Това душеуспокоително, но всъщност злочесто разделение на ТЕ и НИЕ е дълбоко вкоренено в съзнанието на българина и на балканските му съседи. То замъглява взора към миналото и изкривява картината на настоящето.
*
Спряха тока.
Пуснали са портокали.
По-младите не знаят, че някога „пускаха“ портокалите и бананите за Нова година. Тогава „не даваха“ да празнуваме Коледа.
*
Погрешно е да се вярва, че туй отстранено възприемане на действителността бе патент на социализма. И при демокрацията „облагат с данък“, „вдигат цените на топлото“ и „дават на прокурора“. Разговорният език и езикът на свободните медии взаимно се обогатяват в изкуството на деперсонализацията и дистанцирането от отговорност. Прекалено сложно, а комай и ненужно е за читателя и за повечето от полуобразованите ни журналисти да се знаят подробностите около това, кой точно „затяга или отвърта кранчето“ – какво и как е изкалкулирало търговското дружество например, какви са правомощията на съответната държавна агенция и има ли някаква отговорност парламентът. Главоболие. Пък и всички тези институции са ТЕ. Като става дума за „тях“, по-интересно е какви са заплатите на президента или на „онези от министерството“, за колко пари са къщите, беемветата или кюфтетата на депутатите. Българинът обича да мечтае за заплати, имоти, луксозни автомобили и безплатни кюфтета, но повече обича да завижда и мрази. В което също съвсем не сме уникални в огромното сумрачно пространство на изток от Запада и на запад от Изтока.
Манталитет на бедните, подчинените, мачканите.
*
Девочка, что дают?
Пак за по-младите читатели ще обясня, че някога в оскъдицата на съветските магазини внезапно се случваха тъй дълги и рунтави опашки, та по-задните купувачи не можеха да видят какво са пуснали.
Виктор Ерофеев пише в „Енциклопедия на руската душа“: „Народ е едно от най-точните понятия в руския език. То включва двоен пренос на отговорността: от „аз“ на „ние“ и от „ние“ на род: „ние – те“, външно-вътрешен фактор, който определя вечното търсене не на самопознанието, а на самоопределението. Думата „народ“ е бетонирала народа от векове и за векове.“[1]
*
За миналите векове ще поразсъждавам след малко. А днес, на Балканите поне, очевидната пагубна последица от разделянето на НИЕ и ТЕ е превръщането на гражданина в поданик и електорално тяло, отчуждаването му от властта и политиците – независимо колко често гласуваме или не гласуваме за тях и как понякога им подаряваме ей така, от воле, прекалено много власт наведнъж.
Не се оправяме или бавно, едва-едва се оправяме, защото все някой друг ни е крив.
*
Ние сме пословично трудолюбиви, всепризнати с високото си ай кю, талантливи и изобретателни – децата ни печелят грамоти и медали по цял свят, измислили сме компютъра и киселото мляко, „бием германците с два на нула“, ние сме предприемчиви, същевременно – пестеливи, скромни по нрав и богати на полезни изкопаеми, обаче ТЕ – правителството (сегашното или предишното май), Шесто, НЕК, НАП, НОИ, НАТО, Джордж Буш, Путин и Муамар Кадафи, некомпетентните евроексперти, съдията на мача, шефът в службата, мафиотите и циганите, дето крадат, турците, дето превзеха властта от горе до долу, пък и гърците, дето ни отнеха излаза на Бяло море, а сега ни правят въртели на границата – все някой ни е крив. За политиците да не говорим – Бай Ганю си знае отдавна, че и лебералите, и консервите са маскари.
Питам се често – нашите политици и лидери не са ли българи? Да не ги внасяме от Марс или от Германия като едно време? Вярно, царят си е малко нещо немец или испанец и българският му куца; с премиера или с президента имаше някаква съмнителна работа – полуруснаци са май, Доган си е турчин отвсякъде, а президентът е и турско мекере. Освен царя всичките са бивши комунисти и тайни агенти.
*
Съзнанието, разделящо света на „ние“ и „те“, само чака да дойде някой да му пошушне колко лесно можем да се оправим. ТЕ трябва да се махнат. Да падне правителството. Да падне и следващото. Да изгоним комунистите отвсякъде, да си дойде бащицата цар, после да го свалим и него. Да пропъдим турците и циганите, а покрай тях защо и евреите да не си вървят за Израел?
Всички съвременни конфликти, засягащи големи групи хора, започват по същия начин – консолидирането на „ние“ и отделянето, изолирането на „другите“. В теорията на конфликтите терминът за това е in-grouping и out-grouping. Вождове от всякакви времена и раси с тънък усет за недоволствата на народа – наричат ги популисти – използват все едни и същи пропагандни техники за изграждане на образа на другия като образ на врага. Национализмът е най-типичната проява на този универсален социописохологически и политически механизъм.
*
Но най-често все пак, когато си говорим с понятията „ние“ и „те“, мислим за народа и властта.
Ние, които чакахме да ни пуснат портокали за Нова година и вода по системата три часа с един час без, или обратно, които сме чели апокрифно „Ние“ на Евгений Замятин, си въобразяваме понякога, че аморфното НИЕ е уродлива рожба на близкото тоталитарно минало. Обаче колективизацията на собствеността и икономиката, на труда и бита за пет или за седем десетилетия социализъм е само горният слой на проблема. Колективизацията на мисленето, свеждането на общестевното съзнание до полусъзнателни масови рефлекси и клишета не биха били толкова успешни без опита от предишни векове, в които народите от споменатата по-напред огромна сумрачна зона научават единствено, че всяка власт е враг.
Цитатът от Ерофеев продължава така: „Въпреки разликите между съсловията, поколенията, половете и областите руснаците са съюз на потомци, бити с камшик и пръчки. Руснаците са чеда на мъченията. Там където особеностите на индивидуалния живот процъфтяват за сметка на обществения, народът е метафора или изобщо не съществува като дума. В тази страна тази дума изразява същината на неправото дело… Народът е около 75 процента от населението на Русия.“
*
Струва ми се очевидна балканската приложимост на тази мисъл, независимо дали ще си мислим за нихилизма на Ерофеев като за маниерен и циничен или като за пречистващ и отрезвяващ. Ако впрочем за чистота на разсъждението погледнем относително хомогенното по нрав и култура славянство само на нашия полуостров, ще видим една ясна историческа линия, от двете страни на която днешните степени на оправяне или закъсване са драматично различни.
Австро-Унгарската империя, при цялата си враждебност спрямо славянството и с ловката си политика на насъскване на едни потиснати народи да доминират над други, е успяла все пак да възпита у своите, по-късно независими поданици един специфичен манталитет – на уважение, ако не към държавата, то поне към реда; дала им е културни и трудови навици, основани едновременно на лична инициатива, дисциплина и респект към закона. Докато в крайно неефикасната и неуспяла да се модернизира Отоманска империя българинът е научил, че държавата, ако изобщо си помръдне задника от миндерлъка, то ще е за беля. При отсъстваща или враждебна държава, в която животът, имането и честта са постоянно изложени на риск, оцеляването е възможно само колективно – край огъня в огнището, с родово-историческите приказки за миналото, зад високия дувар със заключената порта. И богатият е враг – да убиеш турчин или наш си чорбаджия изедник е все народополезно и богоугодно дело; и белият свят е враг – в родината ни грабят, а в чужбина сме немили-недраги.
А след формалното политическо освобождение недоносени елити от хъшове, комити, селски чорбаджии и търговци с дисаги ведно със слабоватите монарси създават пак държава враг. Бог е високо, а цар – далеко. Общо няма – моето е до междата, там спорните въпроси се обсъждат със секира в ръка. Данъците са грабеж, да измамиш властта е въпрос на дълг и върховно задоволство, Андрешко влиза триумфално в социалистическите учебници по литература като национален герой.
Civil society
Такава е патриархалната ни люлка – тясна и сиромашка, на бодливата слива край синура. Когато Бог е високо, а цар е далеко, спасението е родът. Цялата ни традиция на взаимопомощ се е развивала в рамките на голямото семейство. В турските времена и при капитализма, по-късно – в „мазните влакове“ между провинцията и столицата, също и при социализма, когато за назначение на работа, за луканка или за цветен телевизор трябваха връзки. Днес луканката и телевизорите са в свободна продажба, но между столицата и страната все още пътуват кашони и щайги с домашно приготвени консерви, а всякакви кръвни и партийни братовчеди продължават да осъществяват мечтите на Чичо Денчо и да си делкат солунските митници.
В социалистическия гимназиален курс по литература изучавахме „Гераците“ от Елин Пелин и „Снаха“ от Георги Караславов – за разпадането на патриархалното общество под натиска на зараждащия се капитализъм. Е, да се беше разпаднало най-сетне, нали върнахме капитализма...
*
Част от парите, с които можах да си позволя известно време да не работя за пари, а да пиша тази книга, спечелих в Азербайджан, република от бившия СССР, на географската граница между Азия и Европа. Задачата ми бе да организирам извънкласно обучение на ученици и студенти за принципите на демокрацията. Подготвихме „тренери“ – дузина студенти, които да водят занятията със свои колеги или средношколци – по върховенството на закона, човешките права, честните избори и гражданското общество. Последното се оказа най-трудната тема. Бях измислил „блестящи“ примери за различни ситуации на взаимодействие – правим си къща, обработваме земята, сполетя ни природно бедствие, трябва ни чиста вода, продаваме си пъпешите – а насочващите ми въпроси бяха как такива конкретни работи са ставали някога в Азербайджан, по времето на СССР или днес, или в някои други страни. Скритата цел – останала неосъществена – бе младите слушатели сами да схванат как общото действие е винаги основано на общи интереси, които обаче в даден цивилизационен момент надхвърлят родово-клановата рамка. След дълги брейнсторминги с тренерите едно от окуражаващите прозрения бе на Афиг – младеж с чудесни, от по-рано развити умения да преподава и с голям опит в неправителствените работи: „Гражданско общество е всичко, обратно на всичко, което бе в Съветския съюз.“ Ами децата, които не помнят Съветския съюз, а носят на учителката подкуп, който тя ще предаде на директора? Към края на проекта Афиг имаше семинар с ученици в южния азербайджански град Ланкаран; „залата за конференции“ бе дворът на училището им. След като се поизмъчи с въпросната, вече многократно отработвана тема, след няколко контролни въпроса, които, уви, не показаха дълбоко разбиране на материала, Афиг опита нещо съвсем лесно: „Добре де, аз мога ли да бъда член на гражданското общество в Ланкаран?“ „Не може, не сте регистриран тук“, отвърнаха децата. Докладвах на спонсорите от Лондон, че темата се оказа мъчна, защото концепцията е непозната, но пък точно за това си струва да се продължава с гражданското образование.
*
Впрочем само няколко години преди това на мен самия ми беше трудно да разбера какво значи civic education. Такива проекти има в много страни в преход, участвал съм в някои, следил съм развитията на Балканите. Сivic education – гражданско образование, е доста сходно на някогашното ИВР, за по-младите – идейно-възпитателна работа, термин от Живково време. По-широките понятия са демократизация и реформи.
*
Демократизацията и реформите, спонсорирани и прокарвани от Запада, са, най-общо казано, налагане на проверените западни модели на либерална демокрация – провъзгласила свободата и инициативата на индивида – в бивши тоталитарни и все още дълбоко патриархални общества. Както можем да видим всяка вечер по телевизията, някъде хич не върви – в Ирак или в Афганистан например, да не говорим за черна Африка. На Балканите върви, ама „полако“. Западняците често не могат да разберат защо при толкова много пари и експертна помощ промените тъй мудно кретат. Имало много корупция и непотизъм – защо? Като не разбират защо, обвиняват политиците – с техните тесногръди и теснопартийни интереси, липса на политическа воля, обструкции. Тоест виновни са пак някакви ТЕ.
*
Аз по никакъв начин не се опитвам да залича обществените отговорности и вини на властващите индивиди и групи, на партии и правителства.
Въпросът ми обаче е защо все тъй немощни са лидерите, все тъй неефикасни и корумпирани администрациите, като поне по пет-шест рунда на свободни посткомунистически избори се проведоха в балканските държави? На западните спонсори и автори на проекти за демократизация много често им липсва така наречената културна сензитивност, разбирането на местния манталитет. Не щат да признаят, че не сме „развиващо се гражданско“, а умиращо патриархално общество, че за смъртта и за раждането трябва време. А те бързат. Техните правителства и данъкоплатци са нетърпеливи – тъй много са конфликтите, войните, пропадналите държави по цял свят, които застрашават тяхното чисто и подредено благоденствие. И те търсят причините в близкото социалистическо и тоталитарно минало, не щат да разберат, че няма на Балканите „ние, добрите граждани“ и „те, продажните лидери“, ние сме си ние – 75 процента народ – какво да го правиш?
Кои сме ние
При толкова висок процент „народ“ откъде да дойдат „политическата класа“ и „елитите“?
Възможно ли е муцуните на село и по градската улица да са много по-различни от муцуните в учрежденията и муцуните по телевизията?
Муцуни-мутри станаха героите на новините, че дори и на новото ни игрално кино. Кой ги вкара така триумфално в историята?
*
Ние, активните днес граждани на страната, сме в огромното си мнозинство първо или второ поколение градски жители, първо – в политиката, второ – най-много – в интелигенцията. Кои са духовните ни лидери, ориентирите?
Сред политициТЕ може би най-ясно се вижда, че са почти всичките първа реколта от новите сортове социалисти, либерали или националисти. Нито пък блестят с някаква наследствена политическа култура нароилите се файтонджии на практически частни земеделски или монархически файтони. Общият знаменател на огромното им мнозинство: ненаяли се.
И интелигенцията ни, неведнъж кърваво подкастряна в миналото, е с плитки генеалогически корени. Ненаяли се ще да са писателите и сценаристите, хипнотизирани от загадъчната примамливост на новата героическа класа с едри рамене, големи джипове и красиви любовници. Имаме, разбира се, творци, известни – кои заслужено, кои – не, от десетилетия, а превърнали се днес в мълчаливи наблюдатели на объркващи и плашещи промени. Някои мълчат от срам от днешната си бедност, други – от срам за времената, когато са яли и пяли, а ако отворят глас – то ще е да се самоожалят. Жалба за младост, жалба за себе си.
Така общественото мнение днес се формира най-вече от едно блестящо със самочувствието си поколение млади журналисти, чийто професионален опит е в държането на микрофони пред парадните входове. Те задават лесни въпроси, гледат умно, когато ги лъжат в очите, надничат в чиниите с евтини депутатски кюфтета и търчат в редакциите си, за да лъскат публицистични ножове над умрели политически кучета, да сеят семената на популизма, без да се усещат, че примитивната злобица издава завистта на ненаялия се.
*
И въобще – елити или прост народ – голямата част от днешната популация в активна възраст сме относително сити едва първо или второ поколение, но все още ненаяли се истински – на кюфтета на корем и на уиски на корем, на маркови дрехи, на скъпи коли и луксозна млада плът. За тия неща през последните десетилетия надничахме пред девет стобора в десетия двор единствено с помощта на чужди телевизии и тайно внесени лъскави списания – забранени, за да не ни развалят. Бедни през вековете, бедни през въпросните десетилетия, когато бедността бе превърната в изопачен синоним на братство и солидарност, а по Нова година ни организираха „дни на изобилието“ – и днес няма достатъчно за всички от всичките лъскави работи.
Затова сме богати на завист. Завистта ни е еднакво гореща към мутрите и към президентите. Не мразим всъщност корумпираните и крадците, а им завиждаме, че могат да крадат толкова много повече от нас. Ей това не го разбират чуждестранните демократизатори – че народонаселението копнее да бъде корумпирано. И че основна форма на солидарност, която сме научили в неблагодарната си историческа съдба, е да крадем групово – с братовчеда от село или с градския партиен другар. Ако не можем – групово и поединично ще се оплакваме.
*
Написах „ние, днес активните...“, пък се сетих да отгърна позабравена от мен книга.
Ние не можем да се похвалим с особена социална дисциплина. Държавна вещ у нас е тази, която може да се обсеби без всяко гризене на съвестта. Такова отношение имаме изобщо към имуществата на юридическите личности (общини, дружества), чието безнаказано „докопване“ е чисто и просто геройство... Колко пъти е прилаган законът за преследване на незаконно забогателите чиновници, гласуван още през ... година?....
Едно нещо обаче ние положително донасяме [от чужбина]: европейски вкусове към живота, европейски образци на харчене; лукс и мода, бижута, декоративен блясък и всевъзможни средства за показ. Висшите среди у нас безспорно могат да имат всичко това в нашенски мащаб. Трагедията почна, когато интелигенцията на средните слоеве у нас се зае да им подражава...
Първата работа на мнозина, сдобили се с диплом, е да променят с един нов костюм класовата си принадлежност, да покрият с всички средства произхода си, да се отчуждят от козинявата торба на бащата, с която ги е отгледал, и да потърсят лека печалба на държавната трапеза, използвайки най-лесния път – партизанщината...
Какво да кажем най-сетне за прочутата масова болест у нас – завистта, за тази болест на посредствеността, на несполучилия дребен собственик на морални и материални блага...
*
Годината, която нарочно пропуснах по-горе, е 1895-а, а цитатите са от „Оптимистична теория за нашия народ“ на Иван Хаджийски. Писал я е през трийсетте години на миналия век[2].
*
Страхът от чуждата завист е вероятно една от причините за склонността ни към вайкане и жалене. Дори когато е добре, българинът не ще да си признае. Като го питат „Как си?“, с изразителни жестове, междуметия и неясни фрази ще се опита да отклони подозрението, че му върви или че държи поне някакво сносно положение. Разни изследвачи на народната душа са обърнали критично внимание върху тази черта, която и според моя скромен балкански опит е донякъде балканска, но много повече наша си. Правят се и социологически изследвания сред разни народи по света за очакванията им за утрешния ден и българинът редовно се класира сред убедените песимисти. Правят се също опити да се измери самооценката за удовлетвореност и щастие – пак сме на опашката, а далеч по-честити се оказват крайно бедни по нашите стандарти общества...
Ако обаче опитаме да се вгледаме обективно в „народното“ недоволство – а разните митинги и колективни протести дори в телевизионния си образ дават немалко възможности за това, – ще забележим непременно една справедлива компонента на ропота и сръднята. И тя не е заради бедността, която за повечето хора е относителна – не животозастрашаваща, не е дори в споменатата ревност към успелите да имат повече, а в основателното усещане на „широки слоеве от населението“, че никой не ги пита за нищо. Туй е впрочем един от сериозните рискове за обществото, благодатната почва за национал- и социалпопулизмите – отчаяното убеждение, че нищо не зависи от теб, че са те изключили от процесите и си лишен от реални шансове. Видял съм това униние и сред други балкански електорати, излъгани в очакванията си за прехода, проточил се и усложнен като патологична бременност. Как и защо демокрацията, която по дефиниция значи тъкмо участие, роди този аутсайдерски манталитет, е питане за дълъг анализ. Струва ми се очевидно обаче, че по силата на прословутата кибернетична обратна връзка това състояние на системата е едновременно резултат от и усилвател на продължаващото неговорене между НИЕ и ТЕ. На тях им е все едно, за нас те са чужди. Според кибернетиката такава система може само да отива на по-зле.
*
Оптимизмът в теорията на Иван Хаджийски (от която приведох песимистични цитати), идва от убеждението му, че кривиците на народа не са кръвно наследство, и от вероятно основателната марксическа вяра, че всичко би било другояче при един по-добър социален ред. И аз не мисля, че сме генетично ощетени, нито пък изключително надарени. Гласувам с лява и с дясна ръка за реда. Песимизмът ми обаче идва от повторяемостта на ситуациите и от неубедителността на двата най-скорошни опита за по-добър ред – единия, вече пропаднал по света и у нас, и следващия, все още продължаващ, на който оптимистично давам шансове 50 на 50.
Трети опит може и да няма. Времето няма да е вечно наше.
*
Може да ви се стори малко онова, което съм в състояние междувременно да предложа за мислене.
Вместо да си мерим горестите и гордостите, оптимизмите и песимизмите, да се огледаме първо. Да се видим наистина.
Застаряваща и смаляваща се нация, с падащо ниво на образованието, за което никой, ама никой не ни е крив. Потенциалът ни – демографски, интелектуален и всякакъв, е точно колкото го виждаме на улицата, по телевизията и в парламента. Нямаме скрити залежи – нито от полезни изкопаеми, нито на по-млади, по-умни, по-честни и по-работливи българи.
Нито имаме някаква историческа гаранция за срок на годност или лихвоточки заради 1300-годишната си вноска – падали са множество големи държави и империи, а историята и ЮНЕСКО имат дълги списъци на изчезнали или изчезващи народи и езици.
Трябва да спрем да сънуваме миналото и бъдещето, докато проклинаме настоящето. Да си дадем точна като в бизнеса сметка за ограничеността на историческия ни избор, за истински ценното в запазеното наследство, но и за пропуснатите шансове.
Да спрем да се сърдим на света, на който сме дали ранния Ренесанс, компютъра и киселото мляко, пък той, светът, който през нашето славно минало говорел на немски само с конете си, днес кара мерцедес с бордови компютър, слага си мюсли в йогурта, без понятие да си има, че бацилус булгарикум вирее само в нашия климат.
Не получаваме приходи от имитациите на гордост, нито ни чака награда за историческо вайкане и актуално самосъжаление.
Вместо това малко лично чувство за срам може и да помогне. Повече скромност и здрав разум. Трезвост.
*
Никакви абстрактни идеали, а здравият разум, мъничко срам и тънката сметка дано помогнат на имащиТЕ да схванат колко малко радост ще им носи имането, ако тъкмо отвъд високия им дувар започва в буквален, социален и криминален смисъл бунището, а децата им трябва да пътуват до частните си училища в бронирани джипове и с телохранители. Дано час по-скоро се понаядат и научат на висшите форми на солидарност и патриотизъм – законен бизнес и плащане на данъци.
Неимащите НИЕ пък имат също толкова малко време да осъзнаят, че никак няма да им стане по-добре с поредната експроприация, бутане на правителства, прогонвания на турци и цигани и внос на бесарабски българи. Да си изплакнат очите от гурелите на половинвековния социалистически сън за осемчасов работен ден, безплатни обеди и гарантирана по рождение държавна пенсия. И пак всеки да си направи сметката: дали повече е опитвал или повече е очаквал. На какво е научил децата си – на четене и труд или на екранни и улични идеали. Проста аритметика.
Иначе в учебниците ще пише някой ден, че Балканите от кръстопът на Европа и Азия се превърнали в полуостров на Латинска Америка.
Да не забравяме впрочем, че не само прабългарите, а и други народи са бивали на кръстопът, разделяли са се и частите им са поемали в различно благодатни посоки.
Милиони балканци поеха на път.
Въпросът за останалите и за колебаещите се е „накъде?“ и можем да го разгледаме като сложен или като прост. Голямото „накъде?“ ме подсеща за „Рибния буквар“ на Петър Берон и неговото предупреждение в раздела аритметика – че освен събиране, изваждане и умножение имало и едно четвърто действие, което не било за всяка глава. Това сме научили и то е сериозно упование. Винаги се е намирал някой да ни събере, да извади неподходящите и съответно умножено да ни насочи във вярното за момента направление. Затуй и аз спирам най-сетне да ви занимавам с тънкостите на делението и с разните възможни пресмятания за народната съдба.
В простата аритметична перспектива на моето и на следващото поколение въпросът „накъде?“ е елементарен като при потегляне на екскурзия с трамвая и после пеша по Витоша или като при далечно пътешествие – тоест нужно е да знаеш не само колко искаш, а и колко можеш да извървиш или прелетиш.
Скромност, повече скромност ни трябва.
Скромността ще рече между другото и това, не само да си дадем сметка колко искаме и колко можем, а и православнохристиянски да благодарим на съдбата, че съвсем не ни е най-лошо на света. След като така или иначе прекарваме не знам колко много процента от живота си пред телевизора, би трябвало да сме забелязали, че светът всъщност не кара мерцедес. Светът е страшно закъсал за вода, за хляб или ориз, за лекарства. За минимум сигурност – дори богатата му четвъртина или петина. Пък ако не ни трогват и утешават крайната бедност на африканеца и всекидневните сводки за погубените в Ирак, нека погледнем съседите си и да благодарим на Господ-българина, че за пръв път ни се размина дотук цял рунд от балкански кръвопускания и палежи на овехтяла инфраструктура. Злото може би не е зад нас, а само зад ъгъла, обаче не и в двора ни.
Двора го пооткрехнахме. Влязоха по-далечните западни съседи, мръщят се на боклука, броят ни кравите, че дори и кокошките, въртят кранчето на казана с ракия.
Е какво – нали пък царството сме го правили и славили някога с вино? Имаме ли вино?
Имаме ли велики българи от стотицата и дори от десятката – гении на трезвостта?
Гениите впрочем затова са гении, да бъдат единични примери за почуда. Ама можем ли веднъж НИЕ, на трезво, в утрото на нова ера, да си оправим сметката заедно с кръчмаря, вместо да продължаваме да пием, пеем и ядем на историческа уж вересия, колективно да мечтаем как ще му палнем на кръчмаря къщата, а кръчмата ще си остане наша?
Тая кръчма, балканската, е бивала много уютна в определени вечери, но погледнато отвсякъде, си е пред затваряне.
Песимистична май излезе тази глава, знаех си.
[1] Ерофеев, Виктор. Енциклопедия на руската душа. Факел експрес, ИК “Жанет 45”, 2005.
[2] Хаджийски, Иван. Оптимистична теория за нашия народ. Български писател, 1974