Онзи ден се случиха две събития. На луксозната церемония на Академия Оскар Джонатан Глейзър получи златната статуетка за филма Зона на интерес. Другото събитие е свързано с Българска народна банка. Тя пусна в обращение възпоменателна монета „125 години от рождението на Панчо Владигеров“. Важен детайл за Холивуд беше, че някои от знаменитостите в театър „Долби“ носеха по дрехите си пропалестински значки, а други се бяха закичили с атрибути, напомнящи за израелските заложници, държани в плен от Хамас. Един вид, изкуството си е изкуство, но сме във война.
Какво е общото между двете събития ли? Етническият им контекст.
Юбилейната медна монета „125 години“ е като ключ към пещерата на Али Баба и 12-те разбойници. В пещерата има и срамни тайни от миналото, а разбойниците са всевъзможни историци и политици. И не само те.
Само малцина са наясно с етническия произход на световноизвестния композитор Панчо Владигеров. Няма как и откъде да знаят. Историята е редактирала фактите за семейството му. В Музикалната академия носеща неговото име едва ли знаят за дядото на композитора и историята на възхитителния Опус 47 (Meditation hebraique)! Между другото, показателно е, че когато просвирил на пиано новата творба на учениците си Константин Илиев и Лазар Николов, те били във възторг, но не… одобрили заглавието. Предложили да я нарече просто Поема… С книговезкото си ножче Панчо Владигеров изчегъртал написаното с мастило Meditation и написал желаното.
Опус47 започва със старинната еврейска мелодия на молитвата кадиш, която дядото на композитора, Леон Пастернак, потомък на руски евреи, му пеел. Вещи в музиката хора отбелязват, че в опуса напълно се разпознават еврейските интонационни мотиви. Но сред задължителните произведения на Владигеров е рапсодия Вардар, която звучеше на всички конгреси на БКП. (Между другото, за Еврейска поема Димитрий Шостакович възкликнал: „Такова произведение се пише веднъж на сто години!“).
Българските майстори на асимилационния подход си знаят работата. Все така пишат за Панчо Владигеров, че „в душевно единение с еврейския му корен, народностното съзнание на твореца винаги е било дълбоко българско, родолюбиво“. Такива са времената, родолюбиви и националистически… Колко поколения още няма да знаят, че семейството му е ставало жертва на антисемитски гонения? Или че столичен вестник е публикувал заглавието „Панчо Владигеров. Потомък на Юда. Свири на абисинска цигулка“. Биха узнали как името на Владигеров е записано в „Жълта книга“, издадена от Националсоциалистическата партия в Германия и озаглавена „Речник на евреите в музиката“, която е била изложена публично през 1942 на витрината на немската книжарница в София – точно на страницата, която го посочва сред забранените автори!
Еврейският контекст поражда срамни, но и горди събития. Това в Холивуд е от вторите!
