От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

 

Либерален преглед започва да публикува в продължения една от скандално-неизвестните книги по най-нова българска история – „Българската конспирация“ на американския журналист Джоузеф Суайър, написана през 30-те години на миналия век.

Възможно най-кратко представяне:

Това е едно от най-добрите журналистически и научни разследвания на сложната и мрачна политика на България от обявяването на независимостта на страната до 30-те години на ХХ в. Съдържа ярки и подробни описания на политиката на фракциите, на един кървав и двуличен монарх, на демократичното и егалитарно българско селско движение, на финансираните с опиум бандити и на някои героични и достойни хора, борещи се за достойно общество в мир със съседите на България. Задължително четиво за всеки, който трябва да разбере Балканите.

Наред с други неща, книгата описва подробно превръщането на Вътрешната македонска революционна организация, ВМРО, от движение за македонско освобождение от османско владичество в организация за търговия с наркотици на дясната българска монархия и инструмент за политически убийства под контрола на нейната екстремистка върховистка фракция. Връзката между българската държава и супремасистката фракция е класически пример за държавно спонсориран тероризъм на Балканите през междувоенния период.

 

ГЛАВА IV: Пламъците на бунта

На 30 април (1903 г.) Груев бърза да се върне от Солун, преди банката да е излетяла във въздуха. В Смилево той се среща със Сарафов и делегатите от Битолския окръг (под ръководството на техния председател Александър Лозанчев). Налице е яростна съпротива срещу въстанието. Но Сарафов (вече външен представител) се заклева, че българската армия ще им помогне, ако дадат повод за нейната намеса, и привлича 60 000 турски войници в Западна Македония, като добавя съобщение от Матов (друг външен представител), че военният министър е казал, че армията ще бъде готова през септември. Груев, нищо неподозиращ идеалист, смята, че е по-добре народът да бъде освободен от България, отколкото изобщо да не бъде освободен.

Така че накрая делегатите са убедени. Трябва да има въстание в планините, но само от организирани групи, водени по възможност от български подофицери. Но конгресът на Битолския окръг единствен се съгласява на въстание, което, пише Силянов, е безотговорно провокирано от София. Едва единадесет дни преди началото му премиерът Рачо Петров отрича, че България ще подкрепи въстанието – отказ, който ръководителите на ВМРО смятат само за дипломатическа уловка; но княз Фердинанд заминава за чужбина, за да се престори, че няма пръст в него.


Small Ad GF 1

Има затишие преди бурята. Турците смятат, че мерките им са успешни. Ентусиазмът за въстание е слаб, но въпреки това подготовката върви трескаво, от България се внасят контрабандни материали и се складират на тайни места. Турците не откриват нищо, въпреки че войници с артилерия обсаждат групата на Пеев в продължение на две седмици в блатата край Кукуш, където той складира боеприпаси.

На 22 юли Сарафов и Лозанчев издават окръжно, с което нареждат на всички воеводи да се вдигнат през нощта на 2 август, Илинден – денят на Свети Илия. „Вдигаме оръжие“, се казва в него, „за свобода и човечност. Нашата акция е над расовите предразсъдъци, затова трябва да се отнасяме като братя към всички, които страдат от тиранията на султана. Всички християни са в мизерия, но не по-малко и мюсюлманските селяни.“ Никакви неутрални неславянски общности не трябва да бъдат тормозени. Груев често е обмислял съюз с албанците, но въстанието е избухнало, преди да бъдат направени някакви сериозни уговорки; все пак на местно ниво е имало разбирателство и повечето албанци са останали доброжелателно неутрални. В Охрид каймакаминът Мехди Фрашери (министър-председател на Албания през 1936 г.) поддържа такъв ред с помощта на екзархийския владика, че градът не пострадва и се превръща в убежище за бежанци.

На 1 август е пазарният ден в градовете, така че селяните се струпват, за да си купят продукти за празника. През този август има рекордни тълпи, които пазаруват „за празника“.

Към залез слънце в неделя, 2 август, Груев, Сарафов и Лозанчев се събират с 500 души близо до Смилево. Свещеник отслужва богослужение, голямото знаме, бродирано от битолските ученички, е развято и благословено, след което отрядът закрачва към казармата.

Тръба призовава турските войски на молитва, а след молитвата те викат: „Да живее султанът!“

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

„Долу султана!“ отговарят им стотици гласове. После в сумрака проблясват пушки. Един революционер в града подпалва собствената си къща, викайки, че не иска имоти, а християнски права! Турците побягват. Илинденското въстание е започнало. Зад града пламва предварително подготвен сигнален огън, после друг на хълма отвъд, после още един и още един по цялата Битолска планина. Пламъците на бунта!

Когато сигналите светват, младите селяни вземат пушките и провизиите си и се отправят към сборните пунктове, някои с жените си, за да готвят или да се грижат за ранените. След това телеграфните жици са прекъснати, мостовете са взривени, стратегическите пунктове са окупирани, конвоите са прехванати, къщите на мюсюлманските господари са опожарени, турските постове са нападнати, пленените пушки са раздадени на мъжете, които не са имали такива. След като турците са прогонени, въстаниците се отдръпват от повечето села и градове, а жителите продължават да живеят спокойно, така че много от тях избягват най-тежките последици; но там, където има много мъже с оръжие, където селото е опожарено от оттеглящите се турци или където съседите мюсюлмани изглеждат враждебно настроени, селяните се оттеглят със стадата и запасите си в отдалечени места и си правят колиби. Всеки шести мъж в Битолския вилает е на оръжие.

Турците са напълно изненадани – европейците също не са вярвали, че потиснатите селяни са способни да се разбунтуват. В Битолския вилает има само 15 000 войници, разпръснати предимно по постове, от които са побягнали – ако са могли – в Битоля, Охрид и Кастория, градове, които бунтовниците не смеят да нападнат. Но гарнизоните са прогонени от малките влашки градчета Крушево, Клисура и Неваска, а също и от Кичево – след тежко нощно сражение. Скоро западните македонски възвишения са в ръцете на въстаниците.

Въстаниците нямат нито кавалерия, нито артилерия, но познават планините си, вярват на водачите си, избягват тежки битки и действат на групи, които никога не надвишават 1000 души; докато изостаналите турци са зле обучени и лоши стрелци. Най-ожесточените боеве се водят от средата на август до средата на септември, но най-значимият сблъсък се провежда на 30 септември на планината Бигла край Демир Хисар, където 970 федералисти и върховисти героично се противопоставят на 12 000 турци с артилерия.

Първоначално Сарафов обикаля между Охрид и Флорина с подбраната си група, а след това се оттегля в Сода, за да пие и да се хвали пред чуждестранни кореспонденти. Груев остава в Смилево, което е укрепено и защитено от три ожесточени атаки на поручик Стойков. Груев се обръща към Великите сили чрез техните консули в Битоля с молба за автономия на Македония под ръководството на християнски генерал-губернатор по техен избор; той изпраща на консулите редовни бюлетини с новини на френски език. Като цяло мюсюлманските и гъркоманските общности са необезпокоявани, макар и да са събирани данъци, някои мюсюлмански села около Преспа са опожарени и са извършени някои зверства – главно от Чакаларов, който води въстаниците в Кастория.

Когато сигналните огньове са запалени в Крушево, 800 души под командването на влаха Питу Гуле нахлуват в града. Камбаните на екзархистката, патриаршеската и влашката църква започват да бият, защото тук и трите общности са се сплотили; след това един влах издига революционното знаме на пазарния площад, където жителите на града се стичат да танцуват от радост. В казармите има само 60 турци, които са нападнати и опожарени, а повечето от войниците – избити. След това трите християнски общности избират по двама членове за Временно републиканско правителство под ръководството на славянски президент (Никола Карев) и влашки премиер (Вангел Дину). Четирима патриаршисти и един екзархист са екзекутирани като шпиони, но мюсюлманите са защитени и са организирани доставки за бойците, помощ за бежанците и болница.

Но в Прилеп и в цялата Битолска долина хората пренебрегват призивите на Георге Петров и Пере Точев да се вдигнат. Брейлсфорд чува, че някои села на други места са били подтикнати към въстание едва „когато един фонограф, внесен контрабандно в църквата във фаталната събота, обявил със страшни тонове, че това е гласът на Христос, който заповядва на всички свои последователи да се вдигнат“. Повечето от патриаршистките власи, макар и съпричастни, също се въздържат. Скопският окръг също не иска да помръдне, макар че една смесена група от сърби и българи взривява железопътната линия и дерайлира един войскови влак, но в крайна сметка бяга в Сърбия.

Солунският окръг също остава тих, а отначало и Серес – защото набезите на върховистите са привлекли в долината на Струма 20 000 турци. Но 400 души, водени от генерал Цончев, полковник Янков и капитан Протогеров, преминават границата и на 1 септември водят тежко сражение при с. Пирин. Същата вечер Сандански, Пеев и Стоянов излизат с дружините си. Като получават уверение, че българската армия скоро ще се намеси, те се съгласяват да си сътрудничат със върховистите, за да облекчат турския натиск върху битолските въстаници; така тези бивши антагонисти се съюзяват и съгласуват плановете си, които водят до тежки боеве около Нврокоп.

Върховният комитет замисля важна диверсия в Източна Тракия. Австро-Унгария и Русия никога не са включвали този регион в обхвата на реформите, предложени за Македония, тъй като никоя от двете страни не желае да се възползва от отслабването на турската власт толкова близо до Константинопол, но християните тук са българи, чието революционно движение се контролира от София. В началото на лятото турската безмилостност е прогонила в България 20 000 бежанци, от които 1200 са върнати на групи в Странджа планина в средата на август. Разрушени са мостове, телеграфни жици и турски постове: Ахтопол, Ениада и Василико са окупирани, горите са опожарени и са проведени 36 сблъсъка, в които въстаниците губят 46 убити. В продължение на две седмици те държат областта, докато руският флот се спуска по крайбрежието, осветявайки с четите и вдъхвайки големи надежди за руска намеса; но руснаците са обезпокоени единствено от убийството на техния консул в Битоля от албански жандарм и когато жандармът е обесен, те отново отплават. След това 40 000 турски войници нахлуват в областта, за да я обезбългарят и да всеят страх в България, като опожаряват (според българите) 66 села, избиват 2565 мъже, жени и деца и изнасилват или отвличат хиляди жени.

Възстановили се от изненадата си в Македония, турците изпращат войски срещу Крушево. Градът е обстрелван, Гюлé е убит, след което въстаниците се оттеглят. Жителите на града развяват бели знамена. Но турците разграбват и опожаряват влашкия квартал, като избиват около сто души. Междувременно 200 000 войници затягат кордони около планините, но четите обикновено се промъкват през тях – макар че Груев едва се е спасил от Смилево. Затова на войската е наредено да разграби и опожари всяко изоставено село, но да пощади селата, в които хората са останали мирни; но местните командири се нахвърлят и върху все още мирните села, като избиват, грабят и палят с ужасна жестокост. Всяко село около Битоля дава жертви – някои по 3-4, други по 50-60 мъже, жени и деца, старци и недъгави. В едно село са избити 190 мъже и жени, а децата им са хвърлени живи в горящите къщи. Нощното небе свети: 60 000 бегълци в планините се крият зад комитаджиите, които отчаяно се борят да ги защитят, или се втурват след преследваните си събратя; деца умират на десетки места по планинските пътеки. Скоро героичните въстаници няма да издържат повече – те искат да скрият пушките си и да се подчинят, за да спестят на семействата си ада на глада и зимата в планините.

В края на септември разочарованите водачи заповядват на своите привърженици да се разпуснат, след което турците прекратяват ужасните си наказания. Бегълците се връщат заедно с хората си в разрушените си домове и откриват, че реколтата, добитъкът и имуществото им са изчезнали, църквите им са осквернени, кладенците – замърсени, училищата – разрушени. Градовете са претъпкани с гладуващи жени и британските хуманитарни работници им помагат много. Македонците твърдят, че около 15 000 въстаници са се сражавали в 203 сражения между 2 август и 1 ноември, като са загубили 948 убити (в сравнение с 494 убити между 1893 и избухването на въстанието); но турците са загубили 3087 убити, като често са попадали в засади. Само 53 от сраженията са станали извън Битолския окръг, като 38 от тях са в Солунския вилает, близо до българската граница. Сред 134 мюсюлмански и 492 християнски села в най-бунтовния район 105 християнски села са напълно разрушени; докато сред 325 616 жители са убити 1 778 не-бойци, а 51 606 са останали без дом. Убитите не-бойци в други части на Македония са 267. Хиляди хора бягат в България. Не са арестувани много хора – само 1500 в цяла Македония и Тракия; но въстаналите войводи остават в планините или приемат поканата на върховистките си съюзници да „почиват“ в България.

Груев се оплаква, че е бил предаден и е силно огорчен, че е повярвал на разказа на Сарафов за българската помощ. Той презимува край Битоля, после се премества в града и тръгва по пълните с шпиони улици с цена на главата си, но никой не го предава. Но княз Фердинанд е доволен, защото е смазан най-малко българизираният окръг, а ВМРО е поставена под върховистки контрол. Европа също не може да пренебрегне тази кървава реклама. България, залята от бежанци, предупреждава силите, че ако „българите“ под турска власт не бъдат защитени, нейната армия (частично мобилизирана) ще тръгне на помощ; след което император Франц Йосиф се съветва в Мурзеге с цар Николай II и през ноември папата приема австро-руската „Мурзегегска програма“ за реформи, предвиждаща международен надзор над Македония и реорганизация на административните и съдебните институции, „за да се отвори достъпът до самоуправление на местните християни и да се благоприятства развитието на местните автономии“. Така 48 чуждестранни офицери под ръководството на италианския генерал ди Джорджис са ангажирани с реорганизацията на жандармерията, като офицерите на всяка от силите заемат зона, определена след дълги пазарлъци за отделните „интереси“, а британците са прехвърлени в малкия сектор Драма-Кавала. През април 1904 г. Турция се съгласява да амнистира въстаниците и да участва в разходите за възстановяване на домовете им, а България се задължава да не допуска изпращането на чети и експлозиви през границата си.

Но тъй като реформите не вървят добре, през януари 1905 г. лорд Лансдаун предлага ограничена автономия на Македония под ръководството на турски губернатор и Международен контролен съвет, но Русия и Австро-Унгария свеждат тази схема до финансов контрол, а Портата отказва да я приеме. Въпреки това международната морска демонстрация срещу Турция през декември води до компромисна схема, която би могла да проработи добре, ако делегатите на международния контрол биха били опитни и единни: но турците, раздразнени от тази намеса, успяват да попречат на съперничещите си делегати, като същевременно изляха раздразнението си върху македонците. Междувременно ВМРО забранява на работниците да работят за по-малко от фиксирана минимална заплата, а на отделни християни – да бъдат данъчни земеделци или собственици на земя, докато селяните са насърчавани да крият облагаеми стоки, а селата – да купуват колективно имотите на мюсюлманите.

Но ВМРО е поискала автономия и я иска отново през октомври 1904 г. Освен това „по-редовното групиране на различните етноси – цел на програмата от Мурзеге – предвещава разделение, докато ВМРО се застъпва за единство, подобно на върховистите, които искат цяла Македония за България. Така през лятото на 1904 г. върховистите и федералистите се заемат заедно да „компрометират“ реформите, като затишието, настъпило след въстанието (докато революционерите се съвещават), е нарушено от експлозията на бомба, поставена като пратка в товарен влак в Гевгели, и от опитите за взривяване на железопътната линия край Солун. Скоро чети под ръководството на български офицери и ветерани войводи отново обикалят Македония, като през 1904 г. водят 22 сражения. 72 през 1905 г. и 74 между януари 1906 г. и юли 1907 г. Често в тях участват и доброволци, вече по-добре екипирани и организирани от български офицери, но турската жандармерия, реорганизирана под ръководството на чуждестранни офицери, също е по-ефективна. Има много вълнуващи подвизи и падат много прочути партизански водачи, сред които е и Христо Узунов, бивш учител и воевода на Охрид, чиято последна битка е епична.

Тръгвайки от Крушево, за да се срещне с друга група от България, Узунов и дванадесетте му мъже остават през нощта на 3-4 април 1905 г. в едно село. Събуждат се, заобиколени от войска. През целия ден те се съпротивляват. Накрая боеприпасите им са почти изчерпани. Изгарят документите си. Узунов написва бележка, в която пише, че умира щастлив, вярвайки, че ВМРО ще възтържествува. След това хората му се подредили в редица и по негова команда всички се застрелват. Турците ги погребват с военни почести.

През тези години има не един такъв епизод, тъй като комитаджиите рядко се предават. Малките групи често държат в шах цели батальони с артилерия. Турците извършват масови арести (макар и да екзекутират малцина), налагат комендантски час и ограничават пътуванията. Повечето екзархийски училища и църкви са затворени, защото учителите и свещениците са или арестувани, или им е забранено (като заподозрени) да работят. Чуждестранните офицери от жандармерията, въпреки че нямат реални заповеди, контролират варварските репресии и като цяло са уважавани от революционерите. Но през юли 1907 г. британският полковник Елиът успява да избяга на косъм близо до Драма. Докато се разхожда в близост до квартирата си, той е заловен от комитаджии и откаран към хълмовете, като му е казано, че ще бъде държан за откуп. Но турската войска е последвала комитаджиите и започва ожесточено преследване. Елиът грабва револвер и се затичва към преследвачите, като по пътя си застрелва петима комитаджии и е ранен, преди да стигне на безопасно място.

Объркването се задълбочава от гръцките и сръбски чети, които идват, за да заявят националните си претенции и да защитят собствените си хора от насилствена българизация. Дотогава сърбите се ограничават с пропаганда в близост до своята граница, като леко подкрепят ВМРО, но около 1898 г. върховистките чети започват да нападат сърбофилите, да нахлуват в училищата им и да тормозят учителите им. Спор за сръбско гробище в Куманово през 1899 г. едва не довежда до взаимни удари. До края на 1902 г. (пише Георгиевич) са убити над сто сърбофили, като до 1909 г. броят им нараства до над петстотин, сред които петдесет и трима свещеници и шестнадесет учители. Върховистите често убиват тези македонски сърбофили с жестокост, не по-малко отвратителна от най-страшните турски зверства; те нахлуват в сръбските манастири и църкви, като изпочупват фреските и изгарят ръкописите. Затова Македонският комитет в Белград изпраща чети и скоро между сръбската граница и Прилеп има шестнадесет такива (около 2500 души); но идването и заминаването им често било възпрепятствано от враждебно настроени албанци, а турците (страхувайки се от сръбското влияние) също действат сурово срещу тях. Въпреки това те често се сражават с български чети; през 1904 г. една от тях дори ранява и пленява Груев – но Пере Точев се притичва на помощ и договаря освобождаването му.

Гърците никога не са симпатизирали на ВМРО, която е екзекутирала много елинофили-патриаршисти, и са ненавиждали върховистите, чиито чети често са принуждавали цели патриаршистки села да станат екзархисти, убивайки водачите, които са отказвали, и изгаряйки къщите на непокорните. Ако в началото патриаршистките славяни са се обявили за македонска автономия и са подкрепили ВМРО (както много от тях действително са направили), върховистите никога нямаше да получат власт в Македония, нито пък ВМРО щеше да бъде принудена да зависи от екзархистите; но гръцките владици, духовници и заможни славяни-патриаршисти, подкрепяйки гръцкия национализъм, който в Македония се крепи единствено на тяхната църква (на север от Кастория има малко истински гърци), предават революционерите на турците винаги, когато могат, а гръцките офицери шумно се записват като доброволци в помощ на турците, за да потушат Илинденското въстание. След въстанието гръцките владици пречат на британските хуманитарни работници, като казват, че предпочитат болните и гладуващите да загинат, отколкото да им помогнат, ако не се обявят за патриаршисти; те обикалят Южна Македония с турски ескорт, заплашвайки да обявят ужасените селяни за ненаказани бунтовници, ако не станат отново патриаршисти: така и правят доста от тях. След което върховистките чети заплашват да изгорят селяните, ако не се върнат в екзархийското лоно! Повечето от тях го правят, отново! Затова Гърция изпраща чети, като смята, че е наследила божествено право върху Македония от Византия. Делегати от Атина са предложили на федералистите сътрудничество срещу турците, но им е казано, че сътрудничеството е възможно само ако гърците приемат целите на ВМРО, на което делегатите са отговорили, че Македония не може да съществува без Гърция!

След 1904 г. се активират многобройни гръцки групи от „андарти“. Обикновено набирани от Крит и Смирна, те са контролирани от комитет в Атина и от владиката на Кастория и често са ръководени от гръцки офицери в униформа, макар че някои от лидерите са разбойници или дезертьори от ВМРО. Те са инструктирани да прочистят Южна Македония от ВМРО, да убиват екзархийски свещеници и учители, накратко – да елинизират македонците. Многобройни са сблъсъците им с върховистите и федералистите, но като цяло избягват конфликтите с турците, които не ги притесняват твърде много (знаейки, че Гърция никога няма да привлече македонските славяни), а понякога дори ги насърчават, за да контролират нарастващото влияние на България.

Сътрудничеството на Гръцката патриаршия с мюсюлманските турци срещу християнските славяни ужасява много власи-патриаршисти, хора с по-висока култура, които симпатизират и в крайна сметка подкрепят борбата на ВМРО за македонска автономия, въпреки че не желаят обединение с България и не се интересуват от Екзархията. Около 1890 г. власите се обръщат към Румъния с молба за подкрепа, а турците приветстват този нов разрив сред християните. До 1905 г. в повечето влашки центрове има румънски училища, а румънският език става език на църквите им, напук на патриарха. През май 1905 г., под румънски натиск, Турция признава правото на власите на независими училища и църкви, поради което гръцки чети започват да тероризират и тях, след което Румъния прекъсва дипломатическите си отношения с Гърция, докато Атина не забрани на бандите си да избиват повече власи.

Малко екзархийски села в Южна Македония са избегнали вниманието на гръцките чети, които оставят след себе си трупове, за да напомнят на хората, че са гърци. Най-голямото им злодеяние е извършено през март 1905, когато група от 200 души под ръководството на трима гръцки офицери, която плячкосва село Загоричани (близо до Клисура), като избиват 60 мъже, жени и деца. )Преди това селото е било опожарено от турците след Илинденското въстание.) Тези подвизи са описани с възторг от гръцката преса. Но ако върховистите са виновни за по-малкото кланета, то е само защото хората са славяни, които ги предпочитат пред гърците. Цялата тази дивашка жестокост напълно парализирала селото, защото ужасените селяни бягат в градовете, не смеят да отидат на нивите или пазарите си. И за да бъде объркването още по-голямо, местната ВМРО вече е разцепена – една фракция с върховистите, друга – вярна на старите цели.

След Илинденското въстание повечето воеводи отиват да „почиват“ в България. Тук, в комфорт и сигурност, обгрижвани от върховисти по високите етажи на властта, получаващи доходна работа и често подкупвани, мнозина се поддават на българското влияние. Без да имат връзки с македонското селячество, върховистите са организирали неуспешен бунт и сега съблазняват отчаяните оцелели. България никога не им е казвала, че ще анексира Македония, макар че това е било ясно на интелигентните хора. Повечето войводи са обикновени бойци, а не мислители. Много от тях принадлежат към поколението, научено от екзархийски учители или свещеници да се смята за българи. Сега те са разбират, че не могат да освободят страната си сами, а турските безчинства са ги настроили срещу идеята за автономия под турски сюзеренитет. Семействата им са страдали достатъчно. Но България обещава да им помогне, приютява ги, контролира църквата им: затова е по-добре да се съюзят с българите. Чудото е, че толкова много от тях са устояли на българизацията. Самият Сарафов, като чува, че България не се е решила на открити военни действия, защото е разбрала, че Русия няма да я подкрепи, дори е предложила всички да обърнат гръб на православна Русия и да се превърнат в католици или протестанти, за да спечелят симпатиите на западните сили.

Но мнозина войводи все още се надяват, че целите на ВМРО ще бъдат осъществени и Македония ще бъде спасена от разделение, което действията на българските, сръбските и гръцките чети предвещават. Под ръководството на Гьорче Петров през август 1904 г. 200 делегати се събират тайно на окръжен конгрес в Струмица и решават, че повече не трябва да се приема помощ от върховистите. Всички македонци са призовани да се обединят както срещу чуждата намеса, така и срещу турските репресии. Гарванов и Сарафов са яростно обвинени за въстанието. Дори Груев е порицан, че се е доверил на Сарафов, докато всички са съгласни, че Централният комитет е трябвало да се допита до целия народ преди тази съдбоносна стъпка. Постановено е ново задължително данъчно облагане, за оръжие и за пропаганда – досега федералистките възгледи са били заглушавани в чужбина от върховистката пропаганда чрез българското външно министерство.

Няколко окръга споделят позициите, приети в Струмица, но на общия революционен конгрес в Рилския манастир в началото на 1905 г., пълен с воеводи, „разпилени“ в София, мнозинството оправдава Гарванов и Сарафов. Гарванов (представляващ Скопския окръг) е преизбран за председател на Централния комитет, а Сарафов (за Солунския окръг) и Матов (за Битолския) са членове; освен това уставът на ВМРО е променен, за да се слеят в едно Македонската и Тракийската революционна организация (признание за контрола на Върховния комитет) и да се „узакони“ избирането на новия Централен комитет от делегати, които нямат редовни мандати от своите окръзи.

Сандански, Петров и други стари лидери, подкрепени от Груев (който е двойно възмутен, защото върховистите наскоро са убили един от най-добрите му приятели), отказват да признаят тези решения и свикват нов конгрес през май. Когато 150 делегати се събират в една гора при Черно Пеев, силна върховистка група, водена от двама български подофицери, се появява, за да потуши този „бунт“, но Пеев ги напада и отблъсква. И така старата борба започва отново, като и двете страни се обявяват за ВМРО. Конгресът решава да се противопостави до смърт на върховистите, а също и на гръцките андарти. Председателят на Комитета на андартите е осъден на смърт (и много скоро убит); някои делегати искат да убият и архивладиката на Кастория, макар че повечето смятат, че това може да бъде разбрано погрешно в чужбина, и решават вместо това той да бъде глобен. Освен това някои предлагат всички екзархийски учители в Македония да бъдат принудени да преподават на македонски диалект, за да се подчертае разликата между българите и македонците, но това е обявено за неосъществимо.

В София Сарафов попада все повече в ръцете на княз Фердинанд. Докато трае българо-сръбското сближение през 1905 г., той поддържа връзка с Белград, а четите му понякога сътрудничат на сърбите срещу турците, но сблъсъците между върховисти и федералисти са чести, като немалко върховисти са залавяни, обезоръжавани и връщани обратно в България (ако имат късмет).

И тогава, на 23 декември 1906 г., Груев е убит. Той пътува преоблечен и с отчаяна енергия призовава хората да не провокират турците. Докато си почива в село Русиново, е обграден и пада в бой заедно с двама свои другари. Съществува силно подозрение, че е бил предаден от върховистите. Напоследък се е разбрал с генерал Цончев, който е държал на примирието си със Сандански и е бил не по-малко отвратен от Груев от това, че България не е подкрепила Илинденското въстание. Подобно на Груев, след въстанието Цончев изпада в немилост и умира през 1910 г.

Сега вече начело на „старата гвардия“ е Сандански и Сарафов решава да го елиминира, като възлага на Михаил Даев, воевода на Драма, да „уреди този въпрос“. Даев изпраща група под ръководството на Тодор Паница, за да убие Сандански и приятелите му, но Паница, федералист по душа, предупреждава окръжния комитет в Серес и се съгласява вместо него да убие Сарафов и Гарванов. През октомври 1907 г. тези хора са официално осъдени за разцепването на ВМРО и предаването ѝ на България, като смъртната им присъда е подписана от трима членове (но не и от Сандански) на революционния трибунал, който ги съди в отсъствие. Тогава, за да разсее подозренията, Паница хвърля бомба в солунското кафене, където седи Сандански – но Сандански след това допива питието си. Паница проследява новините за всичко това, идещи от София. На 11 декември той вика Сарафов и Гарванов, които, току-що завърнали се от конференция с княз Фердинанд, с удоволствие обсъждат план за убийството на Сандански. Когато всички приемат един от плановете като добър план, Паница става, застрелва и двамата, след което изчезва.

В средите на върховистите настъпва ужас, който се задълбочава, когато през януари (1908 г.) българските опозиционни партии съставят правителство под ръководството на демократа Александър Малинов, а министърът на вътрешните работи (Такев) отказва да разреши техните незаконни действия – въпреки че българските съдилища осъждат замесените в убийството на Сарафов и Гарванов, а Пеев е арестуван в България за разпит. Въпреки това през март върховистите организират в Кюстендил нов революционен конгрес, на който всички македонски окръзи (с изключение на Серес и Струмица), плюс Одринската област са представени от избрани делегати; те избират умерените Ефрем Чичков, Павел Христов и служителя на българското външно министерство Петко Пенчев за членове на нов Централен комитет. Матов отново става външен представител и в крайна сметка оглавява Върховния комитет, а отсъстващият Сандански и неговите приятели са обявени за „врагове на ВМРО“ и изгонени (макар че повечето делегати отказват да ги осъдят на смърт).

Христо Матов, който винаги е бил българофил, през 1897 г. издава в Скопие таен вестник, наречен Санстефанска България, но подобно на Гарванов и той сякаш променя възгледите си, след като се присъединява към ВМРО. След Илинденското въстание той се превръща в енергичен върховист и си спечелва фалшива слава, като публикува под свое име множество наръчници за водене на партизанска война, подготвени от български щабни офицери. Намира ревностен сътрудник в лицето на Тодор Александров, млад учител в България, роден в Щип през 1881 г. и изключен от сръбското училище в Солун за лошо поведение.

Междувременно Сандански и приятелите му се споразумяват с младотурците от Революционния комитет за обединение и прогрес. Тези прогресивни мюсюлмани, отвратени от позорното управление на Абдул Хамид, искат възстановяване на конституцията и пълно равенство за всички поданици на империята, независимо от етнос или вероизповедание. Сандански не иска нищо по-добро – поне за момента. Ако тези цели бъдат осъществени, македонците ще могат сами да уреждат делата си в рамките на империята.

Македония е в размирици, а в Солун често се случват междуетнически убийства. Реформите на Хилми паша не постигат успех. Затова британското правителство предлага назначаването на християнски генерал-губернатор, независим от Портата, и повече жандармерия за потушаване на бандите; докато крал Едуард VII се среща с руския цар през юни 1908 г. и разработва „Ревалската програма“ за реформи, предвиждаща ограничена македонска автономия. Но младотурците не търпят повече хаос и чужда намеса. На 6 юли Ниази бей се изкачва на хълмовете край Резен с пехотна рота и обявява бунт срещу султана от името на всички мюсюлмани и християни. Албанците вече се бунтуват на север. Енвер бей се присъединява към Ниази. Войските, изпратени да потушат бунтовниците, преминават при тях, всички политически затворници са освободени. На 17 юли Сандански и Пеев заминават със своите привърженици за Солун, където са ентусиазирано посрещнати от новите власти. ВМРО става легална и революционери от всички окръзи се изсипват в Солун, за да отпразнуват зората на свободата. Султанът възстановява конституцията, а властта се отказва от програмата си за реформи. В цяла Македония народът се побратимява без ограничения. Турски офицери и македонски войводи пият заедно в кафенетата, комитаджии и андарти се прегръщат. Те са се борили за свобода – и са я получили!

Но шовинистите в София, Атина и Белград са разтревожени от тази заплаха за техните национални пропаганди. Матов в България мобилизира 2000 нередовни войници, но княз Фердинанд съгласува други планове с император Франц Йосиф, така че хората на Матов се разпускат отново, а България обявява независимост и прави примирителни жестове, за да смекчи този удар върху турската гордост, въпреки че върховистите бързат в Македония, за да възпрат братството с турците, докато организират „Конституционни клубове“ за българска пропаганда под егидата на Екзархията. Но в продължение на две години Русия, която работи за сплотяването на България, Сърбия и Турция срещу Австро-Унгария, успешно насърчава българо-турското приятелство, като в началото на 1910 г. цар Фердинанд и цар Петър посещават руския цар, а след това и султана.

На турските избори през август 1908 г. християните получават справедливо представителство. Сандански, заедно с Димитър Влахов, Паница, Пеев, Хаджи Димов и други, създават Народна федеративна партия, която да работи конституционно за техните идеали; и макар да настояват македонският славянски диалект да бъде образователен език сред македонските славяни, те се съгласяват училищата им да бъдат контролирани от турското министерство на образованието – докато върховистите на Матов настояват всички македонски училища да бъдат контролирани от Българската екзархия. През септември 1908 г. в Солун представителите на Матовите клубове формулират своите искания, които изглеждат в унисон с първоначалните цели на ВМРО, но зад тях прозира решимостта да се използват всички отстъпки, които биха улеснили българизацията на Македония. Сандански обявява, че Матовите клубове са оръдие на Фердинанд, след което Матов осъжда приятелството на Сандански с младотурците и изпраща чети под ръководството на български офицери в Сереския окръг, за да избиват привържениците му. През септември Сандански е ранен, а двама комитаджии, пътуващи заедно с него – убити.

През април 1909 г. в Цариград избухва контрареволюция, след което турската армия в Македония под командването на Махмуд Шевкет паша навлиза в столицата, преодолява съпротивата след тридневни боеве и детронира Абдул Хамид. Македонските федералистки отряди под ръководството на Сандански и Пеев изпреварват войските на Шевкет и заедно с тях влизат в Константинопол – първите християни, които влизат в града с оръжие в ръка срещу султана след турското завоевание.

Младотурското правителство забранява политическите партии с етнически цели: всички турски поданици трябва да бъдат считани за османци [поданици на империята], без религиозни и етнически различия. Клубовете на Матов са разпуснати. След това властите започват да поемат контрола върху образованието и църквите: заселват в слабонаселената Македония многобройни мюсюлмански емигранти от Босна, Херцеговина и България; спират нерегламентираното заемане на изоставени домове и неконтролираната сеч на дървен материал. Мъдри мерки, но те потвърждават българската пропаганда, застрашават славянското господство, дразнят селяните и са прилагани нетактично, а често и брутално.

И така отново се появяват български, гръцки и сръбски чети. Първата цел на българите е да смажат федералистите, които са обвинени в заговор за убийството на цар Фердинанд. Сандански е нападнат в Солун през август 1909 г. и отново е ранен. Една от нахлуващите чети е водена от Михаил Даев от Балчик (в Добруджа), който няма никаква връзка с Македония, но е назначен за воевода на Драма – доказателство, че върховистите използват немакедонски имигранти срещу македонците. Даев е заловен и екзекутиран. Друга група се предава на селската милиция, която сътрудничи на турската жандармерия.

Но през пролетта на 1910 г. жителите на Северна Албания отново се разбунтуват, след което военните власти започват да разоръжават цялото гражданско население. Въвежда се задължителна военна служба, за да се контролира мъжкото население, а семействата, приятелите или селата, които укриват или не издават въоръжени чети, са жестоко наказвани. Според софийските пропагандатори 4973 македонци са били малтретирани. Скоро се оказва, че властите целят „турцизирането“ на всички османски поданици; безмилостните им мерки довеждат до отчаяние дори федералистите. Малцина освен Сандански вече се надяват на по-добри неща и дори Пеев го напуска, формирайки в София независима група от стари войводи, които сътрудничат на Матовите чети срещу турците.

През лятото Матов (по нареждане на новосъздадената Македонска секция в българското външно министерство) инициира избирането на нов Централен комитет на ВМРО, който да представлява всички мнения, с изключение на това на Сандански. Председател става Тодор Александров, а членове са Петър Чаулев (от Охрид) и (в крайна сметка) полковник Александър Протогеров (който замества Пеев). Така върховисти и разочаровани федералисти се обединяват под едва прикрития контрол на българското военно министерство. Задачата на Александров е да провокира инциденти, които да оправдаят „Освободителната война“, след което пък се формират мюсюлмански групи, които отблъскват набезите му и добавят още една фракция към международната борба в Македония.

Междувременно България продължава подготовката си за война, като същевременно преговаря за руска подкрепа; но въпреки че Малинов отива в Петроград, цар Фердинанд иска Солун, Скопие и Одрин (и дори Вльона и Призрен) – искания, които Русия смята за прекомерни, затова преговорите са прекратени. Водят се преговори също с Гърция и Сърбия, но Гърция претендира за Солун, а Сърбия – за северната част на Македония; докато България настоява за македонска автономия, противопоставяйки се на разделянето, защото иска да българизира и евентуално да анексира цяла Македония. Ето защо Фердинанд прави увертюри към Австро-Унгария, които предизвикват бурен изблик на руския външен министър, след което те демонстративно са прекратени.

На мястото на Малинов идва русофилът Гечов, а Данев е външен министър. През юни 1911 г. те свикват в Търново Учредително събрание, за да приведат Конституцията в съответствие с обявената от България независимост. Присъства и Цар Фердинанд. От събранието се иска също да промени Конституцията, така че да не е необходимо тайните преговори и договори да бъдат разкривани пред Събранието. Малцина виждат опасността тук, повечето представители мислят за тайни преговори за прекратяване на турските преследвания на християни отвъд границите на България, така че земеделското малцинство напразно протестира. Александър Стамболийски, секретар на Земеделския съюз, смело тръби, че присъствието на царя е противоконституционно, и му нарежда да напусне, след което към Събранието е насочена артилерия, докато бъде направена необходимата поправка. Земеделците остават седнали докато царят присъства.

Това е последната стъпка на Фердинанд към абсолютната власт. С армията, революционерите и повечето партии под негов контрол той вече може да прави каквото си поиска. Той мечтае за Българо-славянска империя и си представя, че е император на Византия. Но България е твърде слаба, за да се бори сама с Турция – с изложени на опасност два фланга; затова той планира да си сътрудничи със Сърбия и Гърция срещу Турция с руско благоволение. После, когато Русия му каже да спре, той ще се обърне към Австро-Унгария, тази страна щеше да подкрепи настъплението му към Константинопол, за да попречи на Русия, и в крайна сметка ще помогне на България да смаже Сърбия, която смущава славянските поданици на Двойната монархия и препречва пътя към Солун.

Става ясно, че балканските държави се сближават, когато престолонаследниците на Сърбия, Гърция, Румъния и Черна гора присъстват на тържествата по случай пълнолетието на княз Борис в София на 30 януари 1912 г. Но инициативата е започната от Гърция, като Венезелос пръв се обръща към България (в началото на 1911 г.) чрез балканския кореспондент на Таймс Бурчие, предлагайки отбранителен съюз срещу Турция. През септември 1911 г. България постига предварително разбирателство със Сърбия, която прави многократни увертюри от 1908 г. насам; но България все още настоява за македонска автономия, макар че Сърбия претендира само за Скопие, като се интересува главно от спечелването на излаз на море през Северна Албания. Накрая под егидата на руския министър в Белград е постигнато споразумение и на 13 март. 1912 г. е подписан таен съюз.

Макар че Гечов може и да е водил искрени преговори за този договор, цар Фердинанд със сигурност не е имал намерение да го спазва, след като Сърбия е изпълнила предназначението си. Въпреки това „двата братски народа“ сега се съгласяват да се подкрепят взаимно, ако бъдат нападнати, и заедно да се противопоставят на анексирането на турска територия (от която се интересуват) от която и да е трета сила. Анексът предвижда, че ако размириците в Турция застрашат интересите им, те ще се намесят, ако Русия се съгласи. Всички завладени територии ще бъдат държани съвместно до подялбата им, като Сърбия ще признае правото на България върху териториите на изток от река Струма, а България – претенциите на Сърбия на север и запад от Шар планина. Що се отнася до Македония, ако автономията се окаже невъзможна, Сърбия няма да иска територии отвъд линията от планината Голем до Охридското езеро – граница, която България ще приеме, ако руският цар я подкрепи; въпреки че и двете страни се задължават да приемат всяка друга граница, която царят може да определи в рамките на спорната зона – т.е. между Шар планина и линията Голем-Охрид. Двамата съюзници ще поискат от царя да бъде арбитър; освен това те се съгласяват (чл. 4), че всеки непредвиден спор относно клаузите на този договор или допълнителните конвенции към него трябва да бъде незабавно предаден на Русия за уреждане, ако прякото споразумение се окаже невъзможно.

Сключената през юли военна конвенция предвижда България да изпрати на бойното поле най-малко 200 000 души, а Сърбия – 150 000; България незабавно ще подкрепи Сърбия с 200 000 души, ако Австро-Унгария я нападне. Срещу Турция цялата сръбска армия ще действа в Македония, подкрепена от три български дивизии и доброволчески корпус – но през септември сърбите се съгласяват, че България трябва да изпрати само една дивизия. Българската армия ще действа в Тракия.

Съюзът между България и Гърция, сключен в София на 29 май 1912 г., предвижда сътрудничество за осигуряване на политическо равенство на християните в Европейска Турция, но не предвижда подялба на завладените територии – тъй като гърците, подобно на сърбите, предполагат, че България се готви под руска егида да извоюва ограничени цели, които няма да са в сериозен конфликт с техните. Гърция се съгласява да изпрати 120 000 души на бойното поле, а флотът ѝ ще застрашава турските комуникации.

С Черна гора е сключена само военна конвенция. Румъния остава неутрална.

Четите на Александров, действащи по точни инструкции от българския генерален щаб, сега си сътрудничат с гръцки и сръбски чети срещу турските войски и нередовни войници, а железопътните линии са многократно минирани, подпрефектурите са атакувани, хвърляни са бомби. Турция, обсадена от италианците в Триполи, е допълнително отслабена от албанците, които се вдигат на въстание през юни 1912 г., окупират Скопие и си извоюват автономия (което пресича сръбските стремежи).

През декември 1911 г. една от бомбите на Александров избухва в джамията в Щип, като желаната последица е, че разярени мюсюлмани убиват (според българите) 30 християни и раняват 373 души. В началото на август 1912 г. още една от бомбите на Александров избухва на базара в Кочани, убивайки 6 християни и само 2 мюсюлмани: но това няма значение, защото следва наистина кърваво клане на християни, 39 от които са убити в Кочани и 80 на други места. Тези безчинства имат за цел да стимулират военната треска в България, да дадат повод на цар Фердинанд да обяви, че е принуден да се намеси „с неохота“, и да сплашат македонските славяни, че само България може да ги спаси от изтребление. Хиляди забягват в България и са призовани в „Македоно-одринската доброволческа дивизия“ (14 670 души) от имигранти, които не фигурират в българските списъци за наборна служба: докато Александров разполага само с 2174 комитаджии – всички те са отзовани от Македония скоро след началото на войната, за да се присъединят към „доброволческата дивизия“, в случай че се противопоставят на анексията. Тази дивизия действа в Тракия под командването на генерал Генев, като Протогеров командва 3-та бригада.

Силянов разказва, че на 30 септември всички воеводи в София са били извикани на среща с офицери от Генералния щаб и им е било наредено да поведат чети от по десет емигранти (организирани от полковниците Протогеров и [Петър] Дървингов), които да прекъснат турските комуникации в Македония преди началото на войната; но им са били дадени само 500 рилски гроша и малко пари. Те са изненадани от тази подлост, като някои се чудят дали българите не ги изпращат напред, за да се отърват от тях.

Източник: Joseph Swire, Bulgarian Conspiracy, R. Hale, 1939

 

Джоузеф Суайър e американски журналист и автор, тясно свързан с политическите борби в България от началото на 1930-те години. Пристига в София през октомври 1932 г. като акредитиран кореспондент на агенция Ройтерс и вестник Ню Йорк Таймс. През 1934 г. се запознава с Дамян Велчев, към когото бързо изгражда дълбоко възхищение и силно лично приятелство. Когато Велчев пада от власт през 1935 г. и е арестуван, Суайър става негов защитник и тази защита е толкова енергична, че в края на годината българските власти отказват да подновят визата му. През 1936 г. изгоненият журналист провежда страстна кампания, за да предотврати изпълнението на смъртната присъда, издадена на Велчев през пролетта на същата година. Три години по-късно Суайър публикува книгата си Българската конспирация – яростна атака срещу онези, които според него са отговорни за преследването на Велчев и за страданията на България.

Pin It

Прочетете още...

Подаръците на 1989 година

Александър Везенков, Копринка Червенкова, Христо Буцев 13 Ян, 2015 Hits: 8959
За моето поколение това не е било поредната…