Анонимните интервюта с журналисти за състоянието на медиите (на тях до голяма степен разчитат и световните класации на свободата на словото) имат двоен фокус: представят едновременно симптоматика и за обекта, и за субекта на говоренето, макар че доколкото самите интервюирани са част от медиите и втората симптоматика принадлежи на първата. Двете обаче идват по различни линии: първата в рамките на „жанровата задача“, а втората някак от само себе си с проговарянето на „журналистическото подсъзнание“, изкушено от комфорта на анонимността. При това сложна анонимност, която не отнема докрай „героиката“ на персонализираното говорене, защото тя е за пред широката публика, но не и пред интервюиращия. Така че изявленията на журналистите могат да се четат в светлината на психоаналитичната интерпретация на вица, според която говорещият говори без да носи отговорност за говоренето си. „Сега ще ви разкажа един виц“ значи, че оттук нататък моята реч вече не е моя.
Оценките на журналистите за медиите са казани тъкмо в такъв режим на „неприпознато казване“. В какво се състоят те е лесно да бъде обобщено, защото с малки изключения съвпадат в радиалността си: днешната журналистика и то съвсем не от днес е загубила независимостта си, придобита след падането на комунизма, с което е престанала да бъде същинска журналистика; интервюираните журналисти я практикуват без да приемат, че е такава. Ето, „взето на посоки“, мнение, което в различни вариации се повтаря „на глас“ или се стеле над думите: „Да бъдеш журналист в България е една много изгубена кауза, много пропиляна професия, и това от години е така“.
Самите журналисти виждат своя най-голям проблем в себе си и го обозначават с христоматийното понятие „автоцензура“, като са склонни да го поставят извън полето на волята си и да го мистифицират: „Колкото и да се стремиш да не си налагаш автоцензура, тя от само себе си се формира“. Така те групово демонстрират разпадането на професионалния си „аз“ на технологичен и морален, като първият е „на работа“ в медиите, участва в публичната комуникация, докато вторият се изявява в частното общуване, каквото в случая имитират анонимните интервюта. Това обаче е невъзможно упражнение, доколкото в журналистиката „професионални стандарти“ и „етични стандарти“ са синоними, т.е. тя няма как да бъде практикувана просто без да е и морален ангажимент, без кауза, както и цитираното по-горе мнение припомня. Има няколко професии, родени в и от буржоазния град, от „бург-а“, които крепят културата му и чието упражняване минава през посвещение, през клетва. Такива – буквално кълнящи се, са лекарите и адвокатите, а в не по-малка степен, макар и без специална ритуализация (ако изключим подписването на етични кодекси) са и журналистите. Първите защитават здравето на човека, вторите правата му, третите социализацията му, но заедно с това третите помагат и на първата, и на втората защита. Защото в съвременния свят информацията – събирането й, тиражирането й и коментирането й, е защита на защитите. Включително (и преди всичко) по отношение на властта (политическа, икономическа или каквато и да било друга), която иначе – без журналистически натиск, неизбежно тотализира, както настоява и Ноам Чомски. Разчленяването на технологичния и моралния „аз“, на практиката и каузата в журналистиката я лишава от високото й място в градската култура, прави представителите й несретни, фрустрирани и маргинални, както звучат в интервютата си: „... журналистите се страхуват. Те не ровят вече. Наистина не ровят“. Тук не броим тези от обществените медии и заради самооценката им, но и заради оценката на другите: „понякога те могат да кажат неща, които аз не мога да напиша“.
Драматургията на интервютата се гради върху противоречието между двата „аза“, като моралният, дори само чрез самопризнание на отсъствието си, критикува технологичният, който обаче, тъкмо защото е такъв, не може да бъде критикуван морално, да бъде мислен в категориите „чест“, „вина“ и пр. И интервюираните журналисти „по правило“ се отказват от „честта на професията“, срещу което свалят и бремето на вината от нея. Разпределят го между собственици, началници, рекламодатели, политици. Лайтмотивът е: „Реално журналистите нямат никакъв гръб“.
Очакването на (често премината) крачка от обвинението е, че публичната роля на моралния „аз“, като задължителен за изпълнението на професионалните задачи, ще се поеме от някой друг. Той приоритетно се търси в сферата на медийната регулация и бързо се открива в СЕМ. Доминиращо мнение е, че органът няма смисъл, тъй като смисълът му се вижда тъкмо в това да внесе онзи морал в медийното съдържание, който журналистите, според самопризнанията им, не успяват. Като оставим настрана, че такова е очакването и на работещите в пресата, а съветът още от името му е само за електронни медии, се сблъскваме с обезпокоителното и от морална, и от законова гледна точка неразбиране на разликата между морал и закон – вторият няма как да свърши работата на първия. Ето типичен образец на подобно мислене: „Една от основните функции, които смятам, че трябва да има СЕМ, е да съблюдава спазването на етичния кодекс от всички, които са го подписали. А той е в ежедневно нарушение от огромна част от медиите и не съм чувала СЕМ да реагира на този въпрос“. Има кой да реагира или да бъде укоряван, че не реагира – комисиите по жалбите към Националния съвет по журналистическа етика. Но проблемът е много по-дълбок: чувствайки определени дефицити в своята дейност, журналистите започват да мечтаят за силна държавна ръка, да искат от СЕМ не да регулира медийното съдържание „отвън“, според общи принципи, залегнали в закона, а „отвътре“: да се намесва в него (да казва кое е добро и кое е лошо) и така да се подреди сред другите, които го правят и заради които именно журналистите искат и той да го прави – омагьосаният кръг се затваря. Има някаква суисидалност в това да компенсираш загубата на редакционна независимост с разширяването й, пък и било по посока на орган, създаден в обществен интерес. Вместо да се опитваш да си я върнеш, да търсиш по-подходящ, на който да я повериш, да се оплакваш, че СЕМ не се меси в собствената ти политика: „Тоест, СЕМ признава, че всяка медия може да си прави каквото поиска спрямо собствената си политика“.
Впрочем, подобен омагьосан кръг, макар и по съвсем друга линия, се получава с влиянието на рекламодателите върху медийното съдържание, но там поне суисидалността, която той предизвиква, е усетена: „Сега се съобразяваме с рекламодателите, после падат тиражите, после рекламодателите отказват да идват, и така. Самоубиваме се“.
Разбира се, има интервюирани, които знаят, че укрепването на морала в професията не е въпрос на регулация, а на саморегулация. Тя обаче зависи от гилдийната солидарност, която е в не по-малка криза от индивидуалните поведения, а доколкото въобще я има, тя самата (употребите й) е спорна от гледна точка на професионалния морал: „В момента всяка медиа е като махала. Всяка медиа си е сама за себе си. Няма никакво сътрудничество между медиите. Между репортерите има практика да си препращат кадри от различни събития, на които единият не е успял да отиде. Но това ако се разбере, нали се сещаш какво ще се случи“.
Затова сякаш проблясва надежда от „обратната страна“: не моралният „аз“ да си върне публичната роля в медиите, а да проговори публично като си остане в частното пространство. Журналистите от традиционните медии разпознават такава перспектива в новите медии и живеят (или поне се канят да живеят) във вътрешна медийна емиграция. Готови са да сменят конформизъм срещу хляб в телевизията, радиото или пресата, особено пресата (за предпочитане под псевдоним: „Основно заради това, че не искаш твоето име да е обвързано с написаното“), а да задоволяват професионалния си глад в социалните мрежи и блоговете. На въпроса „Търсите ли друго поле за изява?“ типичният отговор е: „Разбира се. Фейсбук. Блога ми“. Като и това е борба – с ръководството на традиционните медии: то все по-организирано следи експанзията на моралния „аз“ в новите медии и заради нея иска да санкционира технологичния, онзи, който е „свил знамената“ и изкарва хляба.
Но какъвто и да е временният резултат в тази борба, е ясно, че вече съществува комуникативна среда – идентифицирана е от „нуждаещите се“, в която можеш да извадиш моралния „аз“ от санкциите на публичността и заедно с това да му дадеш публичност; „частният човек“, без да престава да бъде такъв, може да изпълнява публична роля, да прави професионална журналистика. Появило се е ново поколение, което не приема медиите-институции и собствениците-господари и се надява на журналистиката с „частно лице“. Стига, разбира се, цялото това говорене в анонимните интервюта да не е демократична инерция, „НПО слухарство“, конформистка рефлексия върху конформизма.
Откъс от Медии и демокрация: свобода, плурализъм, право
съставители Жил Руе, Орлин Спасов, Рудолф Барч
Фондация „Медийна демокрация“ София, 2013
