От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Опитвал съм се неведнъж в едно отпуснато, свободно лутане на мисълта да си отговоря какво ни прави човеци. Кое е уникалното, с което сме излезли от лоното на природата, което ни отделя от другите дишащи, множащи се и изпитващи болка живи същества край нас? Има ли божествена разлика, с която да се гордея и да ми дава кураж да търся предназначението си?

Увеличеният обем и сложността на мозъка на Хомо сапиенс са, разбира се, важни и доста полезни, но те по-скоро ни поставят във висшата класа спрямо другите бозайници и особено приматите; отделят ни мястото на шампион сред останалите участници в еволюционното състезание по сложност на поведението, но не ни правят единствени на почетната стълбица. По същия начин изправената стойка, в която ходим, ни е дала ред технически предимства, обаче и приматите, и други бозайници умело използват предните си крайници си за прегръдка и ласка или за нападение и отбрана. Шимпанзетата и враните са наблюдавани да пригаждат предмети от околната среда, за да си правят инструменти – за достигане на някаква храна най-често, което промени научната парадигма от моята младост за оръдията на труда като патент на човека.

Впрочем и морските бозайници демонстрират сложни модели на поведение и комуникация, без да им трябва нищо повече от аеродинамична форма с перки и опашка. Играта например не е изключително умение на Homo ludens – делфините играят, а също кучетата и котките.

Някъде във или може би около сложния човешки мозък е ситуирано съзнанието – обаче това понятие си остава мъгляво след хилядолетни усилия да разберем същността му. Будистите например приписват съзнание на животните.

Веднъж ми се стори, че съм уцелил отговора – неповторимо човешки са смехът, усмивката. Обаче в албумите със снимки от животинския свят или в многобройните интернет сайтове със забавни фотографии ще открием образи на хилещи се копитни, гризачи и примати. За делфините пък се допуска, че са способни на шеги в общуването си с плуващи хора.


Small Ad GF 1

Имах още една идея за човешката уникалност – моралът и по-специално – срамът. „Морал“ е също трудно за дефиниране понятие, а колективистични и алтруистични форми на поведение има много сред бозайниците. Чувството за срам и съвест ми се струваше върховно сапиенско качество, докато не забелязах колко притеснено гледа домашното ни коте, когато случайно нахълтам в интимния му момент на пишкане. Сигурно сте виждали и кучето засрамено, хванато на място или в последствието на някаква пакост.

Единствена по рода си ли е самотата на човешкото его, за което стана дума в предишното есе?

Звучи ми добре, но май твърде просто, за да бъде вярно. Очевидно самотни са кучетата и котките, изгонени или изгубили дома си -  някои толкова настойчиво, с доверчиво усърдие  си търсят стопанин, намират от километри разстояние къщата, от която са били прогонени, или издъхват на гроба на господаря. Знаем и за домашни или волни птици, които умират скоро след смъртта на партньора си.

Ако ние се виждаме мънички в изправената си стойка пред звездите – тъй недостижими и хладно безразлични, дали и във воя на вълка към Луната можем да различим инстинкт за космическа самота, протест срещу бездушната мощ на мирозданието?

Според мен неповторимо човешки е копнежът – хилядолетен, а вече амбициозно изразен в космическата ера – да докоснеш и разбереш необятното.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Като обърна наопаки един математически пример от предишното есе, давам кредит на сложният ни все пак мозък, че се опитва да брои звездите във Вселената – 10 или 100 милиарда пъти повече от невроните в мозъка-преброител.

На тази планета май само Хомо-сапиенс се опитва да разбере съзиданието. Да търси мястото си и, малко нескромно, предназначението си  в него. Това не е ли крайната цел и на точните науки, и на философията, и на изкуството?

Също тъй единствен по рода си ми изглежда човешкият копнеж по различни светове. Или по един, „по-добър“ според дръзката ни самонадеяност свят. Спомнете си за онзи, лудия при Бьол – „ех, само да имаше повече справедливост…“. Роднините му са легион. Представям си роднинската нишка на всички древни и модерни утописти и мечтатели с всевечната им мъка да измислят някакъв „по инакъв“ свят – въпреки обективната слабост на мисълта на малкия човек пред необятността около него. Само ние на тази планета осъзнаваме миналото и се опитваме да кроим бъдещето си.

Не помня кога и къде съм прочел една хипотеза за предназначението на човека. Може би нашият разум има мисията да достигне познание и могъщество до демиургически мащаби, до вселенско инженерство, за да се пребори с ентропията и да спаси Вселената от неизбежната й или поне вероятна термодинамична смърт. Не е ли това една достойна задача?

Дори дивакът май има нужда от смисъл и предназначение – спомена се амазонското племе мачигенга, което вярвало, че ако спре да броди из джунглата, слънцето няма да изгрее. Подобни вярвания за мисия за поддържането на света, на живота, имат и други племена, и австралийските аборигени.

Ето, че се получи все пак някакво списъче от уникално човешки черти – копнежът да опознаеш необозримото, мечтата по различни светове, въпросите, търсенето – не къде да пасем или кого да изядем, а откъде идваме, защо сме тук и защо после няма да ни има; какво ще има, когато нас няма да ни има. Търсенето на смисъла на живота и на смъртта.

Една статистически добра в наше време продължителност на живота от 75 години дава само някакви си 2 366 393 521 секунди – два милиарда, триста шейсет и шест милиона, триста деветдесет и три хиляди, петстотин двайсет и една секунди.

И те оттик-такват докато очите ви следят тези редове.

Затова предлагам да се вгледаме в себе си.

Велко Милоев (56) е бивш журналист (най-дълго работил за вестниците „АБВ” и „Континент”), а от 1996 година е консултант на свободна практика за международни организации. Работил е по различни проекти на Балканите, а в последните години – в Ирак, Йемен, Афганистан и Судан. Автор е на няколко книги, сред които сборникът с разкази „Където не сте били” (2001) и публицистичните „Салата от глухарчета. Босна между две войни” (1990) и „Балкански случки, войни и легенди” (2007).

Pin It

Прочетете още...