На въпроса, никога ли не се чувствам застрашена от „мъжкото господство“, спонтанно реагирах – Но в какъв смисъл?
Веднага започнах да си задавам сама уточняващи въпроси и да си отговарям.
По-силни ли са мъжете от мен? – Разбира се.
По-амбициозни ли са от мен? – Понякога.
По-фокусирани в кариерата си? – Така изглежда.
Стремят се към власт? – Със сигурност.
Но тогава, ако реша да се състезавам с тях, споделяйки тези ценности, вероятно ще загубя това състезание. И въпреки че решавам проблемите си съвестно и безмилостно – понякога в тяхна полза – разбирам, че това не са моите ценности. Естествено няма как да се чувствам жертва.
А след като за себе си имам отговор, остава и да го аргументирам. Това ще се опитам да направя в този текст. С пълното съзнание, че тази позиция ще трябва в десетина страници да се противопостави на един от най-разпространените митове, споделян от различни школи на феминизма – митът за мъжкото господство.
Ще цитирам една доминираща теза, ще маркирам несъгласието си с нея, ще задам един въпрос, ще предложа отговор, ще нахвърля няколко извода, които ще илюстрирам чрез собствената си житейска история, която е типична за повечето съвременни жени.
След като изброява няколко феминистични отговора за централни на феминизма въпроси, Джойс Нилсън, автор на „Sex and Gender in Society“ заключава – всички са единодушни, че жените са или неравностойно поставени в обществото, или подчинени, или потиснати.[1]
И тъй като нашето ежедневие е имитация на западни образци, мъжко-женските отношения не правят изключение.
Така „борбата“ между мъжа и жената трайно уляга в образи, роли и разкази.
Въпросът е дали, как и за кого „битката“ между двата пола означава нещо.
Как се дефинира жената, от кого, и с каква цел.
Ето мнението на Уорън Фарел, който е озаглавил една от книгите си с провокативното заглавие „Митът за мъжката власт“[2]. Спирам се на него, заради драматичната му метаморфоза. Oт заклет феминист се превръща в убеден маскулинист, който закачливо ни напомня, че мъжът получава много ясно посланието, че задължението да се печелят пари, които някой друг ще харчи, докато той умира, копаейки в някоя мина или отивайки на бойното поле – e ВЛАСТ. Фарел се опитва да балансира двете крайни и воюващи позиции с прозрението, че когато печели единият пол, и двата пола губят. Амбицията му е да покаже, как специфичните роли на мъжа и на жената, които са имали функционално значение в продължение на много години, стават напълно нефункционални за един еволюционен миг.
На въпроса – защо жените от недалечното минало не са си извоювали никакви права – категоричният и кратък отговор е: ЗАЩОТО ТОВА НЕ Е БИЛО ВЪЗМОЖНО.
Освен биологични и културни, съществуват и социални, интеробективни причини за това.
„Онзи ‚патриархат‘ e бил съзнателно сътворен от мъжете и жените пред лицето на суровите обстоятелства.
Аграрните общества имат най-силно полово поляризираната структура от всеки известен социален строй. Това не е нито мъжки, нито женски заговор, а просто най-доброто, което тези общества са могли да направят при технологичната форма на своята организация по онова време.“[3]
А подценяването на факта, че човечеството се състои от два различни пола, чиито идеи и възприятия са твърде различни, всъщност причинява твърде ненужни страдания и на двата пола.
Джон Грей е категоричен. Мъжете са от Марс, жените са от Венера.
За мен е важно да подчертая, че в историческия процес ролите и отговорностите на мъжете и жените са резултат от участието и на двата пола, което противоречи на преобладаващия възглед, че единият пол е господствал над другия.
Ако се обобщят изследванията за различията между мъжко и женско, което не означава непременно мъж или жена, може да се каже, че всяко нещо притежава няколко импулса, които го задвижват. Тенденцията на мъжкото е към действеност (agency) и автономност, а на женското – към общуване (communion), което означава способност да се свързваш с другия и то на същото ниво.
След това вече можеш да се придвижваш нагоре – това е импулсът на Ерос, (характеризиращ мъжкото начало) или надолу, когато обгръщаш, което е импулсът на Агапе (женското начало). Мъжкият принцип превежда с акцент върху дейността, а женският – върху взаимоотношенията. Керъл Гилигън, например, прецизно уточнява, че реалните мъже и жени всъщност имат елементи както на мъжкото, така и на женското. Това са архетипни качества, които притежават и мъжът и жената, но в различни пропорции.
Те обаче имат своята здравословна и патологична форма на проявление.
Типичната патологична форма на мъжката действеност е бруталното доминиране и ригидната автономност. Мъжът не желае да бъде част, а цялостност сама по себе си и се страхува от взаимоотношенията.
Докато типичната патологична форма на женската свързаност е тоталното й потапяне единствено във взаимоотношенията и пълна липса на автономност.
Друга форма на патологична проява ще илюстрирам с един конкретен пример за фирмата Майкрософт, който посочва Уорън Фарел.
Първият интересен факт е малкият процент жени, които работят в нея – около 15 %. В същото време голям е процентът на жените, които напускат. Тревожният факт, обаче, разкриват направените прецизни психологически тестове на жените, които успяват да се доберат до лидерски позиции. Оказва се, че измереното ниво на агресия е съизмеримо с това на закоравели престъпници.
Изводът на автора е категоричен. Цената, която ще заплати жената, която успява да стигне до лидерска позиция в подобна изключително конкурентна работна среда, e репресия над биологичната й същност. Тя в буквалния смисъл наранява тялото си.
Може би най-цитираната книга върху феминизма е монографията на Керъл Гилигън „С различен глас“[4], но обичайно е тя да се цитира погрешно. Типичното обобщение е, че според Гилигън, мъжката природа както и мъжката гледна точка е йерархична, ранжираща. Докато женската е релационна или свързваща. Така всички йерархии се приписват на мъжете, с което се обяснява и прословутото потискане, бруталната репресия, неравенството.
А понеже женската природа е не-йерархична, то следва, че природата на жената е да свързва, да изцелява, да балансира. Колкото и да се харесва това на женската ми природа, не мога да премълча, че не това е нейната позиция.
Според Гилигън, независимо от това, че акцентът при мъжете е върху йерархиите, а при жените върху взаимоотношенията, и двата пола всъщност се развиват, преминавайки през четири йерархични стадии на растеж.
Мъжете израстват в моралната йерархия като се фокусират върху справедливостта и автономността, докато жените преминават през същата йерархия, но „говорят на различен език“ – гласът на грижата. Тя определя тези четири етапа на женската йерархичност като егоизъм, грижа, универсална грижа и интегрираност.
Всъщност твърдението на Гилигън е, че жените наистина са склонни да мислят не-йерархично, но самото не-йерархично мислене преминава през посочените четири последователни стадия.
Но феминистите вземат само първата част от заключението, а именно, че жените не мислят йерархично – и игнорират втората част – че тяхното по същество не-йерархично мислене се развива в четири йерархични стадия.
Обединени от лозунга – „долу йерархиите“, те всъщност ефективно се отказват от собственото си развитие и остават застопорени в един плосък феминизъм. Затова Гилигън не се уморява да напомня, че съществуват по-дълбоки, по-висши форми на комунитарно мислене, които улесняват и осъществяват един автентичен йерархичен растеж.
Ако джендър идентичността се разглежда като линия на съзнанието (т.е. хоризонтално) – както правят повечето автори, включително Колбърг и Гилигън, тогава разбирането на джендър e най-близко до пол. С термина пол (sex) се маркира биологическата разлика между мъжа и жената, а терминът джендър (gender) обозначава културната и психологическата роля.
Съвсем схематично може да се каже, че когато мъжете са на по-ниските нива – на егоцентично (или до-конвенционално – в терминологията на Колбърг) – те са много „мачо“. И ако нещо заплашва тяхната мъжественост, те са готови да я защитят на всяка цена. На това ниво както мъжът, така и жената, нямат избор. С придвижването към етноцентрично (конвенционално) ниво джендър различията започват да се циментират. На това ниво е невъзможно да бъдеш феминистка. Едва когато достигнат пост-конвенционално, светоцентрично ниво, нещата започват да се променят.
Какво по-конкретно означава това?
Дори и когато биологичното тяло изпраща естрогенни сигнали (към жената) или пък тестостеронни сигнали (към мъжа), това е само една страна от историята на взаимоотношенията между двата пола.
Една от причините, поради която феминистките сериозно се засягат, когато се говори за биологически различия, е защото всяко различие може да се използва като ранжиране.
Вероятно затова либералите (в политиката) както и постмодернистите (във философията) премахват всякакво ранжиране. С най-общото твърдение, че не съществуват джендър различия между мъжа и жената, защото всички различия са конструирани, те си въобразяват, че премахват потисничеството.
Трудното сега е как да признаем тези различия, без да ги използваме – отново – за да лишим от права жените. Защото в момента, в който се появят някакъв вид различия между хората, привилигированите ще ги използват за да разширят своите предимства.
Да, ама сега става обратното...Сякаш тези различия се използват, за да се покаже, че мъжете са вродено нечувствителни простаци и тестостеронни мутанти. Посланието е, че мъжете трябва да са по-чувствителни, по-грижовни, по-склонни към връзка.
Проблемът е как да направим две много трудни неща, първо, смислено да решим кои точно са ценностните различия между ценностните сфери на мъжа и на жената (в духа на Гилигън) и второ, да се научим как да ги ценим горе-долу по еднакъв начин. Не да ги правим еднакви, а да ги ценим еднакво[5].
Затова и акцентът на Гилигън е върху факта, че мъжката и женската природа говорят с различен глас дори когато пропътуват една и съща обща йерархия на нарастваща осъзнатост.
Така че, всеки от нас – жена или мъж, може да си зададе драматичния въпрос. Кой стадий на развитие искам да населявам?
Феминизмът ни подари свободата да надскочим ролите, които в продължение на толкова години несъзнателно са закодирани в разбирането ни за това какво означава да бъдеш мъж или жена.
Но в същото време деконструира различните нюанси на мъжко и женско. Учудва ме обаче учудването защо сексът постепенно умира, връзките се разпадат и животът губи смисъл.
За мен поне едно е сигурно – нагласата за равенство всъщност множи границите и изостря конфликтите.
Ето накратко и моят житейски разказ, който илюстрира точно това.
Влюбих се и се омъжих докато следвах философия, въпреки че вече имах завършено висше образование.
Родих дете, въпреки че пишех дисертация. И тъй като животът е смес от импровизации – набързо се разведох, въпреки че още не бях защитила дисертацията си. А за да не влизам във Фаустовската сделка на брака, напуснах общия ни дом, въпреки че така нареченото семейно жилище юридически ми се полагаше.
Затова започнах да строя къща. (Майка ми непрекъснато повтаряше, че ние – жените, можем да правим всичко по-добре от мъжете.) А и аз имах болезнената амбиция да опровергая твърдението на Аристотел, че по природа мъжете са по-висши, а жените – по-нисши и първите управляват, а вторите са управлявани.
Така неусетно станах и „мъжът“, който работи от изгрев до залез, и „жената“, чиято работа никога не свършва. Не трябва да си психолог-фройдист, за да се досетиш какво следва.
Чувствах се жертва на своята дързост, биология и феминистична майка. Време беше да започна да крещя. Влудяваха ме въпросите без отговор.
Тогава една приятелка ме заведе на курс по йога, за да овладея изкуството на необвързаността.
Постепенно се научих, че трябва да подхранвам и мъжката, и женската си страна, за да мога ловко да балансирам между толкова много роли. Понякога успявам да се потопя в женската си част и да се чувствам уютно и без електриковорозови коктейли. Но все още изпадам в парализиращо безпокойство, когато се срещам с мъжката си част.
В едно обаче съм напълно сигурна. Дори твърдението на Чарлз Дарвин, че главното различие в интелектуалната сила на двата пола е показано чрез постигането на по-високо положение при мъжете във всичко, с което се захванат, ВЕЧЕ НЕ МОЖЕ ДА МЕ АМБИЦИРА ДА РАБОТЯ ВЪВ ФИРМА ПОДОБНА НА МАЙКРОСОФТ.
[1] Nielsen, Joyce McCarl , Feminist Fusion or Fission, http://www.integralworld.net/nielsen.html
[2] Farrell, Warren, The Myth of Male Power, Berkley Trade, 2001
[3] Уилбър, Кен, Кратка история на всичко, София, Лик, 2000, с.68
[4] Gilligan, Carol, In a Different Voice: Psychological Theory and Women's Development, Harvard University Press, 1993
[5] Уилбър, Кен, Кратка история на всичко, София, Лик, 2000, с.21