Междукултурното общуване между индивиди или групи е съществувало от хилядолетия. Първоначално това са били най-вече контакти между съседни племена и народности. Едва с появяването на мобилност чрез развитието на превозните средства, на търговията, на колонизацията и на емиграцията се стига до срещи с по-далечни етноси. В рамките на големите империи – от Античността до началото на ХХ в. – са се осъществявали тесни контакти между индивиди и групи от различни култури: многонационалните държави като Византийската, Османската, Хабсбургската, Руската, Британската империя векове наред са стимулирали всекидневното общуване между етносите.
Полиетническото съжителство в тези исторически империи става проблематично едва когато през XIX в. се разпространява идеята за етнически еднородната държава и създаването на еднородни национални култури, пишат Юлиана и Карл Рот[1].
Междукултурното общуване не опира до междуетническа комуникация. Както на отделните хора, социокултурни слоеве, възрастови групи, жени и мъже, поколения – така и на националните общности им се налага да търсят контакти. Междукултурната комуникация засяга най-различни сфери: международните отношения, преподаването, икономиката на глобализирания свят, търговията, битовото човешко общуване. Жителят на определена страна притежава минимум девет характера. Сред тях – „професионален, национален, класов, географски, полов, осъзнат, неосъзнат и накрая може би – персонален; съединява ги в себе си, но те го разтварят и, по същество, той не е нищо друго освен размита от тези многобройни ручейчета, вдлъбнатинка…“ Всеки човек влиза в комуникация като носител на разнообразен набор от тези характери. Конкретният избор зависи от събеседниците и от ситуацията на общуване. Човешката комуникация има смисъл. [2]
След Втората световна война настъпват политически и икономически промени, вследствие на които се появяват нови контексти на интеркултурно общуване (преди това има микроконтекст и макроконтекст; исторически и съвременен контекст).
– Интернационални контексти. Засилващите се международни обвързаности, най-вече вследствие на глобализацията, доведоха до небивало увеличение на междукултурните контакти в сферата на политиката, икономиката, науката, трансфера на технологии, обмена на ученици и студенти, туризма и спорта. В Европа важна роля за засилването на интеркултурните контакти изиграха създаването на Европейския съюз, падането на желязната завеса и засилената икономическа и политическа миграция. В същото време би могло да се твърди, че се получи и обратният процес, който именно е ключово противоречие на капитализма – разпад и противопоставяне на общности, разделяне и отслабване на интеркултурни контакти. Югославия е типичен пример, същото е в бившия СССР, където междукултурно общуване имаме при Брежнев, след това разпадни процеси и сега украинци и руснаци се ненавиждат. Изобщо в глобален план като израз на противоречията на капитализма нараства и обратната тенденция.
– Мултикултурни контексти. Масовата икономическа миграция и породените от нея мултиетнически пресечни точки в повечето индустриални държави наложиха по-сериозно отношение към мултикултурното общуване. С подобни проблеми са сблъскват както производствените предприятия, така и публичните институции, образователните учреждения от детската градина до университета, социалната сфера, здравеопазването, правораздаването, социалната сфера[3]. Но трябва да се подчертае, че „масова икономическа миграция“ има и в резултат на глобализирания капиталистически пазар и на това, че капиталистите въвеждат нарастващо свободен пазар на труда, но това ражда такива противоречия, че сега сме в началото на точно противоположната тенденция.
Интересът към проблемите на междукултурната комуникация до голяма степен се определя от две съвременни тенденции – глобализацията и регионализацията, действащи едновременно. Регионализацията и глобализацията взаимно се ограничават и подкрепят, образувайки вътрешно противоречиво смислово цяло. От една страна, Русия се мъчи да влезе във World Trade Organization (Световната търговска организация), в световното икономическо пространство. От една страна, Франция жадува за лидерство в обединена Европа, което е невъзможно без унификация на икономиката, политиката, културата и езика. От друга страна, французите следват политиката на „франкофонията“, свързана с опазването и разпространението на собствените език и култура. Глобализацията засилва регионализацията. В борбата на тези тенденции нараства нестабилността и непредсказуемостта на нашето най-близко бъдеще. Самото бъдеще се очертава като нелинейно, незададено, многовариантно.
От това произтичат важни предпоставки на междукултурното общуване:
– защита на собствената култура и език като условие за съхранение на националната идентичност;
– дистанция, отказване от нарушаването на физическите и ментални граници на друга личност или народ;
– толерантност като приемане на различна гледна точка;
– вътрешна нагласа за плурализъм като опит да се погледне от друга перспектива към „своето“, родното;
– внимание по отношение на „чуждата“ гледна точка към „своето“.[4]
Комуникацията между хора от различни култури през последните десетилетия неимоверно се разраства. За разлика от миналото, днес интеркултурните контакти за все повече хора са част от всекидневния живот, което не означава автоматично, че протичат гладко. Напротив, те като правило нерядко са наситени с недоразумения.[5]. За срещите между различните култури Х. Хофстеде привежда следния пример: „Член на едно по-ранно и евроцентрично поколение, Р. Киплинг пише стихотворение, което започва с „О, Изтокът е Изток, а Западът Запад и никога те няма да се срещнат…“. Днес, разбира се, те се срещат, не само на кафе, но и в световната търговия, технология, политика“[6]. Общуването в междукултурна среда изисква специална подготовка, съобразена със спецификата на националните култури. Особеностите и различията в културите са много. Особено внимание заслужава информационният контекст – кой изпраща информацията, защо я изпраща, кой я получава, по какви канали минава тя, какво е нейното послание? Но задълбоченият му анализ показва, че при общуването на представители на различни култури съществуват голям брой бариери, които могат да доведат до неправилното му разбиране. В свое изследване в областта на културно-историческото наследство Е. Велев подчертава: „Междукултурното общуване и междукултурните умения като цяло създават известни проблеми по отношение на взаимодействието, разбирането, уважението и общуването между отделните индивиди, общности и социокултурни групи. Изследванията в тази сфера доказват, че са налице съществени проблеми по отношение на междукултурното образование и обучение, като последното в разглеждания контекст се разбира не толкова на индивидуално ниво, а се фокусира върху отворения характер на тези процеси по посока на „мултикултурно общество“.“[7]
Руските изследователи дават различно тълкование на термина „междукултурна комуникация“ (intercultural communication, cross-cultural communication). Според една от версиите, терминът е влязъл в обращение не по-късно от 1954 г., когато излиза книгата на Е. Хил и Д. Трагер „Culture as Communication“ („Културата като комуникация“). Обаче М. Бергелсон отбелязва, че терминът получава гражданственост едва през 70-те г. на ХХ век. Тя се позовава на учебника на А. Лери Самовар и Ричард Портър. При всички случаи, очевидно е, че през втората половина на ХХ век идеята за „междукултурна комуникация“ е сред формулите, определящи духа на нашето време.
Свързаният с междукултурното взаимодействие термин „intercultural communication“ подчертава зоните на припокриване на различните култури. На взаимодействието и взаимовръзката на културите се отрежда особено значително място. Донякъде по-различен характер съдържа терминът „cross-cultural communication“, който сочи преди всичко пресичането на границите като основа на междукултурната комуникация. Той подчертава мисълта за множеството култури, влизащи едновременно в полилог.[8]
Не е нужно специално да се подчертава, че различията между два типа култури могат да причинят комуникационни проблеми и дискомфорт в общуването. Възможна бариера в междукултурното общуване представляват различията в условията, при които се провеждат деловите срещи. Сериозен проблем на междукултурното общуване е невъзможността да се установи ефективно разбирателство с отсрещната страна и по различни други причини. Във връзка с това Клаус Рот твърди, че срещите между културите рядко започват като табула раза, от нулата. Почти всяка среща – обикновено несъзнателно – е предопределена от по-ранни контакти или от съхранен в културната памет исторически опит по отношение на другата култура. Почти всеки културен контакт следователно е повлиян от собствен, усвоен предварително опит, който намира конкретен израз в специфичните образи на чуждото. Нерядко за всички хора, с които се срещаме, ние вече имаме някаква предварителна категоризираща ги информация. Тази информация направлява нашето мислене, нашите чувства и действия, подчертава той[9]. Тези стереотипи затрудняват и предизвикват подозрения най-малкото предварително или в началото на срещата между представители на различни култури.
При вербалната комуникация между хора от различни култури могат да възникнат проблеми или поради езикови недоразумения, или от различните възприятия и интерпретации на предаваните идеи и техните значения. Това означава, че дори когато участниците в комуникацията имат общ език, обикновено това е езикът на единия от партньорите или т.нар. lingua franca. Но това все още не гарантира, че те разполагат с един и същ семантичен и културен код, с един и същ комуникативен стил. С други думи, техните ценности и норми, идеи и нагласи, начини на възприемане и поведение продължават да са различни. Езиковите различия допринасят за погрешни културни „прочити“. Достатъчно е да прочетем „Дванадесет разгневени мъже“ от Реджиналд Роуз, пише Х. Хофстеде, за да разберем, че светът е изпълнен с конфронтация между хора, групи и нации, които мислят, чувстват и действат по различен начин. В същото време тези хора, групи и нации, подобно на разгневените мъже в заседателната зала, имат общи проблеми, които могат да бъдат решени посредством сътрудничество[10] и междукултурно общуване.
При невербалната комуникация също биха могли да възникнат проблеми, независимо че при нея хората се разбират помежду си, без да си служат с говорната култура, без да произнасят гласно своите мисли, въпроси и отговори. Тя се дефинира като процес, в който чрез размяна на телесно-пластични сигнали във вид на жестове и мимики и подходящо конкретно организиране на пространството хората осъществяват връзка помежду си, предават си сведения, преживявания, чувства и мисли, т.е. разбират се помежду си, без да си служат с говорната култура, без да произнасят гласно своите мисли, въпроси и отговори.
Същинският смисъл на словосъчетанието „междукултурно общуване“ предполага пряко или опосредствано общуване между представители на различни култури. При това „междуетническата комуникация“ се подразбира само като една от разновидностите на междукултурната комуникация.
В широк смисъл всяка комуникация е „междукултурна“. При това вниманието на изследователя се фокусира върху точката на „превъртането“, на бифуркацията. В тази точка приликите могат да преминат в различия. Не случайно физикът и философът Иля Пригожин подчертава, че хората, които живеят в епоха на нестабилност, следва да се сбогуват с представата, че светът е „техен безропотен слуга“. Човекът не може да контролира напълно заобикалящия го свят на нестабилни феномени, също както не може „да контролира напълно социалните процеси“ (макар екстраполацията на класическата физика върху обществото да кара хората да вярват в това). Междукултурната комуникация описва неустойчивия, нестабилен, хаотичен, отворен, непрекъснато обновяващ се, самоорганизиращ се и непредсказуем съвременен свят.
Затова е целесъобразно да разгледаме широкото разбиране на „междукултурната комуникация“, включваща общуването на човека с Бог, на човека и природата, диалога на личността и обществото, взаимното разбирателство/неразбирателство на различни социокултурни слоеве, общуването между здрави и болни хора. Възрастовият и гендерният фактори също така влияят върху „междукултурния“ характер на всяка една човешка комуникация.[11]
Интеркултурната комуникация (Междукултурното общуване) е нова научна и учебна дисциплина, възникнала от нуждите на обществената практика, най-вече от засилването на икономическите, политическите и медийните контакти между индивиди, групи и институции от различни страни и култури, отбелязват Юлияна и Карл Рот. Според тях практическата ориентация на ИКК определя и нейния предмет, който се дефинира като интеракция между хора от различни култури или комуникация, повлияна от културна вариативност. Интеркултурната комуникация се определя обикновено „като процес на пряко комуникативно взаимодействие между индивиди или групи с различна културна принадлежност. С други думи, това понятие се отнася най-вече до междуличностната комуникация между нас и „чужди“ индивиди на микроравнището на общуване „лице в лице“. Но понятието се употребява и в по-широк смисъл (макар и по-рядко) – за означаване на пряко и непряко взаимодействие или контакти между етнически групи, нации или култури, т.е. при културен контакт или обмен на макроравнище. Въпреки някои различия в дефинициите, съществува единно мнение по въпроса, че културата и комуникацията като „символна обмяна на значения“ са тясно свързани помежду си“[12].
Темата за интеркултурната комуникация става актуална през 60-те години на ХХ век. Тя се заражда в средата на ХХ век във връзка с чисто практическите интереси на американски политици и бизнесмени, които осъзнават необходимостта от изучаването и владеенето не само на различни езици, но и на културата на други народи, на техните традиции, обичаи, норми на поведение. Терминът е въведен от американския антрополог Едуард Хол съвместно с лингвиста Джордж Трейгър през 1954 г. Те разглеждат интеркултурната комуникация като препоръчителен предмет на академични занимания. Като изследователски обект и аналитична категория интеркултурната комуникация е представена няколко години по-късно от Е. Хол в прочутата му книга „Безмълвният език“. Неговите идеи са поети в САЩ в началото на 70-те години от специалисти в комуникационните науки и са институционализирани чрез съответни университетски учебни програми, учебници, изследователски проекти, конференции и т.н. Вследствие на това интеркултурната комуникация се превръща в частна област на комуникационните науки. През годините тя не само не губи своята актуалност, но става все по-привлекателна за представителите на различни научни области. Падането на границите, разширяването на международните връзки, засилващият се процес на глобализация, съвременните средства за комуникация, широкото използване на Интернет – всичко това спомага за сближаването на хората, превръща света в повече или по-малко единна общност, предполага взаимодействие и взаимно влияние на различните прояви на националните култури.
Според Я. Тоцева към ИКК „проявяват интерес философи, социолози, лингвисти, психолози, педагози, културолози, антрополози и редица други специалисти. Голяма част от тях се опитват да обяснят механизма през призмата на своята предметна ориентация и да дадат предписания за повишаване на ефективността и ефикасността на комуникативния процес. Други анализират процеса тясно предметно и извеждат закономерности. Трети използват мултидисциплинарни подходи, за да могат да намерят решения на проблемите, които се проявяват в хода на изследването на този сложен феномен.“[13].
Практическата ориентация на интеркултурната комуникация определя и нейния предмет, който често се дефинира като интеракция между хора от различни култури или като комуникация, повлияна от културна вариативност, както вече беше посочено. За да покаже многообразието от дефиниции за ИКК, Ю. и К. Рот привеждат няколко определения, между които:
– на Джерад Малецке: „Като интеркултурни се схващат всички отношения, при които участниците в тях не остават само в рамките на собствените си кодове, конвенции, нагласи и начини на поведение, а влизат в съприкосновение с други кодове, конвенции, нагласи и начини на всекидневно поведение“;
– на К. Кнап и А. Кнап-Потхофф, които определят ИКК като „междуличностно взаимодействие между представителите на различни групи, които се различават по отношение на общите за техните членове запаси от знания и езикови форми на символно действие“. Интеркултурната комуникация се разглежда и като контакт между лица, които се идентифицират като различни помежду си в културно отношение. Понякога тя се употребява и в по-широк смисъл – като пряко и непряко общуване или контакт между етнически групи или дори между нации: като културен контакт или културен обмен на макроравнище.
Анализирайки предмета на Интеркултурната комуникация върху основата на преглед и съпоставяне на много авторови позиции, двамата учени установяват общото за всички дефиниции: че те определят интеркултурната комуникация като процес, участниците в който произхождат от различни култури. Първоначално културните различия се разглеждат като най-вече на ниво общуване между представители на различни нации, но днес се вземат под внимание всички контексти на общуване, характеризиращи се с културни различия, например междуетническите контексти на обществата, контекстите на институции, организации и пр.[14]
В теорията и практиката се употребяват две понятия: интеркултурна комуникация и междукултурно общуване, които често се използват като синоними. Ако го приемем и двете понятия ще обозначават едно и също явление. Съгласявайки се с това твърдение, независимо че някои автори са склонни да употребяват „комуникация“ само в случаите, в които е налице използване на техническо средство като посредник между участниците в комуникативния процес („транспортни комуникации“), още веднъж подчертаваме, че има съществена разлика между понятията комуникация и общуване. Думата комуникация в българския език има по-обобщаващ характер, а общуване означава специфична форма на взаимодействие между хората, междучовешко и междуличностно взаимоотношение. В този смисъл, щом понятията комуникация и общуване, независимо от това, че между тях има разлика, се употребяват като синоними, следва да се употребяват като синоними и понятията интеркултурна комуникация, мултикултурна комуникация и българското – междукултурно общуване.
Междукултурното общуване е взаимен обмен, в който има приемане на другостта, на съществуването ѝ, демонстрира се и уважение към нея. То е процес, който се характеризира с определени признаци, като: успоредно съществуващи или различни култури с относителна независимост една от друга; структура, в която отделните културни модели съществуват и функционират на принципа на единство на многообразието, движение един към друг, а не успоредно или в противоположно движение. В този процес в резултат на съприкосновението, в което влизат различните култури, те се променят и обогатяват взаимно.
Междукултурното общуване отдавна е намерило универсалния език, чрез който се разкриват нови допирни точки и се осъществява своеобразното „кръвопреливане“ между отделните клонове на познанието. Този динамичен език, благодарение на който се осъществяват обновителните духовни миграции и взаимодействия, спазва неотклонно установените ориентири и иманентните белези на временното и вечното, материалното и духовното. Нему и на установените от него общовалидни йерархии и приоритети дължим и развитието на човешкото общество като такова, и културния взаимообмен, и реалната съвместимост на отделните части на цялото, което наричаме човешка общност.
При теоретичното осмисляне на междукултурната комуникация като научна дисциплина преди всичко се набляга, че това е културна комуникация, притежаваща ново качество. Изхождайки от представата за културна комуникация като за система и същевременно процес, тя може да бъде определена като съединяване на системи, в които артефактът, превърнат в друга форма на развитие, получава нов вид и нова функция.
При това „културната бариера“ е много по-опасна и неприятна от езиковата. Тя сякаш е направена от напълно прозрачно стъкло и е незабележима до момента, в който не си разбиеш челото в тази невидима преграда. Тя е опасна и поради това, че културните грешки обикновено се възприемат много по-болезнено от езиковите, въпреки че първите са много по-извинителни: културните различия не са обобщени в таблици от правила като езиковите различия, няма нито граматики, нито речници на културите. Всички обаче знаем от опит с какво добродушие се посрещат обикновено грешките в езика от неговите носители. Докато културните грешки по правило не се прощават с такава лекота и правят най-отрицателно впечатление.“[15]
Между „културната“ и „междукултурната“ комуникации няма ясно изразена граница, тъй като ги обединява задължителното присъствие на „другия“ („Аз – Ти“) и ги разделя не винаги осъзнавана дистанция. За намаляването ѝ е необходима общочовешка етична норма. Религията и езикът могат да намаляват или увеличават дистанцията, но общата схема на системата „култура“ се запазва. Освен това в нея артефактът, производителят и потребителят (изпращач, съобщение, получател) са свързани с преки и обратни връзки, а традицията и реалността (контекстите) са главните условия за функциониране на системата, чието усложняване само свидетелства за нейния фрактален и отворен характер. Именно заради това по-широко разбиране и тълкуване използваме термина „междукултурна комуникация“.[16]
Въпросът за „Другия в контекста на европейската културна традиция е зададен още в известната притча за ближния /за добрия самарянин/ в Новия завет. В зората на ХХ в. той е свързан със следфройдистката традиция – предусетен от психолозите Фройд, Юнг и Маслоу, повдигнат от сюрреалистите и от техния сподвижник Жак Лакан. Въпросът за Другия е пренесен в антропологията от Клод Леви-Строс, развит е в критическия подход на Франкфуртската школа и е популяризиран в произведенията на един от най-ярките представители на хуманистичната философия в зората на ХХІ столетие – Цветан Тодоров, като след неговото блестящо произведение „Завладяването на Америка или Въпросът за Другия“ пронизва съвременната хуманитаристика“[17].
Другостта не е чуждост. Чуждото дистанцира, а другостта съвместява. Оставайки чужд, индивидът е в състояние на непонятност и в пределна комуникативна недостатъчност. Най-ярко това се проявява, когато попаднеш в средата на неразбираемия за нас език.
Чуждото не е само различно, а и деклузивно, т.е. затворено в себе си, несъотносително към всичко останало, изключва общуването, диалога и взаимовлиянието. Другостта, която е различие, съдържа в себе си зони на диалог, съседство, съвместимост, търпимост, взаимодействие. Именно в тези зони толерантността позволява другостта да не се превърне в чуждост, която нерядко преминава в противопоставяне. Затова би могло да се приеме, че интеграцията е социалнопсихологически и културен механизъм, който регулира функционирането на „чуждостта“ и „другостта“ в отношенията между хората и културите, при което е възможно взаимното им преминаване едно в друго. Това е преход от „чуждост“ (противопоставяне, отричане на значимост, незачитане на специфичния статус и т.н.) в „другост“ (различие, което предполага взаимното признаване на правото на съществуване и реализация с нагласа за съвместимост, общуване, диалог и взаимодействие). Необходимо е да се уточни, че границата между другост и чуждост е изключително крехка.
[1] Рот, Ю., Рот, К. Студии по интеркултурна комуникация. С., 2007, с. 17.
[2] Зинченко, В. , В. Зусман, З. Кирнозе. Междукультурная коммуникация. От системного подхода к синергетической парадигме. М. 2007, с.105.
[3] Пак там, с. 17-18.
[4] Зинченко, В. , В. Зусман, З. Кирнозе. Междукультурная коммуникация. От системного подхода к синергетической парадигме. М. 2007, с. 109.
[5] Рот, Ю., Рот, К. Студии по интеркултурна комуникация. С., 2007, с. 181.
[6] Хофстеде, Х. Култура и организации. С., 2001, с. 223.
[7] Велев, Е. Мениджмънт на художественото наследство. С., 2014, с. 103.
[8] Зинченко, В. , В. Зусман, З. Кирнозе. Междукультурная коммуникация. От системного подхода к синергетической парадигме. М. 2007, с. 109.
[9] Рот, Ю., Рот, К. Студии по интеркултурна комуникация. С., 2007, с. 140.
[10] Хофстеде, Х. Култури и организации. С., 2001, с. 3-4.
[11] Зинченко, В. , В. Зусман, З. Кирнозе. Междукультурная коммуникация. От системного подхода к синергетической парадигме. М. 2007., с. 108.
[12] Рот, Ю., Рот, К. Студии по интеркултурна комуникация. С., 2007, с. 57.
[13] Тоцева, Я. Интеркултурна комуникация и интеркултурна комуникативна компетентност. – В: Бизнес секретар, 2011, №3, с. 3.
[14] Рот, Ю., Рот, К. Студии по интеркултурна комуникация (теория и практика). С., 2007, с. 15-16.
[15] Тер-Минасова, С. Г. Язык и междукультурная коммуникация. М., 2000 г. с. 33-36.
[16] Зинченко, В., В. Зусман, З. Кирнозе. Междукультурная коммуникация. От системного подхода к синергетической парадигме. М., 2007. с. 110.
[17] Канев, П. Двете Европи. С., 2014, с. 20-24.