Ще започна с една лична история, защото личните истории са тези, които днес ни липсват най-много – срещите лице в лице, окото, което се оглежда в друго око, за да види себе си. Всеки ден говорим за бройка хора, похарчени милиони, растящи проценти, размер на помощи, дължина на огради, ширина на проблеми, но забравяме, че зад статистиките се крият реални човешки същества със своя биография, характер, опит, страхове, мечти. Много лесно се мразят числа; по-трудно се мразят имена.
Моята лична история е следната. Отраснах през 80-те в общежитие в Студентски град, където живеех с родителите си. И двамата бяха завършили университет и имаха стабилни професии, но нямаха софийско жителство – нещо задължително по онова време. Столицата на България беше чужбина за мнозинството българи. Те не само бяха затворници в собствената си държава, но не можеха да се придвижват свободно дори в собствения си затвор. Родителите ми бяха нещо като бежанци, българи от провинцията в очакване на столичен статут.
Напук на всичко, това беше прекрасно, необикновено място. Необикновено, защото там, в грубите олющени панелни общежития живееше целият шарен, странен свят. Не само българи от всички краища на страната, но също и иракчани, виетнамци, индийци, египтяни, нигерийци, конгоанци, мароканци, сирийци – чуждестранни студенти и преподаватели дошли сами или със семействата си да търсят по-добро образование и по-добър живот. Смея да твърдя, че Студентски град през 80-те беше най-пъстрото кътче в сива, студена, социалистическа България.
Мамуш от Етиопия беше един от най-добрите ми приятели. Вършехме безброй пакости. Една дъждовна вечер двамата тръгнахме към близката градинка, но за да стигнем по-бързо, решихме да прескочим оградата по пътя. Тя обаче се оказа прясно боядисана. Направихме се на маймуни. Две момчета, едно черно и едно бяло, оклепани до ушите в зелена боя. Опитахме да се изчистим в близката локва, но неуспешно. И двамата бяхме белязани от един и същи цвят, който просто не можеше да се измие. Изядохме си пердаха.
Никога не съм мислил за България като място, където живеят само и единствено българи: страна на един етнос, една култура, едностранна страна. Колкото и да са опитвали различните режими, партии и организации да изкоренят цветовете на България, да претопят малцинствата, да сменят имената, да изгонят имигрантите, да изтрият калните си ботуши в шарената черга на историята ни, накрая винаги са се проваляли. Животът не търпи едноцветни състояния.
Всичко е смес, примес, шарена сол. Аз съм българин, но дядо ми по бащина линия е гагаузин; баба ми по майчина говори чуден румънски; част от родата ми идва от Одрин, друга – от Александруполис, трета – от град Елена, четвърта от Лудогорието (Делиормана); пета – от бреговете на Дунава.
Кой съм аз? Нима не съм чужденец с българска лична карта? Нима всички ние, българи, не сме чужденци, забравили историята си Какво тогава е ксенофобията, ако не страх от самите себе си?
Земята не ни принадлежи. Ние принадлежим на Земята. Изкуствените граници, които поставяме, стените и оградите, които строим, не могат да разделят земята. Кой може да раздели планината? Кой може да раздели морето? Кой може да раздели хората на ниски, високи, синеоки, чернооки, черни, бели, дебели, жени, мъже, хомосексуални, умни, неразумни? Дори светлината, която ни изглежда бяла, е смес от цветове. Какво ще стане със светлината, ако махнем червеното, зеленото, синьото, лилавото?
Повече светлина ни е нужна. Повече светлина.