демокрация.
Дойдохте точно навреме за изборите.
Имах голямото удоволствие да наблюдавам невероятните конвулсии на Републиканската партия. Те са жалки. И наистина смятам, че това е реакция срещу факта, че днес има чернокож президент – въпреки всичко, което казват, това просто ги убива. И онова, което ме впечатли в предварителните рундове беше до каква степен Ромни изглеждаше като единствено мислимия кандидат от всички.
Никой от по-надеждните кандидати не успя да стигне до състезанието – Джеб Буш, Крис Кристи.
Крис Кристи очевидно е един много хитър Хюи Лонг.[2] А Джеб Буш – този по принцип го бяха отписали. Щеше ми се да бяха отишли до края – примерно да бяха предложили Сара Пейлин с Джо Водопроводчика като вицепрезидент. Но се отдръпнаха от това. Страстно се надявам Обама да спечели.
Вие сте негов почитател.
И симпатизант. Дали е знаел колко малко може да направи президентът всъщност? Сравняват позицията му с онази на морския капитан: дори ако ръката ви е здраво на кормилото, не можете да промените ъгъла с повече от няколко градуса. Мисля, че той не го е разбирал съвсем – колко компромиси ще трябва да направи. Но ако погледнете колко са нещата, които изреждат симпатизиращите журналисти, никак не е зле.
Имаше един период, в който американските либерали наистина завиждаха на британската система – при която човекът на кормилото действително определя нещата. Сега вече изглежда, че това само ви позволява да докарате нещата до канавката малко по-бързо.
Сега е увлекателно време да бъдеш в Америка. Искам да кажа, как ще се справи тя със собствения си упадък?
Вие смятате, че упадъкът е неизбежен?
Ами, вече се очаква през 2043-та китайската икономика да я задмине. Но аз не съм много сигурен в това – мисля си, че би могло да отнеме много по-дълго време. Пък и мисля, че Китай тепърва ще стига до истински неприятности. Знаете ли колко протести има в Китай? По триста на ден. Много често насилствени, с голямо участие. Но американският век ще се окаже, както изглежда, точно един век, почти с точност до година.
Упадъкът под една или друга форма е един от вашите няколко големи сюжети.
Ами, страхувам се, че отрицателните неща винаги са големите теми. Провалът е много по-интересен от успеха. И ние сме някак биологически предопределени за упадък. Интервюирах Греъм Грийн за осемдесетия му рожден ден, и му казах – невероятно нахално, както ми изглежда сега – е, вие поне имате религия. Скоро това ще ви е необходимо. А той каза, о, не. Вярата ми е много по-слаба, отколкото беше някога. Вярата е талант и тя върви по пътя на всички други таланти. Остаряването е намаляването на силите ви. Което много често се отнася и до писането. А писателят в упадък е принос към медицинската наука – той не се е случвал толкова често преди, защото всички те са умирали рано. Дикенс на 58, Шекспир на 52, Джейн Остин на 41. Но днес имате романисти по на 80 години. И е очевидно, че схватливостта и дарбата намаляват. Не виждам много изключения от това правило.
Имате ли желание да кажете нещо за Кристофър Хитченс?
Преди се прекланях пред любовта му към живота и винаги мислех, че е по-голяма от моята. Но изглежда, че онова, което се случва, когато умре някой ваш близък – при което имам пред вид някой, с когото сте израснали заедно, оженили сте се по едно и също време, развели сте се по едно и също време, имали сте деца, още деца, всички кризи са били паралелни – когато някой ви е толкова близък, колкото това е възможно, то сякаш той ви дава задачата да обичате живота, момент след момент. Ваша е отговорността да наследите тази любов към живота.
Но е трудно да се преодолее скръбта. А аз се чувствам много заседнал при него – всеки ден издавам някакъв вид стон или вик на неверие. Просто не мога да го повярвам. А освен това си мисля, че беше толкова радикално от негова страна да умре, толкова опозиционно, толкова левичарско, токова екстремно. Пък и продължи толкова дълго време.
Имате пред вид дългата му болест?
Синът му ме попита, накара ли те това да откажеш пушенето? А аз му казах, не, накара ме да се откажа от медицинското обслужване. Хитч беше толкова решителен и последователен в това – опита всичко, което беше възможно. А през последните месеци, ти седиш при него в болницата, и на всеки десетина минути там идва някой и върши с него нещо напълно немислимо – пъха нещо в носа му, примерно. Онова, което го уби, всъщност беше не рака, а болницата. Той имаше два или три случая на прихваната в болницата пневмония. Тия неща вече не функционират, болниците.
Не мисля, че някога съм се страхувал особено много от смъртта – но пък се страхувам от умирането, от процеса. Има един роман от Айрис Мърдок, в който един от героите, който умира, казва, толкова искам да умра добре, но как се прави това? Добър въпрос. И Хитч със сигурност умря добре – без самосъжаление. И без загуба на хумор. Защото много често се казва, че е изключително трудно за умиращия човек да не бъде злодей. Силно се страхувам, че самият аз няма да бъда особено добра реклама за този процес.
Не толкова добра колкото него.
Никакъв шанс. Той беше изключително смел. Не само накрая. Когато бяхме по-млади, обичахме да ходим по страховити кръчми, например, и все се започваше по някоя дандания, и аз му казвам, Хитч, хайде така да се поизмъкваме вече, а той не се мръдва и на сантиметър. Никога не съм притежавал този вид физически кураж. Пък и е хубаво да си смел. Това е голям ресурс.
Другото страхотно нещо е, че той никога не се чувстваше ни най-малко засрамен. Мисля си, че хората са силно засегнати от чувство за срам когато умират. Особено в една култура като Америка, в която има такъв натиск да си винаги горе.
Бях истински впечатлен от надгробната реч, която произнесохте, ориентирана около въпроса за онова, което вие наричате „харизмата на Хитч“, чак до собствената му противоречивост. Това ме накара да мисля за вашата собствена харизма. Като писател вие изглежда играете много по-голяма роля в живота на читателите си от повечето писатели.
Понякога имам усещането, че съм един вид култов писател, а не точно някой от мейнстрийма, в смисъл, че ония, които харесват нещата ми, ги харесват много, но пък привлекателността им не е толкова широка. И ми се ще да си мисля, че това е както се чувствах самият аз, когато за пръв път четях Белоу или Набоков, чувствах се само след няколко страници, още при първите книги, които опитвах, че това е човека за мен, трябва да изчета всичко, което той е написал.
Някой беше казал за моите неща, че предлагам баналности с огромна сила. Нямам нищо против това – всъщност не мисля, че то е нещо лошо. Струва ми се, че ефектите се постигат с известна изтънченост, а аз изобщо не се интересувам от изтънчеността. Освен това мисля, че много хора, които четат белетристика, се интересуват от изтънчеността, и реагират на това. Но те няма да харесат моите неща. Те са малко прекалено насилствени за множество вкусове.
Кое е нещото в насилието, което ви пленява до такава степен?
Грамадният роман на Дон Делило Подземен свят е за това – психологическите последици от живеенето във време на сигурно взаимно унищожение, което той е правил, а и аз също, още от времето на раждането си. Взаимното плашене е било поставено в ход четири дни след раждането ми, с първия руски [атомен] тест от 1949. А това направи всичко да стане възможно. Делило стига до едно заключение, което аз споделям – че любовта има две противоположности, едната е омразата, а другата смъртта. Смъртта беше някак навсякъде във въздуха, чак до падането на комунизма. А любовта отнесе доста пердах през онези години.
Пък и имаше времена, когато смъртта излизаше на преден план, както в Куба, когато бях на 13, [по време на кубинската криза]. И си спомням как ми се гадеше в продължение на цяла седмица, абсолютно ми се гадеше.
В Америка ли бяхте по онова време?
Не, бях в Кеймбридж, бях на училище. Ужасèн и изпълнен с гадене. Сега е друго. Но си мисля, че онези, които са минали през това, са си останали с леко увреждане на способността да обичат и да се доверяват, както и всички тези емоции. Харесвам оня абзац от [моя роман] Бременната вдовица, в който става дума за следното: единствените моменти, в които си личеше колко уплашен си от тая война, единствените моменти, в които ти я водеше, тази студена война, бяха когато спеше, в сънищата ти. Ето къде изкара военната си служба, в сънищата. Ерик Хобсбом нарича това „съревнованието на кошмарите“ – много добра фраза, дълбока фраза, защото то беше именно това. Тежки сънища от западния до източния блок.
Дали интересът ви към насилието е изкривил и читателите ви, как смятате?
Преди се тревожех от това, че не привличам достатъчно жени-читателки. Често го чувствах в Англия, но не го усещам тук. На опашката за автографи, след четенето, има поне толкова момичета, колкото и момчета.
Едно от нещата, които се харесваха най-много на Хитч през последните му месеци, беше колко много млади хора дойдоха на онова събитие, организирано от Стивън Фрай. Много окуражително е да се окажеш привлекателен за младите. Защото това означава, че нещата ти ще продължат да живеят, поне още едно поколение.
В някои от есетата от Втория самолет,[3] вие пишете за един вид професионална криза на доверието – как реагира романистът на събития като 11 септември? Наистина изглежда така, сякаш нещата, които сте писали от Опит насам, тоест от 2000-та година, са от леко различен вид – много повече есеистика, по-политически, и дори романите, които написахте, задават някакво повишено документално усещане.
Норман Мейлър изразява всичко това много добре в книгата си Призрачното изкуство. Той казва, че един от малкото недостатъци на писателския живот – защото това е страхотен живот, мисля си, винаги съм най-щастлив когато сядам да работя, всеки ден, освен когато ми върви зле – е когато писателите прекарват прекалено много време сред мъртви неща. Мисля, че това е дълбоко и действително вярно, че се опитвате да вдъхнете живот в нещо, което всъщност е неодушевено. Виждате колко дръзко нещо е да движите всички ония въображаеми хора, по един много стилизиран и фиксиран начин.
Но вие сте писали много и за не-въображаеми хора, и аз исках да ви попитам специално за есетата ви върху радикалния ислямизъм. Защо беше толкова важно да пишете за това, и имате ли все още усещането, че това е онази непосредствена заплаха, която сте чувствали тогава?
Не мисля, че мисля това. По-малкият ми син току-що защити дисертация върху Мюсюлманското братство, освен това говори арабски език и е пътувал доста по ония места. И преди няколко дни го попитах, нямаш ли усещането, че всичко това малко по малко се оттегля? А той ми каза, не. Знаеш ли, тяхното време тъкмо дойде. Те са близо до получаване на властта в Египет и по други места.
В последното есе от Втория самолет, аз казвам, че има определени фигури, като хората от Наср-Алла или Хизбола, за които имате усещането, че са прекалено умни, за да не разбират, че следващата степен е да станат политици, а не просто да си останат някакви радикални, странични фигури. Да се присъединят към дебата в мейнстрийма. Бърнард Луис казва, че ислямът и демокрацията не могат да се помирят едни с други – той казва, преди време, че прогнозата е, един мъж – един глас, и никакво гласуване за жените. Но това не се случва. Ислямските партии – Турция е ролевия модел – се превръщат в напълно разумна алтернатива в много религиозни общества. Нека да не забравяме, че хората са много религиозни. Но партиите, след половин поколение, изглежда са извървели пътя до аргументирането и мейнстрийма. Онази отровна враждебност, която беше всичко, което можеше да се чуе в продължение на няколко години след 11 септември, тази буквалност и озлобление, и решителността за кланета – това просто е било една конвулсия, както изглежда, и тя вече изчезва.
В Бременната вдовица вие пишете за сексуалната революция като за един вид конвулсия. Какво означава за вас да сте израсли точно в центъра на всичко това?
Това е доказано най-голямата конвулсия на моето поколение и аз съм много благодарен, че съм достатъчно възрастен, за да можех да видя какви бяха нещата преди това. Пред-революционното време днес ми изглежда толкова странно и изкривено, но аз наистина живях през него, в тийнейджърските си години. Те наистина го нямаха [секса], момичетата, нали разбирате – и дума да не става. Скоро след като написах този роман, преподавах в Манчестър. Беше страхотна работа, защото всичко, което правех, беше да преподавам любимите си романи. И ние разглеждахме Щастливецът Джим, първия роман на баща ми. Който не е изгубил нищо от комичната си сила. Пълен е с ярост. И изведнъж самият ти осъзнаваш, че всеки герой от този роман, освен гадния художник Бъртранд, е девствен. Всички те са яростни, защото са сексуално фрустрирани. Написан е в ранните петдесет години. Човек е бил голям щастливец, ако е имал някоя афера преди да се ожени. И, както казва героят от Събота вечер, неделя сутрин,[4] трябва да си намериш момиче, което е вече женено, това е единственият начин. Те са се женели, и едва тогава е започвал сексуалният им живот – не само едни с други, но и с други женени хора. И, каквито и да са изкривяванията и ексцесите, сексуалната революция и след-революционната ера, са много по-здравословни от всичко това.
Онова, което днес засенчва всичко това, е порнографията. Никой не знае какви точно ще бъдат дългосрочните последици от нея.
От известно време насам това е ваша тема – и е удивително до каква степен културата на порнографията е променила всичко, откак пишете за нея.
В ранните ми романи имаше споменаване на списания, което изглежда напълно отживяло днес. Всъщност тя не съществуваше реално, освен като снимки на млади момичета, показващи гърдите си. А после дойде пробива с показване на полово окосмяване, някъде към 1970-та, струва ми се. Но това изглеждаше някак незаконно. А днес вече е…
Това е сексуално възпитание.
Това е начина, по който те получават сексуалното си възпитание днес. Като гледат Дезире Феъруедър и някой татуиран бивш затворник, заснемани от близък план. Потрепвам при мисълта какво ли вече са виждали моите момичета. Най-голямата ми дъщеря – имах много оживени разговори с нея през двадесетте й години, за това какъв е начина, по който се очакват определени неща, просто възприети от порнографията, която, нека не го забравяме, е много женомразка форма. Защо всеки сексуален акт завършва с нещо, което момичетата ненавиждат? Нали разбирате, лицевото… Когато написах дълга статия за порнографията, излизах известно време с една порнографска актриса, която беше невероятно умна, и я питах, колко от момичетата, дори и тук, в долината Сан Фернандо, колко от тях харесват това? И тя ми каза, ами аз го харесвам. Харесва ми да ме пляскат и да ме плюят, харесват ми такива неща. Но тя каза, че това го харесват около пет процента от тях – пет процента нямат нищо против. А 95 процента го ненавиждат. И все пак това е задължително в сексуалната сцена.
Аматьорското порно днес е много по-голяма част от цялата програма, и все пак то не е по-малко женомразко, нито пък по-малко движено от мъжките желания, дори и когато го вършат женени двойки.
Говори се, че порнографията ще стане мейнстрийм, нещо напълно прието. А аз си мислех, не, никога няма да стане, докато мастурбацията не е станала мейнстрийм, нещо прието и готино. Жените никога няма да се съгласят с това. И причината е, че тяхната голяма сила и дарба, създаването на потомство, е просто игнорирана от порнографията – тук няма приказки за забременяване, „да не ме забремениш?“ Няма нищо такова. Сякаш продължаването на рода е предизвикано от нещо напълно различно, да речем от кихане. Но вече си мисля, че жените започват да свикват. Тия дни прочетох една рецензия за Петдесет нюанса на сивото. И последното изречение е, „не бих мастурбирала на всичко това, но инак не е лошо“. И си мислех, боже, това е онзи вид говорене от списания за млади мъже – много повече мъжко, отколкото женско.
Исках да ви питам за една друга книга, която сте написали преди много време, за видео игрите.
Да. Всички ме питат за това. Защото видео игрите са толкова гигантска работа.
Какво ще кажете за онези хора, които твърдят, че това е една по същество романна, или във всеки случай разказвателна, форма?
Не знам за какво говорят, всъщност. Онова, което е много подобно на разказ, и аз си спомням очарованието му, е че стигате до едно ниво, а след това отивате на друго. Този вид прогресивно тестване на собствените ви ресурси е много пристрастяващо. И си мисля, че когато стигнах до, кое беше то, девето ниво от Звездни нашественици, на това ниво играта се връща обратно на първо ниво. Бях невероятно възбуден първия път когато го постигнах, в едно кафене в Париж. Но щом само го направих, играта вече не ми беше интересна.
Това е един от многото примери, все пак, за това как вие вършите неща от любопитство, имам пред вид темите, за които пишете – било то пул билярд или дарт. Но в това писане няма нищо оклеветяващо или кръстоносно.
Нещото, което винаги ме е интересувало, е контраста. И крайностите. И това вече се среща по-малко, защото бедните вече ги няма, в градовете, поне не в онзи брой, както някога. Баща ми е бил комунист като млад човек, докъм тридесетгодишна възраст – Унгария от 56-та го е накарала да промени това. И е написал статия за това колко трудно е да се откажеш от тази визия за Града горе на хълма – от Утопията. Хитч също.
Вие не сте такъв?
Харесва ми идеята да се стигне до общество, което е малко по-добро от сегашното – един постепенен, подобряващ възглед за нещата. Да станем малко по-справедливи и по-състрадателни. Но идеята за Утопия винаги ми е била напълно отблъскваща. Какво ще прави човек в Утопията? За какво ще пише? Ако притежавате дори минимум артистичност, вие дори желаете всички онези отрицателни качества – всъщност това е, което прави живота интересен.
Изглежда, че никога не сте били авангардист като читател или писател, а винаги по-заинтересуван от разширяване или редактиране на традицията, вместо отхвърлянето й.
Хм, Пари всъщност е постмодернизъм, не е ли така? В смисъл, че в книгата присъства и авторът, като второстепенен герой. Онова, което ми се струваше, че правя там, беше да видя дали постмодернизмът предлага хумористични възможности.
Да се покаже как се прави един роман, докато се пише същия роман, не е безинтересна идея. А освен това има и един-два шедьовъра в постмодерната белетристика, като например Анти-животът на Филип Рот – една действително впечатляващо-сложна книга.
Но, също като вас, той някак отмина метафикцията.
Ами тя не води до никъде. Постмодернизмът си имаше, струва ми се, своята гигантска предсказателна мощ – той предсказа накъде ще отиде света. Сега вече дори и политиците говорят аз това, как ще завъртят нещата. Всичко е някак многозначително, поумняло, при това поумняло по общо признание, по начин, по който не е било, по-рано. Но като жанр то естествено изчезна, набута се някъде в собствения си задник.
А сега вече се върнахме обратно. Вече не сме постмодерни, просто сме късно-модерни. Цялото онова експериментиране в белетристиката е мъртво, по друга група причини. Като идеологията на политическата коректност, експериментирането е един вид луксозен артикул. Когато времената загрубеят, няма да чуете нищо от онази свръхчувствителност спрямо хората, които се обиждат. И си мисля, че онова, което се случи в прозата е, че тя реагира на факта, че скоростта на историята се увеличи при това последно поколение, и ще продължава да се увеличава, с все повече и повече от един вид високоскоростна комуникация. Онези гигантски, спокойни, отклоняващи се на сто посоки, есеистични, разсъдъчни романи от следвоенната ера – някои от които са били в списъците на бестселърите с месеци – вече нямат публика.
Това са някои от романите, които винаги сте посочвали като най-важни за самия вас.
Те са великолепни.
Но не мислите, че за тях има бъдеще.
Не, според мен те са на изчезване. Никой днес не пише такъв вид романи. Е, вашият съименник Дейвид Фостър Уолас – след смъртта си той наистина изглежда някак подобен на Джойс и грамаден, и много левичарски. Но повечето романисти според мен са много по-наясно отпреди с факта, че времето се нуждае от движение напред, от тласкаща сила в един роман.
Има едно много хубаво стихотворение от Одън, наречено Романистът, всъщност това е сонет. Започва с разговор за поета – „Опаковани в таланта си като в униформа… Те могат да се втурват напред като хусари“. А след това стига до романиста. Твоят талант е много по-различен. Ти трябва да се подчиниш на човешката скука. Със справедливите, бъди справедлив, с мръсниците – мръсник. Това е една много по-безразборна и подходяща за всекиго форма. А романите, за които току-що говорихме, проницателните, мъдри, един вид вавилонски, романи, в които просто се наприказвате на воля за това или онова – аз ги обичам, но за мен това е много повече като гласа на някое стихотворение, а не самия романист.
Не ми е интересно да пиша някакъв диагностичен роман. Отдаден съм стопроцентово на белетристиката заради принципа на удоволствието – това е, което тя е, и трябва да бъде. Английските рецензенти казват за Лайънъл Асбо, че е написана с голямо отвращение. Абсолютно невярно – написах я с обич и възхищение. Не може да се напише роман от отвращение.
Може и да прозвучи кичозно, но белетристиката има много повече общо с любовта, отколкото хората са склонни да признаят. Романистът трябва не просто да обича героите си – което той и прави, независимо дали мисли за това или не, по същия начин, по който обича и децата си. Но да обича и читателя – именно това е, което имам пред вид, когато говоря за принципа на удоволствието. Разликата между Набоков, който в почти всичките си романи, деветнадесет на брой, ви предлага най-добрия си стол и най-доброто си вино, и най-добрия си разговор… Сравнете това с Джойс, който, когато пристигате в дома му, не може да се открие никъде, а след това внезапно го намирате да прави някакво отвратително питие от торф и глухарчета в кухнята. Хенри Джеймс свършва по този начин. Те престават да обичат читателя. И писането става малко отдалечено.
Все още сте заинтересуван от удоволствието на читателя?
Е, човек не може да се завре в задника на читателя, както мнозина писатели според мен го правят – мили до отврат, подкупващи до отврат. Но това не е истинска обич към читателя. Това е подмазване пред читателя. Когато говоря за принципа на удоволствието, аз не казвам, че има само един вид удоволствие. Напротив, има много видове. Някои удоволствия са трудни. И те трябва да бъдат удоволствия както за читателя, така и за писателя. Но при всички случаи трябва да е удоволствие.
Интервюто води Дейвид Уолас-Уелс
юли 2012
[1] Става дума за историята с шпионирането на частни лица от страна на служители на издания на Рупърт Мърдок, която беше един от скандалите на 2012 г. в Англия. Бел. пр.
[2] Американски политик и популист от 30-те години на миналия век, първообраз на главния герой от романа „Цялото кралско войнство“ на Робърт Пен Уорън. Бел.пр.
[3] Есеистичен сборник на Еймис, посветен на размисли около терористичния акт от 11 септември. Бел. пр.
[4] Роман от Алън Силитоу. Бел. пр.