Господин Кръстев, книгата ви „След Европа“ предизвика възторжени отзиви в международното пространство. Между тях е рецензията в авторитетния германски седмичник „Ди Цайт“, където сте определен като „интелектуалец, чийто глас се чува по цял свят“. Гордея се с това високо признание и го споделям напълно. Познаваме се от 1991 година и следя с възхита невероятния ви път на несравним анализатор на сложните процеси в техния глобален и бъгарски контексти. Има ли нещо премълчано в „След Европа“, което да е особено болезнено за българския посткомунистически преход? Ако да, бихте ли споделили с читателите на „Маргиналия“ какво е то?
„След Европа“ се опитва да предложи един източноевропейски прочит на кризата или – ако трябва да съм точен – кризите, които разтърсват ЕС през последните десетина години. Желанието ми беше да покажа, че Европа е разделена не само между лявото и дясното, Севера и Юга, големите и малките държави, между тези, които искат повече Европа, и тези, които искат по-малко (или въобще не искат) Европа, а и между хора, познаващи дезинтеграцията от личен опит, и такива, които я познават само от книгите по история. И че едно от най-важните разделения в Европа е между хората от Изтока, преживели срива на комунизма и разпадането на могъщия някога комунистически блок, независимо от това дали са приветствали или оплаквали края на „стария режим“, и гражданите на Западна Европа, които останаха недокоснати от всички тези травматични събития.
Тъкмо опитът предопределя напълно различния прочит на днешната европейска криза от Будапеща и от Париж. Източноевропейците тълкуват събитията, обзети от безпокойство и дори ужас, докато западноевропейците настояват, че всичко ще се оправи. „Ако във Франция в началото на декември 1937 г.“, пише историкът Бенджамин Ф. Мартин, „човек затворел очи и се постараел, можел почти да повярва, че всичко е наред или поне, че не е по-зле от преди“. Но поради личния опит на източноевропейците затварянето на очите и вярата, че всичко ще се оправи, са далеч по-опасна реакция. И макар да няма нищо по-абсурдно от това кризата на ЕС да се мисли като идентична с кризата на съветския блок, за мнозина източноевропейци е трудно да избягат от усещането, че това, което виждаме днес, болезнено напомня нещо, което вече сме преживели. Именно това усещане за deja vu обяснява факта, че източноевропейците са едновременно най-про-европейски настроени и най-песимистични относно шансовете на ЕС.
Немската ви рецензентка Елизабет фон Таден поставя специален акцент върху „тъгата“ ви, породена от обстоятелството, че „възрастните родители на пътуващите глобалисти креят в своите жилища в родната страна, за да не пречат на щастието на своите свръхмобилни деца и внуци. А популистите обещават онова, което никой друг не обещава: общност отвъд съревнованието“. Имате ли и други поводи за тази тъга и скептицизъм? Тъгувате ли за пропилените шансове на държавата ни да изгради хоризонт за смислено съществуване на десетки хилядите ромски деца на България?
Тъгата е чувството, което те завладява, когато това, което си искал най-много преди години – отварянето на границите – се е превърнало в това, от което най-много се страхуваш днес. Един от драматичните ефекти на бежанската криза върху източноевропейските общества е демографската паника, която те предизвикаха. През последните двайсет и пет години около 10% от българите са напуснали страната, за да заживеят и работят в чужбина. Според прогнозите на ООН се очаква населението на България да се свие с 27% до 2050 г. Тревогата от „етническо стопяване“ може да бъде ясно почувствана в много от малките източноевропейски нации. За тях пристигането на мигрантите е сигнал, че излизат от историята, а популярният аргумент, че застаряваща Европа се нуждае от мигрантите, само подхранва тяхната екзистенциална меланхолия. Когато гледаш по телевизията как възрастни местни жители протестират срещу заселването на бежанците в обезлюдените им села, където в продължение на десетилетия не се е родило нито едно дете, сърцето ти се къса и за двете страни – и за бежанците, но и за старците, свидетели на разпадането на техния свят. Ще има ли след сто години кой да чете българска поезия?
За тези хора нацията, подобно на Бог, е щит срещу тленността. Самотният човек е смъртен по различен начин от онзи, който е свързан с определена група.
В този смисъл искането на централноевропейците за затваряне на границите е и закъсняла реакция срещу емиграцията, последвала отварянето на източните страни след 1989 г. Един популярен виц разказва за трима българи, които се разхождат из центъра на София, облечени в традиционни японски дрехи и въоръжени с мечове. „Кои сте вие и какво искате?“, учудено ги питат минувачите. „Ние сме седемте самураи и искаме да направим тази страна по-добро място за живеене.“ „Но защо сте само трима?“, питат ги хората. „Ами само трима останахме, другите заминаха за чужбина.“ Официалните статистически данни показват, че през 2011 г. извън страната живеят около 2,1 милиона българи. Тази цифра е изключително висока за страна с малко над 7 милиона жители.
Отварянето на границите беше едновременно най-доброто и най-лошото, което се случи на българското общество след падането на Берлинската стена. Едно изследване на обществено мнение, проведено 25 години след падането на Стената, показа, че българите смятат отварянето на границите за най-голямото постижение на посткомунистическия период. Но масовата емиграция на хора, предимно на възраст между 25 и 50 години, имаше драматични последици за българската икономика и политика. Това, което през 1989 г. започна като демократична революция, беше последвано от демографска контрареволюция. МВФ изчисли, че ако емиграцията продължи със същите темпове, Централна, Източна и Югоизточна Европа ще изгубят около 9% от очаквания си БВП в периода 2015–2030 г. Бизнесът в региона постоянно се оплаква от липса на квалифицирана работна ръка. Източноевропейските здравни системи изпитват недостиг на висококвалифицирани медицински сестри, които предпочитат да печелят няколко пъти повече, като се грижат само за едно семейство в Лондон, отколкото да практикуват професията си срещу скромно заплащане у дома. За дефицита на състрадание в Източна Европа допринася и неуспешната интеграция на ромите. Източноевропейците се страхуват от чужденците отчасти и защото са изгубили вяра в способността на своите общества и държави да интегрират „другите“, които вече са сред тях. Съдбата на ромите е един от най-тревожните проблеми в съвременна Европа.
Ако се чудим защо през последните години българите често са управлявани от лоши лидери, следва да си зададем въпроса дали една от причините за това не е и масовата емиграция. Гражданинът, който решава да напусне, едва ли мисли за реформи в страната, от която си тръгва. Неговият интерес е да промени своя собствен житейски жребий, а не живота на другите.
В много източноевропейски страни ромите са не просто безработни, а и без шанс да бъдат наети, защото отпадат от училище много рано и не успяват да придобият уменията, необходими за пазара на труда през ХХІ в. В края на 2016 г. Агенцията за основните права към ЕС публикува доклад, базиран на хиляди интервюта, проведени в деветте страни със значително ромско население. Всички те са държави от Източна и Южна Европа, шест от тях са посткомунистически. Мнозинството от шестте милиона роми, живеещи в Европа, населява тези страни. Проучването установи, че 80 процента от ромите живеят под и без това ниския праг на бедността, една трета нямат достъп до течаща вода, а един от десет няма и електричество. Заетостта сред мъжете и жените съответно е 34 процента и 16 процента, а две трети от ромите на възраст между 16 и 24 години нито работят, нито посещават училище. Ромските деца отпадат от училище рано, а дори и да не го направят, по-често повтарят годината поради слаб успех, отколкото техните неромски връстници. Предишните социологически проучвания сред ромите в Европа показаха подобни нива на бедност, безработица и ниско образование. Допитванията до общественото мнение, включително и последният доклад на агенция „Пю Глобал“ за нагласите към малцинствата в Европа, показват, че
отношението към ромите е по-негативно от това към мюсюлманите и далеч по-негативно, отколкото към евреите.
Обикновените граждани, които живеят в съседство с роми (което в повечето случаи означава, че не могат да си позволят да се преместят другаде), още по-гневно ги обвиняват в неспособност и нежелание да се интегрират.
С ваши приятели, авторитетните учени и анализатори проф. Ивайло Дичев и проф. Анна Кръстева, с таланти като Тео Ушев и с още забележителни личности, журналисти, правозащитници, подготвяме догодина международен форум в София. Той ще е посветен на новите радикализации и опасните младежки гласове на неонацизма. Очакваме да дойдат световноизвестни учени като Тимоти Гардън Аш, Мишел Вийеворка. Очакваме и вас, надявам се да успеете да намерите време. Искам в аванс да ви попитам – защо днес светът говори отново за фашизъм?
Новата революция през XXI в. е миграцията – не революция на масите от ХХ в., а разрушаващата граници революция на индивиди и семейства. Тя не е вдъхновена от идеологически описания на светлото бъдеще, а от снимките в интернет на живота отвъд границата. За да успее, тази нова революция няма нужда от идеология, политически движения или водачи. За мнозина злочести хора прекосяването на границите на Европейския съюз е много повече човешка необходимост, отколкото въпрос на утопично бъдеще. Все повече хора възприемат промяната като смяна на страната, в която живеят, а не като смяна на нейното правителство. Проблемът с революцията на миграцията, както и с всяка друга революция, е способността ѝ да вдъхновява контрареволюция. В този случай тя вдъхнови надигането на застрашените мнозинства като водеща сила на европейската политика. Тези разтревожени мнозинства се опасяват, че чужденците превземат страните им и заплашват начина им на живот. Те са убедени, че настоящата криза е предизвикана от конспирация между космополитно мислещите елити и имигрантите с племенен манталитет.
В епохата на миграцията демокрацията започва да действа като инструмент за изключване, а не за включване. Най-важната отличителна характеристика на много от десните популистки партии в Европа не е, че са национално-консервативни, а че са реакционни. Както отбелязва Марк Лила, „устойчивата жизненост на реакционния дух дори при липсата на революционна политическа програма се дължи на чувството, че модерният живот днес, независимо къде, е изложен на постоянни социални и технологични промени, което е психологическият еквивалент на перманентната революция“. А за реакционера „единственият разумен отговор срещу апокалипсиса е да предизвика друг, с надеждата всичко да започне отначало“. И именно надигането на застрашените мнозинства кара мнозина днес да се страхуват от връщането на Европа в 30-те години на миналия век.
Българският читател все още няма възможност да се запознае с вашите анализи, да се надяваме на скорошна премиера в София. Имате ли вече яснота кога ще се случи това събитие?
Книгата ще се появи на българския пазар през Октомври, издадена от „Обсидиан“.
Материал на сайта „Маргиналия“.