Последните най...


Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2022 02 Arendt McCarthy
Хана Аренд и Мери Маккарти, Сицилия, 1971 г.

 

1.

В „Удавените и спасените“, последната книга на Примо Леви, посветена на преживяванията му в Аушвиц, той прави мъдра забележка за трудността да се направи оценка на историята. Историкът се движи в две посоки. Той е длъжен да събере и да вземе предвид всички релевантни материали и гледни точки; но също така е длъжен да превърне масата от материали в кохерентен обект на мисъл и преценка:

Без дълбоко опростяване светът около нас би бил безкрайна, неопределена плетеница, която не би ни позволила да се ориентираме и да вземем решение за действията си… Принудени сме да сведем познаваемото до някаква схема.

Удовлетворяването на двата императива е трудно при всякакви обстоятелства, а при определени събития може да изглежда невъзможно. Холокостът е едно от тях. Всеки напредък в изследванията, който добавя ново усложнение към разбирането ни за случилото се от страна на нацистите или на жертвите, може потенциално да застраши моралната ни яснота за причините, поради които се е случило, като замъгли реалността и фундаменталната необяснимост на антисемитския елиминационизъм. Ето защо проучванията на Холокоста изглежда се люшкат напред-назад с постоянна регулярност, като ту се опитват да отдадат справедливост на конкретиката (германските войници като „обикновени хора“), ту се опитват да възстановят моралната съгласуваност („доброволните палачи“ на Хитлер).

Сред достойнствата на Примо Леви като автор на Холокоста е умението му да намира точката на историческо и морално равновесие, най-забележително уловена в известната му глава „Сивата зона“ в „Удавените и спасените“. Това не е лесно четиво. Освен че разказва за ужасяващите дилеми и неописуемите жестокости, наложени от нацистите на техните жертви, той дава и неподправен отчет за жестокостите, които привилегированите затворници са нанасяли на по-слабите, както и за големите и малките компромиси, които някои са правили, за да запазят тези привилегии и живота си. Той описва как борбата за престиж и признание, неизбежна за всяка човешка група, се проявява дори в лагерите, създавайки „неприлични или жалки фигури… които е необходимо да познаваме, ако искаме да опознаем човешкия вид“.

Леви разказва историята на Хаим Румковски, суетен, диктаторски еврейски старейшина на гетото в Лодз, който печата марки с портрета си, поръчва химни, възхваляващи величието му, и наблюдава владенията си от каруца, теглена от кон. Истории като тези, които други са разказвали, а други все още искат да погребат, са нежелани усложнения. Но Леви ги разказва, без да позволява на читателя да изгуби от поглед ясната, проста морална реалност, в която са се случили. Да, „всички ние се отразяваме в Румковски, неговата двусмисленост е наша, тя е наша втора природа, ние сме хибриди, оформени от глина и дух“. Но „не знам, а и не ме интересува много да знам, дали в моите дълбини се крие убиец, но знам, че бях невинна жертва и не бях убиец“.

Два забележителни филма на големи европейски режисьори показват колко трудно е да се намери и поддържа тази точка на равновесие, когато става въпрос за Окончателното решение. Филмът „Хана Аренд“ на Маргарете фон Трота е добре направена биографична лента за споровете около книгата на Аренд „Айхман в Йерусалим“ и нейното място в интелектуалния и личния ѝ живот. Филмът „Последният от несправедливите“ на Клод Ланцман е документален филм за Бенямин Мурмелщайн, последния еврейски старейшина на концентрационния лагер Терезиенщадт, който е смятан за предател и сътрудник на нацистите от много от затворниците в лагера и е единственият старейшина в цялата система, който е оцелял през войната. Режисьорите имат много различни стилове и амбиции, които са реализирали с различен успех. Но никой от тях не е успял да повтори постижението на Леви.

2.

Книгата на Хана Аренд „Айхман в Йерусалим“ е публикувана преди петдесет години, първо като поредица от статии в The New Yorker, а след това, няколко месеца по-късно, като книга. Трудно е да се сетим за друго произведение, способно да предизвика яростна полемика половин век след публикуването му. Изследванията на нацисткия режим, мястото му в историята на антисемитизма, зараждането на Окончателното решение и функционирането на машината за изтребление са напреднали много повече отколкото по времето на Аренд, давайки по-добри отговори на въпросите, които тя е разглеждала, като една от първите.

Във всяка нормална област на историческите изследвания човек би очаквал един ранен основополагащ труд да получи признание и справедлива оценка, дори ако по-късно изглежда погрешен. И все пак това започва да се случва едва сега в рамките на историческата професия, в трудове като разумното и достъпно изследване на Дебора Липщат „Процесът Айхман“ (2011). Както показват силните реакции срещу филма на фон Трота, психодрамата Аренд-Ейхман продължава и в други страни. Както тогава, така и сега критиците се фокусират върху два аргумента на Аренд, както и върху факта, че тя ги излага в една и съща книга.

Първият, по-известен, е, че макар мнозина по онова време да смятат Адолф Айхман за мозъка на Окончателното решение, процесът разкрива един слаб, безпомощен, бълващ клишета бюрократ, който според Аренд „никога не е осъзнавал какво прави“, един незначителен човек, попаднал в развиваща се бюрократична програма, започнала с принудителна емиграция и едва по-късно завършила с изтреблението като цел. Това, че „от Айхман не може да се извлече никаква диаболична или демонична дълбочина“, според нея не намалява вината му. Още от самото начало Аренд защитава неговото залавяне, съдебен процес и екзекуция, които тогава не са били всеобщо аплодирани, дори от някои видни евреи и еврейски организации[1]. Това нейните критици забравят или предпочитат да забравят. Онова, което помнят е, че тя представя Айхман като смешен клоун, а не като радикално зло, и премества вниманието от антисемитизма към безликата система, в която той е работил.

Ако Аренд беше написала книга за това, което тя нарича „странната взаимозависимост между нехайството и злото“ в съвременното бюрократично общество, тя щеше да се чете като допълнение и частична ревизия на казаното от нея за „радикалното зло“ в „Произход на тоталитаризма“. Никой нямаше да се обиди. Но в „Айхман“ тя прави неразумния избор да окачи тезата си върху логистичния „гений“ на Холокоста, чийто характер се опитва да изведе от съдебните документи и няколкото погледа, хвърлени към него, докато седи в кабината от бронирано стъкло пред съда в Йерусалим.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

За да стане още по-лошо, в същата книга Аренд повдига деликатния въпрос за ролята, която еврейските лидери са изиграли в унижението и евентуалното изтребление на собствения си народ. Сред тях са ръководителите на организациите на градските еврейски общности, които улесняват принудителната емиграция, експроприацията, арестите и депортациите; както и ръководителите на еврейските съвети, които нацистите създават в гетата и лагерите, за да държат в подчинение затворниците. Тези хора, разбираемо, предизвикват страх и неприязън, дори ако изпълняват задълженията си благородно, а онези, които злоупотребяват с властта си, като Румковски, са мразени от оцелелите, които след войната разпространяват грозни истории за тях.

Общественото внимание към тези фигури обаче е слабо, докато в средата на 1950-те години не избухва аферата „Каштнер“. По това време Рудолф Каштнер е израелски служител, но по време на войната работи за група в Будапеща, която помага на европейските евреи да се доберат до Унгария, която тогава не е окупирана, а по-късно, след германското нашествие през 1944 г., се опитва да ги изведе. Докато хиляди евреи са изпращани ежедневно в газовите камери, Каштнер и неговата група започват преговори с нацистите, за да видят дали някои от тях могат да бъдат спасени. След като различните планове за спасяване на голям брой хора се провалят, Кашнер убеждава Айхман да приеме паричен откуп и да позволи на 1600 унгарски евреи да заминат за Швейцария. Много от тях са богати хора, които си плащат, а други са от родния му град и семейството му.

През 1953 г. един скандален израелски журналист твърди, че Каштнер тайно е обещал на нацистите да не разказва на други евреи за Аушвиц, разменяйки няколко живота за стотици хиляди. Кастнер подава иск за клевета, но губи делото, когато се разкрива, че е писал оправдателни писма до военните трибунали за нацистите, с които е работил в Унгария. Преди жалбата му да бъде разгледана, Кастнер е убит пред дома си в Тел Авив при обстоятелства, които остават неясни и до днес. Той е оправдан посмъртно.

Сътрудничеството на еврейските лидери и организации с нацистката йерархия става по-широко известно благодарение на процеса срещу Айхман и публикуването през 1961 г. на монументалното изследване на Раул Хилберг „Унищожаването на европейските евреи“, на което Аренд се обляга в голяма степен, без да го посочи адекватно. Въпреки че днес книгата на Хилберг се ползва с широка почит, след публикуването ѝ той също е атакуван от еврейски организации и издания за това, че набляга върху сътрудничеството на еврейските лидери и рядкостта на активната съпротива – нещо, което той приписва на навиците за примирение, развити през вековете на преследване – аргумент, който Бруно Бетелхайм повтаря година по-късно в противоречивата си статия „Свобода от мисленето в гетата“.

Така че Хана Аренд не издава никакви тайни, когато обсъжда тези въпроси на едва десетина страници от книгата си; тя съобщава за това, което се е появило по време на процеса, и се оказва в средата на една продължаваща и много чувствителна полемика. Но упражнявайки дарбата си за обидни фрази, тя представя еврейските лидери като самозаблудени функционери, които „се наслаждават на новата си власт“, и определя действията им като „несъмнено най-мрачната глава от цялата мрачна история“.

Може би под „мрачна“ тя е имала предвид само особено ужасна и един вид символ за „цялостния морален срив, който нацистите предизвикаха… не само сред преследвачите, но и сред жертвите“. Но извадени от контекста, фразите ѝ създават впечатление, че тя приравнява обречените еврейски лидери с „безразсъдния“ Айхман или дори ги съди още по-строго. Във всеки случай цялата дискусия, малка част от книгата, е психологически трудна за приемане и това я прави чудовищна в очите на мнозина.

И реакцията е свирепа, както в Европа, така и в Съединените щати. Вече бившият ѝ приятел Гершом Шолем изпраща на Аренд публично писмо, в което се оплаква, с право, от нейната „лекомисленост“ и липса на морално въображение, когато обсъжда еврейските лидери, и я обявява за лишена от „любов към еврейския народ“. Зигфрид Мозес, бивш приятел и наскоро пенсиониран израелски служител, изпраща писмо, в което ѝ „обявява война“, и кара Съвета на евреите в Германия да публикува осъдително становище още преди да е приключила публикацията на статиите ѝ в „Ню Йоркър“. (След това той лети до Швейцария, за да се опита да я убеди да се откаже от проекта за книгата.) Американската лига за борба с охулването [на евреите] разпраща брошура, озаглавена „Глупостите на Аренд“, до рецензенти на книги и равини в цялата страна, като ги призова да осъдят нея и статиите в „Ню Йоркър“ за това, че дават помощ на антисемитите.

А в нюйоркските интелектуални среди, които са се превърнали в неин приемен дом, тя става обект на гневно внимание от страна на приятели, които някога са ѝ се възхищавали. В разгара на спора списание Dissent организира форум за обсъждане на творбата и кани Аренд (тя отказва), Хилберг и техните критици. Присъстват стотици хора и вечерта бързо се превръща в поредица от осъждания на Аренд, която е защитена за кратко само от Алфред Казин, Даниел Бел и няколко други [еврейски интелектуалци]. Едва когато президентът Кенеди е убит през ноември, тя най-после избягва светлината на прожекторите.

3.

Този объркан епизод е изненадващият фокус на новия филм на Маргарете фон Трота, който е много обсъждан. Както разказва самата фон Трота, първоначалното ѝ намерение е било да проследи целия живот на Аренд, както ве е правила с Роза Люксембург в наградения си биографичен филм „Роза Люксембург“ (1986 г.), но материалът се оказва твърде обемист. Затова тя решава да се ограничи до живота на Аренд в Ню Йорк. Както тя казва в кратката немска книга за филма, издадена от Мартин Вибел, онова, което я интересува, не са тънкостите на делото Айхман, а Хана и нейните приятели. Това изглежда странен избор за филм, но е логично с оглед на другите произведения на фон Трота. Нейният специалитет са дидактичните феминистки филми за приятелски двойки – всъщност може да се каже, че тя прави един и същи филм през цялата си кариера. Историята обикновено включва две жени, приятелки или сестри, едната от които е визионерка или стълб на силата, а другата – нейна почитателка, и проследява развитието на отношенията им на политически фон.

В първата си самостоятелна режисьорска работа, „Второто пробуждане на Криста Клагес“ (1978 г.), една жена обира банка, за да спаси детския център, в който работи, след което получава помощ от съпруга на войник, която става нейна любовница и се укрива заедно с нея. Те се озовават в селски португалски кооператив, в който повишават съзнанието си, изключват ги заради лесбийство и преживяват други приключения, преди всичко да приключи зле. В „Мариана и Юлиана“ (1981 г.) тя използва за модел живота на Гудрун Енслин, една от основателките на групата „Баадер-Майнхоф“, която се самоубива в килията си през 1977 г.; историята проследява героинята на Гудрун и нейната сестра, докато отношенията им се развиват от отчуждение до помирение и завършват с проява на сестринска солидарност, която достига отвъд гроба.

Визията на фон Трота (1991 г.), която разглежда живота на средновековната мистичка Хилдегард фон Бинген, е най-ясният пример за този тип творчество. В него е представена една смела, просветена жена, склонна към религиозни видения, която остава вярна на прозренията си и се противопоставя на опитите на църквата да я заглуши. По пътя си тя развива дълбоко, макар и неравностойно приятелство с друга монахиня, а след това с още една, което предизвиква ревност и неразбиране, макар че в крайна сметка всичко се нарежда добре. Тя умира, почитана от околните, но не и от властта.

И това, повече или по-малко, е историята на Хана Аренд. Филмът започва с веселата Аренд (Барбара Сукова) в разговор с най-добрата ѝ приятелка Мери Маккарти (Джанет МакТиър), която тук е сведена до хиперактивна помощничка. Те обсъждат мъже, любов, организират коктейлно парти с прèдания, макар и непокорен съпруг на Аренд – Хайнрих Блюхер (Аксел Милберг) и други колеги интелектуалци от Ню Йорк. След това получават новини за залавянето на Айхман и предстоящия съдебен процес. Още питиета, още дискусии, а след това Аренд заминава за Йерусалим, където наблюдава процеса главно от залата за пресата (където може да пуши) и посещава стар приятел ционист.

Фон Трота умело вмъква във филма си клипове от същинския процес и показва как Аренд ги гледа на телевизионния екран в залата за пресконференции. Този похват ѝ позволява да инсценира сцена на просветление. Докато камерата бавно приближава Аренд, наблюдаваща Айхман да дава показания, виждаме на лицето ѝ осъзнаването, че той не е умно, кръвожадно чудовище, а празноглав глупак, попаднал в машината на злото. Тя напуска Йерусалим, пише статиите си и в Ню Йорк се разразява адът.

Не е вярно, както твърдят някои рецензенти, че филмът представя Аренд като безупречна. През цялото време тя чува оплаквания от тона си, изказвани от приятели като Маккарти и редактора на „Ню Йоркър“ Уилям Шон. Освен това тя има многократни конфронтации с близкия си приятел, философа Ханс Йонас (Улрих Нойтен), на когото са дадени някои от най-добрите реплики във филма (някои от тях са взети от писмото на Шолем). Йонас отхвърля самата идея за „нехайни“ масови убийства и я критикува за липсата на психологическо съчувствие към сънародниците си евреи, попаднали в капана на най-ужасяващите обстоятелства, които можем да си представим. Все пак, като цяло, нейните критици са представени като ирационални, отбрани евреи, които, за разлика от Аренд, отказват да мислят за неудобните сложности на нацисткия опит, било то от срам или от омертà.

Но въпреки че Аренд умело защитава себе си и задачата на „мисленето“ през целия филм, особено в една прекрасна публична реч в края, ние не виждаме тя да достига до позицията си чрез мислене. Филмът може да изобрази вътрешните психологически състояния чрез реч, действие и образ, но не разполага с ресурси за предаване на динамичния процес на претегляне на доказателства, тяхното тълкуване и обмисляне на алтернативи. Барбара Сукова пуши, преглежда документи и се взира в пространството като звезда от ням филм, но не усещаме играта на ума ѝ. И така оставаме с впечатлението, че тя, подобно на Хилдегард, е имала видения.

А може би именно така фон Трота вижда Аренд. В книгата на Вибел тя признава, че подобно на мнозина от германската левица през 60-те и 70-те години е вирнала нос над Аренд заради приравняването на комунизма и нацизма като примери за тоталитаризъм и е отказала да чете книгите ѝ. По-късно обаче попада на биографията на Елизабет Йънг-Брюл и открива една силна фигура – жена философ, ангажирана с политически дебати, чийто личен живот също е богат на приятели и любовници. На тази жена тя може да се възхищава и да я възхвалява. Проблемът е, че фон Трота е избрала епизод от живота на Аренд, в който залогът е толкова висок в интелектуално и морално отношение, че не може с добър вкус да бъде разглеждан като фон на история за човешко развитие. Макар че битката може и да е загубена, никога не може да се подчертае достатъчно, че Холокостът не е приемлив повод за сантиментални пътешествия. Но тук той е превърнат в нещо такова, и това поражда странни, предизвикващи смут моменти.

В един кадър гледаме Айхман да дава показания или Аренд да спори за естеството на злото; в следващия съпругът ѝ я потупва по гърба, докато готвят вечерята. Когато Блюхер се опитва да си тръгне една сутрин, без да я целуне, тъй като „човек никога не бива да безпокои велик философ, когато мисли“, тя отговаря: „Но те [великите философи] не могат да мислят без целувки!“ Що се отнася до кратките, несъвместими сцени за младежката ѝ афера с Мартин Хайдегер, колкото по-малко се говори за тях, толкова по-добре.

Най-дълбокият проблем на филма обаче не е безвкусицата. Той е в истината. На пръв поглед изглежда, че филмът не е за нищо друго освен за истината, която Аренд защитава срещу своите заслепени, предимно мъжки противници. Но истинската му тема е как да останеш верен на себе си, а не на истината, на цялата истина и на нищо друго освен истината. В режисьорското си изявление за филма фон Трота казва, че „Аренд е блестящ пример за човек, който остава верен на своята уникална гледна точка към света“. Човек може да разбере нежеланието на фон Трота да навлиза в детайлите на делото Айхман, камо ли да предвещава това, което знаем за него сега, което би нарушило целостта на филма. Но нещо друго изглежда нарушено, когато един разказ възхвалява смелостта на един мислител да защитава позиция, за която сега знаем, че е напълно незащитима – както Аренд, ако беше жива, би трябвало да признае.

След процеса срещу Айхман, и особено през последните петнадесет години, се натрупаха множество доказателства за неговото интимно участие и влиянието му върху стратегията на нацистите за прогонване, след това за изселване и най-накрая за унищожаване на европейските евреи. Още по-убедително е, че вече разполагаме с оригиналните записи, които холандският нацистки симпатизант Вилем Сасен прави с Айхман в Аржентина през 1950-те години и в които Айхман води безспирни монолози за своя опит и ангажираност с проекта за изтребление. Наскоро те бяха събрани и анализирани от германската изследователка Бетина Щангнет, а пасажите, които тя цитира в новата си книга, са смразяващи:

Предпазливият бюрократ, да, това бях аз… Но този предпазлив бюрократ е придружаван от фанатичен борец за свободата на Blut [кръвта], от която произхождам… Това, което е добро за моя Volk [народ], за мен е свещена заповед и свещен закон… Трябва честно да ви кажа, че ако бяхме… убили 10,3 милиона евреи, щях да съм доволен и щях да кажа: добре, изтребихме врага… Щяхме да изпълним задачата за нашия Blut и нашия Volk, както и за свободата на народите, ако бяхме изтребили най-хитрите хора на света… Аз също съм виновен за това, че… идеята за истинско, пълно унищожение не можа да бъде осъществена… Бях неадекватен човек, поставен в положение, в което наистина можех и трябваше да направя повече.[2]

В края на краищата Хана Аренд има малко общо с Холокоста или дори с Адолф Айхман. Това е една скована и много немска морална пиеса за конформизма и независимостта. Поколението на фон Трота (тя е родена през 1942 г.) е преживяло шока от научаването в училище за нацисткия опит, както и сблъсъка с уклончивите си родители у дома – и в известен смисъл никога не се е възстановило от него. (Тя убедително драматизира една от тези гневни конфронтации в „Мариана и Юлиане“). Дори и днес това поколение трудно вижда германското общество в категории, различни от тези на потенциални престъпници, съпротивляващи се и мълчаливи наблюдатели.

Когато през 1970-те години левият радикализъм достига своя пик на насилие, следният фалшив силогизъм се превръща в общоприета мъдрост: Нацистките престъпления са станали възможни благодарение на сляпото подчинение на заповеди и социални конвенции; следователно всеки, който все още се подчинява на правилата и следва конвенциите, е съучастник на нацизма, а всеки, който се бунтува срещу тях, нанася ретроспективен удар на Хитлер.

За левицата в този период Холокостът не е в основата си свързан с евреите и омразата към тях (всъщност антисемитизмът е често срещан сред радикалната левица). В нарцистичен план той е касаел отношението на германците към самите себе си и нежеланието им, в краен случай, да мислят самостоятелно. Хана Аренд на фон Трота споделя този възглед.

Същото прави, отчасти, и Айхман в Йерусалим. Четейки книгата наново петдесет години по-късно, човек започва да забелязва два различни импулса, които действат в нея. Единият е да се отдаде дължимото на всички фактори и елементи, допринесли за Окончателното решение, и да се разбере как те са могли да повлияят на неговите дейци и жертви по изненадващ и обезпокоителен начин. В това отношение Аренд е пионер и, както отбелязва Бетина Щангнет в приноса си към книгата на Мартин Вибел, много от нещата, за които тя е била атакувана, са се превърнали в научен консенсус.

Но другият порив – да се намери схема, която да направи ужаса разбираем и да направи възможна преценката, в крайна сметка я заблуждава. Аренд не е била единствената, която се е поддала на Айхман и неговите многобройни маски, но тя е била подведена. Тя го преценява в светлината на собствените си интелектуални занимания, наследени от Хайдегер, сред които „автентичността“, безликата тълпа, обществото като машина и значението на един вид „мислене“, което модерната философия е премахнала. Може да се каже, че това е едно твърде сложно опростяване. По-близко до истината е опростяването на Артур Замлер в монолога му за Хана Аренд в романа на Сол Белоу „Планетата на господин Замлер“ от 1970 г:

Политически и психологически германците имаха определена представа за гениалност. Баналността беше само камуфлаж. Какъв по-добър начин да изкараш убийството от сферата на проклятието от това да го направиш да изглежда обикновено, скучно или банално?…
 Имаше заговор срещу свещеността на живота. Баналността е възприетата маскировка на една много мощна воля за премахване на съвестта.
Нима такъв проект може да бъде тривиален?

Неотдавнашният филм на Клод Ланцман „Последният от онеправданите“ не оставя никакво съмнение в отговора на този въпрос. В центъра на филма е едно забележително интервю, което той провежда през 1975 г. с Бенджамин Мурмелщайн, еврейският старейшина на Терезиенщадт, оцелял след войната. Мурмелщайн е работил в тясно сътрудничество с Айхман в продължение на седем години и е прозрял техниките му за маскиране; той дори е станал свидетел как Айхман помага за разрушаването на виенска синагога по време на Кристалната нощ. И все пак Мюрмелщайн е бил и майстор на сивата зона, оцелял сред оцелелите, чиято репутация не е била безупречна. Филмът на Ланцман ни потапя в тази зона и ни разкрива повече, отколкото може би дори той осъзнава.

От Редакцията:
Темата се разработва допълнително във втори текст, посветен на филма на Ланцман, който ще преведем допълнително.

 

[1] Гершом Шолем и Мартин Бубер се противопоставят на екзекуцията му, а Американският еврейски комитет лобира пред Давид Бен-Гурион да го предаде на Германия или на международен трибунал, вместо да го съди. Commentary, издание на AJC [Американския еврейски комитет], дори публикува остра атака срещу израелските действия, написана от харвардския историк Оскар Хандлин.

[2] Eichmann vor Jerusalem: Das unbehelligte Leben eines Massenmörders [Айхман преди Ерусалим: необезпокояваният живот на един масов убиец] (Zürich: Arche, 2011), стр. 392-393. Историята на тези т.нар. касети на Сасен, която е изпълнена с обърквания, интриги, дезинформация и още повече дезинформация, най-накрая е разплетена от Щангнет, която освен това поставя Айхман в международна мрежа от бивши нацисти, получили значителна подкрепа от Федерална република Германия. Подготвя се издание на този важен труд на английски език.

 

Източник

 

Марк Лила е професор по хуманитарни дисциплини в Колумбийския университет, Ню Йорк и чест сътрудник на списание New York Review of Books. Изследванията му обхващат най-вече критиците на модерното Просвещение, започвайки с ранния осемнадесети век (G.B. Vico: The Making of an Anti-Modern, 1994) чак до наше време (The Reckless Mind, 1993, and The Stillborn God: Religion, Politics, and the Modern West, 2007).


Pin It

Прочетете още...

Default Image

Мери или Майкъл

Макси Обексер 24 Юли, 2009 Hits: 9704
Че авторките на театрални пиеси трябва да…