От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

С този текст бих искал да поставя един общ проблем и да се опитам да го дефинирам чрез конкретни примери. Тезата ми е, че социалната критика в добре познатия смисъл на критика на господството, критика на идеологията, критика на социалните неравенства или критика на социалните патологии почти изцяло отсъства като интелектуална и изследователска програма от българското академично поле. Можем да кажем дори, че тя отсъства и от българската публичност. За сметка на това националното се оказва една много по-важна категория, която фокусира в себе си силни критически енергии в два противоположни смисъла: от една страна, критика чрез националното – критики на социални и икономически процеси в името на националния интерес, националното единство, бъдещето на нацията; от друга страна – критика на националното – критика на националната идентичност, на механизмите на нейното производство и институционализиране. Тази съсредоточеност в националното има своите основания и – в случая с критиката на националната идентичност – своите безспорно продуктивни резултати. Все пак не трябва да забравяме онези случаи, в които националното измества социалното и говори вместо него, от негово име, но по един изопачаващ и подвеждащ начин. В други случаи, какъвто например бе случаят с голямата стачка на българските учители през есента на 2007 г., се оказваме в ситуация, която не се поддава на лесно асимилиране към националното и тогава дефицитът на категории, с които да мислим и изразяваме социалното, става болезнено осезаем.

Популистката критика на елитите

Първият пример, на който бих искал да се спра, се отнася до проявите на национал-популизъм, които в България се свързват най-вече с партия „Атака“. В перспективата на политическите изследвания партия „Атака“ се дефинира като национал-популистка партия – близка по профил до френския „Национален фронт“ или до румънската „Велика Румъния“. От гледна точка на правозащитните организации партия „Атака“, най-вече публичните изяви на нейния лидер Волен Сидеров, с основание е определяна като расистка, антисемитска и ксенофобска партия. Аз бих искал да разгледам партия „Атака“ в една по-обща перспектива, а именно като специфичен и показателен начин, по който социалното се обвързва с националното и, по-конкретно, бива замъглено и прикрито от националното. Каква е последователността на двата момента? От гледна точка на изследователите, анализиращи зараждането и възхода на национал-популитските партии, определящ е социалният момент. В едно сравнително изследване на партиите „Атака“ и „Велика Румъния“[1] като основен ресурс на тяхната популярност е посочено натрупаното социално недоволство: „В България, както и в Румъния, високата цена на икономическите реформи и бруталното забогатяване на представителите на номенклатурата и на бившата Държавна сигурност, възползвали се от институционалната и юридическа нестабилност, предизвика силно социално недоволство.“ Същевременно в анализа се изтъква, че това социално недоволство не се изказва в социални категории (социални неравенства, социална несправедливост, механизми на експлоатация, господстваща класа и т.н.), то намира израз и получава признание в регистъра на националистическия дискурс. Както Атака, така и Велика Румъния „… изграждат политическия си успех за сметка на нарасналите социални фрустрации и тяхното пренасочване към националистическия, расистки, антисемитски регистър.“ Въпросът, който тази констатация предизвиква, е: Защо се извършва подобно пренасочване от социалното към националистическото? Защо социалните фрустрации не биват изказани в термините и обяснителните схеми на социалното?

Отговорът на въпроса за загубата на език и чувствителност за социалното може да бъде търсен в няколко посоки. Най-напред, комунистическите режими в Източна и Централна Европа не само не позволяваха публичната социална критика – не давайки възможност по този начин да се формират език, традиции и институции на социалната критика, – но и самият характер на режимите, легитимиращи се със социалната утопия, доведе до компрометиране за дълги години напред на всеки амбициозен критически социален проект. Втората причина, анализирана детайлно и проницателно от редица български историци, се отнася до значението на национализма в годините на късния социализъм. Националистическият дискурс през този период играе важна, но и амбивалентна роля: от една страна, националната проблематика, проникваща в българската историография, може да бъде разглеждана като дисидентски акт, подриващ официалната идеология. Същевременно обаче самият комунистически режим също започва да предефинира себе си чрез национални мотиви и сюжети. По този начин и официалният и подривният дискурс се оказват впримчени в националната, да не кажем националистическа, проблематика, предоставяйки непреднамерено богат репертоар за въображението на днешните български националисти. На трето място, годините след 1989 г., известни като годините на прехода, предизвикаха поляризиране на българското общество – почувствано особено осезателно в първите години на новото хилядолетие, – противопоставящо печелившите на губещите от прехода. Раждането на тази опозиция трябва да бъде отнесено към първородния грях на прехода: преходът като сумрачна зона на нормативен хаос и законодателен безпорядък, довел до лесното забогатяване на определени среди от бившата комунистическа партия и от структурите на бившата държавна сигурност. Това задкулисно преразпределяне на националните активи, придружено от брутална саморазправа с конкурентите, но и сплашване на цялото общество чрез силовите отряди от спортисти, породи трайно усещане за безсилие, унижение и несправедливост сред гражданите. Именно този период, разположен между две епохи, поражда сериозен морален проблем, който не може да бъде разрешен със средствата на социалната критика, разбирана като критика на системата – било то социализма или капитализма като системи. Той се поддава в много по-голяма степен на популистка критика, противопоставяща праведния и страдалчески народ на грабителските и продажни елити.

Националистическата проблематика, характерна за времето на късния социализъм, и начинът, по който бе преживян българският преход, са двата момента, чрез които, според мен, бихме могли да разберем появата на национал-популизма и на специфичната критика, чрез която той печели популярност в началото но новия век. В основата на позицията на Атака е моралното деление между елита и народа, известно ни от други популистки традиции, но това деление е дублирано от второ деление – между чуждото и българското. Двете деления съвпадат: елитът винаги се мисли като предателски, наместник на чужди икономически интереси и затова се определя като българофобски; в този смисъл български е единствено народът. В една своя книга[2] Волен Сидеров казва, че „българските земи и население са ограбвани винаги от чужди на българската народност, външни елементи“. В тази връзка българския политически елит, тоест правителствата и парламентите след промяната от 1989 г. не са дефинирани с термини като социално господство, социална експлоатация, а с термини като „национално предателство, измами, грабежи, политика на геноцид спрямо българския народ, продиктувани от външни фактори“ и т.н.. В тази опростена схема националните и социалните деления се покриват, като именно националното се оказва по-силният език, който поема в себе си и социалното, заличавайки го като специфична проблематика.

Ако разгледаме програмните документи на партия Атака – 20 точки на партия Атака и Програмна схема, – ще видим, че те очертават една картина, която представлява обърнато отражение на анализите на изследователите. Докато изследователите дефинират Атака чрез способността й да преработва социалните фрустрации в националистическа омраза, програмните документи на партията, както и текстовете на предводителя й Волен Сидеров създават една идеологическа картина, в която националните фрустрации са в основата на социалните напрежения. Основният апел, сдържащ се в тази картина, е консолидиране на нацията и предпазването й от чуждите „външни“ сили: МВФ, Световната банка, НАТО, ЕС; от чуждите „вътрешни“ сили – малцинствата; както и от предалите се на чужди сили политически елити. Именно това разграничаване, пречистване, обособяване на нацията от всякакви чужди влияния или културни примеси се представя като условие за решаване на социалните проблеми. Картината, която създават програмните документи на Атака, съдържа една двойна утопия. От една страна, нацията се мисли като надисторична и предсоциална – тя предшества социалния и политическия живот, които подлежат на разединение и корупция, но целият смисъл на политическия проект на Атака е именно в това, да прибере социалния и политическия живот – освобождавайки ги от външни въздействия и чужди примеси – в недрата на нацията, където те да преоткрият своята автентична мяра. Втората утопия се състои в убеждението, че националното единство и националната самодостатъчност, сами по себе си вече утопични, са необходимо условие за социалната справедливост и за социалната сигурност на българските граждани. В програмата на Атака се среща изразът „социален капитализъм“, който не трябва да се тълкува в добре познатата посока на преразпределяне на ресурси от богатите към по-бедните, от печелившите сфери на стопанството към сферите на обществените услуги. Изразът изразява по-скоро тезата, че всеки капитализъм, поместен в рамките на собствената нация, не може да не бъде социален, защото нацията се грижи за всички свои граждани, както за бедните, така и за богатите – на едните гарантира образование, здравеопазване, духовно развитие, минимални заплати, минимални пенсии, на другите осигурява – чрез законодателни облекчения и политика на протекционизъм – максимално добри възможности за печалба. Терминът „социален капитализъм“ означава преодоляване на социалните деления и напрежения и хармонизиране на интересите на всички граждани – и бедни, и богати – в недрата на единната нация.


Small Ad GF 1

Либералната критика на идентичността

Като интелектуална реакция на тази метафизика на нацията, в България възникна една либерална критика на догматизма на националната идентичност, насочена не толкова към политическите му прояви, колкото към псевдо-научните му основания. Създадоха се академични центрове (Център за академични изследвания, Институт за изследване на близкото минало и др.), редица издания (седмичниците Култура и Литературен вестник, списание Обектив; периодичните научни издания Критика и хуманизъм и Социологически проблеми), както и множество интердисциплинарни изследователски проекти – които системно се заеха със задачата да предефинират назначението на българската историография и самото отношение между историография и национална идентичност. Това критическо начинание трябва да бъде разбрано най-напред епистемологически – като рефлексия на историографията върху собствените й предпоставки и методи, както и върху социалните условия на производство на историческите знания – рефлексия, целяща да разобличи господстващия в нея (наивен) позитивизъм. Критиката си поставя за цел да разколебае претенцията на професионалните историци за привилегирован достъп до историческата истина и да повиши тяхната чувствителност към неизбежните, често пъти трудно доловими идеологически предпоставки, съпътстващи всяко историографско изследване. Според логиката на тази критическа перспектива, историографията като научна дисциплина се отличава от митотворчеството не по силата на сигурната „истина“, противостояща на заблудата, а по-скоро по силата на много по-несигурното в резултатите си „намерение за истинност“ (по думите на Пол Рикьор).

Но за да може историографията да следва дори това по-скромно намерение за истинност – за да бъде по-проницателна и за своя предмет, и за собствената си изследователска позиция, – тя не може повече да се осъществява в символния калъп на единната, официална национална историография. Един основен акцент в аргументите на рефлексивните историци е необходимостта да се приеме за норма „съществуването на множество легитимни версии за миналото, които са в непрекъсната конкуренция помежду си“[3]. Идеята за една плуралистична и диалогична изследователска среда, като условие за една не-догматична историография, съответства в един по-общ план на идеала за една плуралистична интелектуална и политическа среда, като условие на демокрацията. Без да атакуват директно национал-популизма и политическите прояви на национализъм, критически настроените български историци все пак индиректно, в една по-дългосрочна перспектива въздействат на подобни феномени. Стремейки се да реформират българската историография, да предефинират методологическите й стандарти, да променят езика й, те се стремят да видоизменят символния ред и културния контекст, които подхранват днешния политически национализъм.

В центъра на критическата историографска позиция е преосмислянето на отношението между историография и национална идентичност. Дълго време, а до голям степен и днес, българската историография се е дефинирала чрез ролята си на пазител и крепител на националната идентичност. Стремежът на критическите историци е да променят фокуса на историографията по такъв начин, че „познавателният интерес към миналото да добие превес над ангажимента с националната идентичност“. Смисълът на подобна промяна е да се разобличи и преодолее метафизичната илюзия за постоянство и ненакърнимост на националната идентичност в полза на познавателния интерес към механизмите на нейното производство и възпроизводство в условията на различни социално-исторически контексти. Дефинирането на националната идентичност като конструкт и изследването на процесите на нейното конструиране не означават деконструиране на националната идентичност в смисъл на елиминирането й, а по-скоро нейното историзиране и по този начин проблематизиране. За рефлексивните историци категорията „национална идентичност“ е исторически и историографски уязвима категория – зависима от конкретни исторически обстоятелства, но и от модусите на историческия разказ.

По периметъра на своите въздействия тази критическа историографска позиция – макар и все още маргинална по числеността на своите привърженици и по институционални позиции – не се ограничава до академичната или научна историография, а се обръща и към други дисциплини и полета, като литературознание, антропология, художествена литература, архитектура, разобличавайки историческите митове и техните превъплъщения в един много по-широк културен контекст. Тази критическа позиция – формираща истински ловци на митове (Ч. Маринов, Ал. Везенков, А. Хранова, за да посоча само няколко имена) – хвърля светлина върху динамиката на историческите митове и ни дава възможност да разберем как те биват втъкани – чрез обмени и заемки – в разбирането ни за различни културни сфери: как тръгват от любителската историография, как след това безпрепятствено преминават в академичната историография, която ги легитимира като историческо знание, как оттам биват възприети от художествената литература, която ги обогатява и разкрасява, придавайки им допълнителна сила чрез художественото слово и т.н. Ползата от тази критическа, демитологизираща позиция се състои не само в това, че тя убедително разобличава научната несъстоятелност на онази българска историография, която възвеличава до абсурд националната ни история, но също и в това, че тя косвено се противопоставя на (и вероятно донякъде ограничава) социалните ефекти – идентификации, мотивации, мобилизации, – които тези исторически фантазми пораждат.

Липсващата социална критика: учителската стачка от есента на 2007

Не всички ситуации обаче могат да бъдат подложени на критика на идентичността. Съществуват ситуации – като например ситуацията с голямата учителска стачка през септември-октомври 2007, – при които критиката в жанра на критика на идентичността не ни е от полза. Как в този случай се определя смисълът на събитията? Кой задава този смисъл? Обръщайки се към коментарите и анализите в българската преса от това време, установяваме, че смисълът на стачката се е определил почти изключително от позициите и мненията на експертите и политиците, задали една доста сходна и тясна посока на интерпретация на стачката. Стачкуващите учители не са успели да разгърнат достатъчно аргументирано своите претенции и желания и въпреки че не са липсвали публично заявени симпатизанти и поддръжници на стачката, езикът на симпатията не е успял да преодолее частната ситуация на стачката и да я обвърже с по-широк ценностен хоризонт.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Връщайки се към коментарите и анализите от онова време и по-конкретно към преобладаващите експертни оценки и обяснения, установяваме, че те се основават на две основни стратегии на демистифициране и класифициране на стачните действия. Едната стратегия се състои в индивидуализирането на стачниците, в разграждането на колективното и солидарно действие на една професионална общност до заинтересовани действия на отделни индивиди, които трябва бъдат разглеждани поотделно, в зависимост от личните им професионални качества. Един от коментаторите икономисти поставя под въпрос всякакви колективни действия, каквито са стачките, и всички професионални организации, като синдикатите, защото те са форми за оказване на натиск и за нагнетяване на социалното напрежение, възпрепятстващи или изопачаващи единствената легитимна форма на договаряне на трудови отношения, а именно „индивидуалното доброволно договаряне между работодатели и служители“. В известен смисъл, според този анализатор, стачката представлява една мистификация, защото в нея участват всякакви учители – високо квалифицирани и ниско квалифицирани, съвестни и мързеливи, – които в професионално отношение са твърде различни. В този смисъл и самата учителска общност представлява мистификация, която е възможна единствено поради факта, че училищата са на държавно финансиране и всички учители са третирани незаслужено по един и същи начин. Подчиняването на училищата на пазарните механизми би имало един двоен благотворен ефект – всеки учител би получил заплащането, което заслужава, а от друга страна, диференцираното заплащане би премахнало илюзията за общност на учителите и опитите да се отстояват колективни искания чрез стачни действия.

Вторият механизъм, използван от либералните икономисти, за да се класифицира и демифистифицира стачката, се състои следователно в икономизирането и маркетизирането на образованието – в смисъл, че образованието трябва да бъде децентрализирано и приватизирано, за да бъде ефективно, но също така в смисъла, че за образованието трябва да мислим в термините и логиката на пазара, за да имаме адекватно отношение към него. Говорейки за целите и назначението на образованието, експертите използват термини, заимствани изцяло от производството и пазара на стоки. За образованието трябва да мислим предимно като за пазар на качествени образователни продукти, формиращи пазарно продаваеми компетентности, които впоследствие да бъдат успешно реализирани на трудовите пазари. Образованието като специфична производствена сфера няма друго назначение освен да предоставя „знания и умения, които повишават гъвкавостта и приспособимостта на хората“ към променящите се условия на трудовите пазари. Този експертен жаргон прави впечатление с почти параноичното избягване на каквото и да било позоваване на някаква общност. Образованието е процес, протичащ изцяло в свят на индивиди: учителите са диференцирани според качествата и усърдието си на индивиди, които предлагат продукти, усвоявани индивидуално от учениците според техните качества и амбиции, спомагащи да са формират индивидуални професионални компетенции, които впоследствие да бъдат реализирани също индивидуално на пазара на труда. Никъде в този дискурс дори не се споменава, че образованието може да служи за създаване на социална среда, на социални връзки, че в един по-общ план то произвежда не просто професионални умения, а „(въз)произвежда“ общество, колкото и грубо да звучи този израз. Странното е, че подобна перспектива наистина присъства, но в едно писмо на солидарност, подписано от цял випуск ученици, завършили софийската математическа гимназия, в подкрепа на някогашните им учители. Именно в това писмо, а не в експертните анализи на либералните икономисти, ситуацията на учителите е разбрана проницателно и учителите са получили достойно признание: признание за това, че са направили учениците си „конкурентноспособни на всички европейски, американски и каквито щете още младежи…“, но и признание, че те „не са били само техни преподаватели (…), но и техни ПРИЯТЕЛИ“, признание, че „с упоритост и искрена любов към своята работа те – българските учители, продължават похода срещу простотията, неграмотността и безхаберието в България – една истински патриотична и заслужаваща поклон и уважение дейност, която с убеденост бихме казали, че НЕ съответства по никакъв начин на тяхното заплащане“. В това писмо на учениците учителската професия е разбрана и оценена в много по-широкия спектър на своите мотиви, но и в много по-богата гама на своите социални измерения. Образованието е не просто процес на успешно предаване на професионални знания, а процес на общуване и взаимно ангажиране на учители и ученици, в хода но който се създават онези ценностни нагласи и социални умения, правещи възможна включително и успешната бъдеща професионална реализация на учениците.

Учителската стачка от есента на 2007 завърши с частичен успех на учителите, които получиха увеличение на заплатите, макар и не в исканите от тях размери. Но стачкуващите учители изгубиха символната борба за признанието. Тогавашното правителство отстъпи пред исканията им, но не по убеждение, а защото стачката бе масова, продължителна (около месец) и имаше опасност да застраши политическата стабилност, защото освен това вече имаше прецеденти с други професионални групи. Ако залогът на стачката бе да се промени мястото на образованието в социалното въображение на българите, да се промени и отношението към труда на учителите, то стачката завърши с неуспех. Интерпретациите на експертите в крайна сметка тържествуваха и именно те оставиха решаващ отпечатък върху смисъла на събитията. Свидетелство за това са и днешните дебати около финансирането на висшето образование. Колкото и значимо социално събитие да бе учителската стачка, тя едва ли промени с нещо българското общество. Въпросът е можеше ли изобщо да го промени?

Мисля, че именно в подобни ситуации социалната критика – в духа на прагматичната социология на критиката на Люк Болтанкки или на критическата теория на признаването на Аксел Хонет – би могла да намери своето място. Тази роля би могла да се състои в това, да открои и да помогне на самите социални актьори да откроят и да артикулират възможно най-широкия ценностен хоризонт на своя протест. В случая със стачката на учителите това означава стачката да не се възприема, както се случи в действителност, като стачка на потребители, които искат да консумират повече, а като борба за признание, чийто залог е достойнството, уважението и себеуважението на една професионална група. Но това би означавало социалната критика да се обърне именно към опита на учителите – онова, което Болтански нарича épreuves existentielles, и именно въз основа на този опит да се стремим към промяна на институционалната кодификация на учителската професия, а не единствено въз основа на функционалистки аргументи, свързани с общата полза от образованието – възпроизводство на традициите, на културния контекст на нацията, или пък възпитаване на автономни граждани.

Освен това ролята на критиката би била да се опита да извади социалния протест от всеобщата представа, която се наложи по време на учителската стачка – че става дума за корпоративен, тоест егоистичен протест, и да покаже по какъв начин признаването на труда и заслугите на професионалната група на учителите би променило значението на образованието в социалното въображение на българските граждани, а по този начин би променило и българското общество.

В заключение бих искал да кажа, че обвързването на социалната критика със социалните протести и с нормативните очаквания на социални актьори предпазва критиката от теоретичен произвол и в същото време дава възможност на самите актьори да експлицират най-общите ценностни основания на своя протест, вкоренени в екзистенциалния им опит. Но обвързаността на социалната критика със социалните протести крие и опасността от ограничаване на критиката до една социална сфера. В български контекст досегашните опити за съвместни протестни действия на различни социални групи завършваха обичайно с неуспех. Социалните протести се оказаха ефективни, когато се реализираха като гилдийни протести на определени професионални групи. Тук трябва да поставим въпроса за дистанцията между социалната критика от страна на изследователите и социалната критика от страна на самите социални актьори: допустимо ли е изследователите, в качеството им на изследователи, да играят ролята на медиатори между протестите на различни граждански групи, за да спомогнат за генерализиране на протеста и за разширяване на обхвата и мащаба на социалната критика?

Текстът се публикува със съгласие на автора.



[1] А. Капел-Погачен, Н. Рагару, „Романия Маре“ и „Атака“ в сравнителен план: национал-популизъм и политически протест в Румъния и България“, В: Призракът на народа. Новите форми на популизъм, сп. Критика и хуманизъм, кн. 23, бр.1/2007.

[2] Волен Сидеров, Властта на Мамона. Кой и как ни ограбва? Бумерангът на злото – II, София, Бумеранг БГ, 2004.

[3] Цитатите са от въведението към сборника Балканският ХIX век. Други прочити. Говорейки за програмата на рефлексивните историци, в случая имам предвид до голяма степен изследователската ориентация, обща за авторите от този сборник. Вж. Диана Мишкова (съставител и научен редактор), Балканският XIX век. Други прочити, София, Рива, 2006.

Боян Знеполски (род. 1968) е български социолог и преводач, преподавател в СУ – катедра социология на философския факултет.

Pin It

Прочетете още...