Но идеята за Европа и нейната християнска култура като център на цивилизацията като че ли остаря и беше изместена от американската мултикултурна идея точно през последните десетилетия, когато се оформяше новата икономически и политически обединена Европа. В Китай, Япония или Индия, големите източни икономически центрове на глобалния свят, хората едва ли биха приели, че християнската цивилизация е Цивилизацията с главно Ц, цитаделата на цивилизацията, около която обикалят някакви безпросветни варвари. Така се е мислело на Запад по колониално време. Обаче световните войни през миналия век разрушиха не само колониалните империи на Европа, но и самата идея за Европа като център на цивилизацията.

Американският литературен критик Харолд Блум, автор на книгата „Западният канон“ критикува идеята на големия поет Томас Стърнз Елиът, че християнството е основата на европейската култура като остаряла идея, давайки примери с големи не-християнски европейски модернисти като Кафка.[1] Но ако не Франц Кафка, то Йозеф К. от „Процесът“ посещава катедралата и там получава откровение в разговор със свещеника. Християнството неизбежно е повлияло и на нехристиянските писатели в Европа, дори на писателите-комунисти и атеисти, отрасли в съветския блок. T. С. Елиът, един от писателите, които безспорно са заслужили Нобеловата награда, при цялата си противоречивост и някои отблъскващи антисемитски изказвания, правени преди Втората световна война, е прав за християнството като идеологически гръбнак на европейската култура. (Всъщност, европейската, „западната“ култура има две родни места, и те са повече или по-малко на изток: в Древна Гърция и в Древен Израел. Но това е друг въпрос.)

За мен американецът Т. С. Елиът, едно от най-големите имена в европейския модернизъм между двете световни войни, е последният голям европейски поет. Европейски, защото той отива в Англия, става англо-католик и се опитва да асимилира и обобщи в творчеството си цялата европейска поетическа традиция. И последен, защото неговият християнски европоцентризъм излиза от мода след Втората световна война.

Парадоксално е, но европейските писатели след войната, през петдесетте години в които Европа бавно вървеше към обединението си, могат да бъдат наречени национални, или Западни, или световни, но не и общоевропейски. Втората световна война слага край на Британската империя и начало на американската културна хегемония. В годините на студената война, която Западът спечели, Европа се обедини и противопостави на Комунизма с една американска идеология. Американският модел, макар и Западен (или европейски), по произход е един мултикултурен и мултирелигиозен модел. Това е моделът на днешния свят. Макар че американската икономическа хегемония, както и американският авторитет, е в упадък днес, макар че европейското обединение вече е факт, път за връщане назад като че ли няма. Днешният глобален свят е мултикултурен. Няма вече един цивилизационен център. И всички ние, християни, мюсюлмани, евреи, будисти, индуисти и атеисти трябва да се научим да живеем заедно, да обичаме ближния си – към която и вяра да принадлежи. Бог е Любов.

Алтернативата e затварянето в собствената традиция, фанатичното й налагане и противопоставянето й на мултикултурния глобалeн свят. Това е фундаментализма – бил той религиозен или светски (каквито бяха националсоциалистическите и комунистически диктатури). Фундаментализмът може да доведе само до война и хаос нашия взривоопасен и безцентърен свят.

Затова – с православните християни в неделя ще си кажем – Христос Възкресе!

A на всички останали сестри и братя – Мир и Любов!

„… [В]сички хора са създадени равни … те са надарени от своя Създател с някои неотменими Права, между които са правото на Живот, Свобода и търсене на Щастие.“ написа някога робовладелецът Томас Джеферсън. Днес, повече от два века по-късно тези революционни думи от Декларацията за независимост се приемат от мнозинството хора по света – на теория поне. Макар че, както казваше Елиът: „Между идеята и реалността/между предложението и актa/ пада Сянката“[2]

Владимир Левчев е български поет и писател, автор на множество книги, между които: „Любовни писма до свободата. Роман“ (1998), „Бог е любов в приятелството, традицията и секса“ (2001), „Небесни балкани“ (2001), „Балканският принц“ (2001), „Архитектура на промените. Формални стихове“ (2003).