Десетина мъже и още толкова жени, две деца и един тийнейджър с очила от онези, хипстърските. Това е групата чакащи пред двореца, наредени търпеливо по стълбата. Някои гледат телефона си, други подсмърчат и се сгушват в палтото. Студено януарско време.
Точно по такова време бях в Париж. Гледах като побъркана скулптурите на Огюст Роден. Имаше студенти от Академията, някои от чуждестранните посетители отбелязваха нещо в записките си. Масово изчитахме подробната информация от табелите под „Целувката“, но като цяло в залите цареше една особена онемялост. Думите ставаха дребни и незначителни пред изумителността на Роденовия талант. Самият музей звучи като специална оферта за културния турист. Ела тук, ще поспреш и ще забравиш да си идеш.
Опашките от поклонници на изкуството пред Музея на Роден са запазена марка на Париж. Но опашката от чакащи (за кой пореден ден!) пред Националната галерия в София е, как да кажа, отвъд рутината на злободневието. Има дъх на феномен.
Докато чакам да вляза в заветната изложба „Послания“ съзерцавам жълтите павета докарани някога от Виена. Заедно с очарованието на дворцовото стълбище се подсещам от какво варварство се освободихме. Кой ли помни, как след премахването на монархията и установяването на комунистически режим двореца беше превърнат в седалище на Министерския съвет и Висшата партийна школа! За кабинет на министър-председателя Георги Димитров гадовете бяха изкъртили и унищожили всички ламперии! Както казах, варварски времена.
И сега, дами и господа, влизате в една от 12те зали в Двореца, за да видите онова, което също като Огюст Роден причинява загуба на ума и дума! Вместо разкошната „Целувка“ и „Мислителят“ на стопроцентовия парижанин, тук виждаш платното „Сватба в Брезово“ на пловдивския художник. Вместо „Гражданите на Кале“ се побъркваш от „Брезовски овчари“, или „На нивата“. Какво е това! Каква луда живопис, каква необузданост на фантазията излъчват картините му! Що за влюбеност в цветовете, с каква мощна четка е изписвал фигурите, как е удържал очевидния взрив на таланта, който е, как да кажа, от Бога дар!
Страхотно харесвам Иван Киров как говори за пловдивския гений (нарочно потърсих думите му): „Едно гигантско за нашите мащаби творчество, споило в себе си и брьогеловското прозрение, и космическото внушение на Ван Гог, с овчата миризма на брезовските баири, извезано върху шаяка на каракачанските кервани и нестинарските хора, многовековния опит на европейското изобразително изкуство с родната традиция.“
Един януарски ден с изкуството на Златю Бояджиев е като да влезеш в църква, да се помолиш на Бог и пречистен да се върнеш обратно в кучешкия студ.
