Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2022 03 Podhoretz

 

Ако ние... Имам предвид относително осъзнатите бели и относително осъзнатите чернокожи, които трябва, подобно на любовници, да настояват или да създават съзнанието на другите – не се колебаем в дълга си сега, може би ще успеем, шепа хора, да сложим край на расовия кошмар, да постигнем нашата страна и да променим историята на света.

Джеймс Болдуин – „Следващия път – с огън“

 

Като дете, израснало в Бруклин през 1930-те години в квартал, който днес бихме нарекли интегриран, две идеи ме озадачаваха дълбоко. Едната от тях беше, че всички евреи били богати, а другата – че всички негри били преследвани. Тези идеи се бяха появили в печата, следователно трябваше да са верни. Собственият ми опит и доказателствата на сетивата ми казваха, че те не са верни, но това само потвърждаваше нещото, което едно мечтаещо момче от провинцията – защото кварталите на Ню Йорк от по-ниската класа принадлежат към провинцията точно толкова сигурно, колкото и всеки селски град в Северна Дакота – открива много рано: опитът му е нереален, а на доказателствата на сетивата му не може да се вярва. И все пак дори едно момче с глава, пълна с фантазии, синтезирани по нелек начин от холивудски филми и английски романи, не може да отрече напълно реалността на собствения си опит – особено когато в този опит има толкова много лишения. Нито пък то може да опровергае напълно доказателствата на собствените си сетива – особено онези, които са резултат от многократни побоища, грабежи и изобщо омраза, терор и унижение.

И така дълго време бях озадачен от мисълта, че евреите били богати, когато единствените евреи, които познавах, бяха бедни, и че негрите били преследвани, когато именно негрите бяха единствените, които извършваха преследванията, за които знаех, и то именно към мен. През първите години на войната, когато по-голямата ми сестра се присъедини към лява младежка организация, си спомням учудването си, когато я чух страстно да осъжда баща ми за това, че смята, че евреите са в по-лошо положение от негрите. За мен, на дванадесетгодишна възраст, изглеждаше съвсем ясно, че негрите са по-добре от евреите – всъщност от всички бели. Светът на едно градско момче се вмества в рамките на три-четири квадратни квартала, а в моя свят белите, италианците и евреите, бяха тези, които се страхуваха от негрите, а не обратното. Негрите бяха по-корави от нас, по-безмилостни и като цяло бяха по-добри спортисти. Какво можеше да означава тогава да се каже, че те били в лошо положение, а ние сме имали повече късмет? И все пак мненията на сестра ми, подобно на печата, бяха свещени и когато тя ми разказваше за експлоатацията и икономическите сили, аз ѝ вярвах. Вярвах ѝ, но все още се страхувах от негрите. И все още ги мразех с цялото си сърце.

Не винаги е било така – това си спомням от ранното си детство. Кога започна този страх и тази омраза? В местното държавно училище имаше детска градина и като се има предвид характерът на квартала, поне половината от децата в моя клас сигурно са били негри. И все пак нямам спомен на тази възраст да съм осъзнавал различията в цветовете на кожата, а от наблюденията си върху собствените си деца знам, че те не придават никакво значение на тези различия дори когато започнат да ги забелязват. Мисля, че имаше един ден – първи клас? втори клас? – когато най-добрият ми приятел Карл ме блъсна на връщане от училище и обяви, че повече няма да играе с мен, защото съм убил Исус. Когато изтичах вкъщи при майка ми, плачейки за обяснение, тя ми каза да не обръщам внимание на такива глупости, а после на идиш прокле гоите и шварците, шварците и гоите. Оказа се, че Карл е шварце, и така към категориите, на които хората се деляха по тайнствен начин, се прибави трета.

Понякога се чудя дали това изобщо е истински спомен. Той е изключително ярък, но може би никога не се е случвал: може ли някой наистина да си спомня назад до шестгодишна възраст? Но съм напълно сигурен що се отнася до последвалите години. С Карл почти не си говорехме, въпреки че се срещахме в училище всеки ден до осми или девети клас. Имаше смущаващи моменти, в които улавях погледа му или той улавяше моя – защото каквото и да беше това, което ни беше привлякло един към друг като съвсем малки деца, то си оставаше живо въпреки фантастичната бариера на враждебност, която беше израснала между нас внезапно и от нищото. Въпреки това приятелството беше невъзможно, а дори и да беше възможно, би било немислимо. По този въпрос никой не можеше да направи нищо по времето в което бяхме на осем години.


Small Ad GF 1

Тематично: Сиропиталището от другата страна на улицата е съборено, на негово място започва да се издига градски жилищен проект[1], а на чудесния празен парцел до старото сиропиталище изграждат детска площадка. Голямо вълнение и нетърпение с наближаването на деня на откриването. Самият кмет Ла Гуардия идва да освети този велик жест на обществена добронамереност. Той говори за добросъседство и за заемане на чаши захар, а за детската площадка казва, че децата от всички раси, цветове и вероизповедания ще се научат да живеят заедно в хармония. Седмица по-късно някои от нас размахват бейзболни ръкавици на неадекватното малко игрище на детската площадка. От другата страна влиза банда негърски деца, почти на нашата възраст, и ни нарежда да напуснем парка. Ние отказваме, гордо и възмутено, с превъзходна мъжка страст. Започва бой, те побеждават, а ние се оттегляме, наполовина хленчейки, наполовина смело. Първото ми отвратително преживяване на малодушие. И първото ми ужасено осъзнаване, че на света има хора, които сякаш не се страхуват от нищо, които се държат така, сякаш няма какво да губят. След това детската площадка се превръща в бойно поле, понякога тихо, понякога като сцена на атлетично състезание между Тях и Нас. Но камъни се хвърлят също толкова често, колкото и бейзболни топки. Постепенно изоставяме площадката и вместо нея използваме улиците. Улиците са по-безопасни, макар да не си го признаваме. В края на краищата ние не сме слабаци – този най-страшен епитет на американското момчешко поколение.

Тематично: Стоя сам пред сградата, в която живея. Късен следобед е и се стъмва. Този ден в училище учителят беше задал на едно сърдито негърско момче на име Куентин въпрос, на който то не можеше да отговори. Както обикновено, аз вдигнах нетърпеливо ръка („Бъди добро момче, получавай добри оценки, бъди умен, отиди в колеж, стани лекар“) и след като правилният отговор се изтръгна от устните ми, учителят ме издигна с любов като пример за класа. Видях как лицето на Куентин – много тъмно, много жестоко, много ориенталско лице – се втвърди и в очите му имаше достатъчно заплаха, за да ме накара да избягам чак до вкъщи от страх да не ме хване навън.

Сега, докато стоя безучастно пред собствената си къща, го виждам да се приближава откъм проекта, придружен от по-малкия си брат, който носи бейзболна бухалка и се усмихва със злобно очакване. Като в кошмар съм, хванат в капан. Заобикалящата ме среда е сигурна и позната, но изведнъж се появява ужас, а наоколо няма никой, който да ми помогне. Прикован съм на място. Няма да хукна и да избягам като някой ревльо, стоя там, сърцето ми тупа бясно, гърлото ми е запушено. Той се приближава, хвърля познатия епитет („Ей, мафакър“ [mother fucker]) и за моя изненада само ме бута. Това е силно бутане, но не и удар. Бутането не е толкова сериозно, колкото ударът. Може би все още мога да се оттегля, без да загубя напълно достойнството си. Може би все още мога да кажа: „Ей, хайде, Куентин, за какво искаш да направиш това. Аз не съм ти направил нищо“ и да си тръгна, не много бързо. Вместо това, преди да успея да се спра, го избутвам назад – символичен жест – и казвам: „Престани, не искам да се карам, нямам за какво да се карам.“ Докато се обръщам, за да вляза обратно в сградата, с ъгълчето на окото си долавям движението на бухалката, която му е подал по-малкият брат. Опитвам се да се присвия, но бухалката намира главата ми сред облак от цветни светлини.

В следващия момент майка ми и сестра ми стоят над мен. И двете са в истерия. Сестра ми – тази, която по-късно щеше да се присъедини към „прогресивната“ младежка организация – вика полиция и крещи ругатни по адрес на тези малки мръсни черни копелета. Качват ме на горния етаж, идва лекарят, идва полицията. Казвам им, че момчето, което го е направило, е непознато, че се е опитало да получи пари от мен. Те не ми вярват, но аз съм твърде уплашен, за да им кажа името на Куентин. Когато се връщам в училище няколко дни по-късно, Куентин избягва погледа ми. Знае, че не съм го изчуруликал, и се срамува. Опитвам се да се почувствам горд, но в сърцето си знам, че не кодексът на улицата, а страхът от това какво могат да ми направят приятелите му, ме е накарал да мълча.

Тематично: Има спортна среща, в която участва цялата ни гимназия. В седми клас аз съм в един от класовете за бързо напреднали и „сегрегацията“ вече се е наложила с пълна сила. През последните три-четири години на основното училище, което току-що завършихме, всеки клас беше разделен на три части според „интелигентността“ си. (В по-ранните класове разделението беше или произволно, или пък ние не признавахме, че има нещо общо с интелекта). Това разделение по коефициент на интелигентност или както и да е било, доведе до преобладаване на евреите в класовете „1“ и съответно до преобладаване на негрите в „3“, като италианците бяха разделени неравномерно по целия спектър. В „l“ винаги е имало поне няколко негри, точно както винаги е имало по няколко еврейски деца сред „3“ и повече сред „2“ (където преобладават италианците). Но класът на гимназията, на който сега съм член, е преобладаващо еврейски и изцяло бял – с изключение на едно срамежливо самотно негърче със светла кожа и червеникава коса.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Атлетическата среща се провежда на градски стадион, далеч от училището. Това е важно събитие, за което се отделя цял ден. Победителите трябва да получат онези скъпоценни малки медальони, щамповани с емблемата на град Ню Йорк, които могат да се завинтват в колана и които доказват, че притежателят им е изтъкната личност. Аз съм бърз бегач и затова ми е отредена позицията на водещ в отбора на моя клас в щафетата. В надпреварата участват още три отбора от седми клас, като два от тях са изцяло негърски, докато нашият е изцяло бял. Единият от негърските отбори е много висок – техният водещ, който чака мълчаливо до мен на линията, изглежда с години по-възрастен от мен и аз не го познавам. Той пръв получава щафетата и пресича финалната линия почти като на разходка. Нашият отбор е втори, но няколко минути по-късно ни обявяват за победители, тъй като е установено, че водещият на отбора, заел първото място, не е член на класа. Награждават ни с медальони, а на следващия ден класната ни ръководителка произнася реч за това колко се гордее с нас, че сме отлични спортисти, както и отлични ученици. Иска ни се да вярваме, че заслужаваме похвалата, но знаем, че не бихме могли да спечелим дори ако другият клас не беше измамил.

Същия следобед, докато се прибирам към дома си, ме застигат и заобикалят петима негри, сред които е и водещият на дисквалифицирания отбор. „Дай ми медальона, мафакър“, изръмжава той. Нямам го със себе си и му го казвам. „Както и да е, той не е твой“, казвам глупаво. Той ме нарича лъжец и по двете точки и ме притиска към стената, на която понякога играем хандбал. „Дай ми моя шибан медальон“, казва той отново. Повтарям, че съм го оставил вкъщи. „Да го претърсим малкия мафакър“, предлага един от тях, „сигурно го е скрил в мафакърските си панталони“. Паниката ми е вече неуправляема. (Колко пъти са ме заобикаляли по този начин и са ме молили с мек тон: „Дай десет стинки, момче“. Колко пъти са ме наричали лъжец, защото съм пледирал за бедност, и са ме блъскали, претърсвали или пребивали, освен ако в мародерската банда не се е намирал някой като Карл, който ме беше харесал през тази огромна пропаст от омраза и който по тази причина би казал: „Аааа, хайде, да хванем някой друг, това момче няма пари у него.“) Крещя им през сълзи от ярост и самопрезрение: „Дръжте шибаните си гадни черни ръце далеч от мен! Кълна се, че ще извикам полицаите.“ Това е всичко, което им е нужно да чуят, за да се нахвърлят върху мен и петимата. Блъскат ме, най-вече в корема, ръцете и раменете, а когато няколко възрастни, които се мотаят край сладкарницата в края на квартала, забелязват какво става и започват да викат, те се разбягват и се отдалечават.

Не разказвам на родителите си за инцидента. На моите съотборници, които също са били пресрещнати, всеки от тях от банда, водена от неговия съотборник от дисквалифицирания отбор, медальоните са били отнети, но и те никога не са изчуруликвали. Дни наред се прибирам вкъщи с ужас, очаквайки отново да ме хванат, но нищо не се случва. Медальонът е прибран в чекмеджето, за да не бъде носен никога от никого.

Очевидно подобни преживявания винаги са били обща характеристика на детския живот в работническите и имигрантските квартали и не е задължително в тях да присъстват негри. Където и в каквато и да е комбинация да са живели заедно в градовете, децата от различни групи са воювали, биели са се и са били бити: микс [ирландци] срещу кайкс [евреи] срещу уопс [италианци] срещу спикс [латиноси] срещу полакс [поляци]. И дори относително хомогенни райони не са пощадени от битките на младите: един квартал срещу друг, една банда (наричана по мое време, в жалък опит за благородство, „S.A.C.“ или социално-атлетичен клуб) срещу друга. Но конфликтът между негрите и белите притежаваше – и без съмнение все още притежава – особена интензивност и се водеше с жестокост, несравнима с вътрешните битки между белите.

В моя квартал съществуваше голяма враждебност между италианските (чиито родители в повечето случаи бяха имигранти от Сицилия) и еврейските деца (които произхождаха предимно от семейства на имигранти от Източна Европа). И все пак всички имаха приятели, понякога близки приятели, в другия „лагер“ и често посещавахме странно миришещите къщи едни на други, ако не за ядене, то за чаша мляко, а понякога и за някакво специално събитие като сватба или помен. Ако се случеше да се разделим на враждуващи фракции и да водим битка, тя неизменно беше половинчата и скоро се приключваше. Родителите ни, това е сигурно, нямаха нищо общо едни с други и бяха взаимно подозрителни и враждебни. Но ние, децата, които вкъщи говорехме на идиш или италиански, бяхме американци, нюйоркчани или бруклинци: имахме обща култура, културата на улицата, и поне за известно време тази култура се оказа по-силна от противопоставящите се култури вкъщи.

Защо, защо трябваше да е толкова различно между нас и негрите? Как ни беше внушено толкова рано, както на белите, така и на черните, че сме врагове, които не могат да се помирят? Защо се мразехме толкова?

Предполагам, че ако се опитам, бих могъл да отговоря на тези въпроси повече или по-малко адекватно от гледна точка на това, което съм научил впоследствие. Бих могъл да се позова на Джеймс Болдуин – какъв по-добър свидетел от него? – за да опиша чувството за затвор, което отравя душата на негъра с омраза към белия човек, за когото той знае, че е неговият затворнически надзирател. От друга страна, ако исках да разбера как белият човек започва да мрази негъра, бих могъл да се обърна към психолозите, които говорят за вината, която белите американци изпитват към негрите и която се превръща в омраза поради липсата на признание. Това са правдоподобни отговори и в тях със сигурност има истина. И все пак, когато си спомням за собствения си опит с негрите и техния с мен, се оказвам смутен и озадачен, също както бях като дете, когато чувах, че всички евреи са богати, а всички негри – преследвани. Как би било възможно негрите в моя квартал да гледат на белите отсреща и зад ъгъла като на затворнически надзиратели? Като цяло белите не бяха толкова бедни, колкото негрите, но бяха достатъчно бедни, а годините бяха онези на Депресията. Що се отнася до омразата на белите към негрите, как би могло чувството за вина да има нещо общо с нея? Какво общо са имали тези италиански и еврейски имигранти с поробването на негрите? Какво общо са имали те – потиснати хора, които сами са си трошили вратовете, за да изкарват прехраната – с експлоатацията на негрите?

Не, не мога да повярвам, че сме се мразили там, в Бруклин, защото те са ни смятали за надзиратели, а ние сме се чувствали виновни към тях. Но има ли значение това, като се има предвид фактът, че всички ние преминахме през една непредставителна конфронтация? Мисля, че има огромно значение, защото ако сме се справили толкова добре със задачата да се мразим едни други, без да се възползваме от помощните средства за омраза, за които се предполага, че са в основата на тази лудост навсякъде другаде, това трябва да означава, че лудостта все още не е разбрана правилно. Далеч съм от мисълта да твърдя, че я разбирам, но настоявам, че нито едно виждане за проблема няма да започне да се доближава до истината, ако не може да обясни случай като този, който се опитах да опиша. Достъпни ли са ни елементите на такъв възглед?

Бих казал, че поне два от тях са. Единият от тях е въпрос, който често срещаме в творчеството на Джеймс Болдуин, а другият е свързан с него и винаги се подчертава от психолозите, които изучават механизмите на предразсъдъците. Болдуин ни казва, че една от причините негрите да мразят белия човек е, че белият човек отказва да ги погледне: негърът знае, че в очите на белите всички негри си приличат; те са безлики и следователно не са съвсем хора. Психолозите на свой ред ни казват, че белият човек мрази негрите, защото е склонен да проектира онези диви импулси, от които се страхува в себе си, върху чужда група, която след това наказва с презрението си. Онова, което Болдуин не ни казва обаче, е, че принципът на безличност е двупосочен и може да действа и в двете посоки без никакви затруднения. Така в моя квартал в Бруклин аз бях безличен за негрите, както и те за мен, и ако те ме мразеха, защото никога не ги поглеждах, аз също трябваше да ги мразя, защото никога не ме гледаха. За негрите бялата ми кожа беше достатъчна, за да ме определи като враг, а във войната е важна само униформата, а не човекът.

Така е и с механизма на проекция, за който говорят психолозите: той също работи едновременно в двете посоки. Няма съмнение, че психолозите са прави за това какво негърът представлява символично за белия човек. За мен като дете животът, който се водеше от другата страна на детската площадка и надолу по квартала на Ралф авеню, изглеждаше като самото въплъщение на ценностите на улицата – свободен, независим, безразсъден, смел, мъжествен, еротичен. Поставям думата „еротичен“ на последно място, въпреки че обикновено тя се подчертава над всички останали, защото всъщност тя дойде последна, както в съзнанието, така и по важност. Това, което за мен имаше основно значение за негърските деца на моята възраст, беше, че те бяха „лоши момчета“. Сред белите имаше много лоши момчета – в крайна сметка това беше квартал с дълга традиция на престъпността като професия, достъпна за амбициозни таланти – но негрите бяха наистина лоши, лоши по начин, който привличаше и караше човек да се чувства неадекватен. Всеки ден всички ние се прибирахме вкъщи, за да обядваме със спанак и картофи; те обикаляха наоколо по време на обедната почивка и хрупаха бонбони. През зимата ние трябваше да носим сърбящи вълнени шапки, ръкавици и тромави галоши; те бяха гологлави и разпуснати, както си искат. При цялата ни улична храброст ние рядко си играехме на хулигани или имахме сериозни неприятности в училище; те бяха непокорни, вечно оставаха навън (за да правят какви ли не изкусителни неща?), вечно правеха нарушения в клас и по коридорите, вечно ги изпращаха при директора и те се връщаха невъзмутими. Но най-важното от всичко беше, че те бяха корави; красиво, завидно корави, без да им пука за никого и за нищо. По дяволите с учителя, възпитателя, полицая; по дяволите с целия свят на възрастните, който държеше нас в хватката си и срещу който никога не сме имали смелостта да се опълчим, освен спорадично и по дребни начини.

Това е, което виждах, на което завиждах и от което се страхувах в негъра: това е, което накрая го направи безличен за мен, макар че част от него, разбира се, беше действително там. (Психолозите ни казват също, че чуждата група, която става обект на проекция, ще бъде склонна към реакции, чрез които се опитва да изпълни точно онова, което се очаква от нея.) Но какво, от своя страна, негърът виждаше в мен, което ме правеше безличен за него? Дали ми завиждаше за моите обеди със спанак и картофи, за сърбящите ми вълнени шапки и за благоразумното ми поведение пред лицето на властта, както аз му завиждах за обедните банички, за голата глава през зимата и за великолепното му бунтарство? Дали тези обеди и шапки предвещаваха за него перспективата за власт и богатство в бъдеще? Означаваха ли те, че пред мен се откриваха възможности, които бяха отказани на него? Много вероятно е да е било така. Но ако това е така, то може да се предположи, че той се е страхувал от импулсите в себе си, насочени към подчинение на властта, не по-малко силно, отколкото аз се страхувах от импулсите в себе си, насочени към непокорство. Ако аз съм представлявал за него затворническия надзирател, то не е било защото съм го потискал или държал в подчинение, а защото съм символизирал за него опасното и вероятно безсмислено изкушение към по-голямо потискане, както той символизираше за мен също толкова опасното дърпане към по-голяма свобода. Лично аз щях да бъда възнаграден за тази репресия с нов и по-добър живот в бъдеще, но колко много от моите приятели платиха още по-висока цена, а в замяна получиха само жлъч.

Джеймс Болдуин твърди, че всички негри мразят белите. Опитвам се да предположа, че от тяхна страна всички бели – тоест, всички американски бели – са болни в чувствата си към негрите. Без съмнение има негри, които биха казали, че Болдуин греши, но аз подозирам, че те са по-малко честни от него, точно както подозирам в самозаблуда белите, които ми казват, че не изпитват особени чувства към негрите. Особените чувства към цвета на кожата са зараза, към която белите американци изглеждат податливи, дори когато в техния произход няма нищо, което да обяснява тази податливост. Така, където и да погледнем днес на Север, откриваме любопитното явление на бели либерали от средната класа, които нямат никакъв предишен личен опит с негрите – хора, за които негрите винаги са били по-скоро безлики по добродетел, отколкото безлики по порок – да откриват, че абстрактната им отдаденост на каузата за правата на негрите няма да издържи теста на пряката конфронтация. Такива хора бягат масово в предградията, докато негърското население в централните части на града се увеличава; а когато останат в града, те изпращат децата си в частно училище, а не в „интегрираното“ държавно училище в квартала. Намираме ги да се противопоставят на искането за промяна на границите на училищните райони с цел преодоляване на фактическата сегрегация; намираме ги да обмислят разумно дали негрите (за тяхно добро, разбира се) не натискат прекалено силно [в борбата си за равни права]; намираме ги да цъкат с език заради негърската войнственост; намираме ги да разсъждават по въпроса дали все пак няма нещо вярно в теорията, че расите са биологично различни; намираме ги да казват, че ще отнеме много дълго време на негрите да постигнат пълно равенство, независимо от това какво правят някои; намираме ги да осъждат възхода на черния национализъм и да изразяват тържествена надежда, че лидерите на негърската общност ще открият начини за овладяване на нетърпението и зараждащото се насилие в негърските гета.

Но това в никакъв случай не е цялата история; съществува и феноменът, който Кенет Рексрот веднъж нарече „crow-jimism“[2]. Съществуват съсипани бели момчета като Вивалдо Мур в Друга страна на Болдуин, които отиват в Харлем в търсене на секс или просто за да се сблъскат с нещо, което прилича на примитивна жизненост, и които толкова често биват наказвани от негрите, които срещат, за престъпления, които те биха извършили последни и на които те самите са също толкова жалки жертви, колкото и всеки от негрите, които си го изкарват на тях. Има и писатели, интелектуалци и художници, които романтизират негрите и им се подмазват, като поемат вина, която не е тяхна. Има ги и всички бели либерали, които позволяват на негрите да ги изнудват да приемат двоен стандарт на морална преценка и които се поддават на хитроумна и презрителна експлоатация от страна на негрите, които наемат или се опитват да се сприятелят с тях – отново поемайки отговорност за престъпления, които никога не са извършвали.

А какво ще кажете за мен? Какви чувства изпитвам към негрите днес? Какво се случи с мен, момчето от Бруклин, което е израснало със страх, завист и омраза към негрите? Сега, когато Бруклин е зад гърба ми, все още ли се страхувам от тях, завиждам ли им, мразя ли ги? Отговорът е „да“, но не в същите пропорции и със сигурност не по същия начин. Сега живея в горната западна част на Манхатън, където има много негри и много пуерториканци, и има нощи, в които отново изпитвам старата боязливост, и има улици, които избягвам, когато се разхождам по тъмно, както имаше улици, които избягвах, когато бях дете. Открих, че не се страхувам от пуерториканците, но не мога да сдържа нервността си, когато минавам покрай група негри, които стоят пред някой бар или се разхождат по улицата. Сега знам, както не знаех, когато бях дете, че силата е на моя страна, че полицията работи за мен, а не за тях. И знаейки това, се чувствам засрамен и виновен, като добър либерал, какъвто съм израснал[3]. И все пак не трябва да се пренебрегва страхът, негодуванието, което пораждат, и самооплакването, което предизвикват.

Но завистта? Защо да завиждам? И омраза? Защо омраза? И тук интензивността е намаляла, а всичко е усложнено и квалифицирано от вината и произтичащите от нея свръхкомпенсации, които са наследство на просветения свят на средната класа, чийто член съм сега. И все пак, както в детството си завиждах на негрите за това, което ми се струваше като тяхна превъзхождаща мъжественост, така и днес им завиждам за това, което ми изглежда като превъзхождаща изящност и красота. Започнах да ценя много високо физическата грация и сега съм способен да се разчувствам с цялото си същество, когато гледам негърска двойка на дансинга или негър, който играе бейзбол или баскетбол. Те се отнасят към телата си така, както аз бих искал да се отнасям към моето, и заради това ценно качество те ми се струват благословени.

Омразата, която все още изпитвам към негрите, е най-трудната от всички стари чувства, с които трябва да се сблъскам или да призная, и е най-скритата и най-пренебрегваната от съзнателните нагласи, в които успях да се вкарам. Тя вече няма за мен, както беше някога, никаква причина или оправдание (освен може би това, че постоянно ми се отказва правото на честен израз на нещата, които съм имал право да чувствам като дете). Откъде тогава знам, че тази омраза никога не е изчезвала напълно? Познавам я от безумната ярост, която може да се разпали в мен при мисълта за негърски антисемитизъм; познавам я от отвратителното любопитство, което може да се разпали в мен при вида на смесена двойка; познавам я и от насилието, което може да се разпали в мен всеки път, когато срещна онази особена параноична обидчивост, към която са склонни много негри.

Ето къде се намирам аз; не е точно там, където мисля, че са всички останали бели либерали, но не може да бъде и много далеч. И именно защото съм убеден, че ние, белите американци, сме – независимо по каква причина, това вече няма значение – толкова извратени и болни в чувствата си към негрите, се отчайвам от сегашния стремеж към интеграция. Ако темпото на напредъка не беше фактор, може би нямаше да има причина за отчаяние: времето, законът и дори международната политическа ситуация са на страната на негрите и в крайна сметка победата – все пак някаква – трябва да дойде. Но от всичко, което научихме от наблюдатели, които би трябвало да знаят, се вижда, че темпото е толкова важно за негрите, колкото и същността. Те искат равенство и го искат сега, а белият свят отстъпва пред исканията им само толкова бързо, колкото е абсолютно принуден да го направи. Негрите знаят това по най-конкретния възможен начин и затова става все по-трудно да ги подкупите с риторика, обещания и благочестиви уверения за подкрепа. И така, в негърската общност все повече хора заявяват – както Харолд Р. Айзъкс наскоро се изрази на тези страници[4] – че искат да се махнат: хора, които казват, че интеграцията никога няма да настъпи или че ще отнеме сто или хиляда години, или че тя ще се осъществи на твърде висока цена в страдания и борби за бледия и прокиснат живот на американската средна класа, която в най-добрия случай може да донесе.

Най-многобройното, най-влиятелното и най-опасното движение, възникнало в резултат на отчаянието на негрите от целта за интеграция, са, разбира се, Черните мюсюлмани. Това движение, каквото и друго да кажем за него, трябва да се похвали с едно трайно постижение: то вдъхнови Джеймс Болдуин да напише есе, което заслужава да бъде поставено сред класиките на нашия език[5]. Всичко, което Болдуин някога се е опитвал да ни каже, е дестилирано тук в едно изявление с огромна убедителност и пророческо великолепие. Посланието на Болдуин е и винаги е било просто. То е следното: „Цветът не е човешка или лична реалност; той е политическа реалност.“ И искането на Болдуин е съответно просто: цветът трябва да бъде забравен, за да не бъдем всички поразени от отмъщение, „което всъщност не зависи и не може да бъде изпълнено от нито една личност или организация, и което не може да бъде предотвратено от нито една полиция или армия: историческо отмъщение, космическо отмъщение, основано на закона, който признаваме, когато казваме: ‚Каквото се издига, трябва и да падне‘.“ Чернокожите мюсюлмани Болдуин представя като знак и предупреждение към непримиримия бял свят. Те идват, за да възвестят колко дълбоко е недоволството на негрите срещу белия свят и всички негови дела, и Болдуин предполага, че никой американски негър не може да не откликне някъде в същността си на тяхното послание: че белият човек е дявол, че Аллах го е обрекъл на унищожение и че черният човек е на път да наследи земята. Болдуин, разбира се, знае, че това кошмарно преобръщане на расизма, от който черният човек е страдал, не може нито да победи, нито дори да посочи мястото, в което може да се намери победата. Защото според него мястото на победата се намира в точно обратната посока: трансцендирането на цвета чрез любовта.

И все пак трагичният факт е, че любовта не е отговор на омразата – във всеки случай не и в света на политиката. Цветът наистина е по-скоро политическа, отколкото човешка или лична реалност, и ако политиката (т.е. властта) го е превърнала в човешка и лична реалност, то само политиката (т.е. властта) може да го разкара отново. Но пътят на политиката е бавен и горчив и тъй като нетърпението на едната страна съвпада със стискането на челюстта на другата, ние все повече се приближаваме към експлозията и по улиците може би все още ще тече кръв.

Нима тази лудост, в която всички сме попаднали, никога няма да намери място за покой? Нима тя никога няма да има край? Мислейки за евреите, често съм се питал дали оцеляването им като отделна група струва един косъм от главата на едно бебе. Трябвало ли е евреите да оцелеят, за да може един ден шест милиона невинни хора да бъдат изгорени в пещите на Аушвиц? Това е ужасен въпрос и никой, нито самият Бог, не би могъл да ми отговори задоволително. И когато си мисля за негрите в Америка и за представата за интеграцията като състояние, в което негрите ще заемат полагащото им се място като още едно от защитените малцинства в едно плуралистично общество, се питам дали те наистина вярват в сърцата си, че такова състояние действително може да бъде постигнато, и ако да, защо трябва да искат да оцелеят като отделна група. Мисля, че знам защо някога евреите са искали да оцелеят (макар да не съм толкова сигурен защо ние все още го правим): те не само са вярвали, че Бог не им е дал друг избор, но са били свързани със спомена за миналата слава и мечтата за предстоящо изкупление. И какво точно притежава американският негър, което би могло да съответства на това? Миналото му е стигма, цветът му е стигма, а визията му за бъдещето е надеждата да заличи стигмата, като направи цвета без значение, като го накара да изчезне като факт на съзнанието.

Споделям тази надежда, но не виждам как тя ще се осъществи, освен ако цветът на кожата не изчезне: а това не означава интеграция, а асимилация, и означава – нека да използвам жестоката дума – мисцегенация [смесени бракове между черни и бели]. Чернокожите мюсюлмани, подобно на своите расистки колеги в белия свят, обвиняват „така наречените негърски лидери“, че тайно преследват като цел мисцегенацията. Расистите не са прави, но аз бих искал да са прави, защото вярвам, че цялостното сливане на двете раси е най-желаната алтернатива за всички заинтересовани. Не твърдя, че тази алтернатива може да бъде преследвана програмно или че е незабавно осъществима като решение; очевидно съществуват дори по-големи пречки за нейното постигане, отколкото за постигането на интеграция. Това, което казвам обаче, е, че според мен проблемът с негрите в тази страна не може да бъде решен по друг начин.

Тук разказах историята на собствените си изкривени чувства към негрите и как те влизат в противоречие с моралните убеждения, които впоследствие развих, за да докажа, че тези чувства трябва да бъдат признати възможно най-честно, за да могат да бъдат контролирани и в крайна сметка пренебрегнати в полза на убежденията. Неправилно е човек да страда заради цвета на кожата си. Освен тази клиширана теза на либералната мисъл, какъв аргумент може да издържи и да бъде уважаван? Ако аргументите са аргументи на чувствата, те трябва да бъдат накарани да отстъпят; а собствената душа не е най-лошото място, откъдето може да се започне работата по една огромна социална трансформация. Не толкова отдавна на белите либерали се задаваше въпросът: „Бихте ли искали сестра ви да се омъжи за такъв?“. Когато бях момче и сестра ми все още не беше омъжена, със сигурност щях да кажа „не“ на този въпрос. Но сега съм мъж, сестра ми вече е омъжена и аз имам дъщери. Ако днес ме попитат дали бих искал някоя моя дъщеря „да се омъжи за такъв“, ще трябва да отговоря: „Не, изобщо не бих искал. Бих се възмущавал, буйствал, избухвал и бих си скубал косите. А след това, надявам се, бих имал смелостта да се прокълна за това, че съм се гневил и крещял, и да ѝ дам благословията си. Как бих посмял да я откажа по заповед на детето, което някога съм бил, и въпреки мъжа, който сега съм длъжен да бъда?“

1963 г.

Източник

 

[1] Под названието „жилищен проект“ в САЩ обикновено се разбират огромни сгради с хиляди апартаменти, в които се настаняват основно социално слаби семейства и хора. В хода на времето тези проекти често са се превръщали в такива развъдници на престъпност, че на много места по-късно са били разрушени.

[2] Тоест обратното на „джим-кроу“, традиционната бяла идеология на потискане и сегрегация на чернокожите. За понятието „джим кроу“ виж Кой е бил Джим Кроу?, „Либерален преглед“, 02.07.2021.

[3] Подхорец е израснал в бедно еврейско семейство и съответно е бил „закърмен“ с леви (либерални) идеи, но в по-късния си живот става убеден консерватор.

[4] В есето Интеграцията и настроението на негрите [Integration and the Negro Mood],Commentary, December 1962

[5] Става дума за есеистичната книга на Болдуин Следващия път – с огън [The Fire Next Time] (1963 г.). (Заглавието идва от Библията, в която на Ной се казва, че следващият път наказанието ще бъде огън, а не вода).

 

Норман Подхорец (род. 1930) е американски публичен интелектуалец, писател и консервативен политически коментатор, който определя възгледите си като „палео-неоконсервативни“. Той пише основно за списание Commentary, на което е бил главен редактор от 1960 до 1995 г.

Pin It

Прочетете още...