От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Стоян е кмет на Надежда. Той е също нейният доктор, социален работник, психолог, семеен съветник, учител, съдия.

В десет часа сутринта, в едно знойно юнско утро, аз се оказвам в кабинета на Стоян – малка стаичка в едноетажна срутена къща със зарешетени прозорци. Стените са боядисани наскоро в ярко розово, като стая на бебе-момиченце. Но вместо люлка, тук има голяма дървена писалищна маса, гола, с изключение на телефон с шайба, останал от бюрокрацията на едно отминало време. Две знамена – българското бяло-зелено-червено и змията от звезди, захапала опашката си, на Европейския съюз – стоят от двете страни на маслена картина, представяща самотен пейзаж с брезички. Мухоловка, обсипана с мъртви насекоми, виси от лампата на тавана, извивайки се с всеки повей на вятъра, като някаква перверзна люлчинска играчка.

Седнал на опърпан диван, Стоян изглежда като муха в човешки ръст. Памучната му риза на карета и сивите панталони са спретнато огладени, обувките му са излъскани до перфектен гланц; чифт слънчеви очила, като фасетъчни очи, почиват върху тъмното му чело. За случайния наблюдател Стоян може би изглежда като дребен общински служител в лятна ваканция. А всъщност той е директно отговорен за съдбите на двадесет хиляди роми в онова, което е може би най-мрачното гето в Европа от 21-ви век: кварталът в българския град Сливен, известен под името „Надежда“.

Да бъдеш кмет на Надежда не е съвсем като да бъдеш кмет. Стоян предпочита думата „шериф“, макар и да не носи значка и револвер, а позицията му не може да бъде наречена официална, тъй като официалните позиции носят със себе си реални отговорности. Той е повече нещо като посредник, един вид мост между неговата общност и общинското управление в Сливен. Тъй като не разполага с годишен бюджет, но притежава солидни познания за нуждите на хората, той прави предложения за това как да бъдат разпределяни обществените средства в Надежда. Ако се спука водопроводна тръба, той казва на властите да я поправят; ако някоя линейка откаже да приеме повикване от гетото, той съобщава за случая. Днес хората чукат на вратата му всеки пет минути: един мъж се нуждае от помощ при попълване на документи; някаква жена е имала скандал с мъжа си и пита за съвет; друг мъж иска да знае дали ще дойде камионът за почистване на канализацията.

Питам Стоян кой е най-големият проблем, пред който са изправени българските роми. „Не може да се определи само един-единствен проблем, тъй като всяко нещо е свързано с всичко останало“, казва той. Българският му е безупречен, без следа от акцента, с който обикновено се свързва произношението на ромите – груби гласни сред множество съгласни. „Проблемът на сегрегацията започва от раждането и свършва само със смъртта. Ромските жени раждат бебетата си в отделен родилен дом. Ромските деца посещават отделни училища. Те живеят в отделен квартал. Българското правителство просто няма нужда от добре образовани, интелигентни роми.“ Той говори внимателно, методично. „От двадесетте хиляди, които живеят в Надежда, по-малко от една десета са грамотни. Имаме най-много двадесет души със средно образование. Това е един на хиляда. От двадесет хиляди имаме само четирима с висше образование. Тук в надежда ние живеем в каменната ера. Какво толкова има да се променя?“


Small Ad GF 1

Закътан в южното подножие на източния Балкан – живописната планинска верига, която буквално разделя България на две половини и дава името на полуострова – Сливен представя на посетителите си причудлива смесица от селска и градска архитектура, бетонни панелни блокове в съветски стил, издигащи се над тухлени къщи. В утрините тракането на каруци се смесва с бученето на автомобилите и автобусите. Петлите още не са напълно изместени от будилниците. Туристите, може би на път към някой от лъскавите курорти по Черноморието, правят повърхностни забележки за непретенциозната красота на това място, без да знаят за скритата уродливост на града.

Стоян ме води към първите къщи в Надежда. Минаваме през поляна, обсипана със захвърлени рула от касови автомати. Два коня пасат сред боклука. Скоро навлизаме в тясна, асфалтирана улица с ниски тухлени къщи от двете страни, измазани или не, с или без прозорци, с или без врати. Няколко по-спретнати сгради са боядисани в ярко оранжево или зелено; мраморни парапети украсяват балконите, двойните прозорци са с лъскава алуминиева дограма. Някои от фасадите са покрити с плочки за баня. Простори за пране се пресичат над главите ни. Сателитни антени стърчат почти над всеки покрив. Безброй много други околности в България изглеждат по същия начин, с изключение на един натрапчив детайл: триметроваta желязна ограда, с опънати по върха жици от бодлива тел, която обгражда цялата Надежда. Приликата с онези други гета от едно друго време смразява кръвта.

По-нататък по пътя няколко дребни търговци предлагат евтини стоки, най-вече обувки и зеленчуци. Три деца играят карти с огромна концентрация; едното се опитва да наднича в картите на другото. Пред фризьорския салон тийнейджъри в модни облекла чакат реда си за изрусяване или боядисване косата на леопардови петна (популярен стил сред младите роми); фризьорът е на не повече от 15 години. Украсата на салона се състои от изкуствени слънчогледи, доларови банкноти, закрепени с лепенки за огледалото и голям плакат на гола жена. Надежда не е толкова безнадеждна, колкото си мислех.

roma_05

„Готов ли си да си тръгваш?“, пита ме внезапно Стоян. Изглежда ми загрижен, объркан, като човек, който току-що си е спомнил, че е оставил печката включена. Казва ми, че не е добре да се обикаля из по-бедните части от Надежда поради проблем с канализацията, който не е бил отстранен. Много хора са раздразнени, казва той, и може да не се зарадват на посетители. Миналата седмица са се опитали да счупят камерата на един екип от германския телевизионен канал ZDF. Опитът на Стоян да ме уплаши изглежда объркващ, като се има пред вид първоначалната му готовност да ме разведе наоколо; дали наистина се притеснява за мен (околността изглежда напълно сигурна) или се чувства неудобно заради нещата, които бих могъл да открия? Казвам, че искам да продължим. Той най-после приема, но настоява да не правя снимки. Добре.

Сливенският квартал Надежда е като адът на Данте. Той си има кръгове, макар и на пръв поглед да изглежда като голям квадрат. Това не е просто бедняшки квартал, където всички споделят бедността на равна нога. Ромите може и да са изключени от българското общество, но това не им пречи да практикуват разделение сред самите себе си. Йерархиите, независимо дали религиозни (християни срещу мюсюлмани), племенни или семейни, съществуват реално, те са строги и сложни. Икономическите различия са най-очевидните. Надежда си има собствени милионери, пролетариат и просяци. Гетото си има собствено гето.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Примитивността на каменната ера, за която ми говори Стоян, е най-вече пространствена. Представителните къщи са първите, които изчезват, след това уличната настилка, след това дрехите. Миризмата на животински и човешки екскременти е ужасна. Няма течаща вода, няма електричество. В това сюрреално място мухите заместват пчелите, опрашвайки полетата от смет. Плъховете са известни под името пис пис, защото достигат по ръст котараците. Вместо да играят игри, децата се събират на големи групи, измършавели и голи, около майките, които сами са на детска възраст. Съседите им презрително ги наричат голи циагни. Но никой в тази част на Надежда не може да бъде наречен истински циганин. Стотиците години на скитничество, оцеляване и традиции са напълно заличени. Единствената оставаща памет е телесната памет на глада, а след това сън. За какви грехове се наказват тия хора?

Не ми е разрешено да разговарям с никого в деветия кръг на Надежда. Теглейки ме за ръкава, Стоян, моят Вергилий, ме води обратно към светлината. Протестите ми са напразни. Не можем да останем, настоява той. Стига толкова. Забелязвам, разбира се, начина по който ме следват празните погледи. И знам какво виждат те: чужденец, дошъл да документира нещастията им. Разбирам, че не съм добре дошъл. Самият аз тук съм циганин.

Всъщност, аз съм гаджо – думата, която ромите употребяват за всеки, който не е ром. Евреите са гадже за ромите, ромите са гоим за евреите. Аз съм едновременно и гаджо, и гой.

 

Роден съм в София, България, където живях деветнадесет години, преди да започна да следвам в Съединените щати. Между университета и средното училище прахосах още две години, опитвайки се да работя като журналист на свободна професия у дома. Това прави двадесет и една години в страна, в която ромите наброяват между 5 и 10 процента от населението – около осемстотин хиляди от осем милиона. Но през онези двадесет и една години аз познавах само едно семейство роми – нашите съседи в една друга Надежда, работническият квартал на София. Пътищата на етническите българи и ромите рядко се пресичат.

Но, разбира се, ромите се виждат навсякъде, по всяко време: онези в дрипи, претърсващи контейнерите за боклук; онези срещу централна гара в София, вдъхващи лепило от мръсни пластмасови торбички; другите, събиращи железни отпадъци с конски каручки; онези с липсващи крака или ужасяващи недъзи – може би фалшиви – просещи в центъра на София; раздърпани деца, миещи прозорците на колите по главните магистрали; евтини проститутки на Лъвов мост след девет часа вечерта; музиканти с танцуващи мечки или маймунки. Не само, че ромите в България не са невидими – те са и любимия препарат под изкривения микроскоп на тукашните медии. Те крадат, убиват, изнасилват; те са мръсни, мързеливи, необразовани, нямат желание да учат; те се множат като зайци и продават бебетата си или ги изоставят по детски домове; те пресушават фондовете на общественото осигуряване и никога не плащат сметките за електричество. Необузданата правителствена корупция не е особено интересна история; престъпленията, извършени от цигани, попадат обаче в заглавията.

Местните предразсъдъци се разкриват и в езика: недобре свършената работа е „циганска“; един презрян човек е „мръсен циганин“; за измамника се казва, че „краде като циганин“. И така нататък. Под натиска на организациите за човешки права, думата ром (рома) е политически коректното наименование за циганин, но подразбирането си остава същото: боклук. Когато бях дете, баба ми нежно, но твърдо ме предупреждаваше да си изям всичко, „та да не те надвие циганчето“. Връзката на един от вторите ми братовчеди с „една от тях“ беше срамна тайна, прошепвана само по семейните събирания. Скрити зад бюрократичния фурнир на толерантността, множество българи – множество европейци – считат ромите за низши, еднакви („те всичките изглеждат еднакво“) хора, от които е по-добре човек да се държи настрана; и всеки ром знае това.

Имам късмета да открия Васил Чапразов. Васил е известен поет в местната ромска общност, както и издател на месечния вестник Дром Дромендар (Път към пътищата, приблизително) и на списанието О Рома. Оплешивяващ, леко пълен, с добре подстригана, посребрена брада, той би могъл да бъде който и да е шестдесет и две годишен човек на литературата. Докато пием бира в едно кафе в центъра на София, той ме изпитва по ромски теми. Дали знам, че Чарли Чаплин е имал циганска кръв? А Елвис Пресли? Отношението на Васил към собственото му племе изглежда се колебае между гордост от изисканите индивиди и отвращение към необразованите маси. Самоуважение, смесено със себепрезрение. По негово мнение, публичният облик на ромите страда, защото много талантливи хора се срамуват да признаят произхода си. Разграничението по цвета на кожата е маловажно, понякога несъществуващо, така че успешните роми – артисти, учени, музиканти, спортни звезди – могат да минат за българи, докато българите винаги са готови да претендират, че звездите са си техни. В резултат на това само най-непривилегированите, най-стигматизираните – утайката – си остават „роми“.

След като свършваме бирите си, Васил ме взема със себе си в редакцията на Дром Дромедар, за да ме запознае със сина си. Съименникът ми Димитър е приблизително на моя възраст, мой ръст и мое тегло; той би могъл да бъде мой брат, мой двойник. Дълбокият белег над лявата вежда е може би единствената значителна разлика помежду ни. Димитър подготвя оформлението на следващия брой на вестника. Той прелиства екземплярa на Virginia Quarterly Review, който му подавам. „Никой в България няма да чете толкова дебело списание“, казва той с леко пренебрежение, но начинът, по който разглежда страниците, издава одобрение. Съгласява се да поеме ролята на мой личен водач из ромските квартали в страната. Да, той ще може да ми помогне; ще ме придружава по места, където напреженията са прекалено високи, за да може някой външен човек да пътува сам. Той ще бъде моят вътрешен човек.

Защото съм приятел на Димитър, Пейо Пеев Димитров ме приема в работилницата си. Краят на работния ден е, но той включва лампите в работилницата, пуска машините: мощни пневматични чукове, спускащи два тона яд върху невинни наковални; гигантски стоманорезачки, подобни на гилотини. Потрепващият пръстен под е застлан с метални парчетии и остри като бръсначи стружки; въздухът има кисел, галванизиран привкус, упоителна смесица от машинно масло и сяра. Няколкото луминесцентни лампи сякаш по-скоро поглъщат светлината, отколкото да я разпращат, така че цялата работилница си остава потопена в постоянен полумрак.

roma_40

Всъщност тази малка индустриална фирма, близо до Сливен, произвежда остриета за плугове. Пейо е собственикът. В ранните деветдесет години, когато безразборната приватизация е била в разгара си, той е купил машините от една държавна кооперация и създал работилницата. Приятелите му се присмивали за безразсъдството, но той не слушал. Сега той снабдява с резервни части българските тракторни компании; дори е подписал договор за износ с една албанска фирма.

Успехът на Пейо е очевиден. Отвън, до един куп плугове, блести сребрист Мерцедес S350. За Пейо обаче колата е нищо в сравнение с желязото. Той взема в грубите си ръце две остриета за плугове. „Това“, казва той, посочвайки острието в лявата си ръка, „е направено от конкуренцията. А това“ – той посочва другото – „е моя собствена продукция“. В тази поза тялото му напомня кантар, премерващ човешкото поведение в живота. Неговите добри дела, вярва Пейо, тежат повече от лошите постъпки на някой друг. „Каквото и да прави човек“, казва той с гордост, „трябва да вложи сърцето с в него. Нищо друго не е важно.“

Метафората за сърцето съвсем не е само фигуративна, идеща от неговата уста. Разкопчаната му риза разкрива дълъг, грозен белег на гърдите му: четири байпаса. Но операцията не е намалила страстта му към железарската работа. С чифт огромни щипци той хваща голям железен лист и го слага под пневматичния чук. Бенг. Пулсът ми се учестява. „А това е стоманорезачката“. Слаш. Празненство в ада.

Според българската легенда циганите са били първите ковачи. Те са създавали броните на царете, снабдявали са армиите им, изграждали са укрепленията на градовете им. Когато Хан Крум победил Никифор в девети век, цигански ковачи покрили черепа на убития император със сребро, така че ханът да може да пие от него. Не се съмнявам, че Пейо, при достатъчно време, би могъл да изкове щита на Ахил.

Има още един мит, който упорито се носи сред българите: когато никой друг не се съгласил да свърши тази работа, един циганин забил гвоздеите, с които Исус бил прикован на кръста.

Романтизирани или демонизирани като гадатели, очарователни разбойници или крадливи номади, циганите населяват литературата и киното – от Малката циганка на Сервантес и Мол Фландърс на Дефо, до Циганско време на Кустурица и ролята на Брад Пит като боксьор-циганин в Гепи. На запад от Будапеща думата циганин извиква пред въображението образите на фантастични кервани и буйни китари; на изток, това е ругатня. Навсякъде другаде, циганите са все още египтяни.

Ромите винаги са получавали името си от външни хора, и винаги некоректно. Когато предшествениците им са дошли от Индия и се установили на Балканите около единадесети век, византийците ги наричали ациганои – название, което може би идва от атинганои – еретическа секта от девети век, за която се твърди, че се е занимавала с магия. Българското цигани, унгарското cigány, немското Zigeuner – всички те произхождат от това название. Каквито и да са били обстоятелствата, когато гаджо не успява да събере реални факти за tsigani, той започва да си измисля. Малко добри книги са били написани по тяхната история, и повечето от тях са изпаднали в гетото на научната литература.

Ромската култура е толкова разнообразна, че може би е по-подходящо да се говори за култури. Общият индийски произход се е превърнал в един вид Вавилонско заточение. Един сръбски ром няма какво толкова да си каже с финландския събрат; онзи от северна България изпълнява обреди, различни от ония на южния му съсед. В Европа има повече от шестдесет ромски диалекта, а само в България – поне осемнадесет, като единственият общ език е може би онзи на изключеността от обществото. Никои от стереотипите не са напълно неверни, и всички те са напълно погрешни.

За българското подсъзнание циганите понякога изглеждат като прикрити турци. Това не е нищо ново, нито пък ограничено единствено до България. Понеже пристигането на циганите в Западна Европа през петнадесети и шестнадесети век съвпада с най-силната експанзия на Османската империя, ромите често са били вземани за турски шпиони. От масовата истерия, свързана със заплахата от турците, произлизат и масови преследвания. Като следствие от това много страни в Европа създават законодателства, жестоко преследващи всеки, за когото се е предполагало, че е циганин – или дори се преструва на циганин. Обвиненията в шпионаж често са били използвани като оправдание за съдебно преследване и са залегнали в основата на три указа на Имперската Диета[1] на Свещената римска империя. Други постоянни обвинения са били такива в кражба, скитничество, магьосничество, дори канибализъм.

Може би най-подробният списък на омразата – злокобно огледало на онова време – ни се предлага от Авенций (Йохан Турмайер) в неговите Баварски хроники, написани около 1522:

По това време [1439], тази крадлива човешка раса, утайката и тинята на различни народи, които живеят по границите на Турската империя и Унгария (ние ги наричаме Zigeni), започнаха да скитат из нашите провинции под водачеството на техния крал Цингело, и с помощта на кражби, обири и гадателство, те живеят тук безнаказано. Те говорят лъжливо, че са от Египет и са осъдени от боговете на изгнаничество, и безсрамно твърдят, че изплащат, чрез седемгодишно заточение, греховете на предтечите си, които са отблъснали Благословената Дева Мария и детето Исус. От собствен опит научих, че те използват венедския[2] език и са предатели и шпиони.

През следващите епохи предразсъдъците не отпускат хватката си върху европейското въображение. В апогея на западното рационално мислене, Дени Дидро пише в Енциклопедията: „[Циганите са] безделници, които претендират да предсказват бъдещето по линиите на ръката. Действителният им талант е да пеят, танцуват и крадат.“

Далеч от това да бъдат диваците, описвани в различни легенди, турците са демонстрирали умерена толерантност към завладените малцинства, включително към българите и ромите. Желаещите да плащат по-ниски данъци са могли да се откажат от християнството и да приемат исляма. Някои хора са приели това, но мнозинството е отказало. През деветнадесети век умиращата Османска империя извършва поредица от отчаяни зверства на българска територия, но обикновено политическата линия е била онази на ненамеса в религиозните и социални дела на поданиците. Циганите са били отлъчвани от обществото, това е сигурно, но те никога не са били подлагани на системното преследване, което е било обичайно в западна Европа. С изключение на княжествата Влахия и Молдавия (днешни Румъния и Молдова), където циганите са били брутално поробени до 1864, Балканският полуостров не е бил чак толкова лошо място за различните. Ако Индия е била първият дом на циганите, то Балканите са станали техен втори дом.

След освобождението на България през 1878, статусът на циганите не се променя особено много – те все още са поробените, макар и управлението да е преминало от едни ръце в други. Ситуацията е подобна и в другите балкански страни с голямо циганско население, като Румъния, бивша Югославия и Гърция. Преди да се заговори за дискриминация, трябва да се каже обаче, че България е единствената страна в Европа (заедно с Дания), която е спасила своите еврейско и циганско малцинства по време на Втората световна война, отказвайки депортацията им. В отговор на това посланикът на Хитлер в София, Адолф-Хайнц Бекерле, изпраща следния доклад: „Манталитетът на българския народ не притежава идеологическата просветеност, на която се радва нашият народ. Прекарвайки целия си живот заедно с арменци, гърци и цигани, българите не виждат някаква вреда в евреина, за да оправдаят някакви специални мерки срещу него.“ Понякога изостаналостта се оказва най-просветеното становище.

Но нито турците, нито немците са онези, които извършват най-големите престъпления. Това извършва псевдо-комунистическият режим, наложен на България от Съветския съюз през 1944. Макар и първите няколко години да са изпълнени с очаквания (циганите получават правото да си създават собствени културни институции), скоро партията започва да затяга хватката и отказва да признае дори съществуването на малцинства. Официалното становище е, че в България няма цигани. Политиките се люшкат между асимилация и сегрегация, без ясни резултати. Склонността на функционерите да преследват голямомащабни, произволни стратегии, без зачитане на каквито и да е културни чувствителности, осъжда всичко на провал. Специалните жилищни проекти си остават напуснати или биват плячкосани; безработицата се прикрива чрез даване на циганите работа като чистачи или метачи на улици. Когато режимът беше свален през 1989 и България навлезе в мъчителен период на демократизация и пазарна либерализация, циганите бяха първите, които пропаднаха през пукнатините на свободата. Онова, което преди бяха сегрегирани райони, сега се превърнаха в гета.

Присъединяването на България към Европейския съюз през 2007 беше благоприятно за ромите. Законите на ЕС изискват спазването на правила, гарантиращи правата на малцинствата и справедливото разпределение на обществените средства. Създадени бяха множество правителствени и неправителствени програми с цел да се ускори процеса на десегрегация и интеграция. Най-важен в това отношение е фактът, че седем страни, сред които и България, стартираха Десетилетието за включване на ромите (2005–2015) – обширен проект, целящ да подобри социо-икономическия статус на ромските малцинства в страните от централна и югоизточна Европа с големи ромски малцинства (България, Хърватска, Чешката република, Унгария, Македония, Черна Гора, Румъния, Сърбия и Словакия). Основните направления за действие засягат жилищата, здравеопазването, образованието и възможностите за намиране на работа. Ентусиазмът е голям.

 

Стела Костова е сериозна ентусиастка. Член на общинския съвет в Сливен, тя на практика излъчва усещането за революция. Понякога заповедна, друг път любезна, официална или шеговита, тя е една от основните представителки на движението за ромски граждански права. Подобно на мнозина други млади, добре образовани ромски активисти, тя изглежда е у дома си в Будапеща и Ню Йорк също толкова, колкото и в родния си град. След като е видяла други светове, тя знае по-добре какво иска за самата себе си.

Срещаме се в ресторант в центъра на Сливен; тя току-що е била на фитнес. Преди да започнем разговора, тя звъни по мобилния си телефон на учителката по английски и обяснява защо няма да може да бъде в клас днес. След това пали Marlboro Light. По филтъра остават следи от червилото й.

„Политиките на българското правителство по отношение на ромите са абсолютно възмутителни“, казва тя още преди да съм задал какъвто и да е въпрос. „Някой пише документи, гласува се законодателство, но промени няма никакви. Всичко е само едно голямо театрално представление, абсолютна симулация. Разбира се, комунистите причиниха първи цялата бъркотия, но оттогава насам нещата само се влошават.“

Стела признава, че европейските фондове и спонсорите на различни НПО са направили много за подобряване на най-насъщните проблеми на ромите, но повечето пари според нея се прахосват за администрация. „Онова, което стига до хората, е само прашинка. Трябва да се изразходват повече средства за контрол, така че да се осигури парите да стигат до ония, които най-много се нуждаят от тях.“

Като шеф на програмата за десегрегация в Сливен, Стела е отговорна за това ромските деца да получат реални шансове за образование. Понастоящем почти във всеки ромски квартал има чисто ромски училища, които не са нищо повече от институции за увековечаване на социалното неравенство. Повечето учители са слабо квалифицирани и равнодушни към учениците си. Понякога учениците от петите класове имат уроци заедно с четвърти и трети клас. Училищата са в ужасно състояние – по прозорците няма стъкла, през зимата отоплението не работи. Посещаемостта е много ниска: от около 1500 ромски деца в училищата в Надежда, може би само двеста ходят редовно на училище. Резултатът е, че дори ония, които получават начално образование, си остават неграмотни.

roma_18

Целта на програмата е да се изпратят ромските деца в интегрирани училища и да им се предоставят координатори, които да следят за посещаемостта и училищния им напредък. Ако има оплакване от дискриминация, координаторът трябва да предприеме нещо и да направи доклад; когато някой ученик се нуждае от допълнителна помощ с учебния материал, координаторът трябва да се погрижи за това. Целта е постепенно и бавно да се закрият всички сегрегирани училища и ромските деца да започнат да посещават училище заедно с българските.

Ангел, един от програмните координатори в Сливен, носи за интервюто тетрадка с подгънати ъгли, която е нарекъл „Българският инженер на квартал Надежда и околност“. На всяка страница той старателно е описал различни проблеми. Как може да се намали престъпността в ромската общност? Как да се спрат ранните женитби и бременности?

В офиса на организацията, където Стела ме завежда след това, присъствам на събрание на координаторите. Ромското знаме – червено колело, търкалящо се на фон от небе (синьо) и земя (зелено), виси на стената. Навсякъде бръмчат компютри. В един от ъглите е подпряна китара с липсващи четири струни. Когато събранието започва, Стела иска от всеки координатор подробен отчет. Тя е в тържествено настроение; не се разрешават никакви шегички. Пушенето е забранено. Когато някой не си е свършил работата, Стела повишава тон. Всички се присвиват. Пет ромски деца са изпратени в едно от интегрираните училища; шест в друго. Цифрите никога не излизат над границите на едноцифрените числа. Стела знае, че каквато и да е ползата от нейните усилия, гладните сред ромите отново ще си легнат гладни.

 

„Бог е наредил те да си лягат гладни“, казва Боби – ром от квартала Кошарник в Монтана, град в северозападна България. „Бог им е определил съдбата. Те трябва да си легнат гладни един или два пъти, за да научат цената на работата и да престанат да просят. Дай им десет хляба, сто – никога няма да им стигнат, докато не се научат сами да печелят това, което ядат. Трябва да се научат сами да си помагат.“

„Те“ са неговите по-малко щастливи съседи от Кошарник. Димитър и аз седим в къщата на Боби вече около час, очаквайки да намалее следобедната жега. Боби е без риза, със закръглено коремче. Докато говори, той прескача през телевизионните канали: музика, филми, реклами за работа в чужбина.

Подобно на много други роми, Боби допълва дохода на семейството си чрез пътуване. Той купува евтини коли на старо в Австрия и ги препродава в България; продава и дизелово гориво, понякога нелегално. Бизнесът е добър: къщата му е просторна и чиста, обзаведена със скъпо изглеждащи мебели; по прозорците се виждат саксии с цветя. Дворът е обсипан с пъстри детски играчки. Майката на Боби, която в момента е на курорт, държи малко кафене непосредствено до къщата. В шест часа сутринта то е пълно с клиенти, пиещи кафе преди работа; в шест следобед същите клиенти се връщат обратно с дневната заработка, готови за няколко бири.

След като жегата е понамаляла, ние тръгваме из махалата. Кафенето е почти пълно. Няколко мъже, никой от тях не по-възрастен от тридесет, си приказват на маса до тротоара, пушат цигари и пият. Ръцете им са мръсни; те току-що са се върнали от работа. Копаене на полето. Бране на ягоди в близката ферма. Събиране на отпадъци. Каквото и да е. Повечето роми нямат основно или професионално образование. И понеже държавните фирми не ги наемат лесно, остава си най-вече работата на частно, макар че на ромите се плаща по-малко, отколкото на всички останали. Заплатата е около десет лева дневно.

roma_32

„Животът беше по-добър при Тодор Живков“, казва един възрастен мъж, когото срещам на улицата. Мнозина споделят неговата носталгия към бившия комунистически диктатор. „Тогава нямахме права, но имахме работа. Сега имаме права, но човек не може да нахрани семейството си със свобода.“

Семейството не може да се нахрани и с религия, но тук тя е основното меню. Почти всички, които срещам в Кошарник, са християни-протестанти. Разговорите от ежедневието са изпълнени с цитати от библията или общи фрази – „братът е твърд във вярата“ – преведени буквално от мисионерския английски език. Децата учат Библията устно, преди да са се научили да четат. Турската пословица, че по света има седемдесет и седем и половина религии – оставащата половина е за религията на циганите, каквато и да е тя – не е съвсем лишена от истина. Християни или мюсюлмани, циганите предпочитат един синкретичен подход към божественото. Семействата често празнуват както Коледа, така и Рамазан. Протестантизмът не е променил много в това отношение; по-скоро ромите са променили протестантизма по такъв начин, че да обслужва нуждите им. „Семейството отсреща са баптисти, но аз съм адвентистка“, хвали се пълна жена на около петдесет. „Адвентистите не ядат свинско, но баптистите нямат проблем с него. А аз обичам свинско.“

Децата са сърцевината на ромската култура, нейната алфа и омега. Детството може и да е много кратко – тук то свършва някъде около десет-единадесет – но то не е самотно, неприятно или скотско. Момичетата и момчетата са обичани еднакво. Където и да отида в Кошарник, хората ме молят първо да снемам малките им, подреждайки ги пред овехтелите си домове. Бебето в пелени, вдигнато над главата на родителя, е един вид триумф на живота над несполуките. Всичко друго може и да е източник на срам, но не и децата.

roma_30

Държейки се на разстояние от мен, един висок и широкоплещест мъж без риза стои в сянката на една от сградите. Когато децата се събират за да ги снимам, той ме поглежда с поглед, изпълнен с нещо средно между презрение и отвращение. След няколко минути той най-после се приближава. „Ти си от университета, нали? Не ми казвай не, познавам по вида ти. Идваш тук да задаваш въпроси, за да напишеш дисертация след това. Нали? Питаш за проценти, цифри, правиш снимки. Искаш да разгледаш с после да се прибереш вкъщи. Искаш да спечелиш пари от нас. Искаш да ни ограбиш.“

Писнало му е от хора, които идват тук, записват историята на живота му, за да я четат други. Разказите не лекуват туберкулоза. „Ние да не сме мечки или маймуни“, пита ме той, „че идваш тук да ни гледаш как танцуваме, та да могат други да ни се смеят? Това е грях, знаеш ли?“

Автор на снимките: Димитър Чапразов

Превод със съкращения.

Източник



[1] Институция, предшествала днешния Райхстаг. Бел. пр.

[2] Славянски диалект, в днешно време употребяван от така наречените Зорби – славянско малцинство в днешна Германия. Бел. пр.

 

Димитър Кенаров е журналист на свободна професия, сътрудник на множество американски издания, сред които Virginia Quarterly Review, the Nation, the Boston Review, Etiqueta Negra и др. Негови репортажи са включени в сборника Best American Travel Writing 2009.

Pin It

Прочетете още...