Либерален преглед започва да публикува в продължения една от скандално-неизвестните книги по най-нова българска история – Българската конспирация на американския журналист Джоузеф Суайър, написана през 30-те години на миналия век.
Възможно най-кратко представяне:
Това е едно от най-добрите журналистически и научни разследвания на сложната и мрачна политика на България от обявяването на независимостта на страната до 30-те години на ХХ в. Съдържа ярки и подробни описания на политиката на фракциите, на един кървав и двуличен монарх, на демократичното и егалитарно българско селско движение, на финансираните с опиум бандити и на някои героични и достойни хора, борещи се за достойно общество в мир със съседите на България. Задължително четиво за всеки, който трябва да разбере Балканите.
Наред с други неща, книгата описва подробно превръщането на Вътрешната македонска революционна организация, ВМРО, от движение за македонско освобождение от османско владичество в организация за търговия с наркотици на дясната българска монархия и инструмент за политически убийства под контрола на нейната екстремистка върховистка фракция. Връзката между българската държава и супремасистката фракция е класически пример за държавно спонсориран тероризъм на Балканите през междувоенния период.
Глава I: Терористите
Денят е 9 октомври 1934 г. Марсилия посреща крал. Френските и югославските трикольори, окачени по прозорците и балконите, озаряват пътя от доковете до железопътната гара. Открит автомобил се движи бавно между насъбралите се по тротоарите зрители. Изведнъж от тълпата се измъква мъж, който избягва малобройната полиция по пътя. Скача върху таблото на колата. Чуват се изстрели от револвер. Блестящата сабя на конния офицер покосява мъжа. Надигат се викове, настъпва мелè, тълпата се втурва напред, за да линчува убиеца. След това вестникарските бюра по света забучават от вълнение, стряскат публиката си с ярки заглавия и тревожно напомнят за престъплението в Сараево през 1914 г. Кралят на Югославия Александър и френският външен министър Луи Барту са мъртви, убити от куршумите на някой си Калемен, член на Хърватската революционна организация Усташа със седалище в Унгария. Съучастници са чакали в Париж, за да убият краля, ако Калемен не успее в Марсилия; други пък са отишли в Лондон, готови да убият крал Александър там, ако предишните не успеят и той отиде да посети сина си Петер, който учи в Съри: толкова много лондончани трябва да са се срещали с тези убийствени агенти на ревизионистка Италия и Унгария.Но името на убиеца не е Калемен. Черепът и кръстосаните кости, татуирани на ръката му, са улика, а пръстовите му отпечатъци, изпратени в софийската полиция, доказват самоличността му. Той е Величко Димитров, с псевдоним Владо „Черноземски“ – по прякор Владо Шофьора, когото българската полиция издирва. Така в крайна сметка светът научава, че Черноземски е принадлежал към страховитата ВМРО, която е управлявала Петричкия окръг на България и е доминирала в българските правителства, докато държавният преврат от 19 май 1934 г. не поставя на власт нейния враг Кимон Георгиев. В продължение на петнадесет години тази ужасна организация води неофициална война срещу Югославия, като в същото време безнаказано убива враговете си в София; но през юни Георгиев съобщава, че българските военни власти в Петрич вече са конфискували от нея 10 938 пушки, 701 388 патрона, 7 767 ръчни гранати, 47 картечници и други военни материали.
Всъщност Черноземски принадлежи към група професионални убийци, наречена евфемистично „Наказателен отдел на ВМРО“. Тези терористи, повечето от които са престъпници от Южна Сърбия, са командвани от Иван Михайлов и група млади македонски съмишленици, които служат на италофилските шефове на българската армия и получават значителна субсидия от Италия. Те са се отличили не с революционни подвизи, а с убийства на селяни и умерени политици, както и стари ръководители на ВМРО в България. Заедно с тях Михайлов, по подстрекателство на генерал Иван Вълков, е узурпирал контрола над ВМРО, като е убил последователно Тодор Александров и генерал Александър Протогеров, след което е властвал в Петричкия окръг под закрилата на военното положение до май 1934 г. Преди това българските правителства са се престрували, че ВМРО е неконтролируема организация, от която няма и следа на българска земя – тя е „извън закона“, което просто означава, че законът не може да се намесва в работите ѝ; въпреки това Михайлов и неговите помощници никога не са напускали България (с изключение на удобни командировки в Рим) и са идвали в София, когато са пожелавали. В тази полицейска страна, която никой не може да напусне без изходна виза, в която никой не може да живее без лична карта и в която „черният кабинет“ в ГПУ (при правителството на демократа Мушанов) безцеремонно проверява частната кореспонденция, тези терористи „не можеха да бъдат открити“, но въпреки това носят полицейски пропуски, макар и дискретно да крият снимките си от пресата.
Организацията, както наричат тази тайна мафия уплашените и шепнещи си българи, хвърля над страната черна сянка на терор, заглушавайки свободата на словото по-ефективно от всяка цензура. Тя има няколко функции. На първо място, тя работи срещу разбирателството между България и съперничещата на Италия Югославия, като извършва безчинства в Югославия, за да разгневи югославяните, и убива или тероризира в България всички, които говорят за такова разбирателство, вземайки тежък данък от македонските имигранти-федералисти, които, имайки корени и от двете страни на границата, са привърженици на южнославянската федерация. След това с подобни методи се действа срещу „комунистите“, които се осмеляват да оспорват върховенството на управляващата класа в България – класа, вдъхновена от фанатични идеи за териториално разрастване и винаги клоняща към войнствените диктатури в Европа. И накрая, нейните шефове изпълняват функциите на „фашистки комисари“ сред емигрантите в България, най-вече сред тези в окръга Петрич, които са призовани в тамошната милиция, готова – когато Италия и Унгария се подготвят за война – да нахлуе в Южна Сърбия и да прекъсне жизненоважните комуникации на Югославия със свободното море в Солун. Освен това тези „доброволци“ или „резерв на ВМРО“, както се нарича милицията, трябва да бъдат винаги готови да потушат бунта на българските умерени сили, така че терористите им внушават, че говоренето за приятелство с Югославия е предателство към каузата на „македонското освобождение“. Петричкият окръг, анексиран от България през 1912 г., остава под контрола на ВМРО, която е попаднала под върховистко влияние. Като държава в държавата, той е база за нападения срещу Сърбия преди България да обяви война през 1915 г. и база на „Македоно-одринската доброволческа дивизия“, която помага за вкарването на българските селяни във войната. През 1923 г. генерал Вълков решава, че това трябва да стане отново и раздава на ВМРО оръжие за милицията.
Понякога михайловистите променят политическия си тон, но връх вземат винаги италофилите-върховисти, които проповядват омраза към Югославия и облагат емигрантите с данъци за каузата, а онези, които я подкрепят пламенно, са възнаграждавани със земи и официални назначения. „Нелегалният“ Централен комитет на Михайлов контролира и си сътрудничи с „легалния“ Национален комитет, както и с депутатите, които те назначават да представляват Петричкия окръг. Между тях няма никакви различия, освен че Комитетът на Михайлов извършва и поема отговорността за всички нелегални действия. От Националния комитет се излъчва огромна мрежа от върховистки агенти до всяка верига на отговорност, до всяко държавно ведомство, до всеки вестник или бизнес офис, кафене или уличен ъгъл. Няма никакво значение, че (например) министърът на образованието е земеделски противник на върховизма, ако Филип Манолов от Националния комитет е генерален секретар с убийците на Михайлов зад гърба си!
Внимателно изграденият мит за властта на Михайлов е унищожен от преврата на Дамян Велчев през 1934 г., който сваля италофилите. Тази власт е произлязла от Вълков и неговите съмишленици сред свръхгенералите, дипломатите и висшите чиновници на България, а зад тях е стоял цар Борис, сгоден за италианска кралица и италианската политика, син на баща германец от унгарски произход. Михайлов, „безотговорният“ агент на Военното министерство, се подчинява на тайните им инструкции. Така „Михайловист“ става синоним на „върховист“, а върховистът може да бъде Михайловски убиец или пълномощен министър, или директор на държавния дълг. Но повечето върховисти са от македонски произход, тъй като мирните българи не се интересуват от върховистките цели.
Крал Александър е обединител на Югославия, но популярността му в Южна Сърбия расте, тъй като се смята, че планира либерален режим – привлекателен за федералистите. През 1922 г. в Рим македонските революционни водачи са призовани да подготвят смъртта му. През 1934 г. той умира от ръката на фанатик, който отива на сигурна смърт с убеждението, че служи на Каузата; но всъщност Черноземски се жертва за унгарския ревизионизъм, италианския империализъм и стремежите на българските върховисти, които са го убедили, че славяните в Южна Сърбия стенат под потисничеството на крал Александър.
Черноземски, който по думите на приятелите му е бил кротък вегетарианец, тъй като смятал, че е жестоко да се убиват животни, е роден в Щип през 1897 г. След като служи твърде добре на българите по време на Световната война, той бяга с тях, когато са прогонени от Южна Сърбия, и накрая се присъединява към комитаджийска група, която нахлува в Югославия. Там попада под влиянието на Михайлов и за пръв път се отличава на 24 септември 1924 г., като застрелва в София алтруистичния ветеран-революционер Хаджидимов (интимен приятел на основателя на ВМРО Делчев), който е станал комунистически депутат. Черноземски е заловен от българи, които не обичат убийците и формално е осъден на петнадесет години затвор, но скоро се разхожда по улиците заедно с полицейски агенти! Като шофьор, който вози жертви „за разходка“ той се е превърнал в опитен убиец, преди да убие македонския лидер Наум Томалевски на 2 декември 1930 г.
Томалевски, който заплашва да разкрие връзката на правителството с терористите на Михайлов, празнува в дома си в София на четиридесетия ден след раждането на сина си. Отива в градината си, за да засади дърво за спомен, какъвто е обичаят. Завесата на прозореца в съседната къща се раздвижва. Той забелязва това – и казва на по-голямото си момче да тича за револвера му.
Но вече е твърде късно. Прозвучават два изстрела. Томалевски пада мъртъв в ръцете на майка си. Телохранителят му се втурва на улицата, стреляйки по убийците, които бягат. Те отвръщат на удара, ранявайки смъртоносно решителното момче; но когато то пада, пада и един от тях. Погребението на убиеца му е извършено от български владика, защото Томалевски е осемнадесетата жертва на героя! Другият му убиец, Черноземски, е пресрещнат от офицер. Той вади револвер, но офицерът е по-бърз и го предава на началството. За тази си намеса в закона офицерът скоро е прехвърлен в запаса! Черноземски казва, че е търговец на дървен материал в София, но се хвали с връзката си с ВМРО; той е чакал с другарите си три дни в стая, наета от полицейски агент, и е застрелял Томалевски с полицейска карабина! Докато чака процеса, един от съкилийниците татуира на ръката му черепа и кръстосаните кости на ВМРО. Осъден е на доживотен затвор, но в края на 1931 г. е амнистиран и прикрепен към екипа на Кирил Дрангов, директор на терора на Михайлов в българската столица!
Скоро Черноземски печели нови лаври, проявявайки „рядък такт и смелост при изпълнението на отделни задачи“ (както пише Стоян Христов в „Герои и убийци“); но Усташа иска от Михайлов експерт, който да обучава хърватските терористи в Унгария, след което през юли 1932 г. Дрангов завежда Черноземски при хърватския лидер Перце в Будапеща. И така, държавният преврат на Велчев несъмнено е предотвратил нова европейска война, защото (така ми каза впоследствие югославският премиер Евтич), ако правителството на Георгиев не беше потиснало терористите в България преди убийството на крал Александър, нищо не би могло да възпре разярената югославска армия да тръгне към София, за да изтреби престъпните върховисти, които отдавна са подготвяли и носят отговорност за смъртта на краля. А днес Велчев лежи в софийския затвор за този си принос към мира в Европа.
Терористите наричат своите български жертви протогеровисти, федералисти или комунисти. „Протогеровисти“ са приятелите на убития Протогеров. „Комунисти“ са всички противници на върховизма, които не могат да бъдат обвинени в съдилищата.
Комунизмът е удобно еластичен термин, оправдаващ преследване или клане, но също и плашило, използвано за сплашване на Европа, за да предостави заеми на България или да игнорира тайното ѝ превъоръжаване. Това е комунизмът на войника, който, упрекнат, че е целунал свещена икона в църквата с фуражка на главата, отговорил просто: „Но аз съм комунист.“ В България имаше не повече от 12 000 истински комунисти (така ми каза премиерът Мушанов през 1931 г.); затова пък има стотици хиляди недоволни, които се събрат под тяхното знаме поради липса на по-добро срещу агресивния върховизъм на корумпираната управляваща класа. И все пак тези „комунисти“ бяха преследвани от уж демократичното правителство на Мушанов с жестокост, която едва ли ще надмине тази на неговите предшественици; и това правителство, което така и не можа да открие убийците на Михайлов, вечно разкриваше комунистически заговори, намираше печатници в мазета или планински пещери и подлагаше на масови съдебни процеси бедни нещастници, чието единствено провинение беше притежанието на литература, смятана от управляващите за подстрекателска.
Две седмици преди преврата през 1934 г., който повали Мушанов, ми се случи да присъствам в Севлиево (за огромно раздразнение на властите) на процеса срещу деветдесет и трима „комунисти“, половината от които момчета и момичета под двадесет години, някои натоварени със звънтящи вериги от средновековен калибър, прикрепени към големи тежести; и тези деца, обградени в съда от полицаи с готови щикове, бяха осъдени по на десет или петнадесет години затвор за това, че се наричат или мислят за комунисти. И все пак българските върховисти щяха да разбунят света, ако в Югославия би имало подобен процес срещу македонските славяни!
За първи път отидох в България през август 1931 г.. Когато идвах от Албания през Гърция, България ми се струваше добре уредена в сравнение с нея, а София (с 300 000 жители) – хубав град с високите си жилищни блокове и подредените обществени градини, с дивата музика в кафенетата си и интелигентните офицери в бели летни туники, с трамваите и жълтите си павирани улици. Натъпкан с пропагандата на пресслужбата на Министерството на външните работи, Agence Télégraphique Bulgare (Bulagence), Националния комитет и Българо-британски преглед, по време на едномесечния си престой бях тласнат към българофилство и бях склонен да повярвам на оплакванията на българите, че са им били отнети Македония, Добруджа и Тракия. Бях чел за враждата между михайловисти и протогеровисти. Бяха ми казали, че Протогеровистите са шепа наемни убийци на югославска заплата, които безразсъдно убиват героите на ВМРО, докато те почиват в София от революционна дейност отвъд границата. Дори Мушанов ме уверяваше, че ВМРО е толкова неуловима и толкова мощно подкрепяна от всички българи, че никой не може да ѝ се противопостави! Ореол от романтика обгръщаше младия Михайлов, който „живееше и се сражаваше“ в Югославия, но понякога се оттегляше за почивка във високите планини на Пирин в (македонския) Петрички окръг, там в безопасност сред предани привърженици. Никой не ми каза, че всъщност Михайлов никога не е посмял да отиде в Югославия, че управлява окръга с безмилостен терор, а веднъж дори е наредил да бъде убит човек, който е казал тези истини на британския министър в присъствието на германски кореспондент, който бил приятел на Михайлов.
Нямах търпение да се срещна с Михайлов. Една ранна сутрин мъж, на когото не можех да кажа нито дума, потропа на вратата ми в хотела. Последвах го в кола, която ни разведе из цяла София и спря на ъгъла на една улица, недалеч (както установих впоследствие) от началната ни точка. Моят водач ме поведе скришом към вратата на един апартамент и бях посрещнат (на свободен английски) от дребен мъж с хлътнало лице и бенки. Това беше Йордан Чкатров, посланикът на Михайлов в София. Чкатров се оплакваше от жестоката съдба на бедните македонци в Южна Сърбия, но що се отнася до Михайлов, той беше „някъде отвъд границата“ и не можех да го видя ясно.
На вратата в близост до Националната банка на една от главните улици в София е поставена месингова табела с надпис Comité National des Réfugiées Macédoniennes en Bulgarie. Този Национален комитет, както ме увериха, нямал връзка с революционерите, макар че естествено им симпатизирал! Председателят, достопочтеният д-р Александър Станишев, ме прие, като ми разказа с подобаващо вълнение за „трагедията на Македония“, а след това ме призова да видя „черната граница“, която югославяните са изградили, за да отделят „700 000 бежанци в България“ от родните им огнища и майчини ръце. И така, един ден представител на Комитета ме изведе от София, а колата ни покри с облаци от прах редиците от бавни волски каруци, кокошки и селяни със сключени ръце, които танцуваха хоро под звуците на дива музика, докато минавахме покрай скалисти хълмове и поляни с гигантски слънчогледи и златни царевици, на път за Кюстендил с неговите гигантски дини и статуята на Тодор Александров на пазара.
Отвъд Кюстендил стигнахме до границата, като по пътя си взехме българския командир на сектора. И тук имаше боен фронт, изграден от югославяните на огромна цена, за да се предпазят от изненада. Доколкото можах да видя, от югославската страна на белите пирамиди, маркиращи границата, по хълмовете и долините се простираше здрава трънена ограда, зад която имаше заграждения от бодлива тел. В ниското имаше заграждения и ями с забити в тях колове, а по върховете на хълмовете – високи наблюдателни площадки. На всяка около половин миля се издигаше бетонен бункер със стоманени капаци. Един от тях несигурно делеше короната на малък хълм заедно със скромен български пост само на три метра от него, макар че плетеницата от бодлива тел помежду им изглежда ги възпираше да се нахвърлят един върху друг като разярени кучета. На всеки сто метра имаше и наблюдателни шахти, за да се прикрият югославските нощни патрули, които стреляха от упор по всеки, който се опитваше да си пробие път – така че изстрели в тъмнината и трупове по телената ограда на сутринта бяха нещо обичайно.
Тази черна граница се простираше от гръцката граница при Струмица до Драгоманския проход по маршрута на Ориент Експрес и никой пътник не можеше да я прекоси. Командирът на сектора разказа, че югославяните, които превъзхождали по численост българските войски на границата с около двадесет към едно, имали четири отбранителни линии срещу революционерите от България – така че революционерите не можели да преминат, а безчинствата, от които се оплаквали югославяните, били дело на потиснати местни хора. Ако някои от тях са преминали, това не било по вина на България, тъй като тя е твърде обезоръжена, за да поддържа границите си по подходящ начин. Но две неща той не обясни. В продължение на петдесет метра отвъд границата от югославска страна всички храсти бяха изсечени, докато от българска страна те растяха както си искат – чудесно прикритие за всеки, който би искал да премине нелегално (все пак България имаше корпус за задължителна работа, който можеше да ги изчисти). В българските постове, малки варосани постройки с червени керемиди, помещения за гранични отряди, но не и за отбрана, над леглата на мъжете висеше намръщеният портрет на Тодор Александров, редом с този на цар Борис – а понякога и на царица Джована! И така, Александров, революционният водач, по чиито стъпки претендираше да върви убиецът му Михайлов, чийто портрет висеше до картата на Велика България в много правителствени учреждения и всяко софийско кафене (за да отбележи патриотизма му), председателстваше сънищата на войниците, които в будни часове имаха (формална) заповед да пречат на хората на Михайлов да нахлуят в Югославия! На практика тези български постове бяха предни бази за хората на Михайлов, чиито безчинства бяха принудили югославяните да охраняват всички железници, докато пътниците не помислят Югославия за въоръжен лагер, да претърсват всички вагони за скрити бомби, да проверяват всички багажи, депозирани на гарите – дори и в Белград.
Това е несправедлива граница, оплакваха се моите спътници, защото разделя българите от имотите им, селяните от кладенците им. Една жена се обади, за да трогне сърцето ми с крокодилски сълзи, докато разказваше как притежавала нива отвъд границата. Другата страна на тази приказка беше, че собствениците на такива „разделени имоти“ можеха свободно да отиват до тях с пропуски, макар че действията на българските терористи налагаха предпазливост на югославяните, които понякога допускаха грешки; но тъй като нямаше етническа граница, тя се определяше главно от стратегически предимства и понякога причиняваше трудности на местното население.
Шестнайсет месеца по-късно стоях на ъгъла на една улица в София с македонския репортер (Спространов), когото бях наел. Вятърът пронизваше дрехите ни и носеше всевъзможни боклуци в прашните си вихри. Събираха се тежки сиви облаци, които покриваха с бяла мантия пурпурната маса на Витоша. След настъпването на нощта единственият звук тук щеше да идва от звънците на шейните и острите викове на водачите им, които надничаха изпод замръзналите си вежди и кожени шапки. Скоро сухият сняг щеше да скърца под краката и в покрайнините щяха да се разказват приказки за вълци.
Но тези вълци бяха агнета в сравнение с човешките вълци, които обикаляха улиците по четирима и петима, с шапки до очите, с вдигнати яки, с ръце, пъхнати в джобовете на палтата, където стискаха револвери. Под подредената си външност София беше скрит град на шепот и ужас, на изстрели в тъмното, на шпиони и подслушвачи, на анонимни писма и телефонни обаждания, на изнудване и заплахи. Борбата между нападащите върховисти и защитаващите умерени беше в разгара си и се водеше от невръстни стрелци, които се спотайваха в кафенетата, очаквайки заповед за убийство – заповед, понякога небрежно написана на листче от менюто и често придружена от снимка, по която стрелецът да идентифицира жертвата си. Отивайки в ресторант, човек търсеше ъгъл, далеч от прозорците. Телохранители чакаха депутатите пред Събранието, никой свободомислещ човек не се движеше без тях и не излизаше след тъмно, ако не се налагаше. Дори чуждестранните легации бяха охранявани. И все пак новата Съдебна палата беше най-голямата сграда в цяла България! В кафенетата, дори в претъпканите трамваи падаха жертви от всички рангове и професии, а по улиците се водеха истински битки, понякога от по пет-шест стрелци с по два револвера, независимо от преминаващите пешеходци, които често бяха ранявани. Изглеждаше като справедливо възмездие за убийство, често получавано от бивши полицейски агенти. Ако краката или чакащите коли не успяваха да пренесат убийците извън обсега на полицаите, те винаги се оправдаваха, че имат писмени заповеди от ВМРО и трябва да се подчинят или сами да бъдат убити; затова ги изпращаха да почиват в затвора, доволни, че работодателите им скоро ще ги амнистират. Всяко държавно ведомство беше разделено на два лагера, които водеха гражданска война по упълномощение. И двете страни имаха приятели в полицията, така че престрелките бяха част от ежедневието на столицата, но разследванията рядко отиваха по-далеч от предварителните следствия.
Но техните безобразия бяха нещо обичайно и в Югославия. Българското правителство винаги е отричало, че те са дело на терористи от България, като е твърдяло, че ВМРО е вътрешна и революционна и съществува само в „неосвободена Македония“, но неофициално всички знаеха обратното. На публично събрание в София през март Чкатров беше заявил, че „ВМРО ще продължи да се бори със същите методи, които е прилагала в миналото, като отхвърля всякаква отговорност за последвалите международни усложнения“.
Попитах Спространов дали би имало възможност да премина границата заедно с нападателна чета, а след това да пиша от собствен опит на революционен героизъм. Той отиде до телефона, после се върна и каза, че веднага трябва да се срещна с човек, който може да уреди въпроса. Срещата ни беше в едно от най-модерните софийски кафенета.
Седнахме да пием кафе с червендалест мъж в каки яке и шапка. Спространов го представи – Иван Гьошев, организатор на безчинствата отвъд границата в сектора Кюстендил-Драгоман! Югославските власти предлагаха голяма награда за главата му. Любезно ми обясни, че не можел да ме изпрати на рейд сега – но може би през пролетта, когато снеговете си отидат и по дърветата има листа. След това ми зададе един въпрос. Официалната югославска информационна агенция (Авала) съобщавала ли е за някакви бомбени нападения? – Защото, обясни той, една от неговите групи се намирала в Югославия и той искал да знае как се е справила, като добави, че, разбира се, Bulagence не можела да съобщи за подобни действия, докато не го направи Авала. Нямахме новини за подобно нещо.
Но на следващия ден Bulagence публикува следния текст от Авала с дата Белград, 20 декември 1932 г:
„Снощи, към 23 часа, в покрайнините на Зайчар и в близост до казармите, които се намират извън града, неизвестни лица са хвърлили четиринадесет гранати, от които дванадесет са избухнали, без да причинят никакви щети. Хвърлените гранати са от типа „Одрин“, използван от българските комитаджии. Незабавно е започнало разследване за откриване на нападателите. То е разкрило следи, водещи към българската граница.“
Към това съобщение Bulagence добави:
„Според информацията, получена от Българската телеграфна агенция по този въпрос, българските гранични власти не са наблюдавали преминаването през границата на нито едно лице.“
В следващо съобщение Авала съобщаваше за експлозия на бомба с часовников механизъм близо до гара Зайчар (причинила леки щети) и за откриването на друга, невзривена. Предполагаше се, че са били поставени от същите лица, които са хвърляли гранати край казармите в Зайчар. Директорът на Bulagence ми каза, че, разбира се, всичко това е дело на „потиснатите македонци“ в Южна Сърбия. Въздържах се да му противореча.
На 24 декември The Times писа редакционно (по повод затварянето на границата от страна на Югославия заради отказа на България да проведе съвместно разследване на по-ранен инцидент), че „вътрешното състояние на Югославия е крайно незадоволително … това може да обясни защо диктатурата придава такова значение на една незначителна случка“. Може би трайното влияние на известния като българофил балкански кореспондент отпреди войната Д. Д. Бурчие е изкривявало понякога възгледите на The Times за българските дела – или пък е било подведено? От войната насам е имало стотици „тривиални дела“ и сдържаността на Югославия е похвална. Между 1919 г. и 1934 г. нападатели от България са извършили 467 безчинства в Южна Сърбия, убивайки 706 югославски служители или цивилни граждани, като годините на най-голяма активност са 1923 г. (51 безчинства), 1924 г. (74), 1925 г. (55), 1927 г. (61) и 1933 г. (34). Българските гранични постове понякога стрелят по югославски патрули, за да прикрият преминаването на нападателите; а когато някой терорист падне, биографията и снимката му се публикуват в „нелегални“ вестници, които се разпространяват свободно в София.
Всеки българин, който се осмеляваше да се сприятели с югославянин, беше „шпионин на Сърбия“ и самият аз попаднах под подозрение, защото понякога се виждах с първия секретар на Югославия, стар приятел от албанските ми години. През март 1933 г., когато се завърнах в нагнетената от терора атмосфера на София от кратка почивка с представителя на Ройтер в Белград, бях отбягван от всички страни, телефонът ми беше подслушван, българските ми приятели бяха предупредени от служители на Министерството на външните работи, че съм шпионин, Спространов ме напусна, а завесите на прозореца срещу вратата ми се движеха всеки път, когато получавах обаждане.
През януари 1933 г. терористите застреляха в София трудов депутат (Трайков), според българските мерки много червен комунист, който се беше осмелил да проповядва осемчасов работен ден. Погребението му, на което присъства полицията в пълен състав, беше бунтовно. Заедно със Спространов тъкмо разговаряхме с полицаи, когато покрай нас минаха трима мъже в цивилни дрехи, с ръце в джобовете.
„Кои са тези?“, попита рязко един от офицерите.
„ВМРО“ – отговори друг с вдигане на рамене.
И така, терористите на Михайлов, наричащи себе си ВМРО, си сътрудничеха с полицията, за да предотвратят демонстрация на погребението на жертвата си!
През 1933 г. в София имаше само малко улици, които да не са били обстрелвани с куршуми, а чужденците понякога също бяха обстрелвани. Една вечер през април, докато главният софийски булевард беше препълнен с хора, петима михайловисти откриха огън по протогеровистките лидери Анастас Наумов, Лев Главинчев и техните телохранители. Разхождащите се софиянци се разбягаха панически или се хвърляха на земята, а някои от тях също припламваха с подръчния си арсенал. Директорът на Италианската банка тъкмо пазарувал със съпругата си. Те потеглили с колата си с максимална скорост под градушката от куршуми, но няколко полицаи, проявявайки необичайно усърдие и смятайки, че в колата се намират агресорите, стреляли по нея и ранили шофьора, докато агресорите се измъкнали тихо, като водачът им невинно се разходил до полицейския участък „по работа“ и се скрил там, докато всичко приключи. Италия не изказа протест, защото италианците не криеха симпатиите си към михайловистите и италианските журналисти съобщаваха само за афери, в които са били нападнати михайловисти!
Въпреки че местните вестници бяха пълни с политически убийства, те съобщаваха само за вече известни на всички инциденти. В навечерието на Нова година американският директор на петролна компания се скрил зад едно дърво, когато куршумите засвистели в мъглата, а скоро след това един от служителите на британското консулство имà подобно преживяване в Борисовата градина. Една вечер англичанин видял как на главната улица мъж бил намушкан с нож, докато полицията наблюдавала. Друга вечер италиански журналист едва стигнал до дома си, когато заблудени михайловистки куршуми разцепили вратата му. На Великден едно момиче от Американския колеж беше отвлечено в София, със завързани уста и очи, отведено в Петрички окръг и разпитвано там в продължение на три дни за посетителите на баща си. Вестниците не споменаваха за нито един от тези инциденти, така че човек се питаше колко ли още са тези, за които не се е чуло нищо.
Друга ненаписана история беше отвличането на майор Йонко Вапцаров, стар революционер, който се е отрекъл от Михайлов. През април той пристига от Банско в София. Един ден до него на улицата спряла кола с терористи в полицейски униформи. Казали му, че цар Борис желае да го види – защото царят го познавал добре. Той изчезнал – а багажът му бил прибран от хотела от „полицията“. Тримата му телохранители в Банско били убити, а синът му, дошъл да го търси, също изчезнал.
„Внимавайте да не се разсмърдите скоро“ – това беше наставлението на терористите към техните критици. Така че всички предполагаха, че Вапцаров вече смърди – като много други. Но той бил отведен в къща край Кюстендил – инквизиционен дом, стоящ в лозето, където били погребвани жертвите. Обвинението било, че е дал граната на някого, който я е хвърлил в една къща в Банско, където Михайлов се забавлявал. Измъчвани, Вапцаров и човекът, хвърлил бомбата, признали обвинението: след това вторият бил обесен. Но Вапцаров, който имал приятели по високите етажи на властта, бил държан в плен под погледа на българските власти, докато държавният преврат през 1934 г. не го освободил.
Един ден през май 1933 г. с големи плакати, подписани от министъра на вътрешните работи, беше обявено, че огнестрелно оръжие вече не може да се носи от нелицензирани лица, но разрешителни ще се издават на всички, които се страхуват за живота си. Също и че всеки може да наема въоръжени телохранители, които обаче трябва да са с добра репутация и да са регистрирани в кметството.
Няколко дни по-късно пътувах в екскурзионен автобус с други журналисти и представители на Националния комитет, за да посетя гроба на Александров край Мелник – защото михайловистите идеализираха лидера, когото бяха убили. Седях с тримата телохранители на президента (д-р Кондов). Недалеч от София тежка каруца блокира пътя и един полицай скочи на стъпалото на автобуса ни. Имали ли сме огнестрелно оръжие и къде са разрешителните ни? Един италиански кореспондент и унгарският аташе по печата гневно се развикаха, че полицията спира чуждестранни кореспонденти, след което полицаят предложи да ни претърси. Тогава Кондов показа револвера си и каза, че няма разрешително, но всички знаят, че може да носи оръжие. Полицаите го отведоха в селото, като му казаха, че трябва да се обади в полицейското управление, за да получи разрешение да продължи. Когато той изчезна, охраната му стана неспокойна. Изведнъж усетих в ръката си студена цев.
Дали бих се погрижил за оръжието на съседа си? Едва го взех, другите охранители също започнаха да пъхат оръжията си зад мен, за да се скрият, в случай че полицаят се върне. Примерът им беше последван от всички наши „законни македонски“ другари, докато всички ние, кореспондентите, не седяхме върху цели арсенали! Но Кондов получи разрешението си.
Националният комитет често провеждаше екскурзии до Петрички окръг, макар че злобните изражения на домакините ни изпълваха с безпокойство, а зад поздравите на местните хора се криеше напрежение. И все пак митът за задоволството, реда и високия морал тук беше изграден от определен тип журналисти, един от които пишеше, че организацията на Михайлов „е направила от това кътче на Македония своеобразен лагер или място за пикник на македонската емиграция в България, както и убежище за себе си… пример за това, което се надява да направи от цяла Македония“.
Понякога някой особено наивен журналист е бивал отвеждан на среща с Михайлов, но това беше по принцип неудобно, тъй като трябваше да се поддържа баснята, че той живее „далеч в Югославия“. Веднъж един известен американски журналист бил воден два дни из Петричкия окръг (със завързани очи, за да не издаде тайната пътека „през границата“), докато се озовал пред „великия вожд“ – в хижа „Бъндерица“ в Пирин планина (вътре в България)! Все пак той пише: „С Михайлов тръгнахме да излизаме извън хижата, но не много далеч и се върнахме отново, защото на около стотина метра от хижата във всички посоки имаше дежурни, които следяха за сръбски патрули.“ Стоян Христов започва книгата си с интервю, почти идентично с казаното във всеки детайл – с изключение на това, че поставя действието във вътрешността на Югославия, където Михайлов никога не е ходил.
Всички знаеха, че Михайлов и неговите помощници (които често носеха комитаджийски униформи) са господари на Петричкия окръг при положение, подобно на военно, че никой държавен служител не може да бъде назначен там (а ако бъде назначен, не може да остане), ако не се съгласи, че българските граждански власти нямат там никаква юрисдикция, че михайловистите проверяват цялата кореспонденция, спират всички враждебни вестници, събират редовни данъци, забраняват браковете, които не одобряват, и връщат обратно българските посетители, които идват без тяхно разрешение или пропуск от Националния комитет. Ако тук идват чужденци, те са третирани с изключителна грижа от бдителни агенти. Но малцина осъзнаваха ужасите на терористичното управление, докато през 1934 г. вестниците, подкрепящи правителството на Георгиев, не повдигнаха част от завесата.
Снимка от българската преса показваше девет скелета, ексхумирани край Горна Джумая през август 1934 г. Селянинът, който изкопал гроба им през 1931 г. по заповед на местния терористичен началник, разказва как са загинали. Копаенето било извършено, когато жертвите дошли в тъмнината заедно с ескорта си. Били вързани за шията, пребледнели и стенели от болка, защото били „разпитвани“ в една къща в село Крупник. Шестима от тях били селяни, един учител и двама непознати за гробаря – но тези, които той познавал, били популярни мъже. Били намушкани с щикове, след което ги бутнали в гроба – един от тях още жив. Гробарят изсипал пръстта върху тях, докато палачите избърсвали щиковете си.
Кюстендил, макар и да не е в Македония, е любимото място на терористите. Те се разхождаха свободно. Жителите на града им плащаха „данъци“ и си затваряха устата.
В Горна Джумая, столицата на „Българска Македония“, през август 1933 г. пред Военния клуб бе издигнат красив каменен паметник на „неизвестните комитаджии“, за да вдъхновява жителите на града, безсилни съучастници на терористите. Процъфтяващ град, терористичните вождове го намират за приятен. Само те и техните хора можеха да изкупуват тютюневата реколта, която продаваха със 100% печалба. Протестиращите били канени да „пият кафе“ с Църн Киро и други известни личности в една стара мелница, влажно място, където Киро имал асортимент от инструменти за забавление на гостите си; а през 1934 г. той признал, че за една година е убил над петдесет души. Често гостите му били извозвани оттук от кротък стар каруцар с два черни коня, известен като „кочияша на смъртта“, който обслужвал Организацията като всички останали, за да не го „изкълват гарваните“. Той возел Димитър Марков за последното му пътуване в началото на 1932 г. Марков бил станал твърде популярен – построил е библиотека и е протестирал срещу терора. Предупреден, той избягал в София, но един приятел го примамил да се върне. В една мрачна нощ той бил поканен на „интервю“ с Михайлов. Нямало как да избяга. Отвъд града бил удушен, а след това обесен на един мост. На следващия ден селяните намират тялото му – още едно предупреждение за всички. Нито един вестник не съобщи за случката, но в 1934 бившият генерален директор на българското начално образование беше осъден на смърт за нея – но все още живее.
И така нататък – това са само един или два случая сред стотици. Непокорните селяни, които обиждали терористичните вождове, просто били обвинявани в неморалност, шпионаж или комунизъм, след което били ограбвани или изнасилвани и убивани. В официално комюнике от 1934 г. се разказва как едно момиче е било изнасилено в гората от дузина терористи и след това погребано живо, а веднъж двадесет момчета са били обесени заедно за това, че отказали да се присъединят към предвоенното Сдружение на македонските младежи. Ако някой михайловист иска къща, той измъчва собственика, докато бедният нещастник или умре, или му припише къщата; и каква полза от жалба до властите, след като е подписан актът за прехвърляне на собствеността? По същия начин се изнудвали и пари – само благоволението на местния вожд можело да защити човека. През юли 1933 г. в планината е отвлечен един студент; но когато баща му плаща откупа, момчето все пак е убито, за да не каже, че един от похитителите му е Динко, брат на депутата Василев, Михайловисткия „управител на Банско“, който през 1934 г. признава за десетина убийства. Когато момчето изчезнало, софийската полиция издала комюнике, което било всичко, което направила.
Опиум също не можеше да се продава, докато собственикът му не получи разписка за платени вноски в Организацията. Но през ноември 1933 г. един търговец от Горна Джумая започнал да продава опиум, без да плати таксите. Пред очите на Михайлов той бил така измъчван в мелницата, че умрял от отравяне на кръвта. Един смел български полицейски началник направил запитване, а военният лекар, който не обичал терористите, удостоверил истинската причина за смъртта на търговеца. Михайлов веднага предупредил вдовицата, че ако каже истината, тя и детето ѝ ще бъдат убити, но ако излъже, че съпругът ѝ е паднал от дърво, ще ѝ бъде платена мизерна сума, докато случаят бъде забравен. След нейните показания властите прекратили този неудобен въпрос. В такива редки случаи, заведени срещу терористи, парите – на полицията или на прокурора – вършели своята работа.
След преврата през 1934 г. мнозина, които бяха избягали от този терор в други части на България, се завърнаха по домовете си, а селяните, които са погребвали приятелите си, с готовност изравяха останките им, за да ги идентифицират официално. И все пак един ден през 1933 г. във Военния клуб в Горна Джумая Чкатров ми се беше оплакал, че Ню Йорк Таймс е съобщил за убийството на няколко селяни от хората на Михайлов. „Знаеш, че това не е вярно. Всички в окръга са с нас, така че защо трябва да ги убиваме?“ фактите бяха толкова добре скрити, че почти бях повярвал на Чкатров!
Разходите на тази голяма михайловистко-върховистка мафия са значителни, тъй като трябва да се плаща на Националния комитет, на Централния комитет, на техните агенти в европейските столици и на техните убийци, да се подкупват чиновници и журналисти, да се поддържат оръжия за милицията, да се прави широка пропаганда и да се субсидират вестниците Македония (орган на Националния комитет) и Свобода или смърт – „нелегален“ орган на „нелегалната“ организация. Михайлов, неговите помощници и членовете на Националния комитет получават огромни за българските стандарти заплати, освен привилегиите и доходите си от предприятията (често незаконни) под техен контрол; а заплатата на редовните им убийци е около 2500 лева на месец (заплатата на младши държавен служител) в допълнение към хонорарите за успешни убийства и безплатна храна, квартира и облекло от емигрантски търговци, които не смеят да откажат такъв „принос към каузата“.
Тайните фондове на правителството са недостатъчни за покриване на тези разходи, така че имигрантите, евреите, богатите търговци и селяните от Петрички окръг плащат по-голямата част от тях. Министерството на външните работи финансира пропагандата и допринася за общите разходи, а от Италия се отпуска годишна субсидия чрез Софийската банка в размер на не по-малко от 44 000 000 лева. Годишният бюджет се изчисляваше на 200 000 000 лева (около 500 000 долара), въпреки че само от тютюневи такси между 1926 и 1932 г. бяха събрани 634 319 550 лева. Всеки събирач на държавни данъци в окръга вземаше допълнително 10% „за каузата“. След това всяко домакинство беше задължено да се абонира за Македония, а всеки търговец или селски стопанин беше облаган с данък върху печалбата или имуществото си, главите добитък или царевицата, като терористите даваха разписки. Онези, които не плащаха, бяха глобявани, а ако продължаваха да не плащат, им се изпращаха въоръжени гости. Никой селянин не можеше да сече дърва, нито да работи без разрешение (за което плащаше) от терористите. Дори младшите държавни служители плащаха за привилегията да работят в отдела, а старшите често се облагодетелстваха от сътрудничеството с терористите, които правеха каквото си поискат със средствата на държавните институции и реализираха големи частни печалби от продажбата на дървесина от държавните гори, убивайки всички ревностни лесничеи, които се осмеляваха да поискат да покажат разрешителни от Министерството на земеделието.
Навсякъде в България емигрантските братства се присъединяват към Националния комитет. Освен това 16 000 предприятия, собственост на имигранти, плащат 10% от печалбата си на „Делото“, а заможните българи и евреи са помолени (достатъчно учтиво и законно) за вноски; но странни неща сполетяват онези, които се колебаят дали да подпишат, или държавните инкасатори откриват просрочени данъци, които трябва да бъдат платени незабавно, а полицията намира причини да откаже изходни визи на всички „длъжници“ на Организацията, които се опитват да напуснат страната. Всъщност върховистките бирници държаха в ръцете си мощно оръжие, така че търговците от всички националности ставаха гласовити поддръжници на българския ревизионизъм и често откриваха, че ентусиазмът на Михайлов изглажда бизнес затрудненията или отблъсква държавните бирници от вратите им. Дори банките също намираха изгода в наемането на известни върховисти или убийци, които формално „почиваха“. Но противниците на Делото напразно търсеха работа и едно момиче, което беше доведено до мизерия, защото Националният комитет постоянно пречеше на когото и да било да я наеме, ме помоли да не казвам на никого когато най-сетне си намери работа.
През 1932 г. михайловистите откриха възможностите на наркотрафика. Дори и да нямаха сътрудници сред полицията, наркотиците им даваха достатъчно печалба за подкупи на зле платени чиновници; и така, когато откритията в Египет разобличиха тамошните наркотрафиканти и други страни ги прогониха, много от тях дойдоха в България, където намериха желаещи да им сътрудничат. Отглеждането на опиумен мак (който процъфтява в окръг Петрич) за снабдяване с контролирани наркотици за медицински цели беше напълно законно и беше лесно да се увеличат посевите, да се допълнят с контрабандни суровини от Турция и дори от Южна Сърбия, да се отворят тайни фабрики, да се продадат наркотиците на международни трафиканти, след което да се изнесат контрабандно. Познавах добре една прочута контрабандистка.
Скоро вече имаше десет фабрики (в София и окръга Петрич), които произвеждаха годишно, под носа на корумпирани служители, достатъчно количество оцетна киселина, за да се направят пет тона хероин (както докладва Консултативният комитет по опиума към Лигата на нациите). Когато в България бяха направени разследвания, бяха разпоредени и мерки срещу трафикантите, но гангстерите на Михайлов знаеха как да ги избягват. През декември 1933 г. Михайлов пише на сътрудниците си, че е купил 2326 килограма от „специалния продукт“, като добавя: „Ако доларът не беше обезценен, несъмнено щяхме да спечелим още 5-6 милиона лева“.
През юли 1934 г., докато ловях риба в буйните потоци и пълните с пъстърва езера на Пирин планина, имах много разговори със селяни, които никога не бяха виждали риболовен прът. Но те бяха виждали михайловистки пушки и омразата им към Михайлов беше фанатична. „Не вярваме, че сърбите някога са били толкова жестоки, колкото михайловистките бандити към нас“, казваха те. „Отчаяно се готвехме да се вдигнем на бунт. Слава Богу, новото правителство сложи край на техния терор. По време на турското управление нещата никога не са били толкова зле. Сега всичко, което искаме, е мир.“ Същата приказка беше и в Неврокоп; и имаше голямо задоволство, когато една нощ, докато спях в Банско, войниците хванаха Динко Василев. Хората говореха с гордост за Сандански, Александров и Протогеров, но за Михайлов не казваха добра дума.
Година по-късно, с двама българи и един германски колега пътувах през Гръцка Македония и Южна Сърбия, като многократно разговарях със селяни, докато поправяхме пробойните в колата, обикаляхме по пазарите или наблюдавахме селяни във фантастични костюми, които танцуваха бурно като африканци по време на празненствата си. Гръцка Македония беше мрачна, пътищата ѝ – страшни, а в едно село близо до Баница (българофилска крепост по време на турското владичество и все още по-скоро българофилска, отколкото гръцка) един мъж ни каза, че е българин (което означава славянин) и че гърците бият децата, които говорят „български“ – защото тези славяни, образовани от екзархистите, биха казали „Ние сме македонци, но според църквата сме българи.“ Странно, помислих си тогава, че българският командир на граничен сектор в Струмица ми беше казал две години по-рано колко отлични са отношенията му с гръцките граничари, докато с югославяните, с които можеше да говори на собствения си език, демонстративно не си говореше.
Но в Южна Сърбия добрите пътища водят до развиващи се градове, полицията е по-малко, отколкото в българските провинции, и няма чувство на страх, учениците пеят македонски песни по улиците и хората говорят свободно – казват колко тежък е бил животът, докато терористите от София са провокирали властите, но сега условията значително се подобряват. Някои се отнасяха с топло приятелство към революционните противници на Михайлов: но за Михайлов нямаше нищо друго освен презрение.
В прогресивното Скопие македонският кмет, говорейки на своя диалект, ни показа своя прекрасен град и беше посрещнат с искрена обич от хората в селата, които посетихме заедно.
В манастира „Свети Йован Бигорски“ седяхме заедно с македонския игумен, един сръбски висш чиновник от Министерството на земеделието и един данъчен инспектор от Дубровник, стискахме чаши и пиехме силен алкохол, наблюдавайки югославските патрули на високия хребет пред нас, албанската граница.
„Това е велик ден – каза игуменът, – защото тук сме един далматинец, един сърбин, един македонец и един българин – всички заедно сме приятели и говорим на един език. Но ние, македонците, сме преживели трудни времена, защото вие, сърбите, бяхте много сурови.“
„Бяхме сурови, защото революционерите имаха приятели сред вас“, каза сърбинът. „Все пак уважавахме Тодор Александров, но този Михайлов… бах!“
„Но защо се биехме помежду си?“, попита игуменът.
„Създадохме Велика Югославия“, отговори сърбинът.
„Не, не сте – отвърна игуменът разпалено. „Как можете да говорите за Велика Югославия, докато милиони братя славяни остават отвъд българската граница? Няма да има Велика Югославия, докато всички не се обединят като равноправни партньори; и аз проклинам убийците на великия крал Александър – кралят няколко пъти разговаря тук с мен и знаеше, че двата народа трябва да се обединят. Той работеше за това и за това беше убит!“
Източник: Joseph Swire, Bulgarian Conspiracy, R. Hale, 1939
