Pin It

 

2009 06 New Ateists

 

Наскоро в Economist беше публикувано цветно приложение със заглавие В името на Бога: специален репортаж за религията и обществения живот (3 ноември 2007). Водещата статия в броя съдържаше едно унило признание: „Economist беше толкова сигурен в кончината на Всевишния, че ние публикувахме неговия некролог в първото за този век издание“. Човек изпитва почти осезаемо усещане за неудобство в едно от водещите международни издания, сблъскващо се с неочакваното възраждане на религията като тема, заслужаваща сериозно обсъждане.

Последната дума на религията: уроци от Африка: Както показва тази статия, голяма част от това внимание се дължи на подема на религиозния екстремизъм през последните тридесет години, както и на неотдавнашната ответна реакция от страна на известни автори-атеисти като Ричар Докинс, Сам Харис и Кристофър Хитчинс. Ако искаме да разберем този феномен и неговите социални и политически следствия, то трябва да стигнем отвъд сблъсъците между религиозни и атеистки екстремисти. Трябва да се опитаме да изследваме някои от скритите причини за запазването на религията след един век, в който тя повече или по-малко изчезна от западния политически и обществен живот и беше забранена от тоталитарните комунистически режими.

Погрешният аргумент

Може би е най-добре да започнем с признаването на факта, че понятието за религия е подвеждащо, така че нашите дискусии често затъват в погрешни описания и опростявания. Модерното разбиране за религията е оформено от един пост-просвещенски подход, в който науката, разума и прогреса са заместили религията като организиращ фокус на западния живот, но думата „религия“ съдържа и конотации, свързвани със западния империализъм от 19-ти век. Латинската дума religio е притежавала различни значения през римската и след това през християнската история, но тя е получила настоящото си значение в процеса на търсене на обективно, научно познание и колониално господство – два процеса, които заедно оформиха модерната британска история.

През Викторианската ера бяха развити нови науки като антропология и етнология. Те трябваше да послужат като средство за изучаване на „примитивните“ общества и народи, които европейските строители на империи срещаха по време на своите пътувания. Ентусиазмът, с който бе посрещната еволюционната теория на Чарлз Дарвин доведе до това, че изследването на религията се породи като един начин за класифициране и изследване на други култури в сравнение с определящата норма на западната цивилизация, от учени, които вярваха, че белият западен мъж се намира на най-високото стъпало на еволюционната стълбица. Думата „наука“ също така промени значението си през 19 век – от една обща дума, използвана за описване на всички форми на познанието, включително теологията и философията, към понятие, много по-тясно фокусирано върху обективния, рационалистки подход към познанието, основаващ се единствено на емпирични доказателства. Именно затова настоящият сблъсък между „наука“ и „религия“ е толкова проблематичен: на практика ние си имаме работа с две хлъзгави понятия, натоварени с дълбоко противоречиво историческо наследство.

Сблъсъкът между религия и наука от 19 век беше до голяма степен подхранван от борбата за власт между хората на науката и хората на Бога, повечето от тях членове на викторианските управляващи класи. Докато в по-ранни времена духовенството и Англиканската църква бяха задавали тона на английския обществен живот, в средата на 19 век динамиката на властта се премести и учените започнаха да извоюват голяма част от властта от клерикалните си колеги, оформяйки по нов начин интелектуалното търсене и ценности. Но точно по същия начин, по който тази „война“ прикриваше един много по-приятелски и творчески диалог между учени и теолози в едно общество, което все още беше преобладаващо християнско във вярванията си, така и днес опитът да се представи отношението между наука и религия като някакъв непреодолим конфликт е само изкривяване на една по-плуралистка интелектуална и религиозна околна среда.


Small Ad GF 1

Много учени не виждат фундаментален конфликт между наука и вяра, а според някои от тях квантовата физика поставя под въпрос всеки опит за поддържане на стриктно различие между научно и философско или теологическо познание. Някои учени – като например шефът на проекта за описване на човешкия геном (thehuman-genomeproject) Франсис С. Колинс – преминаха от атеизъм към християнство точно в резултат на собствените си научни изследвания. Много членове на научната общност се опитват да се дистанцират от авто-рекламната полемика на Ричард Докинс и неговите „нови атеисти“, защото те сами виждат, че в хода на развитието на своя войнстващ атеизъм Докинс е станал толкова догматичен и идеологически мотивиран, че той изневерява точно на научните ценности, които претендира да представя.

Опитът да се постанови една война между религията и науката – подхранвана от религиозни или научни фундаменталисти – е част от проблема, а не част от решението, като се вземат пред вид особеностите на времето, в което живеем. Ако бихме искали да запазим нашите либерални западни ценности, то трябва да се противопоставим на духа на агресия и конфронтация, който става все по-характерен за публичния дебат – особено във Великобритания и САЩ – когато става дума за ролята на религията в обществото.

По отношение на дебатите за Исляма, ние трябва да признаем, че представянето на мюсюлманите като яростни фундаменталисти все още отразява онези вярвания от 19 век, според които белите западняци са по същество по-висши от дивите и варварски последователи на други култури и религии. Скрит зад медийното представяне може да бъде открит и един анти-католицизъм, защото това също е присъща черта на модерните общества като Великобритания и Америка, чиито ценности са били оформени до голяма степен от Протестантизма. Ако не обръщаме внимание на тези подтекстове, нашите дискусии относно религията рискуват да се превърнат в средства за разпространение на непризнати предразсъдъци и исторически вражди, които могат единствено да насърчават конфликтите в тези несигурни времена.

Границите на рационализма

Един от начините да се разбере настоящата криза на ценностите и вярванията е да се разглежда тя в контекста на късния модернизъм или постмодернизъм, при който се разпадат демократичните и научни ценности, които се появиха като резултат от различните интелектуални и политически революции от 18-ти век. Днес ние се сблъскваме с един свят на сложност и плурализъм, който някои хора намират ободряващ, поради неговите свободи и възможности, но други намират ужасяващ, поради липсата на сигурности и истини.

Понятието „постмодернизъм“ се свързва с книгата на Жан-Франсоа Лиотар „Постмодерната ситуация“, публикувана през 1979, но ерата на постмодернизма се заражда непосредствено след Втората световна война, когато всички ценности, които бяха поддържали модерните западни общества в продължение на два века, започнаха да се претопяват. Как биха могли да оцелеят след двете световни войни и нацисткия геноцид визиите за прогреса и цивилизоващата сила на разума? Как би могла науката да даде отговори за човешкото страдание, когато тя беше ни снабдила с една опустошителна способност за разрушение и убийство?

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Тази несигурност само се увеличи след като пълните последствия от 20-ти век започнаха да ни стават по-ясни. Никога в историята на човечеството толкова много хора не бяха се избивали едни други в името на толкова много идеологии и визии за прогрес, всички те образовани чрез някаква пост-религиозна секуларна идеология – било то мнимото езичество на нацизма или атеизма на Съветския Съюз, Китай или Камбоджа. Ако Просвещението означаваше освобождаване на западните общества от тиранията на религиозното и теократично управление, то през 20-ти век ние открихме, че жестокостта на богобоязливите общества може да бъде конкурирана само от онази на безбожните общества.

Макар че новите атеисти догматично отхвърлят такава аргументация, тя все пак си остава онзи контекст, в който ние трябва да позиционираме разсъжденията си върху кризите, срещу които сме изправени в началото на 21-ви век. Хората с по-сериозна историческа чувствителност и философско прозрение от Докинс знаят, че ГУЛАГ, Хирошима и газовите камери поставят под въпрос западната памет и съзнание – и че ние сме в правото си да не се доверяваме на формите на познание и политически системи, при които можа да се появи и разрасне такова насилие.

Обратно на онова, на което се надяваха повечето хора, научният рационализъм не ни освободи от злините на насилието, войната и омразата, нито пък религията повехна и умря пред втренчеността на научния взор. Вместо това тя се съживи в нови болестотворни форми, които паразитират върху гърба на модерността, защото религиозният екстремизъм е образован от същото антиисторическо и буквалистко разбиране на истината, което образова и научните подходи към познанието, с тяхното споделено недоверие към неопределеността, съмнението и сложността в търсенето на значение за човека. И в двата случая, поетичната и цялостна мъдрост на миналите поколения – голяма част от нея бидейки запазена в религиозните традиции – бива изместена настрана в името на един еднозначен и разрушителен догматизъм, който разкъсва тъканта на човешкия живот в неговите общностни и творчески измерения.

Но ако модерността създаде условията, при които се породиха религиозните и научни фундаментализми, то именно постмодернизмът създаде онази непостоянна околна среда, в която тези противоположни сили се сблъскват с потенциално експлозивна мощ. Докато постмодернизмът разклаща всички претенции за истинност и създава едно широкоразпространено настроение на съмнение и скептицизъм, той същевременно създава и един културен вакуум, в който могат да процъфтяват всички форми на екстремизъм и идентификационна политика, изтощавайки при това колективната енергия, необходима за противопоставянето срещу корумпираните и несправедливи политически структури.

Един от големите митове на постмодернизма е този за смъртта на „мета-наратива“, неговата парадоксална претенция, че единствената универсална истина е тази, че няма никаква универсална истина. Но това е лъжа, тъй като човечеството още никога не е било доминирано до такава степен от един-единствен мета-наратив както това става днес, когато глобалният капитализъм заплашва да елиминира всеки друг наратив и всяко друго значение от човешкия живот. В същото време, в което историите и традициите, които са обвързвали хората заедно и са придавали на общностите усещане за смисъл и принадлежност, се намират под обсада от всички страни, една неуморна и нехуманна система на глобална икономика помита последните следи от човешко достойнство и надежда за онези, които са изпратени в изгнание, експлоатирани и превърнати в стока от войните, корупцията и процъфтяващите неравенства, които се появяват като следствия от нашата икономическа система. Това е контекстът, в който ние трябва да позиционираме разсъжденията си, ако искаме да се запитаме защо толкова много хора се чувстват силно привлечени от сковани и догматични форми на религия.

Настървението към сигурност

Марк Юргенсмайер, в своето много добро изследване на религиозното насилие TerrorintheMindofGod(2001), твърди, че религията рядко е сама по себе си източник на война и насилие, но че тя може да даде мощно морално оправдание за насилието като форма на съпротива срещу несправедливостта и неравенството. По такъв начин настоящият феномен на религиозен екстремизъм трябва да бъде разбиран в контекста на широкия провал на секуларизма и модерната национална държава при техните опити да се справят с нищетата и несправедливостта. Изправени срещу комбинираната мощ на западната военна и икономическа мощ, обезправените и отчуждени групи започват да виждат в Запада единствения източник на глобална несправедливост и морална корупция.

От тази перспектива, религиозният фанатизъм може да бъде разглеждан като другото лице на онзи парад на показността, който конституира консумеристките начини на живот на постмодерните градски елити, отразяващи баналността и хомогенността на един глобален пазар, който не зачита граници, култури и традиции. Вместо свобода ние имаме избор, а вместо ценности – маркови стоки и начини на живот. Ние, гражданите на западните демокрации, сме се превърнали в ограничени консуматори, безразлични към пропиляването на нашите трудно извоювани права и свободи, от правителства, за които тероризмът се е превърнал в парола за оправдаването на все по-драконови стратегии за наблюдение и контрол.

Докато демокрацията запада, а политическият форум бива колонизиран от учтиво говорещи посредствености от ерата на кратката реклама, докато безочливият собствен интерес от страна на най-мощните световни нации се превръща в извинение за всякакви видове нечестни споразумения в политиката на корупция и насилие, ние, в чието име се водят битките, сме позволили хоризонтът ни да се стесни до такава степен, че не сме в състояние да видим по-далеч от най-близкия търговски мол. И ние сме привилегированите, гражданите, чиято сигурност извинява всяка несправедливост, всяко нарушение на човешките права, насочено срещу имигранти, фанатици и чужденци, които заплашват празното ни съществуване. Трябва ли тогава да се учудваме, че някои от тях ни обявяват война?

За мнозина други именно религията – особено в нейните по-догматични форми – предлага единствената силна алтернатива. Сред привлечените от нея се намират както хора, онеправдани от самото начало, защото те са твърде бедни или твърде угнетени, за да участват в постмодерния празник на пазаруването, така и хора, които се страхуват от онова, което те възприемат като морално разпадане на модерната западна култура. В тези форми на религия хората могат да намерят сигурност вместо объркване, ясни правила вместо двусмисленост, тясно обвързани общности вместо променливи и мимолетни връзки. И всичко това се ръководи от един гневен мъжествен Бог, който ненавижда всички неща, които ненавиждат и самите те – особено хомосексуалистите, феминистите и либералите от всякакъв род – и който оправдава насилието в името на предпазването от корупцията на неговите ценности.

Каква е представата ни за демокрация?

На 11 септември постмодерната ситуация срещна своето възмездие. Когато самоубийствените последователи на Осама бин Ладен избраха целите си, те избираха символи, които представяха западната икономическа, военна и политическа хегемония с всичките й корумпирани ценности и изродени политики. Живеейки в непосредствена историческа близост до това събитие, ние не разполагаме с дистанцията, която е необходима, за да оценим неговото въздействие и да оценим неговите последици. Но преместването на западните позиции от laissez-faire плурализма на постмодерността към по-твърдия антагонизъм на културните коментатори като Докинс, А. С. Грейлинг, Поли Тойнби и други пазители на секуларната истина трябва да бъде разбирано именно в този контекст.

Ако обаче не ни е достъпна критичната дистанция, то възможно ли е да се каже, че от 11 септември насам ние сме отишли вече отвъд постмодерната ситуация? Че от това, което ще направим сега, ще зависи дали в новите условия ще открием една бездна на нихилизъм и безкрайна война, или по-скоро началото на едно ново и изпълнено с надежда благоденствие на хора, живеещи в хармония с естествената околна среда, в което се крие единствената ни надежда за спасение? Последното би изисквало признание на грандиозните отговорности, които идват заедно с нашите толкова възхвалявани ценности на свобода, демокрация и човешки права. Във времето на безкрайна война в Афганистан, Ирак и на други места, контрастът между протестите на обществото и безразличието на управляващите (както например след огромните демонстрации по цял свят през февруари 2003) е ярък израз на това как тези ценности биват редовно игнорирани.

Най-належащият въпрос, стоящ пред нас е следният: как да отговорим на бавната смърт на демокрацията? Неотдавнашният сблъсък между религия и наука е в този контекст просто димна завеса, която ни отвлича от много по-неотложни политически и интелектуални въпроси. Той позволява на секуларната интелигенция да се скрива зад един удобен и раздут – ако не и изфабрикуван – мит за религиозния екстремизъм, който прикрива от нас собственото ни съучастничество в убийствата и престъпленията, с които бива поддържано западното глобално превъзходство и собствения ни привилегирован статус в него.

Будистките монаси от Бирма ни показват, че религията не винаги е враг на свободата. Понякога тя може да вдъхнови много възвишени актове на кураж в името на демокрацията и човешките права. Ако и религиите твърде често да са узаконявали убийствата в името на Бога, те притежават и способността да внушават на последователите си разбирането, че понякога има ценности, за които си струва да се умира. Нека послушаме мълчанието на тези – засега – победени монаси. В нашата шумна и все по-насилствена защита на свободата, ние трябва да се запитаме каква визия за демокрацията ги вдъхнови да протестират в мир и да умират в надежда. Мисля, че Марин Лутър Кинг беше попитал веднъж: „Ако няма нищо, в чието име сте готови да умрете, то има ли нещо ваше, за което си струва да се живее?“ Постмодерната ситуация не ни даде нищо за което си струва да се умира или да се живее, но тя изглежда ни е дала много неща, за които сме готови да убиваме.

 

Източник

Тина Бийти преподава християнски изследвания в университета Ройхамптън (Лондон). Нейните книги включват заглавия като Новият католически феминизъм: Теология и теория (2005).

Pin It

Прочетете още...