1.

В Дар (1938), последния роман, който пише на родния си език, Владимир Набоков описва литературен спор между писатели емигранти – тоест руски писатели, които се четат единствено един друг и проявяват слаб интерес към Берлин, града, в който обстоятелствата са ги отвели, към хората по улиците му или към литературата, която процъфтява там.

Предмет на спора е определен текст, породил общо чувство на недоволство. Един от героите осмива автора му – руски писател, отдавна преминал върха на творческия си път, но все още четен в емигрантските среди – чрез зрителна метафора: портрет на неизвестен прародител, който виси в семейния дом от години, дори десетилетия; възможно е дори да изобразява не роднина, а просто познат. И все пак, без особена причина, този предмет съпътства семейството през целия му живот и неизменно изплува отново и отново. Каквато и съдба да ги сполети – пожар, война, внезапно преселение – портретът неизменно е сред вещите, които те пренасят със себе си в бъдещето. Ако някой се опита да им го отнеме, те ще го защитават като скъпо съкровище. Такова е и творчеството на този застаряващ писател.

Започвам именно с този портрет – напълно излишен и прекомерно важен – за да обясня защо днес говоря на руски, а не например на английски, който повече хора в тази зала биха разбрали. Дори самото заглавие на тази лекция трудно се поддава на руски превод. На руски „displaced person“ официално се превежда като „перемещённое лицо“ – буквално човек, преместен от едно място на друго – думи с точно и бюрократично значение. Но духовното измерение на dis-placement сякаш не съществува в руския език. За да предадем това усещане за биографично и историческо изместване, трябва да измисляме неологизми и заместители; трябва да определяме и обясняваме.

Може би това не е изненадващо. Все пак става дума за страна, в която робството е отменено преди малко повече от сто и петдесет години. Всяка политическа система, последвала го в Русия, е действала според сходна презумпция за собственост: че държавата има право над своите граждани, над всичко, което притежават, и над всичко, което произвеждат.

Да живееш на място, където нищо не ти принадлежи и където във всеки момент може да се случи всичко – това е чувство, познато на всеки с минало в Съветския съюз, макар корените му да са още по-дълбоки. Крепостните селяни са били юридически задължени да обработват земя, която не е тяхна; никога не им е било позволено да я напускат. За сметка на това са можели да бъдат продавани или премествани по волята на своите господари. Дори помешчик с хиляди души крепостни не е бил истински господар на собствената си съдба: царските власти са можели да го изпратят на заточение или на каторга.

В същия дух ранната съветска държава се е разпореждала със своите специалисти и политически дейци, като ги е „хвърляла“ – буквален превод на съветския израз „бросить на производство“ – като парцалени кукли по фабрики и строителни обекти из огромната страна, премествала ги е, когато вече не са били полезни или ги е убивала, когато е смятала за нужно. В по-малко жестоки времена завършилите висше образование са били подлагани на особен вид разпределение: специална комисия е оценявала знанията и характера им, за да реши кой далечен град или затънтено село ще получи труда им за няколко години задължителна служба. Специални закони са се прилагали и към гражданите, желаещи да емигрират; забранявало им се е да изнасят каквито и да било ценности. Личните им вещи са се превръщали в културно наследство на държавата.

С други думи, самото понятие за собствено място е толкова проблематично, че руският език не е развил дума за неговата загуба – независимо дали е принудителна или доброволна. „Бездомн/лййгхый“ – буквално „без дом“ – е обща категория за всички разновидности на бездомността. Няма руска дума за човек, изгубил страната си. Имаме единствено заемки и калки от други езици: емиграция, експатриране, релокация. Напоследък някои от нас използват последната дума, за да подчертаят, че живеят извън страната си само временно.

Нашата страна. Но какво е нашата страна, ако в нея не е останало нищо наше?

***

През последните няколко години руският език придоби по-голямо значение за мен. Може да кажете, че ставам сантиментална. В края на краищата езикът не е просто още един предмет, който човек прибира в багажа си, когато напуска родината. Невъзможно е езикът да бъде оставен зад гърба ти; за него винаги има място в куфара, дори ако в бъдеще няма да бъде особено полезен. В известен смисъл езикът е самият куфар. Той носи всичко останало и превръща обикновените вещи (несесер, книга, бяла риза) в музейни експонати на една вече несъществуваща вселена.

Заминаването само засилва връзката ни с родния език: ужасните новини на руски са нашият ежедневен хляб. Усещането за морален дълг – вина? отговорност? съучастие? – не позволява на скорошния емигрант дори за миг да отвърне поглед и да си поеме дъх така, както би могъл някога у дома, отвътре на самата катастрофа.

Не всяко напускане е принудително и не всеки, който напуска дома си, е бежанец. При руснаците обаче границата между двете често е много тънка. Трудно е да се каже с увереност – този човек е бил принуден да замине, а онзи е тръгнал по собствена воля. Напълно възможно е да подцениш опасността, както направиха мнозина, осмелили се да се изкажат срещу руската агресия срещу Украйна, без изобщо да си представят, че могат да попаднат в затвора заради подобно несъгласие. Също толкова възможно е да надцениш опасността и да заминеш, само за да бъдеш преследван от изгарящ срам заради собствената си безопасност.

Опасността и страхът не са единствените причини. Хиляди си тръгнаха от отвращение, отказвайки да станат част от организъм, който иска да погълне и смели всичко различно. И все пак настъпва момент, когато внезапно осъзнаваш, че езикът те свързва с мястото, което си напуснал. В собствените си очи, както и в очите на новите си съседи ти си преди всичко руснак – белязан от връзката си с неумолимото насилие на държавата.

Склонна съм да възприемам тази ситуация като личен императив. Моята задача е да разбера и да анализирам случващото се днес в Русия – а също и в по-широкия свят, който с готовност върви по руските стъпки. Тази задача продължава да ми се струва жизненоважна, макар да знам твърде добре колко малко вероятно е тя да доведе до нещо съществено. Монументалните усилия на историците и философите на ХХ век не успяха да предотвратят завръщането на държавното насилие.

Всъщност в известен смисъл всичко това вече се е случвало преди сто години. Героите на Набоков са близки роднини на днешните писатели емигранти. Но аналогията изглежда прекалено очевидна и именно затова поражда съмнение. Руските емигранти от „първата вълна“ са се чувствали – не без основание – жертви на революционното насилие; надявали са се да се върнат у дома, след като отмине болшевишкото безумие. Днес притежателят на руски паспорт трудно може да се възприема като бежанец или жертва. От Барселона до Берлин вървим по улиците редом с хора, избягали от бомбите, хвърлени от нашата страна. Когато се сравним с тях, става очевидно, че руското изгнаничество е от различно естество, белязано от срам – ние идваме от държава, която ежедневно извършва престъпленията, за които четем в новините – и почти лишено от надежда.

***

Може би по-подходящо сравнение може да се направи с германските интелектуалци в изгнание от 30-те години на миналия век. Те са изпитвали срам и недоумение от възхода на Хитлер, когото са били безсилни да спрат. Аналогията е по-близка, но все пак двете ситуации се различават по важни признаци.

Първо, уроците на германската емиграция (и на съпротивата срещу нацизма от изгнание, която мнозина са възприемали като своя мисия) трудно могат да бъдат приложени днес. По същество това е наръчник за поражение, което не продължава дълго: дванадесет години. Сравнете ги със седемдесетте години съветска власт или с безкрайния режим на Франко. Радиопредаванията на Томас Ман от Калифорния, отправени към неговите сънародници, едва ли са оказали влияние върху хода на войната. Ако историческите обстоятелства бяха различни, той би могъл да продължи тези предавания десетилетия наред. Двадесет и шестгодишното управление на Путин лесно може да се проточи до тридесет или четиридесет години. Трудно е да си представим нещо, което би могло да доведе до радикална промяна на положението.

Второ, всяка бежанска общност живее чрез спомена за изгубения дом и за първоначалната катастрофа, довела до загубата му. С поколенията очертанията на легендата се променят, ритуалите и традициите придобиват собствена стойност и започва работата на постпаметта – термин, въведен от американската изследователка Мариан Хирш. Децата и внуците на оцелелите започват несъзнателно да редактират миналото, чието значение става все по-голямо, често за сметка на настоящето и неговото обещание за ново бъдеще. Тромавата памет се превръща във форма на светска религия. Колкото по-тясно личната ти история е свързана със загуба и разпръсване, толкова по-усилено работиш за символичното възстановяване на изчезналия свят. Дори трагичните обстоятелства могат да бъдат повод за гордост, както добре знаем. Би могло да се каже, че руската историческа традиция е изградена върху такава гордост.

Отрезвяващо е да се замислим, че руският „особен път“ – представата за себе си като нация, която е „различна от всички останали“ – се основава на изключителното количество страдание, преживяно в най-новата ѝ история (твърдение, което трудно може да бъде оспорено, макар и да не е невъзможно). Именно върху това се гради противопоставянето на Путин на Запада. То поражда култура на самовглъбяване и липса на любопитство към други народи и култури, което личи от намаляващия брой книги, превеждани на руски. Изключение правят, разбира се, книгите от „големите“ езици – преди всичко английският.

Желанието да виждаш себе си като велик и могъщ, да предизвикваш страх и възхищение у другите, е очевидно невротично. Тази невроза има дълбоки корени: тя израства в лабораторията на „великия съветски експеримент“ – създаването на нова форма на държава и нов тип човек. Преди малко повече от сто години и жителите на градовете, и селяните се събуждат една сутрин „но вече при социализма“, както пише Маяковски. Изведнъж те се оказват захвърлени в непозната страна – преживяване, което не е толкова различно от принудителната емиграция. Икономическата и политическата система се променят за една нощ, както и цялата структура на руското общество, включително езикът, който преминава през радикална реформа. За да оцелеят, хората трябва да се променят заедно с него. Мнозина не успяват. Милиони са принесени в жертва на това насилствено преселение към светлото бъдеще.

***

През 1991 г. съветските граждани отново се оказаха захвърлени в различна страна. Този път те бяха принудени да се научат как се живее при капитализма. И езикът отново се промени: той не се върна към предреволюционната си форма, а усвои всякакви англицизми и зае думи от затворническия жаргон.

Тук трябва да добавя, че аз – заедно с родителите си и вероятно с по-голямата част от онази странна прослойка, известна като руска интелигенция – дълго очаквах тази промяна. Съветският режим ни се струваше непоносим най-вече защото ни пречеше да пишем и дори да четем свободно. Никога не изгубихме усещането, че е необходимо нещо ново – дори когато системата, която го замени, започна да се плъзга към катастрофа. Майка ми изгуби работата си като инженер, баща ми обикаляше страната в търсене на временна работа и храна. Социалната катастрофа засегна и нас, както всички останали. Въпреки това и днес гледам на 1991 година като на голяма възможност.

Тази възможност беше пропиляна и вината поне отчасти е наша. Ако разглеждаме 1991 година като принудително преселение в страна с различни правила, повечето руснаци просто не бяха готови за него. Онези, които приветстваха новия ред, гледаха на неговите губещи – недоволните и обеднелите – като на отживелици. Малцина искаха да губят време, за да им помогнат да се приспособят. Неразрешените социални неравенства породиха различия в начина, по който хората тълкуваха политическата реалност. По-късно, при Путин, това доведе до крайна социална поляризация. Гражданите на Русия лесно бяха разделени на два лагера: онези, които са съгласни, и другите, които не са.

Днес живея в Берлин, където много хора говорят руски, точно както и преди сто години. Сега обаче руският език, който чувам от съседната маса в кафенето, само задълбочава чувството ми за загуба и дезориентация. Това могат да бъдат рускоезични беларуси или украинци, а може би и хора от други постсъветски страни (засега няма по-добра дума за тях).

Ако ми заговорят, обикновено го правят на английски. А когато не го правят, аз бързам сама да започна разговор на английски. Руският се е превърнал в онзи нежелан портрет, който виси на стената ти; той привлича вниманието към линиите на раздалечаване. Писателите, които пишат на руски, са изправени пред нови тревоги. Как трябва да се определяме или дори да мислим за себе си, ако искаме да останем верни на онези, които са останали в Русия и пишат произведения на руски, способни да ги изпратят в затвора? Аз „русская писательница“ ли съм или „российская писательница“? (Русская обозначава етнокултурната идентичност, а российская – държавно-гражданската; някога второто звучеше по-неутрално.) Или пък съм германска писателка, която пише на руски? Но ако е така, дали една година в Барселона ще ме превърне в каталонска писателка? Безместността, или dis-placement, отчуждава писателя от неговата публика, от чувството му за принадлежност и от самия му езиков инструмент.

2.

В мрачно саркастичен текст, озаглавен „Ние, бежанците“, публикуван в началото на 1943 г., Хана Аренд описва ситуация, която и осемдесет години по-късно ми изглежда позната. Тя започва с наблюдението, че колективното „ние“ не обича да бъде определяно като „бежанци“ – неприязън, която споделят и моите сънародници. Германците и евреите, разпръснати по света в края на 30-те години, предпочитат да мислят за себе си като за новодошли или имигранти. Руснаците, както вече казах, предпочитат термина „преселници“, подчертавайки временния характер на своето положение. Нищо от това не е завинаги, казваме си. Един ден то непременно ще свърши. Необоснованият оптимизъм, който прозира зад тази дума, вероятно е свързан с начина, по който моето поколение възприемаше края на 80-те години, когато съветската система се разпадна и Берлинската стена падна. Общото ни усещане тогава – колкото и неудобно да ми е да го призная днес – беше, че доброто в крайна сметка побеждава злото, дори ако това отнема време.

Поглеждайки назад, разпознавам в това един евроцентричен мироглед. Ние се съсредоточавахме върху събитията близо до дома, без да обръщаме особено внимание на по-широкия свят – например на онова, което се случваше в Азия и Африка през втората половина на ХХ век. Това сляпо петно продължава да съществува и ни пречи да видим структурните връзки, които обединяват поколения диаспорни общности: от Судан, Гана, Иран, Виетнам, Южна Корея и Балканите, а днес и от Украйна, Русия и Беларус. Щом преходът приключи и започне животът на емигранта, ние вече се движим по добре утъпкана пътека. Каквото и да мислим за себе си, колкото и да настояваме на своята уникалност, връзката ни с травмата е нещо повече от обикновен паралел. И това позволява да говорим за изместването като за територия, населена от много различни групи, които водят удивително сходен живот.

Идентичността е още един стар портрет – кой ли го е спасил от изоставения дом? – но често я бъркат с магически талисман или с малък, но страшен бог. Тя изисква да останеш верен на малката родина на диаспорното въображение и ти забранява да се смесваш с други общности или да възприемаш нов начин на живот. Кой знае какво обещава в замяна: възможност за завръщане? Утехата да не бъдеш сам? Вълшебен помощник, който ще се появи в най-трудния момент? Диаспорната солидарност до известна степен работи; несъмнено работи по-добре от грубите механизми за интеграция, които повечето държави предлагат. Но тя не може да премахне онова нещастно състояние на застой, онази пасивност, произтичаща от надеждата, че един ден всичко това ще приключи, че трябва търпеливо да чакаш и да останеш верен на това, което си бил, само за да бъдеш разпознат и приет при евентуалното си завръщане у дома.

***

Ричард Сенет посвещава едно проникновено есе, част от книгата си The Foreigner (2011), на двете възможни траектории на диаспората. В него той се връща към два добре документирани, макар и почти легендарни примера от руската емиграция през XIX век. Единият изгнаник, подобно на мнозина белогвардейци през следващото столетие, подрежда живота си така, че да наподобява възможно най-точно онзи, който е оставил зад себе си, отказвайки да обърне внимание на страната, езика или културата, които реално го заобикалят. Другият практикува радикална асимилация. Само година след пристигането си в Париж той е по-френски настроен и от самите французи; яростно отхвърля всичко, което би могло да го издаде като руснак.

Германските интелектуалци, за които пише Аренд, споделят именно това трагикомично желание да се впишат напълно във всяка нова страна, в която съдбата ги е отвела, дори когато същата тази страна ги затваря в лагери само защото са свързани с Германия. На едно място в „Ние, бежанците“ тя пише:

„Някой ден някой ще напише истинската история на тази еврейска емиграция от Германия и ще трябва да започне с описанието на господин Кон от Берлин, който винаги е бил сто и петдесет процента германец, германски свръхпатриот. През 1933 година господин Кон намира убежище в Прага и много бързо се превръща в убеден чешки патриот – толкова искрен и предан чешки патриот, колкото преди това е бил германски. Минава време и около 1937 година чешкото правителство, вече под известен натиск от нацистите, започва да експулсира еврейските бежанци, без да обръща внимание на факта, че те така силно се чувстват бъдещи чешки граждани. Тогава нашият господин Кон заминава за Виена; за да се приспособи там, е необходимо определено австрийско патриотично чувство. Германската инвазия го принуждава да напусне и тази страна. Той пристига в Париж…“

И така нататък. „Каквото и да правим, на каквото и да се преструваме, ние разкриваме единствено безумното си желание да бъдем променени“, пише тя. „Но възстановяването на нова личност е толкова трудно – и толкова безнадеждно – колкото създаването на нов свят.“

За Аренд от историята на господин Кон може да се извлече само един извод: асимилацията е безсмислена. Изгнаникът трябва да се освободи от всички свои идентичности – тези на раждането и възпитанието, на стария дом и на новия – за да бъде просто това, което е. Не добър германец, добър чех или добър французин, а човек без бронята на идентичността. За еврейката Аренд това означава да заяви, че „ние не сме нищо друго освен евреи“. Тоест народ без собствено място, без закон или обществена конвенция, които да го защитят като общност. По онова време да бъдеш евреин е означавало да бъдеш „нищо друго освен човешко същество“.

През 2026 година ми се струва, че самото състояние на изместеност те превръща в „нищо друго освен човешко същество“. То не започва в мига, когато те откъснат от родината ти, а по-късно, когато осъзнаеш, че няма къде да се върнеш, че не можеш и не бива да спираш, че трябва да продължаваш напред. De-placement, dis-placement, изместването, зейналата пропаст между миналото и бъдещето – този процес формира нов тип общност, която едва разпознава себе си като такава. Общност на разпръсването, лишена от общи традиции.

***

Оптимизмът, който подхранва всяка мечта за завръщане у дома – отново да легнеш на стария диван с книга, взета от старата библиотека – би могъл да бъде наречен наивен, ако не беше толкова естествен. Той се подхранва от векове национални литератури и местни конфликти: „Хубаво е на гости, но у дома е най-добре“, както гласи поговорката. Или: „Където си се родил, там си потребен.“ Животът далеч от дома се възприема по презумпция като бедствие; някоя друга страна винаги е по-лоша, дори когато обстоятелствата ти там са по-добри. Чужденците никога не могат да станат местни хора и в крайна сметка никога не могат истински да принадлежат.

Оттук следва, че човекът, който променя местоживеенето, за да промени съдбата си, неизбежно буди подозрение, дори неприязън. Защо иначе би напуснал земята на своите бащи? Средновековният обичай в много градове да се позволява на пътник да остане не повече от четири дни в града или селото – търговците и странстващите занаятчии вероятно не са се нуждаели от повече време за своите дела – е бил свързан със стремежа към съхраняване на идентичността. Подвижни мостове, високи стени, отделни еврейски квартали: липсата на смесване е държала риска от конфликти под контрол, възпрепятствала е заселването на чужденци и изкушението на асимилацията. Само през каменна стена или през стъклена преграда местните са можели да наблюдават чужденците.

В сюрреалистичния роман на Мерсе Родореда Смърт през пролетта (1986) е описан един показателен селски обичай: затворник е държан в дървена клетка, достатъчно голяма единствено за да стои приведен; той не може нито да се изправи, нито да легне. Селяните го хранят, а през зимата го топлят с дърва. В неделя водят децата си да му хвърлят през решетките късове месо, които той трябва да хваща със зъби или да вдига от земята с уста. Стои затворен толкова дълго, че клетката изгнива и се налага да бъде заменена. Един ден, съвсем внезапно, той изцвилва като кон толкова убедително, че селските коне му отвръщат. И тогава селяните разбират, че са постигнали целта си: затворникът вече не е човек. Те свалят клетката от него като износена дреха и го пускат на свобода. Тази незабравима история ми се струва метафора на всяко изгнаничество, което изисква човек да престане да бъде себе си и да заговори на нов език.

3.

„Европейците са били извадени от биографиите си като топки от джобовете на билярдна маса“, пише Осип Манделщам през 1922 година. Още тогава миграцията е масово явление; оттогава насам броят на хората, изместени от глад и изостаналост, непрекъснато расте. През цялото време чужденците пораждат страх и омраза, но също и особен вид привличане, което не може да бъде сведено до екзотика. Привличането към непознатото и различното постепенно създава пространство за дълъг разговор, който с времето става по-нюансиран и може в крайна сметка да доведе до взаимно разбиране.

Катастрофите на ХХ век превръщат подобен разговор в необходимост. Национализмът ясно показа, че бъдещето на човечеството зависи от способността ни да проявяваме интерес към хора, които не ни приличат културно. През последните десетилетия задачата на разбирането се превърна в основна грижа на западната култура – дори в неин приоритет. Чуждият опит, включително опитът на насилието и изгнанието, стана част от общото ни съзнание. Това развитие има интересни последици за литературата. Броят на превежданите книги нараства; появяват се институти за превод; създават се цели поредици, посветени на различни части на света.

Съответно се променя и връзката между писателя и неговия читател. През XIX век Хайнрих Хайне и Иван Тургенев пишат съответно на немски и руски по време на своето парижко изгнание. И двамата владеят отлично френски и могат да редактират френските преводи на произведенията си, но читателската им публика остава в страните, които доброволно са напуснали. Революционерът Александър Херцен издава списанието си Колокол на руски, въпреки че царските власти са го забранили. Едно поколение по-късно, вече в изгнание в Калифорния, Томас Ман продължава да пише за германска публика, дори когато книгите му са изгаряни от Третия райх. Много малко автори сменят езика, на който пишат: Конрад, Набоков и Аренд са сред най-известните изключения.

Но към кого се обръща един писател от диаспората днес? Този въпрос не бива да се свежда до избор между различни езици. Често се предполага, че ако пишеш на езика на изоставената си родина, се обръщаш към своите сънародници, където и да се намират те. И обратно – ако пишеш на езика на страната, която си приел за нов дом, разговаряш единствено с местните хора. Ако обаче създаваш експериментална литература, вероятно ще бъдеш принуден да останеш в пределите на майчиния си език, колкото и да искаш да избягаш от него.

Днес обаче възприемането на литературния текст зависи много по-малко от езика или гражданството на автора. Писател с турски произход, живеещ в Германия и пишещ на немски за Турция, с основание може да претендира за двойна идентичност. Йоко Тавада, която живее в Хамбург, е още по-радикална: едни книги пише на японски, други на немски и не изпитва нужда да обяснява този избор. В Exophony (2025), сборника си с есета за преживяването да пишеш на език, различен от първия ти, тя казва, че всеки от нас е хранилище, съд, в който се съхраняват всички езици, до които някога сме се докоснали, независимо дали ги говорим или не.

Вече не е необходимо да чакаме една книга да бъде преведена. ChatGPT или Google Translate могат за секунди да създадат груба версия на текста, която поне да даде представа за оригинала. Променили са се не само техническите средства; променили са се и механизмите на обръщение, а дори и самата структура на читателската публика. Именно тук се отваря пространство за онзи трети начин на съществуване, който Сенет се опитва да напипа в The Foreigner – пространство между асимилацията и по-традиционните модели на диаспората.

В края на 2024 година общият брой на принудително разселените хора по света достигна 123 милиона. Тази цифра не включва хора като мен, които трудно могат да бъдат определени като бежанци; нито онези, които възприемат положението си като временно и се надяват да се върнат у дома; нито хората, мигрирали по собствен избор. Дори и без точни числа е достатъчно ясно колко много сме. Това е следствие от мрачните времена, в които живеем, но и нова, интересна ситуация – ситуация, която на мен поне ми изглежда безпрецедентна.

Все повече усещам, че принадлежа към тази общност. Хора като нас могат да се разположат между идентичностите, в някакво междинно пространство. Без да знаем и без дори да подозираме, ние сме започнали да олицетворяваме нещо отвъд противопоставянето между нашата диаспора и страната, която сме напуснали: ново общество, формирано почти неволно и едва осъзнаващо собственото си съществуване. Закотвени в пролуката между езиците и страните, ние придобихме неочаквана нова публика: група непознати хора, които споделят нашия опит. Тук езикът не решава почти нищо. Същественото условие е желанието за разговор.

Емигрантският опит обикновено включва едновременното присъствие на няколко езика. Ти си тяхната пресечна или тяхната отправна точка; те се напипват един друг в предезиковия мрак: майчиният ти език, езикът на новата ти страна (все още слаб и не съвсем оформен в устата ти) и, разбира се, вездесъщият призрак на английския, който – дали ни харесва или не – служи като фон на всеки разговор. Твоят текст и собственото ти тяло се превръщат в територия, където езици и традиции се сблъскват, пораждайки неочакван резултат, отвъд логиката.

***

Всяка възможност, както и всяка надежда, има своята тъмна страна. Масовата имиграция и, в още по-широк план, неудържимата глобализация ни принуждават да преосмислим самото понятие за национална литература, ако приемем предпоставката, че литературата на една страна се пише на определен език и за конкретните хора, които живеят там.

„Чужденецът“ – и в това има едно неочаквано предимство – може да пише в пространството между езиците или над тях. Може би ще изпитва потребност да се обяснява на хората, които, както и аз допреди не толкова дълго време, трудно са можели да си представят живот извън родината. Може би ще бъде раздразнен от факта, че към него се отнасят преди всичко като към представител на изоставената страна, като към човешка визитна картичка. Възможността да се отдръпнеш от местните и да разговаряш с хора като себе си носи собствен вид свобода. Но също толкова лесно може да се случи да изгубиш любопитството си, да престанеш да се интересуваш от животи, които не приличат на твоя. Междувременно кръгът от местни хора, готови да разговарят с теб, може да става все по-тесен. Те имат достатъчно какво да кажат помежду си и без нашето участие.

Тук стигам до един общ знаменател, който се проявява в растящата подкрепа за десните партии, в кипящия гняв срещу туристите, в скандалите по автобусите, превръщащи се в национални новини. Любопитството става все по-малко, а гневът и раздразнението – все повече. Това идва и от двете страни: самите нови имигранти често клонят към радикален консерватизъм. Много рускоезични жители на Германия симпатизират на Путин и се опитват да оправдаят руската агресия. Те гласуват за Alternative für Deutschland. Желанието за взаимно разбиране, за превод – не само от един език на друг, а от една култура в друга – отслабва с всеки изминал ден.

В еврейската традиция съществува празник, който неявно е свързан с мисълта за дома. По време на седмицата на Сукот вярващите живеят във временни дървени постройки под открито небе, където ядат и спят, а още по-важно – празнуват и се веселят, защото Сукот е празник на реколтата. Но той е и ежегодно напомняне, че всеки дом е временен, че никога не можеш да знаеш кога отново – или може би за първи път – ще трябва да събереш вещите си и завинаги да затвориш вратата зад себе си. По време на Сукот човек има два дома вместо един. Може би това е просто начин да си припомним, че истинският ни дом не е тук, че завръщане може и да няма, и че трябва да продължим напред.

В The Human Condition, написана петнадесет години след „Ние, бежанците“, Хана Аренд отхвърля идеята за надеждата, която според нея е пасивно и следователно опасно чувство. Надеждата винаги се намира някъде в бъдещето. Тя носи маската на неизбежността и именно затова ни заблуждава, свежда човешкия живот до очакване. Като алтернатива Аренд предлага понятието natality – раждаемост, начало, способност за ново начало – което ми изглежда жизнено важно в тези нови мрачни времена. За разлика от надеждата, natality не предлага готов модел на бъдеще, към което трябва да се стремим, нито ни утешава с убеждението, че в крайна сметка всичко ще се нареди добре. Това е по-малко етично понятие, отколкото физиологично качество, присъщо на всяко живо същество. Natality е съвсем просто способността да започваш отново, от самото начало, отново и отново; без да знаеш защо и накъде; всеки път да се раждаш наново, упорито; да продължаваш привидно без причина – именно защото такава е човешката ни природа.

Това е редактирана версия на лекция,
изнесена през април 2026 година в
Centre de Cultura Contemporània de Barcelona.

Източник

Мария Степанова (р. 1972, Москва) е руска поетеса, писателка и есеистка. Главен редактор на руското интернет издание за изкуство и култура Colta.ru. Завършила Московския литературен институт „Максим Горки“. Степанова е сред най-отличаваните съвременни руски поети. Поезията й е преведена на повечето европейски езици.