От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Но нека отново се върнем назад. Германия значи се появяваше спорадично, но упорито в живота още от най-ранно детство. Първите – забранени от баща ми, но въпреки това повтаряни от баба ми приказки – бяха за разликата между руските и немските войници. Старицата – ужасно зла, но изключително здравомислеща жена, ругаеше безмилостно освободителите (един от които, след като изнасилил някаква жена, бил публично разстрелян на градския площад – това даже баща ми не го оспорваше), и се разсипваше от хвалби по адрес на чистите и културни немци. Аз пропусках покрай ушите си нейните опити за промиване на мозъци и упорито настоявах да играя партизанин в игрите на фашисти и партизани. Същевременно демонстрирах ранни езикови умения, почерпени най-вече от безкрайните руски филми по телевизията. „Хенде хох“ и „Хитлер капут“ бяха напълно достатъчни по онова време. Щастливо време беше, просто и ясно.

Всъщност, ако трябва да бъда искрен, би трябвало да призная, че Германия присъстваше най-вече чрез отсъствието си. Тя беше онова, за което хората понякога говореха, но никой не познаваше. Затова пък Турция беше навсякъде. Това, разбира се, го разбрах по-късно, по онова време ми липсваше опитът и разбирането, които да позволят едно такова осъзнаване. Днес, гледайки назад, аз тепърва започвам да осъзнавам до каква степен огромната сянка на Турция продължава да определя живота и мисленето на Балканите. Повечето хора у нас настръхват при произнасянето на такива думи, затова съм принуден да уточня веднага, че самият аз не виждам в тази констатация непременно нещо унизително или неприятно. А и как иначе? Къщата, в която израснах, беше построена от майстори-турци. Хората не говореха такива неща открито, но всички го знаеха – ако искаш честни и добри работници или майстори, търси турци. Тези мълчаливи, немногословни хора – мъжете небръснати, жените тихи и някак незабележими – отдавна вече бяха разбрали, че в една по принцип враждебна към тях страна, единствената надеждна стратегия за оцеляване е почтеността. Поучени от стогодишния опит на едно върнато тъпкано робство, те изглежда по някакъв начин се бяха научили да стават невидими. Днес вече знаем как в края на краищата завърши всичко това, но по онова време, в късните шестдесет и ранните седемдесет години, нещата още не бяха достигнали нажежеността на осемдесетте, хората живееха мирно, ако и не непременно в обятията едни на други. И турците бяха приятели. Истински приятели. Щедри, непретенциозни, благородни приятели.

Но онова, което много скоро щеше да започне да определя съдържанието на мечтите – а значи и на всичко останало – беше нежната мекота на бадемовите турски очи. Лека-полека ние израствахме, може би насадени малко прекалено нагъсто в малкото, спарено от жега, скука и клюки градче – и тези очи, пълни с неизказани, но твърдо спазвани обещания, започваха все повече и повече да запълват пространството на копнежа. Не знам защо се получи така, но повечето от най-ранните ми еротични спомени – премълчани докосвания, потайни четения на порнографска поезия, откраднати мигове на непоносимо, разкъсващо напрежение – неизменно се оказват свързани с турски момичета. Може би това беше неизбежно, като се има пред вид факта, че в училището на баща ми (откъдето идваха и наемателките на двете стаички, които родителите ми даваха под наем в приземния, уединен и сякаш създаден само за романтични приключения етаж на голямата къща), повечето момичета бяха туркини. И каки, тоест по-големи от мен. Ах, трепетът, почти неописуемото напрежение, с което отивах в „долните стаи“, най-вече скришом, за да преживея поредната вечер, изпълнена с детински задевки, мирис на узряващи жени и много, много електричество. Неописуемите, сякаш изваяни на струг бедра на Емине; срамежливостта на Кадрие, която винаги заплашваше „ще те кажа на татко ти“, когато прекалявах с настойчивостта; дебеличката, постоянно потна Селвер, която изнудвах с обещания да й помагам на поправителния изпит по руски език, само за да се опитвам да бръкна на едно или друго място … Бях прекалено малък, прекалено напорист и прекалено изпълнен със страхове, за да успея да намеря пътя през дебрите на тази тъй непроходима моминска свенливост – и все пак спомените за онова време ми се виждат прекрасни, те са всичко, което никога вече няма да бъде, всичко, което ми е останало от едно време, белязано най-вече от дива мастурбационна енергия, непоносимо парещи копнежи и глад, глад, глад за любов … Гледайки назад, понякога се усмихвам на директността, с която по-хубавичките, по-смелите сред тях са се опитвали да ми показват какво всъщност искат, за какво мечтаят самите те, очаквайки ме по вечерно време. Това, както и дивият страх, който ме довеждаше до пълна блокада при всеки изглед за нещо реално, нещо приличащо на истинско докосване. Хубаво време беше, да. Хубаво време.

Някъде към петнадесет години по-късно, вече отдавана излязъл от Преслав, наближаващ тридесетте и малко по-малко див, аз най-внезапно се сблъсках с една напълно непозната любов.

Любовта от Германия не приличаше на никоя от онези, които бях преживявал дотогава. След достатъчно много години в София вече бях преживял едно или друго – никога не съм бил Дон Жуан или Казанова, моето царство винаги си остава много повече онова на мечтите и копнежите, отколкото реалността – но все пак това бяха осемдесетте години и момичетата, с които си имах работа, вече отдавана бяха престанали да живеят в очакване и надежда като майките и бабите си, някои от тях дори бяха настъпателни до степен, близка до агресивността. Но не опитът беше онзи, който ми помогна да се ориентирам в тази нова и непозната ситуация. Винаги съм мислил, че в решаващите моменти от живота на помощ може да дойде единствено интуицията – ако човек я притежава, разбира се – и за мой късмет сетивата ми се оказаха достатъчно отворени, за да успея да осъзная, че в този случай нещо е напълно различно – различно не просто като темперамент или набор от случайни обстоятелства. Не, тук си имах работа с новост от напълно непознат, системен характер. Тук се докосвах до един непознат, чужд и – защо да го крия – изключително труден за разбиране свят.

Любовта от Германия задаваше въпроси. Това беше нещото, с което ми беше най-трудно да свикна. Нещата, с които бях израсъл, всичката толкова банална очевидност на живота и съществуването, изведнъж се оказа подложена на кръстосан огън. Систематичен, упорит, неподатлив и неподдаващ на ответен натиск огън. В една от книгите на Казандзакис, вече не помня точно коя, се казва, че човекът – това е нещо, което се изправя и пита. Та, в този именно смисъл аз очевидно си имах работа с Човек. Може би дори малко повече Човек, отколкото можех да обичам, понякога дори да понасям. Защо това? А защо онова? Защо да няма алтернатива на капитализма? А защо само аз трябва да мия чиниите? И защо е очевидно, че Америка трябва да защищава Кувейт срещу Саддам? И дори онзи, най-непоносимият от всички въпроси. А защо непременно трябва да имаме деца? Бесът ми, изправен пред непоклатимостта на тази германска стена, не помагаше с нищо. Тя много скоро се научи да не плаче, а аз – да не скърцам със зъби с повод и без повод. Това май беше всичко. Дори и днес, двадесет години по-късно, аз все още не мога да кажа кои точно са мостовете, които тя е прехвърлила между мен и това толкова чуждо, толкова студено и трудно за докосване място. Дарът на търпението, във всеки случай, ми остава все така отказан, както и в ден първи. Останалото ми изглежда като мимикрия и способност за адаптация. Като дом, във всеки случай, всичко това не мирише.

Грозотата на иронията, разбира се, е в това, че междувременно България ми изглежда също толкова, ако не и още по-чужда от Германия. Голо дупе сред коприва, както би казала баба ми. Накъдето и да се обърнеш, жули. Тук студ – там жега, тук Сцила – там Харибда. В Берлин веднъж едва не ме набиха, задето карах колелото си по тротоара – в София самият аз трябва да се сдържам, за да не набия човека, паркирал колата си по възможно най-арогантния и нахален начин, който мога да си представя. В Германия няма на кого да отдам любовта си – в България, както изглежда, никой няма нужда от нея. Безразлични очи, накъдето и да се обърна. Или, още по-лошо, страх. И гняв – собствен гняв пред собствената ми жажда, която отново и отново ме кара да недоразбирам, да изкривявам по желания от самия мен начин посланията на жените – прекалено много, признавам – които искат „само да си приказваме“. Господи, хора, нека имаме поне малко милост едни към други!

* * *
Берлин ме посрещна с оглушителна пъстрота. Спомням си, стоях напълно ошашавен на спирката на Фридрихщрасе – това беше последната спирка от нашата страна на стената – и едва успявах да насмогна да гледам. Същата сива и опушена, невъобразимо грозна източноберлинска гара, която за последен път бях видял само няколко месеца по-рано, още по твърдото гедеерско време – и същевременно някаква напълно различна, пъстроцветна, оцветена от багрите на копнежа и мечтата, неописуемо вълнуваща, неземна феерия. Шоколад „Тоблерон“ в будката за вестници. До него – Time Magazine, на цена, която мога да си позволя! Група пънкове, с много вериги и кучета, небрежно налягали по перона, до тях двама полицаи, които се прозяват и не ги гонят. По тунела надолу – онзи, най-забраненият от всички, тунелът, водещ на Запад – вървят хора като мен и теб, показват небрежно паспортите си на полицая в будката, който дори не си дава труд да ги проверява. И всички минават! Няма вече no passaran! Господи, на кой свят живея?

А после – невъобразимата елегантност на Западен Берлин, в който всичко – ама наистина всичко – изглеждаше така, сякаш е било направено по специален дизайнерски замисъл. Кошчетата за боклук. Телефонните будки. Алеите за велосипеди. Двуетажните автобуси. Тоалетните. Боже, тоалетните!

Изкарах около месец в състояние, което днес ми се струва напълно неразличимо от транс. Дори въпросите на немската любов изглеждаха някак не толкова твърди и ръбести, някак и те смекчени от грижовната ласка на толкова много елегантност, толкова красота и грижа за дребните, най-важните от всички на тоя свят, детайли. (По-късно, разбира се, работите щяха да си дойдат на мястото: винаги съм казвал, че всички искат да карат Мерцедеси, но човек започва да разбира нещата от живота едва когато осъзнае какво всъщност означава да се направи нещо такова като един Мерцедес.)

А после се заредиха години, които не мога да опиша с друга дума, освен „странни“. Години на тихо боледуване. Не ме разбирайте погрешно – отвън всичко ми изглеждаше наред, в края на краищата все още бях по средата на тридесетте си години и продължавах да спортувам с упоритостта на муха, блъскаща срещу прозорец. Болестта беше не в тялото ми, тя полека-лека оплиташе – или вече беше оплела – духа ми до степен, която го лиши от всякакъв порив, от всякакво желание за свобода и полет. Какъв късмет, че дори и това се оказа само част от пътя …

 

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.

Pin It

Прочетете още...

I have a dream

Златко Енев 23 Ное, 2010 Hits: 11455
Ставам посред нощ от леглото, защото не мога…