Защо обществата, които отказват да приемат собствените си тъмни страници, остават техни пленници?

Изминаха повече от четиридесет години от началото на „Възродителния процес“, но истинският български разговор за него сякаш още не се е състоял. Не защото липсват спомени, оценки или взаимни обвинения. Напротив, за всичко това се говори, повече или по-малко. Липсва нещо друго: готовността да приемем случилото се като част от собствената си биография, а не като нещастие, сполетяло хора, които по някаква случайност са говорили същия език и са живели по същите улици като нас.

Почти всяка обществена дискусия по темата неизбежно тръгва в една от две посоки. Едните търсят обяснения далеч назад във времето – в османското владичество, в кръвния данък, в натрупаните страхове и унижения. Другите настояват, че отговорността принадлежи изцяло на комунистическия режим и неговите институции. Виновни са Живков, партията, Държавна сигурност, Москва – все някои други, но не и ние.

И двата подхода избягват един далеч по-важен въпрос. Защото историческите обяснения не могат да служат като оправдания, а прехвърлянето на вината не освобождава обществото от необходимостта да се вгледа в себе си. Народите, както и хората, рядко печелят нещо от опитите да забравят най-мрачните си страници.

Ако повече от четиридесет години по-късно все още не можем да говорим спокойно за случилото се, може би въпросът не е само какво се е случило тогава. Може би трябва да се запитаме и какво точно се случва с обществата, които предпочитат да загърбят онези страници.

Най-голямата загуба

Нека започнем с очевидното.

Жертви на „Възродителния процес“ бяха българските турци. Те понесоха насилието, унижението, разрушаването на идентичността, принудителното напускане на родните места и осъзнаването, че хората наоколо са престанали да ги приемат като съграждани. Никакви препратки към османското минало, напомняния за кръвния данък или исторически аналогии не могат да променят този прост факт.

И все пак, ако разговорът спре дотук, той неизбежно остава непълен.

Защото наред с хилядите човешки трагедии съществува и още един въпрос, много по-труден: какво загуби българското общество, когато прие унижението на част от собствените си граждани като допустим, а за мнозина дори патриотичен акт?

Тук трябва да бъдем пределно внимателни. Не става дума за някакво абсурдно приравняване между жертви и мнозинство, нито за поредния опит да обявим, че „и ние сме пострадали“. И все пак последиците не се изчерпват единствено с непосредствените човешки трагедии. Българското общество понесе огромно морално и гражданско поражение, чиито последици усещаме и днес.

Защото достойнството на едно общество не се измерва само по начина, по който защитава собствените си интереси. Още по-решаваща е способността му да опазва човешкото достойнство на онези, които са различни от мнозинството. В момента, в който унижението започне да се представя като форма на патриотизъм, а държавното насилие като историческа необходимост, започва да се разрушава нещо много по-дълбоко от отделните човешки съдби. Разпада се доверието между хората, отслабва чувството за взаимна принадлежност, а солидарността и най-обикновената човещина постепенно престават да изглеждат като нещо естествено.

Може би именно тогава България претърпя едно от най-тежките морални поражения в новата си история. Не защото всички участваха еднакво, нито защото всички носеха еднаква отговорност. Проблемът е в това, че хората свикнаха да гледат на унижението на свои съграждани като на нещо допустимо, временно или дори полезно за националното единство.

И ако днес, повече от четири десетилетия по-късно, все още ни е толкова трудно да говорим спокойно и честно за онова време, причината вероятно се крие именно тук. Някои исторически рани засягат само непосредствените си жертви. Други оставят белег върху достойнството на цялото общество.

„Възродителният процес“ принадлежи именно към вторите.

Голямото изкушение: „Виновни са те, а не ние“

Всяко общество, изправено пред болезнени спомени, рано или късно се изкушава да намери удобен начин да ги изнесе извън собствената си биография. България не прави изключение.

Но историята не е кръчмарски тефтер, в който след пет века някой си получава рестото. Нито пък страданията на предците могат автоматично да се превръщат в морален кредит за техните наследници. В противен случай всяко насилие би могло да бъде представено като възстановяване на някаква древна справедливост, а човешката история би се превърнала в безкрайна верига от взаимни възмездия.

Защото всичко това оставя без отговор най-важния от всички въпроси: а как тогава се стигна дотам, че политика, насочена срещу стотици хиляди български граждани, беше възприемана от толкова много хора не като престъпление, а като възстановяване на историческа справедливост?

Как се случи така, че унижението на едни можеше да изглежда като национално достойнство за други? Че изселването на съседи и приятели се превърна за мнозина в нещо естествено, а понякога дори и в повод за лична изгода? Че къщи, ниви и имоти започнаха да сменят собствениците си на безценица, без това да предизвика по-сериозно обществено сътресение?

Разбира се, имаше и хора, които помагаха на съседите си или отказваха да участват в унижението им. Но те не променят същността на проблема, пред който сме изправени днес.

Никое общество не може да се освободи от необходимостта да разбере защо подобни решения са били приемани като разумни, необходими или дори справедливи. И докато продължаваме да изнасяме отговорността извън себе си, ще ни убягва най-важното: големите исторически травми са огледало, в което обществото рано или късно е принудено да погледне собственото си лице.

Само тогава паметта престава да бъде средство за взаимни обвинения и започва да изпълнява истинската си функция – да ни помага да разберем не само какво се е случило, но и защо се е случило именно така.

Доверието, което се изгуби

Дотук говорихме за жертвите, за общественото поражение и за различните начини, по които се опитваме да прехвърлим отговорността върху някой друг. Но всичко това все още не отговаря на конкретния въпрос: какво точно се случва с обществото, когато държавата се обърне срещу част от собствените си граждани, а останалите приемат това като нещо нормално?

Защото всяка политическа общност, независимо дали го осъзнава или не, се крепи върху определено количество доверие. Доверие, че законът важи еднакво за всички. Че съседът ти ще остане съсед и утре. Че държавата няма изведнъж да обяви част от собствените си граждани за чужди.

„Възродителният процес“ разруши именно това доверие. Или поне последните остатъци от него.

За българските турци урокът беше жесток и непосредствен: държавата, в която са родени, може да отнеме имената им, да ги принуди да се откажат от езика и обичаите си, а накрая дори да ги прогони. От този вид предателство трудно се възстановяваш напълно, дори десетилетия по-късно.

Но пораженията не свършват дотук.

За мнозинството урокът беше друг – и не по-малко опасен. То научи, че в определени моменти мълчанието е по-разумно от солидарността, че държавното насилие може да бъде представяно като патриотичен дълг и че човешкото достойнство подлежи на политическо договаряне. Някои приеха това с ентусиазъм, други със страх, трети с вътрешно несъгласие, което така и никога не намери публичен израз. Но всички бяха принудени да живеят в среда, в която доверието между хората се пропукваше окончателно.

Защото какво се случва със съседските отношения, когато едната страна изведнъж разбере, че другата не е намерила сили да я защити? Какво остава от гражданската общност, когато едни печелят от чуждото нещастие, а други предпочитат да не забелязват какво се случва пред очите им? И как се възстановява доверието след подобно преживяване?

Това са въпроси, на които никое общество не може да отговори лесно. Но едно изглежда сигурно: системното унижение на част от хората никога не остава затворено само в рамките на тяхната общност. То неизбежно променя и моралния климат, в който живеят всички останали.

Може би именно затова последиците от „Възродителния процес“ не могат да бъдат измервани единствено чрез броя на пострадалите или изселените. Те се съдържат и в онази трудно уловима, но жизненоважна тъкан на взаимно доверие, без която нито една политическа общност не може да съществува пълноценно.

А доверието, веднъж загубено, се възстановява много по-бавно от разрушените къщи, сменените имена или преначертаните биографии.

Живот в сянката на миналото или живот с памет?

Ако всичко казано дотук е вярно, големият въпрос е не кой носи вината за „Възродителния процес“, а дали можем най-сетне да намерим мястото му в собствения си разказ.

Защото непризнатото минало има едно странно свойство. То не изчезва и не губи силата си просто защото поколенията се сменят. Напротив, колкото по-упорито се опитваме да го представяме като нещо чуждо, толкова по-лесно то продължава да определя начина, по който мислим за себе си.

Може би именно затова след повече от четири десетилетия разговорът за „Възродителния процес“ продължава да поражда толкова силни емоции. По-лесно е да говорим за Живков, за партията, за Москва, за геополитиката или за историческите травми, отколкото да признаем, че всичко това се е случило в нашия общ дом и пред очите на милиони обикновени хора, които са реагирали най-вече с ентусиазъм.

Знам, знам. Не всички участваха еднакво. Не всички носеха еднаква отговорност. Не всички се възползваха от чуждото нещастие.

Но всички ние продължаваме да живеем с последиците от онова, което се случи тогава. И това е неизбежно, защото никое общество не може безкрайно да изтласква неудобните части от собствената си памет, без това рано или късно да промени представата му за самото себе си.

И може би тъкмо в това се състои зрелостта: не в стремежа към историческа невинност, а в готовността да живеем с цялото си минало – включително и с онези негови страници, които бихме предпочели никога да не са били написани.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.