Сенките на струпаните по склона дъбове са пронизани от полегати слънчеви потоци. Земята долу е цялата на петна; виждам как в прашните конуси на светлината се въртят рояци дребни мушици; чувам жуженето на пчелите.

Лятото е уморено. В топлата пръст на август се прокрадват иглици есен – босите ми нозе усещат хладните им убождания. Претръпналата земя се прощава с лятото. Въздишките й се издигат на леки бели облачета и кимат от билото на планината.

Следобедът се изпълва с птици – кръстосват подивели, взимат си сбогом преди да се понесат подир облаците. Огласят нещо на техния си език – навярно изричат имената на прощаването. Тъжно е…

Седнал съм на синора гърбом към слънцето. То вече грее без да прежуря; сянката ми обикаля вързана около мен. Вляво на хвърлей място са двете брези – сестрички са, оглеждат се една в друга, накланят се и си шепнат; нищо и никакъв синор ги дели - нито могат да се докоснат, нито да се прегърнат.

Заравям шепи в тая сипкава, слюдеста и рохка родопска земя - тая мъка и надежда, тая сълза! Нежните и безкрайно скъпи имена на прощаването се ронят от устните ми шепнешком: Билял дорусу, Гърма, Мъсъджън йери, Гавгалъ, Кумлу, Дрангос дере, Учка... В други времена и на друго място някакви градски хора ме бяха попитали какви са тия странни названия, а аз тогава не намерих сили да призная, че като ги събера в шепа, се получава името на моята земя. Такава, каквато я отнесоха зад девет земи в десета най-дълбоките и най-красиви очи на света – тези на Неджля, дъщеря ми...

Нивата лежи между дъбравата и гробището. Най-хубавата в Дюлица, много народ й беше хвърлил око по време на земеразделянето, но мама не се даде – обиколи познати и непознати от поземлената комисия, досажда на кметове и началници и ето – сега седя на синора, земята милва отвикналите ми нозе, настръхнали от тънките пики на обраните тютюневи стебла. Половината живот мина през тая нива, останалата половина хукна накъдето й видят очите, а няма на кого да се ожалиш. Разпиля се времето, колкото и да се опитвам да го събера в шепи, все изтича между пръстите...

Някога тук се разливаше гълчава като реката на живота с цялото си пълноводие, ятата ни кръстосваха неуморно онези безкрайни детски дни. Всеки валог, всяка пътека, всеки дол и всяка шепа земя имаха име. Толкова рядко се виждаме сега дори с братята и сестрите ми – нищо и никаква граница ни дели, също като тия брези... Къде сте – питам, как сте там където сте, защото мама е при мен с болната ми сестра, силици са й останали само за тая нива. И тате е тук – ей-го къде е легнал отсреща в сянката на големия дъб и не мърда толкова години вече... Пази мястото до него за мама…

Моята земя струи мълчаливо между пръстите на краката ми, грапавият й език докосва отвикналите ми ходила.

Изправям се и тръгвам към селото. Зиме в него остават стотина души и кърпят как да е дните, но през лятото това е царството на внуците -чичо Картал казваше, че няма нищо по-ценно от внуците. Стъпвам предпазливо, знам, че скоро ще свикна с пясъка, камъчетата и тревите – има неща, които не се забравят никога. Песъчливият път преваля хълма – Дюлица е отсреща, с всяка стъпка се увеличава пред погледа ми: виждам почернелите керемиди и запустелите дворове, животните и сокаците. Виждам нашата къща, при постояването, на която дядо Реджеб казал на татко да не я издига толкова висока, защото ще хвърля сянка на низите с тютюн. Пред вратата са застанали мама и Неджля, дъщеричката ми с най-дълбоките очи, говорят нещо оживено; смеят се и няма между тях ни синор, ни граница, въпреки далечината на миналото и очакването на предстоящето. Само искрящата светлина на залеза струи отгоре и позлатява пътя, вързан с единия край за началото, а с другия – за следващото начало. Като люлка…

Мюмюн Тахир е магистър по литература и културология. Доктор по философия. Занимава се с проблемите на идентичността и с теоретични и приложни изследвания в областта на културната интеграция, културната антропология и културния мениджмънт. Носител на Годишна литературна награда на Съюза на българските писатели за 2002 г.