Мюмюн Тахир винаги търси себе си
През последните години Мюмюн Тахир направи интересни и задълбочени научни изследвания за етнокултурната ситуация на Балканите. Макар те да разширяват представата за научната му дейност, аз искам да кажа няколко думи за писателя и приятеля. Мюмюн не шуми наляво или надясно с това, което е написал; не говори с повод и без повод за художествената литература, нито пък натрапва своето име. Но каквото и да напише, не остава незабелязано. Защото винаги казва нещо ново. Защото това, което пише не прилича на другите автори. Нито пък се поддава на нещо, което е угодно някому. Приет – не приет, той си остава истински. Това, че в неговата проза има поезия, означава, че умее да слива земното с небесното. Мюмюн вече доказа, че заедно с брането на пчели, може да бере и подбира всяка своя дума, за да изгради всяка своя творба. Разказите му заслужават много по-голямо внимание, отколкото някои бъбриви писания на случайни автори, които прекалено много ни занимават с празни приказки. Мюмюн Тахир търси преди всичко себе си, а не подобия на себе си. И всеки, който има усет, може да го намери. Защото знае – истинската сила на едно плодоносно дърво или талант не се измерва по височината или дебелата сянка, която хвърля настрани, а по своето талантливо излъчване.
Наздраве, Мюмюне!
Евтим Евтимов
I.
Опрял гръб на ореховия ствол, Мурат наблюдаваше света. Преди много време тук седеше дядо Йосиф, дългогодишен учител по тези маста, примижал, облегнал гръб на огромния дънер пред набръчканата къща, пълна до покрива с аромат от цветя. Галеше бялата си пухкава брада, покрила гърдите му и гледаше дневните предизвикани звездопади. Когато задрямваше от зачестеното му дишане брадата потреперваше. В дрямката му без предупреждение нахлуваше жуженето на дивите пчели в корубата на дървото, сякаш ги береше. Когато отваряше очи, се взираше удивен в пълзящата върволица безкрайни облаци, които приемаха причудливи очертания; виждаше ги като животни и хора, рисуваше различни картини – как дракони водят кървави битки, войници се нападат и убиват; осакатени, мълчаливи, помръзнали, се връщат в родните си краища…
Най-сетне Мурат беше зарязал неотложните си работи и бе пристигнал в родното си село. Седеше сега на постланата под огромното дърво стара ватенка и усещаше как през грапавата кора дървото прелива покой и милост в сухото му тяло. Всъщност се вслушваше в звуците на околния живот, а въображението му рисуваше на чутото, придаваше му обем, форма и цветове. Беше нещо като игра – първо чуваше звуците, после под клепачите му възникваше образът на онова, което издаваше звука: сойката със сини петна по опашката, червената моторетка, с която Фаик, един от най-близките му приятели от детинството вдигаше прахоляк и всяваше паника сред кокошките; съседката, която шляпаше с гумените си галоши сред високите вретена на фасула; залутаните из дерето мисирки… Накъдето и да насочеше слух, долавяше все познати и близки шумове – като на тепсия виждаше и през спуснатите клепачи този ясен и обикновен живот – бавен и заоблен, обгърнал го с меките си удобни гънки като стара антерия.
Останалото отбелязваше мимоходом, то беше синьо и зелено: синьото отгоре, зеленото навсякъде, докъдето ти стигне мисълта. А имаше и пембено, оранжево и розово… Чертаеше във въображението си въздушна железопътна линия от селото до средищното училище. Представяше си как сутрин всички ученици от селото се качват на вагонетката и за съвсем кратко време се оказват пред училището в Чакърово. И тогава без никакви усилия се издигаше над планините, прелиташе над селца и градчета, над реки и блата. Дори веднъж се осмели да се издигне толкова нависоко, че стигна чак до облаците, бухна се в тях и се изгуби; под него вече я нямаше земята…
Размърда се, облегна се още по-удобно на ореховия ствол и притвори очи…
II.
Запознанството им започна със спречкване. Студентката от пръв поглед го впечатли с високата си и стройна фигура; вървеше строго изправена и пристъпваше като газела; измежду тънките вежди и дългите мигли оглеждаха очи на кошута. Дълго не можа да я заговори, но в стремежа си да я впечатли и обърне внимание върху себе си, се намеси неуместно в някакъв спор…
Една дъждовна октомврийска сутрин влезе за сандвич в кафенето в двора на университета. Аромат на кафе, чай, кашкавал, сирене, картофи насищаше въздуха. Няколко студенти, сред които беше и тя, бяха насядали около масата до витрината и разговаряха разгорещено за поетиката на Аристотел. Поздрави ги, изправи се до тях и захапа сандвича си. Все още не познаваше „Поетика“-та, но като гледаше с каква страст момичето защищаваше мнението си, се изпълваше с уважение, но и с още нещо, което го правеше несигурен. Искаше да направи нещо, но не знаеше какво и как. В един момент момичето запита иронично особено активния си опонент – един брадясал дългуч с очила:
– А ти случайно да не би да се познаваш лично с Аристотел, та ти е доверил тия измислици?
Неочаквано за себе си Мурат се обади с пълна уста:
– Аз го познавам! – и пред учудените погледи на цялата компания добави: – От нашето село е, съседи сме.
В очите на момичето се мярна нещо като втръсване, но негодуванието ѝ от неуместната му намеса надделя и тя процеди:
– Мноого духовито – като цял духов оркестър! – Като те гледам в какъв костюм се появяваш и… като видя такива като тебе ми иде да не уча в такова школо.
Мурат отхапа от сандвича, повдигна безпомощно рамене, после отнейде му дойдоха сили, погледна момичето право в очите и каза:
– Аз пък съм бил парашутист в казармата…
– Това вече говори всичко. Много като тебе ги спускат като парашутисти в тези така наречени университети… – сряза го тя.
Мурат не се обиди ни най-малко на думите ѝ. Просто е беззащитна, вероятно агресията ѝ идва от невъзможността да се почувства сигурна; напада, за да се защити… Кой знае от кои далечни пътеки идва този ген…
– Здравей, сандвич! – провикна се на другата сутрин момичето. От всички студенти, събрали се пред барчето в двора на университета, обърна глава към нея само Мурат и ѝ кимна сякаш е израснал с това име… Девойката отиде при него, огледа го от долу нагоре и после обратно, след което с леко пренебрежителен глас го попита:
– Колега, обади ли се на твоя съселянин Аристотел да ти каже какво е това поетика?
– Изпратих му телеграма, защото в нашето село няма телефони. – влезе в тон със стилистиката на колежката си младежът. – Искаш ли да ти кажа още нещо?- Писах и на Джон Стайнбек и го поздравих по повод Нобеловата награда за книгата му „Отвеяни от вятъра“.
– Мнооого умно. – отвърна тя. – Парашутист такъв! Джон Стайнбек не е автор на тази книга и тя не са казва така, а „Отнесени от вихъра“ и е от Маргарет Мичъл. – подаде си ръката – Камелия съм.
– Приятно ми е да се запозная с Вас, Мурат! – разцъфтя от радост младежът.
Влязоха в барчето. Камелия се огледа – почти всички места бяха заети. Седналите студенти пушеха, пиеха кафе и ръкомахаха оживено; чуваше се, че мнозина от тях спореха за Кадъм, Лай, Едип, златната среда…, дискутираха как преподавателят по Антична литература ги занимавал с Аристотел и неговата теория за златната среда, а друг – с едиповия комплекс. Забеляза, че до прозореца има два празни стола и тутакси се насочи към тях и седна на единия от тях, а Мурат отиде на бара, откъдето донесе две кафета и сядайки мигновено хвърли смел поглед към Камелия, чието лице беше бяло и спокойно. Косите ѝ падаха на раменете ѝ като водопад, а очите ѝ нахлуваха в неговите и после излизаха, а той леко се усмихваше. Без усмивка, с мек и отмерен глас Камелия каза:
– Колега, аз те разбирам. Твоята лична борба да надскочиш произхода си е породила поведението ти. За себе си ти си прав. Така си по-устойчив на всякакво цунами… Донякъде аз съм разглезената от живота: имах всичко още като дете – живея в центъра на столицата, познавам повечето интелектуалци и без да си мръдна пръста усещам дори непредизвикано от мен покровителство от известни хора…
Мурат не се смути. Размърда се няколко пъти на стола и като си придаде сериозен вид произнесе:
– Радвам се, че се запознахме… Дойдох да се изуча и ще се върна… Ще стана учител и ще уча децата от моя край. Искам да ти кажа, че дойдох не само да се изуча, но и да стана човек. Такава е волята на мама и татко. Те работят тютюн, къртят камъни – ще ме издържат. На изпращане татко ми разказа една притча, която се вкорени дълбоко в сърцето и паметта ми.
– Хайде, разкажи! – настоя Камелия.
– В едно село живеел възрастен човек на има Сервет, който имал трима синове. И тримата били левенти… В ония времена се водили войни и всяко семейство било длъжно да дава по едно мъжко чедо за армията. Малкият син е бил палавник и немирник и именно него дядо Сервет решил да го изпрати във войската… С надеждата, че би могло да попадне сред хора и да стане човек…
Палавият син, който останал в армията няколко години, показал изключителен героизъм. Разбира се като всяка война и тази, в която е участвал той, е свършила, след което немирникът бил назначен за валия на родния си край. Местното население, чуло за неговия героизъм по време на военните действия, го приело на драго сърце. Не след дълго той се оженил за дъщерята на местния богаташ. След пищната сватба младият валия решил да построи внушителна джамия. Богатият му тъст подкрепил идеята му, дори му дал път. Левентът събрал най-известните строителни майстори от областта и им казал:
– Искам да построите такава джамия, каквато няма никъде. Ако не изпълните желанието ми оставате без глави…
Не след дълго джамията била построена. Палавият син на дядо Сервет, извикал при себе си един от подчинените си и му наредил:
– Ето ти два коня. В съседното село живее човек на име Сервет. Намери го, качи го на един от конете и незабавно го доведи при мен.
Старецът се явил в покоите на сина си, който му показал величествената постройка:
– Виждаш ли сградата? Аз я построих! Нали навремето ти каза, че от мен няма да стане човек и затова ме изпрати във войската…
Големецът вече имал двама синове и наредил да доведат и тях пред стареца:
– Те са твои внуци! Върнах се от войната, забогатях, бях избран за валия, построих джамия…
Старецът извадил от пояса си чисто бяла кърпичка, избърсал челото си, прибрал кърпичката там, откъдето я извадил, после поел дълбоко дъх и спокойно казал:
– Да, синко! Казах, че от тебе човек няма да стане. Ти и сега бъркаш като мислиш, че си станал човек, дете мое! Станал си богат, построил си джамия, станал си валия, но човек не си станал. Аз съм на 105 години и вместо да дойдеш да ме видиш в родния си дом, ти накара някакво заптие да ме доведе в твоите покои…
Това разказа баща ми. Та аз искам да стана човек, а не само да се изуча…
– Горкият!…- прошепна Камелия.
Мурат, който не чу добре какво изрече колежката му, попита наивно:
– Какво каза?
– Нищо! Знаеш, че тази година завършвам. Още от сега ми е осигурена работа в едно литературно издание.
– С писане ли се занимаваш? – полюбопитства той.
– Пописвам, затова ще говорим по-късно. Много рядко съм излизала от София. Разкажи ми нещо за твоя край – го помоли тя.
– Един дълбоко цветен, но реален сън е моят край. В нашите земи Карлък е мечта за живот като облака, който е надежда за дъжд. С въздуха, горите, с хората си моят край е истински рай. Долината между реката и планината е толкова красива, че по нищо не отстъпва на рая. Навсякъде се извисяват величествени дъбове и букове. Студените води отразяват белите върхове на Карлък, който наблюдава бистрите води на Върбица, криволичещи през буковите и дъбовите гори и напояващи душите на хората – тютюна.
Тютюн! Безпощадна и безкрайна битка за хляб с вкус на катран. И фенери като светулки, чиито светлини се забиват в неравния селски път, по който се спъвам, падам, ставам и продължавам. Помня как мама ме събужда като ме гали с черните си и вмирисани на катран ръце в три часа след полунощ и още сънен ме води на нивата в Мъсаджън йери. Татко е по негови си работи, а сестра ми е още малка. С мама берем едновременно листо по листо и след като ни се напълнят шепите ги нанизваме на губерката и се придвижваме към следващите корени. Губерката! Няма да я забравя. Напълним ли я, мама изнизва тютюна във връв от канап и прави безкрайна низа. Никога не свършваща…
Това е! Но има и друго – на Уисча са кариерите, които попиват потта на селяните. Тютюн и камък! По пътищата сутрин се срещат десетки каруци и магарета, натоварени с обран тютюн. До обяд той се ниже, след което низите се окачват на скелета. Ех… лесно е да се гледа тютюн. Само че отстрани. Много често градушката го съсипва – с душата си съм виждал как след нея мама ридае, събира обрулените листа в скута си и ги милва като дете. Но тук само камъни и тютюн има, какво да се прави?! Отглеждането на тютюн и обработването на камъни хранят хората в моя роден край…
Новото е, че обработката и продажбата на тиклите, лека-полека изместват традиционното от десетки години отглеждане на тютюн. Камъка, който обработват нашите хора има най-различни цветове. От бяло, през жълто до кафяво-червено.
Камелия закри малката си нежна уста с изящните пръсти на ръката си и с дяволита усмивка попита:
– И как става обработката?
– Нашите хора са майстори по рождение. Всичко им идва отръки. Те общуват с душата на камъка. Той се вади на блокове от кариери, голяма част от тях труднодостъпни. – продължи Мурат.- След това каменните късове се пренасят за пунктовете, където се цепят на плочи. Това обикновено става с длета и чукове, а по-мекия камък само с чукане. Но и за това трябва майсторлък. Камъкът се цепи до към обяд, след което плочите се сортират по размер и поставят върху палети край пътя. По този начин са готови за продажба. Понякога обаче камъкът се цепи цял ден. Какво да ти обяснявам – взели са хляба на затворниците. С острото на чука цепят плочите на две. Така те се оформят, дебелината им е от два до няколко сантиметра; зависи за какво ще се ползват. Обичайно за облицовка, за тротоари във вили и хотели, някои ги ползват и за покривни плочи…
Камелия слушаше внимателно, гърдите ѝ се повдигаха, а зърната им като от асма падаха право в прегръдката му… Мурат нищо не усещаше-беше още на Уисча, при тютюна и камъните… Тя закри малката си нежна уста с изящните си пръсти и с дяволита усмивка каза:
– Колега, за всички студенти първата година е много трудно, но не се притеснявай, ще се справиш. Първо трябва да го махнеш това тясно сако. Не, не… Така си по-оригинален.
До този момент Мурат се чувстваше като лодка, заседнала на сухо, но сега радостта му беше безгранична. Вече имаше чувството, че ще станат близки приятели, а защо и не…
През останалите дни щастието му се превърна в негова сянка. Почти всеки ден се виждаше с Камелия, с която отиваше на кино, театър, литературни четения. Заедно се подготвяха за семинарите и изпитите, пишеха реферати и дописки във вестниците.
Щастливите им срещи продължаваха. И ако зависеше от мен щях да опиша много подробно не само техните срещи и разговори, а вълненията и надеждите им. Не го правя, защото, първо не мога, и второ, самият аз съм припрян и често не слушам това, което ми се говори и смятам, че и читателите са нетърпеливи да чуят края на историята, която някой е тръгнал да им разказва. Затова решавам да пропусна подробностите…
Неусетно Мурат попадна в лоното на мъчителен огън. Но този непоносим пламък бе такъв, че колкото повече се възпламеняваше, толкова му ставаше по-приятно. При всяко връхлитане на жарките и бушуващи огньове върху него, имаше чувството, че се къпе в морето на щастието. Какъв огън бе това! Как би могъл да бъде потушен? Но Мурат не само, че не искаше той да угасва, а в неговите пламъци душата му бушуваше като океан. Грабналият го водовъртеж на чувствата като талази го носеше из водната повърхност; за него Камелия бе станала фея от приказките, в чиято спалня снежнобелите чаршафи с префинена мекота и незаменим блясък се раздираха като бели облаци, които я викаха по далечен път. И от пролуките им се засипваха бляскаво сребърни слънчеви лъчи, които превръщаха стаята в огледало, в което селските очи на Мурат като кълбо парещ огън падаха на дъното на душата ѝ. Копнежът за всяка тяхна среща, за минутите, когато можеха да бъдат заедно, не ги напускаше…
Тропна тишината. Съдбата понякога избира странни пътища.
III.
След поредната лекция я чакаше пред изхода откъм Орлов мост. Искаше да я заведе на кино, но тя бе решила друго:
– Хайде към Армията.
Прекосиха Орлов мост и навлязоха в Парка на свободата. Седнаха на пейка близо до стадиона на армейците. Лъчите на следобедното слънце като ленени жилки проникваха през листака на дърветата и стремглаво падаха по парковите площи и алеи. Пречупените им сенки, падайки на петна върху младите хора, се местеха ту наляво, ту надясно и хвърляха екзотични очертания върху гърдите на Камелия, която смяташе, че свободата означава да изживееш това, което желаеш така, както искаш. Днес! Различието и желанието остават за цял живот извор на безредие, липса на норми и щастие. Но любовта може да бъде изживяна именно при такава суматоха и отсъствие на канони. Весело, но малко странно каза:
– Винаги съм си задавала въпроса защо, когато църквата иска от нас венчавки, Бог не е венчал Адам и Ева. И друго ме е вълнувало – когато Адам и Ева раждат синовете си Каин и Авел, после Каин убива Авел, в света остават трима души. Как така Каин има шестима синове? Единствената жена е майка му Ева… Какъв прекрасен ден, заедно сме, седим и се наслаждаваме на слънцето. Какво по хубаво от това? – неочаквано прекъсна мислите си Камелия.
Мурат, който от щастие се носеше нейде из облаците само се усмихна:
– Какво повече да искаме ли? Защо все пак Бог забранява на Адам и Ева да вкусят от плода на дървото на познанието? Не го разбирам. Дали Бог наистина е забранил, или това е измислено от Дявола? И още – защо Бог се страхува Адам и Ева да придобият атрибутите на Бога, ако вкусят от този плод, след като той е създал човека по свой образ и подобие? Дали Бог проявява ненужен ексцентризъм или се страхува, че човек, придобил знанията и прозорливостта на своя Творец все пак не се е извисил до неговото нравствено съвършенство, за да не злоупотребява с тези качества!
Камелия не отговори. За миг се отнесе някъде, а лицето ѝ придоби загрижен и леко разсеян израз, сякаш надянат на кадифени ръкавици. После пророни:
– Мурат, не очаквах да чуя от тебе такива въпроси! Не че съм те подценявала. Да оставим философията и теологията. С тебе често излизаме, но ти не ме познаваш. Едно и също нещо – училище, кино, литературни вечери, паркове. Очевидно това много ти харесва…
– Мисля, че това се харесва и на тебе…
Мурат беше готов да се съгласи с всичко, което му каже Камелия и да въстане срещу всеки, който има смелостта да твърди, че връзката им не може да има бъдеще. И не знаеше, а и не можеше да знае, че Камелия отдавна е погребала себе си в гроба на мечтите си. Не допускаше, че човек, склонен към удоволствията, изгубил пътя си в тъмата прилича на дете, което вика и ругае, за да не умре от страх. Самият той, ученик в гимназията, пееше и се дереше, за да не го е страх в късните нощи, когато единственият автобус от ж.п.гарата го сваляше в гората през зимата на спирката на Уисча на километри от селото му…
– Истината е, че ти се нуждаеш от промяна. Изобщо мислил ли си за мен? Какъв живот съм водила, към какво се стремя?
Не беше се замислял. А и никога не е имал повод да се замисли, поради това не беше готов да отговори нито на нея, нито на когото и да било. А нали беше му казала, че има всичко още като дете – живее в центъра на столицата, познава повечето интелектуалци и без да си мръдне пръста усеща дори непредизвикано от нея покровителство от известни хора… И усети безизходицата, в която беше изпаднал:
– Мислил съм само, че ще бъдем заедно. – Между веждите му се вряза изкусна бръчка. – Не зная, но сигурно ще бъде много тъжно, ако… – нерешително прекъсна мисълта си той.
– Не знаеш да лъжеш, Мурат. Та една от причините да те харесвам е именно тази… Ако беше някой друг при всички случаи щеше да каже, че без мен няма да може да живее, че аз съм единственото съкровено нещо в живота му… И аз щях да се правя, че му вярвам…
Мурат се замисли и си каза, че на друга жена би казал същото. Не можеше да излъже Камелия и много му се искаше тя да знае това. Погледна втренчено към върха на високите дървета в парка – високото си е високо, дявол да го вземе! Камелия явно усети терзанията му, усмихна се и ласкаво го погледна в лицето. Протегна ръка, която Мурат пое с копнеж. После я прегърна през рамо и я претегли към гърдите си; тя привидно се отдръпна, но положи глава на рамото му, после отмести ръката си от шепите му и го погали по гърба и с доста странен глас каза:
– На тебе сега ти е времето. Време за любов! Преди и аз бях много влюбена. Исках да обичам и да бъда обичана, както всички момичета, разбира се. Смятах, че по важно нещо в света от любовта няма…
– А сега…
– И сега обичам, но…
От гласа ѝ на Мурат му се стори, че това не се отнася за него. Имаше много неща в живота ѝ, които той не знаеше и затова болезнено почувства, че в тяхното приятелство има странна празнота… Усетила терзанията му, Камелия стана, отиде до един храст, откъсна едно клонче, върна се при него и започна да къса листо по листо:
– Ти си мислиш, че има любов! Не, драги мой! Има само навици! Дори и да има любов, тя продължава три – шест месеца, най-много една година! Останалото е просто преживяване…
Млъкна и неспокойна тишина зейна между тях, която продължи дълго. Поне на Мурат така му се стори, след което чу като очите си:
– Ти си чисто селско момче, с надежди за бъдещето… Аз нямам никакви мечти. Мурат, съвършените индивиди са само фикция на въображението… Казах ти, че прадядо ми е бил аристократ, притежавал е цяла долина в околностите на Босилеград, населението на три села са му били ратаи през 19 век… Но това отдавна е отминало…
Камелия пак млъкна. Обходи с поглед парка, видя на площадката до стадиона да играят деца и продължи:
– Знаеш ли какво желая най-силно сега? Разбира се, че искам деца. Винаги съм го искала. И сега страшно го искам. Но в момента желая да напусна всичко и всички. Да легна и да заспя покрай морето или в планината, необезпокоявана от никого… После да водя живот, ама такъв, какъвто само на мен ми харесва… Искаш ли да говоря още?
– Разбира се! Нали знаеш, че съм готов да те слушам цял живот…
– Човек на определена възраст бърза да изживее живота си. Знаеш ли защо? Защото постоянно мисли за смъртта. Старае се да компенсира пропуснатото през годините и стига до извода, че всеки ден без любов е изгубен ден. Мечтаното изтича като бързотечна река, настанила се в екзистенцията ни…
Мурат сякаш се вкамени. Никога досега не беше слушал такива слова. Камелия още веднъж го погледна и продължи:
– Посещавах често литературните кръгове, където утвърдени автори ми казваха, че съм талантлива. В ония безкрайни вечери се появи той. Запознахме се и веднага ми каза, че ме харесва. Беше опитен, видял и патил много; с няколко стихосбирки, млад, надежден, сигурен. Аз също правех опити в поезията. След няколкото ни срещи той започна да ме поощрява. Каза, че съм талантлива. В един момент аз си помислих, че съм се влюбила и… се оженихме. Година и нещо водихме бурен семеен живот, през което време си мислих, че в света няма мъж като него. А винаги ми се е струвало, че семейството е като върха и снега, като морската вода и пясъка – не могат едни без други. Но се разделихме. Не знам защо!? След раздялата ни продължих да посещавам литературния клуб. Много писатели ме обожаваха. Срещнах доста мъже, някои от които действително бяха влюбени в мене, а другите харесваха само тялото ми. Всички искаха едно и също. Много съм самотна…
Камелия изтри сълзите си.
– Какъв е смисълът на живота ми, уморих се, не искам да мисля… Няма да позволя моята болка да ти съсипе живота…
Тя продължаваше, но той вече не я слушаше. Всичко това, което тя говореше му се струваше, че не е истина и с цялото си същество искаше да каже, че всичко е лъжа. Лицето му пребледня, а зъбите леко затракаха. Точно както в хеликоптера, когато му предстоеше първият скок с парашут…
…Още при самото отделяне на вертолета от земята, адреналинът се покачи до неузнаваемост. Отчетливо си спомни как беше нарамил десантния парашут, а на гърдите си бе окачил резервния. Вертолетът набираше скорост и се изкачваше към необходимата за скок височина. Погледна другите войници, чиито очи бяха невидими – не посрещна нито един поглед; всички лица бяха бледи, а очите – затворени. Обзе го неспокойствие, а сърцето му беше готово да скочи от хеликоптера вместо него. Мислите му се пообъркаха, ставите на бедрата му запукаха, коленето му заудряха едно в друго. Терзаеше се дали да скочи или не. Задушаваше се, изпоти се, пребледня, искаше да му проникнат криле и преди всички да се хвърли през отворените врата на вертолета. В същото време не можеше да овладее страха, който се впиваше в сърцето му, а грохотът на двигателя като свредел проникваше дълбоко в мозъка му. Косите от остриганата му глава се изправиха, лицето му придоби цвета на земята, на оная, черната с големите буци, които майка му с кривите си от артрита ръце разбиваше с черната мотика, направена от Сали уста от Акташ махала… Видя баирите край селото, където са нивите с тютюна, картофите, житото, доматите и чушките. Виж, каква хубост е планината, си каза, ама тази хубост ще ми помогне ли на мен, хубостника, да се справи с тази сложнотия. Очите му се напълниха като извора от Дрангос дере, но не изтекоха… За миг си спомни думите на баща си, че трябва да се държи, че мъжете не се предават… И не бива да се притеснява за нещо, което може и да не се случи. Но чувството, че седи на непозната тераса, откъдето планината изглежда великолепна с тъмния си гръб, не го напускаше. В този миг видя слънчев лъч да се промъква през илюминатора и запълзява към старите галоши на баща му и си каза, че някой е окачил на нишка бъдещето му. Тогава прозрението му каза, че само този, който му окачил живота, може да го изреже… В него се разля приятна възбуда, а и надежда… Овладя се, пое дълбоко въздух и издиша, а лицето му си възвърна цвета. Чу по слушалката гласа на инструктора, след което светна сигналната лампа. Стана и внимателно закачи въжето на окачващата система. Тръгна уверено към вратата, каза си наум каквото имаше да си каже, затвори очи… и запищя тишината… Като ги отвори първо видя сивота – не можеше да разбере точно къде: над или под себе си – след това цветове преминаха покрай него: синьо, червено, зелено, жълто, оранжево, всички цветове на дъгата. Стори му се, че небето се е превърнало във филмова лента, която се върти обратно… В този момент раменете му се опънаха – парашутът се бе отворил. Мурат летеше, събрал в едно времето и пространството. За първи път в живата си усети красотата на свободния полет, почувства се като волен орел, гмурнал се в небето. Това бе свобода, която малцина познават. Летеше към просторните езера от треви и жита, море от гори, а вятърът милваше порозовялото му вече лице…
– Какво ти стана изведнъж? Къде отиде? – попита Камелия. – Много бързо се променяш.
Опомни се, погледът му се спря на високия цяр, на който малко птиче чоплеше кората му. Чак след това погледна жената до него и разбра, че през цялото време тя го е наблюдавала, дълбаейки душата му… Той се опита да я хвана за ръката, да я прегърне, да я разцелува…
– Хайде, хайде! Млад си и си идеалист. Няма да позволя моята болка да ти съсипе живота… Заминавам… – отрони тя.
Станаха. Камелия отвори дамската си чанта и след като се гримира каза полугласно:
– Да оставим тези неща да бъдат записани в небесните тефтери. Разкажи ми нещо приятно… Разкажи ми притчата за двамата приятели.
Мурат не обичаше да го подканят.
Двама приятели се загубили в пустинята, вървели под палещото
слънце, а имали вече съвсем малко вода. В един момент горещината станала толкова силна, че трябвало да изпият и последните глътки. Тогава един от двамата ударил шамар на другия. Удареният, въпреки болката, не казал нищо, но написал върху пясъка: Днес моят приятел ме удари. Учуден, приятелят му не казал нищо, извинил се и двамата продължили пътя си. На следващия ден стигнали до един оазис. Веднага щом пристигнали, влезли да се къпят. Но внезапно този, който бил писал върху пясъка, загубил съзнание и започнал да се дави. Тогава приятелят му скочил във водата и го извадил на сушата.
След като се съвзел, спасеният взел един камък и издълбал върху него
следните думи: Днес моят приятел ми спаси живота. Тогава този, който бе ударил плесницата и бе спасил приятеля си, го попитал: Когато те зашлевих, ти писа върху пясъка, а сега – върху камъка. Защо? Тогава първият му отговорил: Когато някой ни наранява, трябва да пишем върху пясък, където „вятърът на извинението“ може да го изтрие. Но когато някой ни направи добро, ние трябва да го запишем върху камък, където никой вятър не би могъл да го изтрие…
Много време потопи на дъното от подобни диалози. Животът рисуваше върху него непрекъснато питанки и докато им отговори, не оставаше време ни за планини, ни за низини, ни за любов, ни за нищо. Търсеше разбиране, справедливост, обич, признание. Искаше му се да поовършее, да съблече питанките, да се гмурне в живота и да изчисти някое друго замърсено стъкло от очилата на обществото… Може би пък някъде да има поляни като пъстроцветните родопски халища…
IV.
Както винаги, слезе от автобуса и се отправи към блока, в който живееше. Портиерът Кольо Кесаровски, работил дълго в списание Космос, като го видя, се повдигна от стола, излезе от портиерната, запали цигара и вкусно пое облак дим.
– Бай Кольо, добър вечер, как върви науката?- попита го Мурат. Портиерът, известен като речовит разказвач, разпери ръце:
– Геометрията ли имаш предвид? Тя не е вярна за нашия свят, а важи за стаята, в която се намираме, на гърба на планетата, на която пътуваме. Момчето ми, най-вълнуващият екшън в нашия живот са хилядолетията!
На Мурат винаги му беше приятно да слуша Кольо Кесаровски, който след време щеше да стане редактор на една от книгите му. Отиде до близкия магазин и се върна с две бири. След като си казаха наздраве, бай Кольо продължи:
– В какви времена Омар Хаям е постигнал всичко? – попита и без да дочака отговор продължи:
– Ето какъв бил въздухът, който дишал, и фактът, с който трябвало да се съобразява: Господ е създал света. Какъв смисъл има да се изучава светът? За да се разкрият тайните му? – Това е невъзможно! Само Той знае тайните си и ги пази ревниво.
– Тогава? –попита Мурат. Бай Кольо замижа, което продължи дълго, отпи от бирата и каза:
– Не ни е дадено да четем небесните тефтери!
Мурат любезно изслуша уважавания от него журналист; не каза нищо, а само си помисли какво друго могат да кажат хората, които разсъждават върху устройството на света. Извади от джоба си ключовете и влезе в сградата.
Апартаментът му се състоеше от кухня, хол и спалня. Подредбата беше семпла; би могла да се опише с няколко думи – всичко необходимо, нищо излишно. Тази спестовност е наследил от майка си, която никога не е харчила пари за ненужни вещи. Включи компютъра, прегледа пресата – нищо интересно, все същите заглавия: Мизерията е огромна, Смъртността достига големи размери, Етнически искри в парламента, Закланият насилвал убийцата си, Разследват убийство. Всичко това нашенецът чете по страниците на родните вестници и не се знае дали ще дочака времето, когато тези заглавия няма да ги има. После си отвори пощата и видя, че има писмо от бившата си колежка Ю Пис от литературния вестник, която го поздравяваше за новоизлязлата му книга. С интерес зачете.
Драги, поздрав от прозявката на пролетното утро, топла и още обвита в дъха на съня. С теб сме на един бряг и това би трябвало да дърпа юздите на бързоречието ни. Е, натоварих те с думи – не каквито обичаме с теб, но… човешки настроения. Прочетох разказите ти. Лека и спорна творческа дейност!
Очите на Мурат се премрежиха от радост. Не очакваше такова отношение, никога не е очаквал… Разтри чело и продължи.
Едва сега ясно върху гърба на съботата се изписа простичкият отговор – пишеше Ю Пис. – Думите ти рисуват живота с неповторимите бои на истината… Ти сам си правиш тия багри в медения котел на чувствата, майсторски калайдисан от някоя пътуваща звезда. Обичам да гледам какво рисуват облаците ти, как отминават и непрекъснато разговарям с тях. И с твоя тютюн и камъните. Виждам мислите ти разпънати върху морава; виждам всичко; виждам накъде гледа прозорецът на твоята стая, зад който бе скътал къс от времето си; виждам как тръгваш нагоре към гората – и само ти знаеш кое е смърч, кое е бор, мура, бук, дъб, бреза… Четох ти разказа за дъба и продължавам да се питам каква сила задържа дръжчиците му да не полетят, а ти много добре разказваш кога те се изместват от други… Знаеш ли колко късно открих, че тревата остава зелена до пролетта (тук отварям скоба, защото по всичко си личи, че Ю Пис не знае, че тревата е зелена през пролетта, а не до пролетта). Живях, вгледана в дивия кошер на обществото, докато погледна към дивния свят около теб. Сядам върху гърба на съботата и омаяна от вълшебните ти слова преодолявам с лекота върховете… За думите – искам да подчертая, – не бива да ги хвърляме нахалост, а да им намерим точното място, да направим така, че да са сестрички, които се обичат…
…Много лета си отиваха, идваха есените, после зимите, а по-нататък отново… – замисли се Мурат. Много неща се случваха – някои необходими, други случайни, но очакванията винаги бяха големи. Да де – осмисляше се битието. Думите минаваха – гъвкави и сочни – през ласката на душите, диво опияняващ дъх на магьосница-мащерка, сенокосна магия, възбуждащ жълт кантарион, успокояваща маточина – и из омарата им плуваха човешки души, също така светли и диви…
Мурат усети как лек ветрец премина над жегата тази вечер. Безсмислено е блъскането и не е нужно да се трепем, а да прекрачим в съня – там думите са ясни и неповторими – за радост и зло… И за съжаление само в съня. Но душата непрестанно се наслаждава на едно неочаквано и невероятно спокойствие – и става така великодушна, че изпитва нещо като снизходителност дори към завистливите вятърни мелници… Седнал върху трона от зелени поляни и гори, посребрени от родопска роса на дъхава мащерка, маточина и риган, окъпани от закачката на жълтия кантарион, след дъждовната ракита, Мурат усещаше в себе си разнопосочните трепети на живота…
На безбрежен живот… На свят, пълен като ранно утро с мъдрост. Днешният ден е истинският. Вчерашният отдавна е отминал. Утрешният е химера… Летеше, под него вече я нямаше земята, не я виждаше и се уплаши така ужасно, че внезапно отвори очи и излезе от облаците, в които беше се бухнал и изгубил. Слезе от небето и стъпи на земята. Добитъкът на съселяните му се връщаше от паша, залутаните из дерето мисирки се прибираха, агнетата блееха, предусещайки пристигането на майките си.
Слънцето, коeто напираше да се гушне зад Токаджък, се превърна в правоъгълник. Нещо невиждано, немислимо нещо! Светулките светнаха… Мурат видя онова, което няма да се случи. Небесното светило се разцепи и от него изскочи силует с разперени ръце, който се понесе във вихъра на движенията. Бялата роба се завъртя около тялото му като описа тайнствени фигури. Колкото повече се доближаваше, толкова по-ясно се очертаваше осанката на висока, облечена в бяло жена, чието лице беше сияйно и спокойно. Косите падаха на раменете ѝ като водопад, а очите нахлуваха в неговите и после излизаха. На Мурат му се стори, че е виждал някъде това благопристойно лице, но следата в паметта пропадаше в неяснота. Колкото и да се насилваше, не можеше да си спомни кога и къде е виждал тази красота. Но беше сигурен, че му е близка. Още веднъж я погледна и в този момент съзнанието му се замъгли…
Когато мъглата се разсея, дойде на себе си и я позна…